Томас Мор
Утопия (10)

За религията

Има няколко вида религиозни вярвания не само в отделните части на острова, но дори в един и същ град, някои обожествяват Слънцето, други — Луната или някоя планета, трети — стари герои, но по-голямата и по-разумната част от тях обожествяват не някое отделно същество, обект или планета, а вярват в нещо безплътно, невидимо, безкрайно, непонятно Божество, което е толкова отвъд нашите представи, че се простира в цялата вселена, не само като обем, но и като сила и добро. Него те наричат Баща на всичко и началото, растежът, прогресът, залезът и краят на всичко произхождат от него и нищо не може да бъде отделено от Него. И наистина, въпреки всичките им разногласия, днес те смятат, че има една Гигантска сила, която е направила и управлява света, когото те наричат на своя език Митра. Те се различават само в това, че едните го обожествяват като Бог, а другите смятат, че Митра е само идол, но всички са съгласни в принципа, че тази сила съществува. Той е и същността на всички богове и вери, които се изповядват по света.

С вековете те са се отказали от многото вярвания и са дораснали до единна религия, но няма никакви съмнения, че тези религии ги е имало и са били забравени отдавна, случвало се е някой да преживее беда и да се пита дали не е нарушил заповедите на божеството си, но бавно с времето те са се отказали от многобожието и идолопоклонничеството и са започнали да вярват в собствените си сили. След като изслушаха нашата доктрина, за живота и чудесата на Христос и за устояването на религията му от толкова много свети мъченици, чиято кръв е била пролята в името на разпространението на христовата любов, те дори пожелаха да се присъединят към християнството. Не мога да кажа дали това принадлежи на новите идеи за Бога или пък заради това, че са го възприели като част от пантеона си от богове или дали се дължи на близостта на начина на живот на ранните християни до техния. Но който и да е верния мотив, много от тях се присъединиха към нашата религия и бидоха покръстени от баптистките монаси. Но всред четиримата спасени на острова, нямаше нито един абат, така че за съжаление не можехме да ги кръстим по никакъв друг обичай освен по баптисткия, а и трябваше да обявим някои от тях за свещеници. Имаше големи спорове дали ако някой от тях бъде назначен като абат не трябва да има всички преимущества на тази титла, въпреки, че няма разрешение на Папата, и ако са разрешили въпроса то, то е станало след като съм си тръгнал. Онези от тях, които не изповядваха нашата религия не се страхуваха от другите и не ги смятаха за луди и докато бях там само един човек бе наказан за това. Той, като новопокръстен, схващайки обратно същината на религията водеше публични диспути с повече страст, отколкото разум и вяра, а и с такава разпаленост обясняваше, че не само християнството превъзхожда вярванията им, но че всичките те са родени за профани и крещеше против всички, дори и към хората с разум и власт и към самия им строй, направи и няколко показни пожара. И след като няколко пъти бе хванат и му беше разяснено, че неговите действия могат да доведат до гражданска война, накрая бе пратен на позорния стълб и то не защото се е отказал от тяхната религия, а защото действията му са противообществени, тъй като техен основен и стар закон е, че човек не може да бъде порицан заради религията, която изповядва. Първите жители на острова преди утопианците са били в постоянни религиозни спорове и са се разделили на малки групировки и е било много лесно да бъдат победени и завладени. Вместо да се обединят срещу чуждата армия, те са се разделили и са се избивали взаимно. След като са ги завладели, утопианците са издали закон, че всеки има правото да изповядва която религия си пожелае и може да привлича останалите към нея със силата на аргументите, но в никакъв случай насилвайки другия, няма право на нищо друго освен на убеждението и в никакъв случай на присмех или на сила. Ако го направи той бива изправен на позорния стълб или бива отведен в робство. Този закон е създаден от Утопус не само за да пази мира между хората, но и за самата религия като цяло. Той не сметнал, че е необмислено и изглежда доста се е замислял дали пък всичките тези религии не изхождат от самия Бог, който може би вдъхновява хората по различен начин и се радва на различията и дали следователно не е глупаво и детинско да плаши и да кара някой друг да повярва в нещо, което не смята за истина по сърце. А ако е вярно, че на света има само една истинска религия, то самата и правда и истина би осветила пътя и правдата и, и би се разпространила навсякъде само по силата на аргументите си, а от друга страна ако се водят кървави и шумни спорове, то естествено най-слабите физически ще бъдат надвити от силните и така дори и най-истинската от тях ще се изпълни със суеверия и зло, както нивата с плевели.

Така на хората се оставя свободата да изповядват онова, в което вярват. Той е създал суров закон само за онзи, който е пропаднал дотолкова, че счита че душите ни умират с телата или че светът се подчинява на законът на шанса, а не от Провидението. Те истински вярват, че доброто и лошото се възнаграждава след смъртта, или с други думи те се боят от онзи, който смята иначе. За тях човекът без душа е животно и затова не смятат, че такъв индивид принадлежи към човечеството, изобщо, а камо ли за към отлично подреденото им общество. Този би правил каквото си поиска, не би спазвал никакви закони правила и обичаи, те не се и съмняват, че човек, който се притеснява само от телесното наказание и не вярва в нищо след смъртта, не би имал скрупулите да наруши законите на страната си, независимо дали с измама или със сила, ако може да задоволи апетитите си. Те никога не издигат такива индивиди, никога не ги включват в публични дебати, а биват презрени от обществото, но не ги наказват тъй като спазват законът, че всеки може да вярва в каквото си поиска, нито пък се опитват да променят мнението им чрез сила, те просто се гнусят от подобни методи. Наистина, те се стремят да предотвратят публичните им изяви, за да предпазят хората от приказките им, особено простолюдието, но пък се и мъчат да ги въведат в частни разговори с издигнати хора и свещеници, смятайки че единственият начин да се спре тяхната лудост са аргументите. Много от тях минават на другия край, което не е никак обезкуражително. Те пък смятат, че и душите на зверовете са безсмъртни, макар и много по-долни от тези на хората и неспособни на истинско щастие. Те силно вярват, че добрите хора ще бъдат безкрайно щастливи на онзи свят и така въпреки че много се грижат за болните и страдащите, те не скърбят за умрелите, освен ако не си е заминал прекалено млад или в болки, те смятат това за лошо знамение, тъй като душата, виновна или невинна, се страхува да напусне тялото, заради някакви скрити желания и така бива обречена на нещастие. Смятат, че такъв човек не би бил приет пред Бог, тъй като не е дошъл по собствено желание, а по принуда и така се измъчва на другия свят. Те изпитват ужас пред такава смърт и го погребват в тишина, скърбят и се молят за милостта на Бога, да опрости греховете му, а после го полагат в земята. Ако смъртта е щастлива, то те не само не скърбят, но дори пеят химни за щастието на душата му, повече се радват, отколкото да тъжат, те изгарят тялото, като пращат клонката до създателя и, с кратко слово за мъртвия.

Отивайки на гроба те разказват за добрите и лошите дела на мъртвия, но най-често говорят за покоя и мира в последните му часове. Такъв респект към паметта на добрия човек, смятат, че подбужда доброто у другите и е най-разумната молитва за душата му, мислят че той е там и може да ги чуе и види, макар че нашите несъвършени сетива не могат да го усетят. Те смятат за неправилно да се счита, че щастието не включва възможността на душата да бъде там, където желае, а къде другаде може да иска да е човек, освен при близките и приятелите си, хората с които е живяла на земята в дружба и любов. Тези чувства, според тях, се засилват след смъртта и затова те считат че мъртвите са до близките си, помагат им и следят какво говорят и правят на земята. Под тяхна протекция те довеждат всичките си задачи до край, а присъствието на предците им ги предпазва от зли действия. Те не възприемат разните безсмислени гадаения и пророкувания, толкова често срещани у други народи, но благоговеят пред чудесата и вярват, че са ефекти и знаци за наличието на Божествен разум, привеждат доста примери за съществуването му, молят се заедно на Бог, във важни или опасни моменти и вярват, че техните молитви ще бъдат чути и ще им бъде отговорено чрез чудеса. Мислят че Бог се проявява в техните работи и че най-добрият начин да са в мир с него, е да го оставят да ги води.

Много от тях не учат по религиозни причини, постоянно работят и нямат и миг свободно време, вярвайки че доброто, което прави човек сега му осигурява щастие в отвъдното. Някои посещават болните, други изграждат пътища, мият чинии, поправят мостове, изравят торф, гранит или камък. Отглеждат и цепят дърва, сеят жито или правят други необходими неща за градовете. Те не само работят за обществото, а и за частни интереси, трудят се повече и от робите. Ако някъде има тежка трудна и мръсна работа за вършене, те не само че не се отказват от нея, но напротив и се радват и с усърдие се захващат с нея, и така улесняват останалата част от обществото. Целият им живот протича в тежка работа, но те не само не бягат от нея, нито пък карат друг да се справя със същото, те са приели тази служба и поради това, не само че не са презирани от народа, а обратно биват възвеличавани.

Всред тях има две групи — едните не се женят и са целомъдрени, не ядат месо, бягат от всички радости и удобства на живота, те преследват всячески най-трудното и най-тежкото, като се смятат за благословени от Бог, трудят се до изнемога на земята, като очакват отплата на небето. Другите не се мъчат толкова много, предпочитат брака, отколкото да останат сами, за тях раждането и отглеждането на деца е основният дълг на човек пред собствения му вид и пред обществото, не си позволяват да се отдават на удоволствия, освен в работата, ядат месо, смятайки, че то им дава сили за повече работа, утопианците ги смятат за разумна секта, но предните считат за свещени. Те се подиграват, наистина, на хората които предпочитат да живеят сами, отколкото да се женят, да се трудят, отколкото да почиват, но уважават онези, които го правят по религиозни съображения. За тях всеки може да изповядва собствената си религия и да живее по нейните закони. Наричат хората от първата група брутески, което означава монаси по нашенски.

Монасите им са хора с изключително благочестие, във всеки град са не по-малко от 13, по един във всеки храм, в случай на война 7 заминават с войската, а други 7 се избират на тяхно място и се освобождават при завръщането на предните, а в случай че някой почине се избира от тях един на неговото място, като се назначава от главния свещеник. Тази длъжност е също избираема, както и тези на магистратите, гласуването е тайно, после се ръкополагат от Колегията на свещениците. Всичко що се касае до грижата за свещените неща, славенето на Бог и начинът на живот на хората се разисква от тях. Привиквайки някой тайно те го укоряват и всеки има известен страх от тези събрания. Техен дълг е да поучават и да мъмрят хората, докато само Принцът и останалите магистрати имат силата да коригират и наказват злите. Най-страшното нещо, което може да стори свещеника е да отлъчи човек от религията. И няма по-лошо наказание за тях, така той бива обречен на позор и това ги изпълва с таен страх и почит към религията, те се страхуват и за телата си, тъй като често ако не се извинят бързо на свещениците попадат в Сената, където биват наказани за неверието. Обучението на младежта е под надзора на свещениците и днес те се грижат много повече за начина им на живот и мислене, отколкото за грамотността им, използват се всички методи, за да се влее в главата на децата всичко, що е полезно за страната и добро за тях самите. Ако това бъде възприето отрано, то бива следвано през по-нататъшния живот на индивида и на него се дължи мирът и управлението на страната. Те страдат най-много от човешките пороци и болните мозъци. Съпругите на свещениците са най-необикновените жени в страната, като малка част от тях могат да бъдат ръкоположени за свещеници. Най-често те се избират измежду вдовиците. Няма по-уважавани магистрати от свещениците, а ако се случи да извършат престъпление, те не се наказват. Счита се, че тяхното наказание ще дойде от Бог и от собствената им съвест. Мислят че не могат да слагат ръка на някой, който се е отдал на Бог и принадлежи нему. Не се страхуват от това, тъй като имат много малко свещеници, а и те се избират доста много предпазливо и е много необичайно да има някой всред тях, който да е отхвърлил доброто, или дотолкова да е дегенерирал, че да се е отдал на порока и злото. Но тъй като човекът е променлива величина и това може да се случи, то тогава само народът има право да му отнеме титлата.

Има много малко хора всред тях, които да се радват на такова уважение, така че го пазят с достойнство и държат на репутацията си. Те смятат, че има много малко хора на този свят, които да са толкова близко до бог, а и самата титла изисква повече от обичайните човешки добродетели. Но най-уважавани са техните монаси всред съседните народи и, повярвайте, има много причини за това.

Когато утопианците влязат във война, свещениците, които ги съпътстват, облечени в специалните си одежди, коленичат на място, недалеч от битката и издигайки ръце към небето, те се молят първо за мир и едва след това за победата на собствената армия, а когато битката бъде наклонена на тяхна страна, те отиват при своите, спирайки устремът им към жестокост и ако бъдат извикани от врага, те им дават последно опрощение, а ако някой вражи войник се докосне до дрехата им, той влиза под тяхна опека и бива спасен, а ако се случи някой да избяга или да се сбият войниците от другата страна, свещениците се опитват да ги разтърват и да спрат проливането на още кръв. Те се стремят винаги към мир и добруване на всички и нито считат враговете за жестоки зверове, нито своите за ненаказуеми и непогрешими.

Първият и последният ден на месеца и годината е фестивален. Броят месеците по лунния календар, а годината по слънчевия. Първият ден на месеца наричат Цетемер, а последният — Трапемер.

Имат великолепни храмове, те не само са внушителни като постройки, но и са изключително просторни, което е важно, тъй като са малко. Вътре е тъмно, не е архитектурна грешка, а е като дизайн, тъй като свещениците считат, че прекалено многото светлина разпръсква мисълта, а умерената приглушена светлина събира мисълта и издига вярата. Колкото и много религии да има, всички са съгласни с основният принцип на съществуването на Великият Разум. Различните секти имат почти еднакви ритуали. Нямат икони. Всеки от тях възприема Бог според собствените си представи и според религията си, а единният Бог всички наричат Митра.

Всеки посещава храма във фестивалния ден, който закрива сезона и благодари на Господ за реколтата и успехите си през изминалият месец или година. На следващият ден почва новият сезон и те отново посещават храма, като се молят за щастливият завършек на работата през новият сезон. В деня на фестивала, преди да отидат на църква, всички жени и деца падат на колене пред съпрузите и родителите и измолват прошка за грешките си. Така и малките недоразумения в семействата се изглаждат. Смятат, че всичко лошо трябва да се остави пред вратите на храма и че там се влиза само с чисти помисли, без разочарование и злоба. Мислят, че подлежат на най-сурово наказание, ако решат да посетят свещените си места без да са пречистили сърцата и душите си и без да са изгладили различията помежду си. В храма двата пола са разделени, мъжете застават вдясно, жените вляво, като винаги застават зад главите на семейството, така че всеки ръководител да може да вижда хората си и те да го следват, младите застават до възрастните, така че да не се събират всичките млади на едно място и да се държат невъзпитано пред Бог, най-великото и единственото Добро.

Те нямат човешки жертвоприношения и не ги смятат за желани от Великия Разум, по чиято воля е бил създаден животът на земята и е роден всеки от тях и при когото отиват след смъртта си, той не желае човешка кръв. Горят тамян и разни ароматни вещества, използват светлината на свещите по време на молитвите си и не можете дори да си представите, колко много животни дават за жертвоприношение, само свещениците нямат право на това, те пък смятат, че само тамянът и светлината на свещите, наред с общите молитви и церемонии могат да извисят човешката душа до Бог, че могат да я изпълнят с веселостта и енергията на божественото.

В храма влизат в бели одежди всички, освен свещениците, които са облечени ярко и така и церемонията и облеклата са прекрасни. Църковните одежди не се правят от скъпи платове, не са нито избродирани, нито украсени със скъпоценни камъни, а са направени от перата на няколко вида птици, подредени толкова изкусно, че стойността им е много по-голяма отколкото на скъпоценните одеяния на нашите попове. Разказаха ни, че в подредбата на перата е скрита някаква голяма магия, предавана от поколение на поколение и направата им е по старинна традиция. Те са подредени като старинни йероглифи, дадени им от Бог. В мига, в който свещеника облече одеждите си, всички падат на земята с толкова голямо благоговение и в такава тишина, която не може да бъде описана ако не си бил там, чувството е на докосване до божественото. След това, под знак на свещеника, всички стават на крака и запяват химни, славещи Бог, под звуците на музика. Инструментите наподобяват нашите, но звукът им е по-сладък за ухото.

Едно нещо ни възхити най-много — музиката им, дали вокал, дали инструментална, всеки звук предава чувство, всичко е така адаптирано към ситуацията, че дали химна е весел или е тъжен, дали изразява радост или печал, музиката предава ситуацията, афектира и въздига чувството и влиза дълбоко в душата на слушателя. След всичко това следва кратка обща молитва до Бог, и думите се произнасят в един глас. Споменава се, че Той е създател и управлява всичко и че от него произхожда всичко добро по света. Те му благодарят за това, че е наредил нещата така и се молят за държавата си и за света. Че религията им е най-правилната, но дори и да грешат и дори и да има по-добра държава и по-добра религия по света и по-съвместима с Него, то нека им я каже и покаже и нека ги води по пътищата си. А ако няма по-добра страна, държава и религия, то нека даде на всички хора по света правилата им и нека следват Него, освен ако това не е по волята му. Нека им бъде даден лесен пътя до Него, нека няма граници Доброто, рано или късно да се случи. Те си пожелават, ако това е по волята му, да бъдат бързо приети при Него, дори и като преживеят най-ужасната смърт, отколкото и най-добрият живот без Него. След като молитвата свърши, те пак падат на земята, после стават и си отиват вкъщи да вечерят и да използват деня за добри дела.

Тук ви разказах за простичкият им живот, който едва ли е най-добрият на света, но е и единственият, който да си заслужава името. На всяко друго място, когато хората говорят за живота, визират своя собствен, там където няма частна собственост, всеки желае доброто на другия, не е толкова чудно, че действат различно от нас, всеки знае, че ако живее само от онова, което произвежда за себе си ще умре от глад и затова е в обществото. В Утопия всеки има правото на всичко и хората знаят че всеки се грижи пазарите да са пълни, всички са равни, така че няма бедни, никой не е в нужда, всеки има всичко и така всеки е богат, какво друго може да направи човек по-богат от преследването на мирен и весел живот, свободен от страхове, нито въздигането на самия себе си, нито задоволяването на безкрайните изисквания на жената. Той не се страхува нито за живота на децата си, нито как да увеличи зестрата на дъщеря си, тъй като потомствата ще живеят същият прекрасен и щастлив живот, доколкото никой от тях не се страхува от работа, а расте с нея и израства в нея.

Бих се радвал да чуя за човек, чиято справедливост да съпоставя на тяхната. Мога да умра щастлив, ако се посее идеала им за равенство и справедливост тук. Тук, където аристократът, златарят, банкерът и сие подобни личности, които реално не правят нищо или пък се занимават с безполезни за обществото неща, живеят в лукс, който са придобили в мръсни сделки, а простите хора, дърварят, ковачът или сеячът, които се трудят като зверове и се занимават с толкова полезен труд, без който не може и една година, са толкова бедни и нещастни и живеят в такава мизерия, в каквато не живеят и кучетата. И кучетата не работят толкова, а се хранят с по-добра храна и живеят без страх от бъдещето, то тези хора се изправят пред неплодородните си ниви и тежкия си труд, а в края на живота си се измъчват от страхове. Ако днескашната им работа стига само за насъщния, тогава какво ще правят ако не могат повече да се трудят така.

Не е ли такова управление неправово и непризнателно, като разточително дава блага на едни, които са или безделници или ласкатели или допринасят за безсмисления лукс на шепа хора, а от друга страна не се интересува от ония обикновени простички хора, благодарение на които въобще съществува? И след като изстиска всичко от тях и те попаднат под хомота на старостта, неволята, болестта, всичко онова, което са работили и всичкото добро, което са сторили бива забравено и единствената им компенсация е да ги оставят да умрат в крайна нищета. Богаташите се стараят да ги направят още по-бедни, не само чрез мошенически практики, но и законно, така щото правото се оказва най-неправовото от всичко, което дава толкова малко на оня, който се е раздал за другите.

И оттук бих казал още, молейки за милост, че нямам друго мнение за останалите правителства, които съм видял, освен че са конспирация от богаташи, които претендират, че ръководят обществото, а само гонят собствените си интереси и използват всички пътища и начини за да преуспеят. Първо те могат, без страх, да запазят всичко иззето или спечелено по мошенически начин и после да накарат бедняците да се трепят за тях за колкото се може по-ниска заплата и да ги подтискат, колкото си искат. А ако могат да намерят способи да представят това пред публичните власти, го правят закон. И сега тези слаби мъже, въпреки че имат всичко, поради алчността си и поради това че се делят от останалите, са пак далече от щастието и мира на утопианците, защото заедно с желанието за пари умират и грижите, и бедите, и мизерията. А кой не вижда, че измамите, кражбите, караниците, метежите, предателствата и магьосничествата, които би трябвало да бъдат по-скоро наказани, отколкото обуздани от законите, биха изчезнали, ако парите не бяха най-важното нещо на този свят? Човешките страхове, грижи, страдания, мъки, труд също биха умрели с парите, дори и самата мизерия, за чиято основа са необходими те. Но за да ме разберете, ще ви дам един пример.

Представете си, че дойде толкова неплодородна година, че хиляди измрат от глад и че оцелеят само богаташите, които имат скрити запаси от зърно, ще се окаже, че за тях има достатъчно от реколтата, а останалите ще са обречени на мизерна смърт. Ако обаче зърното се разпредели измежду всички, то никой няма да изпита ужаса на глада, толкова е лесно всеки да вземе това, от което се нуждае, отколкото да благоговее пред парите, неща, за които се претендира, че са измислени за да помогнат на човечеството, а са толкова далече от това.

Не се и съмняват, че богатите схващат това и че са наясно какво голямо щастие би било да не искаш нищо повече от необходимото, да умре мизерията по света, отколкото да се обгръщат с излишества. Не бих си позволил да мисля, но имам чувството, че в интерес на всеки човек е, доколкото той принадлежи към християнството и следва повелите и мъдростта на Исус, да следва законите на Утопия, и с гордост ще заявя, че там няма мизерия, няма да скрия, че тези не измерват щастието чрез преодоляването на собствената мизерия, а чрез мизерията на останалите. Но те не биха се чувствали добре, ако няма някой под тях. Горделивецът смята, че собственото му щастие свети само ако се сравнява с нещастието на другите. Тя е оная змия, която гризе ума на живите и ги праща в низкото. Радвам се, че утопианците са под такава форма на управление, която пожелавам на всички нации, те имат тази база и политически курс, че всеки човек да е щастлив, те са вкоренили в човешките глави амбиция и фактите показват, че всеки има всичко у дома, и колкото и дълго да живеят в мир, управлявани по тези закони, нито завистта на съседите нито каквото и да е друго ще може да наруши животът им.

Когато Рафаел спря да говори, се замислих и присетих за много неща, мислите маниерите и законите на тези хора ми изглеждаха абсурдни, както и начинът им за водене на войни, религиите и вярванията им, особеностите им, но най-вече простичкият им живот, без пари, без които и благородството и величието и великолепието и царствеността, които са в основата на нацията като нация, биха отишли по дяволите. Сега мисля, че Рафаел е бил изтощен и не съм сигурен дали той е можел лесно да им противоречи. Само обясних конституцията им и основното, което каза за тях, изпратих го под ръка, придружих го до масата за вечеря и му казах, че ще намеря време да проверя всичко това и после ще можем да дискутираме отново и наистина ще прегърна всеки отдал ми се случай да го сторя. Трябва да ви призная, че той не само е много начетен, но и е човек, който познава света и все пак не мога да се съглася с всичко, което проповядва, но въпреки това има много неща в Утопия, които повече си пожелавам, отколкото се надявам да видя у нас.