Ерих Мария Ремарк
Обичай ближния си (6)

Глава шеста

Когато се върна в хотела в неделя вечерта, Керн завари в стаята Марил, който беше необикновено възбуден.

— Най-после да дойде някой! — извика той. — По дяволите този кокошарник! Жива душа няма тук, и то именно днес! Всички са излезли. И съдържателят дори!

— Какво има? — попита Керн.

— Знаеш ли къде може да намерим акушерка или изобщо лекар гинеколог?

— Не.

— Не, разбира се! — Марил го погледна втренчено. — Ти си разумно момче. Ела с мен, някой трябва да остане при жената. Аз ще изляза да потърся акушерка. Можеш ли да свършиш тази работа?

— Коя работа?

— Да се грижиш да не мърда много. Да я ободряваш. Изобщо да стоиш при нея.

Той задърпа Керн, който нямаше понятие какво става, повлече го към долния етаж и отвори вратата на стая само с едно легло. На него охкаше жена.

— В седмия месец. Помятане или нещо подобно. Успокой я, ако можеш, а аз ще доведа лекар.

Той изхвърча от стаята, преди Керн да успее да отговори.

Жената охкаше. Керн се приближи на пръсти.

— Искате ли да ви донеса нещо? — прошепна той.

Жената продължаваше да охка. Избледнелите й руси коси бяха овлажнели от пот, а по посивялото й лице имаше тъмни петна. Очите й бяха потънали под полупритворените клепки, откъдето се виждаше само бялото на окото. Тънките й устни бяха опънати, зъбите стиснати. Те се белееха ярко в полумрака.

— Искате ли да ви донеса нещо? — повтори Керн.

Той се огледа. На стола бе захвърлено тъничко, евтино палто. До леглото имаше чифт износени обувки.

Жената лежеше облечена, като че се бе хвърлила внезапно на леглото. На масата имаше бутилка с вода, а до мивката бе оставен куфар.

Жената охкаше. Керн не знаеше какво да прави. Жената започна да се върти. Той си припомни думите на Марил и това, което бе научил при едногодишното си следване в университета, и се опита да успокои жената, като я улови за раменете. Но все едно се бе опитал да улови змия. Тя се изплъзна и го отблъсна, после внезапно вдигна ръце и впи с все сила ноктите си в едната му ръка.

Той остана като закован на мястото си. Никога не би предположил, че у нея може да има такава сила. Тя изви бавно глава като на въртележка и изохка така ужасно, сякаш гласът й идваше изпод земята.

Тялото й подскочи и под одеялото, което бе бутнала настрана, Керн видя тъмночервено петно, което пропълзя по чаршафа, увеличавайки се непрестанно. Той опита да се освободи, но жената го държеше като с железни щипци. Гледаше като омагьосан кървавото петно, което се превърна в широка ивица, стигна до края на чаршафа и закапа надолу, образувайки постепенно тъмна локвичка на пода.

— Пуснете ме! Пуснете ме! — Керн не смееше да дръпне рязко ръката си от страх да не навреди някак на жената. — Пуснете ме! — изохка той. — Пуснете ме!

Тялото на жената се отпусна изведнъж. Тя пусна ръката му и падна върху възглавниците. Керн грабна одеялото и го вдигна. Цяла вълна кръв бликна и се изля на пода. Той подскочи ужасѐн и изтича инстинктивно към стаята на Рут Холанд.

Тя беше сама и седеше пред отворените си книги.

— Елате! — извика Керн. — Една жена долу има ужасен кръвоизлив.

Слязоха тичешком. В стаята беше вече по-тъмно. В прозореца блестяха последните лъчи на залеза, осветяващи призрачно пода и масата. Един отразен лъч искреше като рубин в шишето за вода. Жената лежеше неподвижно. Вече сякаш не дишаше.

Рут Холанд дръпна одеялото. Жената плуваше в кръв.

— Запалете лампата! — извика девойката.

Керн изтича до ключа. Светлината на слабата електрическа лампа се сля мрачно с червеникавия блясък на залеза. Жената лежеше в леглото, обляна в това жълто-червеникаво сияние. Сега тя беше само един безформен корем с раздърпани, окървавени дрехи, от които се подаваха изцапани с кръв бели крака. Черните й чорапи се бяха смъкнали, а краката й изглеждаха странно извити и безжизнени.

— Дайте ми кърпата за лице! Трябва да спрем кръвоизлива. Може би ще намерите още нещо!

Керн видя, че Рут запретна ръкави и започна да разкопчава жената. Той й подаде кърпата за лице от умивалника.

— Докторът ще дойде сигурно скоро. Марил отиде да го доведе.

Търсейки нещо за превръзка, той изпразни набързо куфара.

— Дайте каквото и да е — извика Рут.

На пода бяха разхвърляни цял куп детски дрешки — ризки, повои, пеленки, няколко плетени палтенца от розова и светлосиня вълна, украсена с панделки. Едно от тях беше още недовършено, нанизано на игли за плетене. Кълбо мека синя вълна падна и се търкулна безшумно на пода.

— Дайте ми нещо! — Рут захвърли окървавената кърпа за лице. Керн й подаде повоите и пелените. В същия миг чуха стъпки по стълбите. Почти веднага Марил блъсна вратата и влезе с доктора.

— Какво става тук? — Докторът влезе с един скок, бутна настрана Рут Холанд и се наведе над жената. Почти веднага се обърна към Марил. — Потърсете номер 2167. Браун да дойде веднага с всичко необходимо за упойка и бракстон-тиксова операция, разбрахте ли? Освен това да донесе и всичко необходимо против силен кръвоизлив.

— Разбрах.

Лекарят се огледа.

— Можете да си тръгнете — каза той на Керн. — Госпожицата по-добре да остане. Донесете топла вода и ми дайте чантата.

След десет минути пристигна вторият лекар. С помощта на Керн и още няколко души, които се бяха прибрали междувременно, съседната стая бе превърната набързо в операционна. Леглата бяха бутнати настрана, няколко маси бяха съединени и инструментите наредени. Съдържателят замени лампите с най-силните, които имаше в хотела.

— По-бързо, по-бързо! — Първият лекар полудяваше от нетърпение. Той навлече бялата си престилка и накара Рут Холанд да я закопчае. — Облечете една и вие! — Той й хвърли една престилка. — Може би ще ни потрябвате. Можете ли да гледате кръв? Не ви ли става лошо?

— Не — каза Рут.

— Браво! Чудесна девойка!

— Аз бих могъл да ви помогна — каза Керн. — Следвал съм два семестъра медицина.

— Засега не. — Докторът погледна инструментите си. — Да започваме ли?

Светлината озари плешивото му теме. Вратата на стаята бе откачена. Четирима души изнесоха леглото със стенещата жена в коридора, оттам я внесоха в другата стая. Очите й бяха широко разтворени, пребледнелите й устни мърдаха.

— Дръж по-здраво — викаше докторът. — Вдигнете по-високо! Внимателно, да ви вземат дяволите, внимателно!

Жената беше много тежка. По челото на Керн лъснаха капки пот. Погледът му срещна този на Рут. Тя беше бледа, но спокойна и толкова преобразена, че едва можеше да я познае. Мислите й бяха изцяло при болната жена.

— Хайде! Всеки, който няма работа — вън! — извика плешивият доктор. Той хвана ръката на болната. — Няма да ви боли. Много е леко! — Гласът му внезапно бе придобил майчинска нежност.

— Детето ми трябва да оживее — прошепна жената.

— И двамата ще живеете… и двамата — отговори кротко докторът.

— Детето ми…

— Само ще го извием малко, за да не се появи с рамото напред. И всичко ще свърши много бързо. Бъдете спокойна само, съвсем спокойна. Упойка!

 

 

Керн бе останал с Марил и неколцина други в стаята, откъдето бяха изнесли жената. Очакваха с нещо да бъдат полезни. От съседната стая се чуваше глухият шепот на лекарите. По пода лежаха разхвърляните розови и сини палтенца.

— Раждане — обърна се Марил към Керн. — Ето как идваме в света: сред писъци и кръв. Разбираш ли, Керн?

— Да.

— Не — каза Марил. — Не разбираш; и аз не разбирам. Само жена може да разбере. Не се ли чувстваш като свиня?

— Не — отговори Керн.

— Не? Е, добре, аз се чувствам като свиня. — Марил изтри очилата си и погледна Керн. — Не си ли имал никога жена? Не! Иначе и ти би се чувствал като мен. Няма ли възможност да се пийне нещо тук?

От един ъгъл на стаята се показа келнерът.

— Донеси половин бутилка коняк — каза Марил. — Да, да, имам пари да го платя. Върви го донеси.

Келнерът изчезна, а заедно с него излязоха съдържателят и още двама души. Керн и Марил останаха сами.

— Да седнем до прозореца — каза Марил и посочи залеза. — Красиво, нали?

Керн кимна.

— Да — каза Марил. — Какви ли не противоречия се случват едновременно! Онова в градината е люляк, нали?

— Да.

— Люляци и етер. Кръв и коняк. Хайде наздраве.

— Донесох четири чаши, хер Марил — каза келнерът, като сложи един поднос на масата. — Помислих, че… може би… — Той посочи с глава към съседната стая.

— Добре.

Марил наля две чаши.

— Пиеш ли, Керн?

— Рядко.

— Въздържанието е еврейски грях. Вие, от друга страна, познавате повече жените. Но те не се интересуват от това. Наздраве.

— Наздраве.

Керн изпразни чашата си. Почувства се по-добре.

— Само помятане ли е — попита той, — или нещо друго?

— Да. С четири седмици по-рано. От преумора. Пътуване, смяна на влакове, тревоги, скитане и така нататък. Всичко, което жена в нейното положение не е трябвало да прави.

— А защо…

Марил наля отново чашите.

— Защо… — каза той. — Защото е искала детето й да има чешко поданство, защото не е искала да го плюят в училище и да го наричат „вонящ евреин“.

— Разбирам — каза Керн. — А съпругът й не е ли дошъл с нея?

— Съпругът е бил затворен преди две седмици. Защо? Защото е търговец и бил по-предприемчив и работлив от конкурента си на отсрещния ъгъл. Какво ще направиш, ако си на мястото на този конкурент? Ще го обвиниш в предателски приказки, в ругатни срещу правителството, в разпространяване на комунистически учения. В каквото и да е. Ще го затворят. И неговите клиенти ще дойдат при теб. Разбираш ли?

— Наблюдавал съм такива неща — каза Керн.

Марил изпразни чашата си.

— Сурови времена. Мирът се осигурява с оръдия и бомбардировачи. Човечността — с концентрационни лагери и погроми. Живеем в дни, когато всички понятия са обърнати с главата надолу, Керн. Нападателят се самообявява днес за пазител на мира, а битите и преследваните са подпалвачи на световни войни. Има дори цели раси, които вярват в това.

 

 

След половин час от съседната стая се дочу слабо, пискливо гласче.

— Направиха фокуса, да ги вземат дяволите! — каза Марил. — Още един чех на света, да пием за здравето му, Керн! Да пием за най-великото тайнство на този свят, раждането. Знаеш ли защо е тайнство? Защото по-късно умираме. Наздраве!

Вратата се отвори и вторият лекар влезе в стаята. Беше изпръскан с кръв и запотен. В ръцете си държеше някакво пискливо същество, червено като рак. Пипаше го по гърба и изръмжа:

— Живо е! Има ли нещо… — Той потърси пелени. — Тези ще станат, госпожице.

Той подаде детето и пелените на Рут.

— Изкъпете го и го повийте, но не много стегнато. Старата съдържателка знае как… но го дръжте далеч от етера. Оставете го в банята…

Рут взе детето. На Керн му се стори, че очите й са два пъти по-големи. Лекарят седна до масата.

— Коняк ли е това?

Марил му наля една чаша.

— Как се чувстват лекарите — попита той, — когато виждат всеки ден да се правят нови бомбардировачи и оръдия, но не и нови болници? Единствената цел на първите е да пълнят вторите.

Лекарят вдигна глава.

— Като нацвъкани — каза той. — Така се чувстваме. Много приятно! Зашиваме ги с най-добрата модерна техника, за да могат да ги разкъсат отново с най-първобитна диващина. Защо направо не убиват децата? Така е по-просто.

— Драги приятелю — отговори бившият депутат Марил, — убиването на деца е престъпление. Убиването на възрастни е въпрос на национална чест.

— В следващата война ще избият предостатъчно жени и деца — промълви докторът. — Ние се борим с холерата… А тя е една съвсем безопасна болест в сравнение с войната.

— Браун! — извика лекарят от съседната стая. — Бързо!

— Идвам.

— Проклятие! Работите не вървят добре, както изглежда — каза Марил.

 

 

Браун се върна след малко. Изглеждаше много уморен и разтревожен.

— Разкъсана е стената на матката — каза той. — Нищо не може да се направи. Жената умира от кръвоизлив.

— Нищо ли не може да са направи?

— Нищо. Опитахме всичко. Кръвоизливът не спира.

— Не може ли да опитате кръвопреливане? — попита Рут, застанала на прага. — Може да използвате моята кръв.

— Безполезно е, дете — поклати глава лекарят. — Ако кръвоизливът не спре…

Той се върна в операционната, като остави вратата отворена. Правоъгълникът ярка светлина имаше призрачен вид. Другите трима продължаваха да мълчат.

Келнерът дойде на пръсти.

— Да прибера ли?

— Не.

— Искате ли да пийнете нещо? — обърна се Марил към Рут.

Тя поклати отрицателно глава.

— Пийнете. Ще се почувствате по-добре. — Той й наля половин чашка.

Беше се стъмнило. Последните зеленикавооранжеви лъчи гаснеха постепенно на хоризонта. В сиянието им плуваше бледата луна, изпъстрена с тъмни петна — като стара медна монета. Откъм улицата се чуваха гръмки, самодоволни и неразбрани гласове. Керн си спомни изведнъж думите на Щайнер… Някой може да умира до теб, но ти не чувстваш това. Там именно е нещастието на света… Съчувствието не е страдание, съчувствието е само прикрита радост… Въздишка на облекчение, че злото не е засегнало теб или някого, когото обичаш. Той погледна Рут. Не можеше да види вече лицето й.

— Какво е това? — запита Марил, като се ослуша.

В припадащата нощ се разнесе продължителен, властен глас на цигулка. Той заглъхна, чу се отново, извиси се все по-гръмко и по-гръмко, победоносен и дързък, последван от цял низ шепнещи нежни нотки, и в тъмнината прозвуча тиха песен, проста и тъжна като угасваща светлина.

— В хотела се свири — каза Марил и надникна през прозореца, — на четвъртия етаж над нас.

— Мисля, че го познавам — отговори Керн. — Чувах вече веднъж този цигулар, но не знаех, че живее тук.

— Не е обикновен цигулар, а нещо много по-голямо.

— Да се кача ли, за да го помоля да спре?

— Защо?

Керн посочи с глава съседната стая. Очилата на Марил светнаха.

— Не. Защо ще правиш това? Човек винаги може да е тъжен. А и смърт има навсякъде. Тези неща вървят ръка за ръка.

Седнаха и заслушаха. След доста дълго време Браун дойде от съседната стая.

— Свърши се — каза той. — Без много страдания. Знаеше, че детето й е живо. Успяхме да й кажем това. — И тримата станаха. — Да я внесем пак тук — каза Браун. — Другата стая е заета.

Бледата, вече изтъняла жена, лежеше сред разхвърляни окървавени покривки, легени, кани и купища кървави памуци. Тя имаше отчуждено, строго изражение и вече нищо не я вълнуваше. Плешивият лекар още се занимаваше с нея. Имаше нещо възмутително и противоречиво в този контраст между пълнокръвния, радостен, силен и неспокоен живот и спокойствието на неговия финал.

— Оставете я покрита — каза лекарят. — По-добре да не я виждате вече. И така, немалко преживяхте, нали, госпожице?

Рут поклати глава.

— Вие се държахте като войник. Никакво кръшкане. Знаете ли какво бих искал да сторя сега? Да отида да се обеся. Просто да отида до най-близкия прозорец и да се обеся.

— Вие спасихте детето, а това е успех.

— Да, да се обеся! Виждате ли, зная, че направихме всичко възможно; ние сме безпомощни в такова положение. И все пак бих могъл да се обеся. — Пълното му лице се зачерви от яд над яката на окървавената престилка. — От двайсет години вече върша това. И всякога, когато някоя пациентка се изплъзне от ръцете ми, изпитвам желание да се обеся. Глупаво, нали? — Той се обърна към Керн. — Извадете цигари от левия джоб на палтото ми и сложете една в устата ми. Да, госпожице, зная какво мислите: разправям всичко това, а искам да пуша. Отивам да се измия.

Той погледна гумените си ръкавици като че те бяха виновни за всичко, и тръгна тромаво към банята.

 

 

Изнесоха леглото с мъртвата в коридора, а оттам го върнаха в стаята й. Навън имаше няколко души — обитателите на голямата стая.

— Не можеше ли да я заведат в болницата? — попита една мършава жена с врат като на пуйка.

— Не — каза Марил. — Иначе биха го сторили.

— И ще остане тук през цялата нощ ли? Кой ще може да заспи, като знае, че в съседната стая има мъртвец?

— Тогава ще стоиш будна, бабо — отговори Марил.

— Не съм баба — прекъсна го троснато жената.

— То си личи.

Жената го погледна.

— А кой ще изчисти стаята? Няма да се отървем от миризмата. Биха могли да я оперират и в десети номер, отсреща.

— Виждате ли — обърна се Марил към Рут, — онази хубава жена умря. Детето, а вероятно и съпругът й се нуждаят от нея. Но тази ялова дъска за гладене е още жива. И сигурно ще доживее до дълбока старост, за да измъчва ближните си. Ето една гатанка, която никой не може да разреши.

— Злото е по-силно и издържа повече — отвърна мрачно Рут.

Марил я погледна.

— Как сте открили това?

— Трудно е да не го забележите днес.

Марил не отговори, само я загледа замислено. Двамата лекари влязоха.

— Съдържателката взе детето — каза плешивият. — Ще изпратя да го приберат. Още сега ще телефонирам. Ще съобщя и за жената. Познавахте ли я добре?

Марил поклати глава.

— Тя пристигна преди няколко дни. Само веднъж съм говорил с нея.

— Може би има някакви документи. Властите ще ги поискат.

— Ще прегледам.

Лекарите си отидоха. Марил претърси куфара на покойницата. В него нямаше нищо друго, освен детски дрешки, една синя рокля и малко бельо. Той прибра отново всичко.

— Странно как тези неща също изглеждат мъртви.

В ръчната й чанта намери паспорт и удостоверение от франкфуртската полиция. Той ги приближи към светлината.

— Катарина Хиршфелд, родена Бринкман, от Мунстер. Родена на 17 март 1901 г.

Той се изправи и погледна покойницата. Взря се в русите й коси и тясното, сурово вестфалско лице.

— Катарина Бринкман, омъжена за Хиршфелд. — След това погледна отново паспорта. — Валиден за още три години — прошепна той. — Три години. Три години за някоя друга. Удостоверението от полицията е достатъчно за погребението й.

Той прибра документите в джоба си.

— Аз ще се погрижа за тези неща — каза той на Керн. — Ще донеса и свещ. Не зная защо, но чувствам, че някой трябва да постои при нея. Безполезно е, разбира се, но имам смешното чувство, че някой трябва да постои при нея.

— Аз ще остана — каза Рут.

— И аз — обади се Керн.

— Много добре. Ще ви сменя по-късно.

 

 

Луната беше станала по-кръгла. Нощта бе погълнала тъмносиньото безкрайно небе. Повеят й нахлу в стаята, изпълнен с ухание на пръст и цветя.

Керн застана с Рут до прозореца. Стори му се, че е бил някъде далеч и се е върнал у дома. Дълбоко в него продължаваше да се таи ужасът от писъците на жената и от окървавеното й, сгърчено от болка тяло. Той чуваше тихото дишане на девойката до себе си и погледна нежните мили устни. Разбра изведнъж, че и тя принадлежи към това мрачно тайнство, което обгражда любовта с обръч от ужас; почувства, че и нощта е част от него, като цветята, тежкото ухание на пръстта и нежните акорди на цигулката над покривите; знаеше, че ако се обърне, бледата маска на смъртта ще го погледне втренчено в мигащата светлина на свещта; а същевременно, и именно затова, чувстваше много по-властно топлотата под кожата си, от която потръпваше и която го караше да търси пак топлота, само топлота и нищо друго, освен топлота.

Една чужда ръка взе неговата и я сложи около гладките си млади рамене.