Ерих Мария Ремарк
Обичай ближния си (12)

Глава дванайсета

Вилата на търговския съветник Арнолд Опенхайм беше близо до Люцерн. Бялата сграда бе кацнала като замък над Фирвалдщетското езеро. Керн я подложи на двудневна обсада. В списъка, даден му от опитния Биндер, името на Опенхайм се придружаваше от следната бележка: „Германски евреин. Дава, но след настойчив натиск. Националист. Да не му се говори за ционизъм.“

Керн бе приет на третия ден. Опенхайм го посрещна в голяма градина, пълна с астри, слънчогледи и хризантеми. Той беше добродушен, властен мъж с къса коса и малки гъсти мустачки.

— Направо от Германия ли идвате?

— Не, от две години съм я напуснал.

— От кой град сте?

— От Дрезден.

— О, от Дрезден! — Опенхайм вдигна ръка към лъскавата си плешива глава и въздъхна тъжно. — Дрезден е великолепен град. Като скъпоценен накит, нищо не може да се сравни с Брюлтерас, нали?

— Да — каза Керн. Беше му горещо и му се искаше да изпие една чашка от студеното вино, сложено на каменната масичка пред Опенхайм. Но Опенхайм не се сети да го покани. Той гледаше унесено в светлия простор.

— Ами Цвингер?… Замъкът… галериите… Предполагам, че познавате много добре всичко, нали?

— Не много добре. Познавам го отвън, разбира се.

— Но, драги приятелю! — погледна го с укор Опенхайм. — Да не знаете такова нещо? Най-прекрасния образец на немския барок. Не сте ли чували за Даниел Пьопелман?

— Разбира се. — Керн не бе чувал никога името на най-великия архитект на барока, но искаше да се хареса на Опенхайм.

— Слава богу! — каза по-меко Опенхайм и се облегна на стола си. — Никой не може да подражава успешно на нашата Германия, нали?

— Никой, разбира се. Тя е толкова хубава.

— Какво искате да кажете с тези думи?

— Просто, че всичко хубаво там се дължи на евреите. Иначе би било напълно свършено с нас.

— О, намесвате политиката? Слушайте тогава. „Свършено, свършено“ — това са големи думи. Вярвайте ми, не е толкова зле. Много се преувеличава. Аз имам сигурни данни, че условията не са толкова лоши, колкото ги представят.

— Наистина ли?

— Съвсем сигурно. — Опенхайм се наведе към него и сниши повелително глас. — Нека ви кажа, между нас да си остане, но евреите сами са си виновни за много от това, което става днес. Те носят тежка отговорност. Уверявам ви, че е вярно, зная какво говоря. Повечето от действията им бяха излишни, зная много по този въпрос.

„Колко ли ще ми даде? — питаше се Керн. — Може би достатъчно, за да стигна до Берн.“

— Вземете източните евреи например, преселниците от Галиция и Полша — продължи Опенхайм и изпи една глътка студено вино. — Имаше ли смисъл да приемат всички? Какво търсят такива хора в Германия? Аз съм почти толкова техен противник, колкото е и правителството. Хората твърдят, че евреинът си е евреин — но какво общо има между някой мръсен продавач с мазен кафтан и смешни обици и старото аристократично семейство, което живее от векове в страната?

— Едните са се преселили по-рано от другите — започна Керн, без да мисли, и се спря изведнъж. Не желаеше в никакъв случай да разсърди Опенхайм.

Но Опенхайм не му обърна внимание, беше зает със собствените си мисли.

— Аристократичните семейства са се претопили. Те са ценни и уважавани граждани, един от стълбовете на държавата — докато другите си остават чужденци. Това е то, приятелю. Какво общо имаме ние с тези хора? Абсолютно нищо. Те би трябвало да си останат в Полша.

— Но и там не ги искат.

Опенхайм махна с ръка и го погледна сърдито.

— Това не интересува Германия и е съвсем отделен въпрос. Трябва да разсъждаваме обективно. Не обичам такива присъди на едро. Може да приказвате каквото си искате против Германия, но немците работят и имат постижения. Ще признаете това, нали?

— Разбира се.

„Двайсет франка — помисли си Керн — ще ми стигнат за четири дни. А може да ми даде и повече“.

— Обстоятелството, че отделната личност или дори цели групи трябва да страдат понякога — Опенхайм изсумтя набързо, — това обстоятелство е неизбежна политическа необходимост. В политиката няма място за сантименталност. Трябва да приемем това като установен факт.

— Разбира се.

— Сам виждате — продължи Опенхайм, — че на хората се дава работа. Националното достойнство се преувеличава. Имало е изключителни мерки, разбира се, но такива неща се случват винаги в началото. Те ще се оправят. Вижте само как се преустроиха нашите въоръжени сили. А без голяма и добре въоръжена армия една държава няма абсолютно никакво значение.

— Не разбирам нищо от подобни въпроси — каза Керн.

— Трябва да разбирате — каза Опенхайм, като стана и го погледна сърдито. — Особено когато сте в чужбина.

Той сграбчи един комар и го смаза методично.

— Сега се пак страхуват от нас. Помнете ми думите: страхът е най-важното в случая! Човек може да постигне целта си само ако сплаши противника.

— Известно ми е — каза Керн.

Опенхайм изпразни чашата си и пристъпи в градината. Езерото блестеше под тях като паднал от небето син щит.

— Кажете ми сега къде искате да отидете — продължи с друг тон Опенхайм.

— В Париж.

— Защо в Париж?

— Не зная. Трябва да имам някаква цел, а всички казват, че е най-лесно да се отиде там.

— Защо не останете в Швейцария?

— Господин съветник Опенхайм — каза внезапно Керн. — Да можехте да ми помогнете да остана тук! Може би ще сте в състояние да ми дадете някоя препоръка или възможност да си намеря работа. Ако бихте желали да ми помогнете…

— Не мога да сторя нищо. Абсолютно нищо! — прекъсна го бързо Опенхайм. — Попитах съвсем случайно. Аз трябва да остана напълно неутрален в политиката. Не мога да си позволя никакво вмесване.

— Но тук няма никаква политика.

— Във всичко има политика сега. Аз съм на гости в Швейцария. Не искайте от мен такова нещо. — Той се сърдеше все повече и повече. — За какво друго искахте да ме видите?

— Исках да ви попитам дали ще имате нужда от тези дреболии. — Керн извади от джоба си своята стока.

— Какво сте донесли? Парфюм и тоалетна вода ли? — Нямам нужда от тях. — Опенхайм бутна настрана флакончета. — А това сапун ли е? Сапунът е винаги потребен. Покажете ми го. Чудесно! Ще взема това парче. Почакайте… — Той потърси в джоба си, поколеба се за миг, пусна пак вътре няколко вече извадени монети и най-сетне сложи два франка на масата.

— Ето. Предполагам, че не е малко, нали?

— Премного е всъщност. Сапунът струва един франк.

— Няма нищо — каза великодушно Опенхайм. — Но не разправяйте никому, защото ми досаждат непрекъснато.

— Именно затова мога да приема само истинската стойност на сапуна, господин съветник Опенхайм — каза сдържано Керн.

Опенхайм го погледна учудено.

— Както обичате. Добър принцип имате, разбира се: да не приемате подаяния. И аз съм се придържал винаги към него.

 

 

Следобед Керн успя да продаде две парчета сапун, един гребен и три картончета безопасни игли. Печалбата му беше три франка. Най-после, повече от безразличие, отколкото с надежда, той влезе в малко магазинче за бельо на някоя си госпожа Сара Грюнберг.

Госпожа Грюнберг, разчорлена жена с очила, го изслуша мълчаливо.

— Това не е постоянното ви занимание, нали? — попита тя.

— Не — каза Керн, — и не разбирам много от него.

— Искате ли да ви дам работа? В момента правя опис на магазина си и мога да взема допълнителен чиновник за два-три дни. По седем франка на ден с добра храна. Може да постъпите още утре в осем часа.

— Благодаря — каза Керн, — само че…

— Зная… Никой няма да научи нищо от мен. Дайте ми сега едно парче сапун. Ето ви три франка. Стигат ли?

— Премного са.

— Не са премного. А са съвсем малко. Пазете себеуважението си.

— Само със себеуважение не се стига далече — каза Керн и взе парите. — Но от време на време и щастието ни се усмихва, а това е вече нещо.

— Започвайте веднага да ми помагате в описа. Ще ви платя по един франк на час. Ще кажете ли, че и това е щастие?

— Разбира се — каза Керн. — Човек трябва да разпознава щастието, щом го срещне. Тогава то го спохожда по-често.

— По пътя ли сте научили тези неща? — запита госпожа Грюнберг.

— Не по пътя, а когато намеря време да поразмисля. В такива случаи се старая да извлека нещо от преживените събития. Човек научава всеки ден по нещо. Понякога дори от търговските съветници.

— Разбирате ли нещо от бельо?

— Само най-общо. Неотдавна прекарах два месеца в едно заведение, където се учех да шия. Най-прости неща, разбира се.

— Не е лошо — забеляза госпожа Грюнберг. — Аз зная да вадя зъби например. Научих това изкуство преди двайсет години от един зъболекар. Кой знае дали няма да си изкарвам някой ден прехраната по този начин.

 

 

Керн остана на работа до десет часа вечерта, като получи хубава вечеря и пет франка в добавка. Тези пари, добавени към останалите спечелени през деня, щяха да му стигнат за два дни, и го ободриха много повече, отколкото можеха да го окуражат стотина франка от съветника Опенхайм. Рут го чакаше в малък пансион, избран от списъка на Биндер. Можеха да прекарат там няколко дни, без да се представят в полицията. Рут не беше сама. На масата до нея на малката тераса седеше слаб възрастен мъж.

— Дойде си, слава богу — каза Рут и стана. — Тревожех се за теб.

— Не е трябвало да се тревожиш. Обикновено човек се тревожи напразно. Злополуките винаги стават най-неочаквано.

— Това е софизъм, но не и философия — каза човекът, който седеше до Рут. И се усмихна, когато Керн го погледна.

— Елате да изпием по една чашка вино. Фройлайн Холанд ще ви каже, че съм безопасна личност. Именувам се Фогт и някога бях университетски инструктор в Германия. Ще изпием заедно последната ми бутилка вино.

— Защо последна?

— Защото утре ще постъпя за известно време в пансион. Уморен съм и искам да си почина.

— В пансион ли? — попита в недоумение Керн.

— Така го наричам аз. А вие можете да уточните — в затвор. Утре ще се представя на полицията, като кажа, че от два месеца живея нелегално в Швейцария. За наказание ще ме изпратят за няколко месеца в затвора, понеже са ме гонили вече два пъти. Държавен пансион. Задължително е да кажа, че съм прекарал известно време тук, защото иначе нарушението на забраната за оставане в страната се смята само като опит за самосъхранение и просто ще ме изгонят зад граница.

Керн погледна Рут.

— Ако ви трябват пари, аз спечелих доста много днес.

Фогт отклони поканата, като махна с ръка.

— Не, благодаря. Имам още десет франка. Стигат ми за вино и нощуване. Просто съм уморен. Имам нужда от малко почивка, а хората като нас могат да я намерят само в затвора. На петдесет и пет години съм и в не много добро здраве. Уморих се да бягам и да се крия. Поседете с мен. Когато човек е прекарал толкова време сам, му е много приятно да има другари. — Той наля отново чашите. — Нюшателско вино, рязко и бистро като ледникова вода.

— Но затворът… — започна Керн.

— Люцернският затвор е много добър. Зная го… Аз си позволявам разкоша да избера сам времето, когато ще постъпя там. Боя се само, че няма да ме приемат. Може да попадна на прекалено човечни съдии, които ще предпочетат просто да ме изгонят зад граница. Тогава ще трябва да започна всичко отново. А за нас, така наречените арийци, това е много по-тежко, отколкото за евреите. Никакви религиозни организации и никакви едноверци не ни помагат. Но да не говорим за това… — Той вдигна чашата си. — Да пием за красотата на света, тя е безсмъртна.

Те чукнаха чашите си с леко звънтене. Керн изпи студеното вино. „Гроздов сок — помисли си той. — Опенхайм.“ После седна до масата с Фогт и Рут.

— Мислех, че ще остана отново сам — каза Фогт, — но ето че сте тук. Колко прекрасна е тази вечер с лекия есенен сумрак.

Те седяха дълго на полуосветената тераса, без да продумат. Няколко закъснели нощни пеперуди удряха тежките си телца в нажеженото стъкло на електрическите лампи. Фогт се облегна на стола си с унесен, но спокоен израз на лицето. Изведнъж им се стори, че виждат човек от друг век, който се сбогува спокойно с живота и света.

— Спокойната ведрина — каза замислено Фогт след продължително мълчание, като че говореше на себе си, — спокойната ведрина, кротката дъщеря на толерантността, е загубена за нашето време. Премного е необходимо за нея. Знания, превъзмогване на обстоятелствата, търпимост и примирение пред неизбежното. А всичко това днес е прогонено от грубия милитаристичен идеал, който се опитва без никаква толерантност да направи света по-добър. Всички, които са се опитвали да направят света по-добър, са го правили винаги по-лош… А диктаторите никога не са ведри и спокойни личности.

— Както и жертвите им — каза Керн.

Фогт кимна и изпи бавно няколко глътки, след това посочи сребристото езеро, което искреше в лунната светлина, и планините, които го заобикаляха отвсякъде като скъпоценен потир.

— На тях, както и на пеперудите — каза той, — никой не може да заповядва. Не може да заповяда и на дърветата. Нито на тези… — той посочи няколко книги — Хьолдерлин и Ницше. Единият е написал най-чистите химни за живота… Другият е създал с мисълта си божествената танцьорка, изпълнена с дионисиев възторг… И двамата са полудели… Като че природата поставя граници навсякъде.

— Диктаторите не полудяват — каза Керн.

— Не, разбира се — продължи усмихнато Фогт и стана. — Но и никога не си възвръщат здравия разум.

— Наистина ли ще се предадете утре в полицията? — попита Керн.

— Да, наистина. Сбогом и благодаря за желанието да ми помогнете. Отивам да поседя един час край езерото.

Той тръгна бавно по улицата. Тя беше безлюдна и двамата чуваха стъпките му известно време след като бе изчезнал от погледа им.

Керн погледна Рут. Тя му се усмихна.

— Страхуваш ли се? — попита той.

Тя поклати глава.

— За нас е съвсем друго — каза Керн. — Ние сме млади и се справяме.

 

 

След два дни Биндер пристигна в Цюрих, студен, изискан и самоуверен.

— Как сте? — попита той. — Нареди ли се всичко?

Керн му разказа срещата със съветника Опенхайм.

Биндер слушаше внимателно. Изсмя се, когато Керн му каза как е помолил Опенхайм да му помогне със своето влияние.

— Там си сбъркал — каза Биндер. — Този човек е най-страхливата жаба, която съм виждал. Но аз ще предприема наказателен поход срещу него.

Той излезе и вечерта се върна с двайсетфранкова банкнота в ръка.

— Чудесно! — каза Керн.

Биндер вдигна отвратено рамене.

— Можеш да ми повярваш, че не беше приятно. Хер Опенхайм, националистът, разбира всичко, защото е милионер. Парите съсипват характера, нали?

— Или безхарактерността.

— Вярно, но не толкова често. Сплаших го с невероятни разкази за Германия. Страхът е единственото, което може да го направи щедър. Той се надява да подкупи по този начин съдбата. Не е ли писано и това в списъка?

— Не. Там е казано: „Дава, но само при натиск“.

— Все едно. Някога може би ще срещнем съветника Опенхайм като наш другар по съдба в скитничеството. Това ще ме възмезди за много неща.

Керн се изсмя.

— Той ще успее да се отърве от подобна съдба. Но защо си дошъл в Люцерн?

— Защото в Цюрих стана малко горещо. Един таен полицай беше все по петите ми. Освен това… — Лицето му се помрачи. — Идвам тук от време на време, за да получавам писма от Германия.

— От родители?

— От майка ми.

Керн замълча. Мислеше за майка си, на която пишеше от време на време, без да получава отговор, защото постоянно сменяше адреса си.

— Обичаш ли кейк? — попита Биндер след малко.

— Разбира се. Имаш ли?

— Да, почакай.

Той се върна с една картонена кутия, в която имаше кейк „Мадейра“, увит грижливо във восъчна хартия.

— Днес е пристигнал в митницата — каза Биндер. — Получен е от тукашните ми приятели.

— Но ти трябва да си го изядеш сам — каза Керн. — Личи си, че майка ти го е приготвила.

— Да, сама го е приготвила. Затова именно не мога и да хапна.

— Не мога да те разбера. Ако аз получа кейк от майка си, бих го ял цял месец, по едно тънко резенче всеки ден.

— Не ме разбирай погрешно — каза с едва сдържано вълнение Биндер. — Тя го изпраща не за мен, а за брат ми.

— Но ти каза, че брат ти е починал — забеляза Керн и го погледна втренчено.

— Да, само че майка не знае това.

— Не знае ли?

— Не. Не знае. Не мога да й го съобщя. Просто не мога. Тя ще умре, ако го разбере. Брат ми беше любимецът й. Тя го обичаше повече от мен, защото той беше по-добър. Затова не можа да издържи. Аз ще се справя някак, разбира се. Ще видиш.

Той хвърли на пода парите на Опенхайм.

Керн вдигна банкнотата и я сложи на масата.

Биндер седна, запали цигара и извади едно писмо от джоба си.

— Ето, чети. Това е последното й писмо. Пристигна заедно с кейка. Когато го прочетеш, ще разбереш как се чувствам.

Писмото беше написано на синя хартия със ситния и красив почерк на младо момиче.

Скъпи ми Леополд,

Получих писмото ти вчера и се зарадвах толкова, че трябваше да седна, за да се успокоя, преди да започна да го чета. Едва след това го отворих. Сърцето ми, както можеш да предположиш, не е никак добре след толкова вълнения. Много се радвам, че най-после си намерил работа. Не се тревожи, че не печелиш много, ще напреднеш, щом си трудолюбив. След това ще имаш възможност да продължиш следването си. Погрижи се и за Георг, мили Леополд. Той е толкова разпилян и безразсъден! Но аз не се тревожа за него, докато ти си в същата страна. Тази сутрин ти приготвих любимия ти кейк „Мадейра“. Изпращам ти го с надеждата, че няма да изсъхне много, докато го получиш, при все че кейковете „Мадейра“ са по-хубави, когато изсъхнат. Затова именно предпочетох да ти изпратя него вместо торта с кафе. Положително ще изсъхне по пътя. Мили Леополд, пиши ми пак по-скоро, ако имаш време. Непрекъснато се тревожа за теб. Няма ли да ми изпратиш някоя снимка? Надявам се, че скоро ще се съберем пак.

Поздрави Георг.

Не забравяй твоята любеща майка.

Керн остави писмото на масата недалеч от ръката на Биндер.

— Снимка! — каза Биндер. — Откъде да й намеря снимка?

— Изглежда, че тя току-що е получила последното писмо от брат ти.

Биндер поклати отрицателно глава.

— Той се застреля преди година. Оттогава й пиша аз. На всеки десет-петнайсет дни, като имитирам неговия почерк. Тя не трябва да разбере. По никакъв начин! Съгласен ли си, че не трябва да разбере? — Той погледна настойчиво Керн. — Кажи ми какво мислиш по въпроса?

— Мисля, че наистина е по-добре да не узнае.

— Тя е шейсетгодишна и има слабо сърце. Няма да живее дълго. Предполагам, че ще успея да запазя тайната от нея. Защото тя никога няма да може да се примири с мисълта, че брат ми се е самоубил.

— Да.

Биндер стана.

— Трябва да й пиша пак. От негово име. Но къде мога да намеря снимка? — Той прибра писмото от масата. — Вземи кейка, моля ти се. Ако не го искаш дай го на Рут. Няма защо да й разправяш историята.

Керн се поколеба.

— Кейкът е много хубав. Бих желал да хапна малко… само колкото…

Биндер извади ножче от джоба си, отряза парченце от кейка и го сложи в писмото на майка си.

— Знаеш ли — каза той после със странен, разочарован поглед. — Брат ми никога не е обичал много мама. А аз… аз… Смешно, нали?

И си отиде в стаята.

 

 

Наближаваше единайсет вечерта. Рут и Керн бяха на терасата. Биндер слезе по стълбите. Пак беше сдържан и елегантен както винаги.

— Да отидем някъде — каза той. — Не мога да заспя толкова рано, а не искам да остана сам тази вечер. Само за един час. Зная едно сигурно място. Направете ми това удоволствие.

Керн погледна Рут. И попита:

— Уморена ли си?

Тя поклати отрицателно глава.

— Направете ми тази услуга — повтори Биндер. — Само за един час. Да променим малко обстановката.

— Добре.

Той ги заведе в едно кафене, в което се танцуваше.

Рут се огледа и веднага каза:

— Тук е много модно, не е за нас.

— За кого другиго може да е, ако не за такива космополити като нас? — отговори насмешливо Биндер. — Елате. Не е толкова модно, когато го погледнете по-отблизо. Модно е само дотолкова, че да не се посещава от детективи. Чаша коняк не струва много повече, отколкото другаде. Музиката е чудесна. Човек се нуждае понякога от такива неща. Елате, моля ви се. Тъкмо има и свободна маса.

Седнаха и си поръчаха нещо за пиене.

— Наздраве — каза Биндер и вдигна чашата си. — Да се повеселим. Животът е кратък, а след нас никой не ще иска да знае веселили ли сме се, или не.

— Прав е — каза Керн също и вдигна чаша. — Ще се смятаме за граждани на тази страна, нали Рут? Жители на Цюрих, дошли на разходка в Люцерн.

Рут кимна и му се усмихна.

— Или пък богати туристи — каза Биндер.

Той изпразни чашата си и поръча втора, като се обърна към Керн.

— Искаш ли и ти още една?

— По-късно.

— Поръчвам веднага. По-скоро ще дойде подходящо настроение. Моля те.

— Добре.

Те седяха и наблюдаваха танцуващите двойки. Тук имаше много младежи, не по-възрастни от самите тях, но тримата се чувстваха като загубени деца, които наблюдават любопитно със съзнанието, че не принадлежат към този свят. Не само бездомничеството ги отделяше от другите като някакъв сив пръстен, отделяше ги и нерадостната, безнадеждна младост. „Какво става с нас — мислеше си Керн. — Бяхме дошли да се повеселим. Сега имам всичко, което бих могъл да очаквам и дори много повече, а все пак нещо ми липсва. Какво?“

— Приятно ли ти е тук? — обърна се той към Рут.

— Да, много — отговори тя.

Заведението притъмня, цветни прожектори закръстосваха пода, където се появи красива, стройна танцьорка.

— Чудесно, нали? — запита Биндер и изръкопляска.

— Великолепно! — отговори Керн, ръкопляскайки на свой ред.

— Музиката е отлична, нали?

— Първокласна.

Те седяха тук с желанието да почувстват, че всичко е великолепно, че са весели и щастливи, но усещаха единствено прах и пепел, без да могат да разберат защо.

— Няма ли да потанцувате? — попита Биндер.

— Да потанцуваме ли? — каза Керн и стана.

— Аз не зная да танцувам — каза Рут.

— Аз също. Така че сме равни.

Рут се поколеба за миг, после придружи Керн до дансинга. Цветните прожектори искряха над танцуващите двойки.

— Ето виолетова светлина — каза Керн. — Удобен случай да се вмъкнем.

Те танцуваха предпазливо и почти стеснително.

Постепенно станаха по-самоуверени, особено след като забелязаха, че никой не им обръща внимание.

— Колко е приятно да се танцува с теб — каза Керн. — Винаги откривам прекрасни неща, когато съм с теб. Щом си тук, всичко наоколо се променя и става красиво.

Тя отпусна по-плътно ръка на рамото му и се притисна до него. Плъзнаха се в ритъма на музиката. Прожекторите изливаха цветни вълни светлина над тях и те забравиха за всичко — две живи, млади същества, освободени от сенките на страха, недоверието и бягството.

Музиката спря и те се върнаха на масата си. Керн погледна Рут. Очите й блестяха, лицето й бе оживено.

Внезапно бе придобила сияещо, унесено и почти дръзко изражение. „По дяволите, — помисли си той, — ако можехме да живеем както искаме…“ За миг изпита непоносима мъка.

— Погледни кой влиза — прошепна Биндер.

Керн вдигна поглед. Търговският съветник Арнолд Опенхайм пресичаше по диагонал залата на път към вратата. Той се спря до масата им и ги стрелна с гневен поглед.

— Много интересно — каза рязко той, — много поучително!

Никой не отговори.

— Ето за какво се използва щедрата ми подкрепа — продължи възмутено Опенхайм. — Парите ми се пропиват веднага по барове.

— Човек не живее само с хляб, господин съветнико — отговори спокойно Биндер.

— Това е реторика. Младежи като вас нямат работа по баровете.

— Нито по пътищата — отговори Биндер.

Керн се обърна към Рут.

— Да ти представя господина, който се грижи толкова много за нас. Господин съветникът Опенхайм. Той купи от мен един сапун и аз спечелих трийсет сантима от тази сделка.

Опенхайм бе изненадан и погледна гневно. После изръмжа нещо като „Безсрамие“ и отмина.

— Какво беше това? — попита Рут.

— Най-обикновена случка — каза насмешливо Биндер. — Съзнателно милосърдие. По-студено от стомана.

— Той сигурно ще отиде в полицията — каза Рут и стана. — Трябва да си вървим.

— Прекалено е страхлив, за да направи такова нещо. Срещата ни няма да има никакви неприятни последици.

— Да си тръгваме все пак.

— Добре.

Биндер плати сметката и тримата се отправиха към пансиона. Близо до гарата видяха двама души, които идваха насреща им.

— Внимание — прошепна Биндер. — Детективи. Дръжте се съвсем спокойно.

Керн засвири тихичко с уста, улови Рут под ръка и умишлено тръгна много бавно. Чувстваше, че тя иска да ускори ход, затова стисна ръката й, засмя се и продължи все така бавно напред. Двамата мъже минаха край тях. Единият беше с мека шапка и пушеше безгрижно пурата си. Другият беше Фогт. Той ги позна. Те забелязаха едва доловимо съжаление в изражението му.

Керн се огледа най-после. Двамата мъже бяха изчезнали.

— Изпращат го в Базел. С влака в дванайсет и петнайсет към границата — съобщи уверено Биндер.

Керн кимна.

— Попаднал е на много човечен съдия, както се опасяваше.

Продължиха пътя си. Рут трепереше.

— Толкова страшно ми се стори изведнъж тук — прошепна тя.

— Франция — отговори Биндер. — Париж… В по-голям град е много по-добре.

— Защо не отидеш и ти там?

— Защото не зная нито дума френски. Познавам много добре Швейцария. Освен това… — Той млъкна изведнъж.

Продължиха да вървят мълчаливо. Откъм езерото полъхваше хладен ветрец. Над тях се извисяваше безкрайното стоманеносиво, чуждо небе.

 

 

Срещу Щайнер седеше бившият адвокат д-р Голдбах II, някогашен член на Берлинския апелативен съд. Той беше новият му помощник за телепатични сеанси, открит в кафене „Шперлер“.

Голдбах беше около петдесетгодишен, изгонен от Германия като евреин. Търгуваше с вратовръзки и даваше незаконно юридически съвети. По този начин печелеше тъкмо толкова, колкото да не умре от глад. Имаше красива трийсетгодишна жена, в която беше силно влюбен. Тя се издържаше, като продаваше скъпоценностите си, но Голдбах беше сигурен, че скоро ще го изостави. Щайнер бе изслушал историята му и го бе взел за помощник на вечерните представления, така че денем той можеше да продължава досегашните си занимания.

Много скоро пролича, че Голдбах не е подходящ за работата си. Той объркваше и проваляше сеансите.

След това идваше отчаяно при Щайнер и молеше да не го изгонят.

— Слушайте, Голдбах — каза Щайнер, — днес беше особено зле. Така не може да продължава. Наистина ме принуждавате да чета чуждите мисли.

Голдбах го погледна като умиращо овчарско куче.

— Толкова е просто! — продължи Щайнер. — Броят на стъпките до първия стълб на палатката трябва да означава реда, на който седи лицето. Ако затворите дясното си око, значи, че лицето е жена, а ако затворите лявото, че е мъж. Броят на случайно показаните пръсти означава на кое място е отляво. Изпъването на десния крак напред значи, че предметът е скрит в горната част на тялото, а на левия — в долната част. Колкото по-напред е изнесен кракът, толкова по-горе или по-долу е скрит предметът. Вече променихме системата заради вашата несръчност.

Адвокатът дръпна нервно яката си.

— Зная всичко това наизуст, господин Щайнер — каза той. — Бог ми е свидетел, че се упражнявам всеки ден, но дойде ли ред да действам, ме обзема сякаш зъл дух…

— Но, Голдбах — каза търпеливо Щайнер, — като юрист е трябвало да помните много по-сложни неща.

Голдбах закърши ръце.

— Зная наизуст гражданския кодекс. Зная стотици цитати и решения. Вярвайте, хер Щайнер, паметта ми бе плашило за съдиите… Но това тук е някакъв непостижим фокус.

Щайнер поклати глава.

— И дете би могло да го запомни, Голдбах. Само осем различни знака. И още четири за по-особени случаи.

— Зная ги много добре. Всеки ден ги повтарям. Но вълнението…

Голдбах седеше сгушен на стола си и гледаше безпомощно напред. Щайнер се засмя.

— Вие никога не се вълнувахте в съдебната зала. Водехте сложни дела, при които трябваше да владеете с пълно спокойствие положението.

— Да. Това беше лесно. Обаче тук! Преди да започнем зная отлично всяка подробност, а щом вляза в палатката, обърквам всичко от вълнение.

— За бога, какво ви кара да се вълнувате толкова?

Голдбах помълча, след това прошепна:

— Не зная. Толкова много неща. — Той стана. — Ще ми дадете ли още една възможност, господин Щайнер?

— Разбира се. Утре трябва да успеете, иначе няма да се справим с Поцлох.

Голдбах потърси в джоба на палтото си и извади оттам една вратовръзка, загъната в хартия.

— Донесох ви малък подарък, господин Щайнер. Създавам ви толкова неприятности…

— Оставете — каза Щайнер. — Между нас не може да има такива работи.

— Но тази връзка не ми струва нищо.

— Опит за подкуп, извършен от адвокат — потупа го Щайнер по рамото. — Кажете ми какво наказание се предвижда за това?

Голдбах се леко усмихна.

— Този въпрос може да се зададе на прокурора. Защитник се пита само как да се намали наказанието. Впрочем то е едно и също, само дето в този случай не се признават смекчаващи вината обстоятелства. Последното прочуто дело по такъв повод беше на „Хауер и съдружие“. — Той се оживи. — Защитата се водеше от Фрайганг. Много способен адвокат, но прекалено увлечен по предизвикателства. Предизвикателството е нещо прекрасно за объркване на противниковата страна, но не може да служи като основа на защита. Тук именно Фрайганг сбърка. Той се опита да изтъкне като смекчаващо вината обстоятелство за провинциалния адвокат… — Голдбах се засмя самодоволно — непознаването на закона.

— Блестящо хрумване — каза Щайнер.

— Да, като шега, но не и при защита.

Голдбах постоя известно време с наведена настрани глава и втренчен поглед под полупритворените клепачи, но не беше вече смутен изгнаник и продавач на вратовръзки. Беше отново д-р Голдбах II от Берлинския апелативен съд, прочут тигър в правната джунгла.

С бързи, ситни стъпки и изправено тяло той тръгна по главната алея на Пратера, както не бе вървял отдавна. Не забелязваше тъгата в ясната есенна вечер, защото се намираше в препълнена заседателна зала с бележник пред себе си, заемаше мястото на адвоката Фрайганг. Проследи края на прокурорската реч, поправи тогата си, изпъна маншетите, поклати се леко като учител по фехтовка и започна с металическия си глас:

— Господа апелативни съдии. Обвиняемият Хауер…

Репликите следваха една след друга, кратки, точни, неумолимо логични. Той възприемаше един след друг доводите на прокурора, съгласяваше се привидно със заключенията му, като че обвиняваше, а не защитаваше. Залата стихна, съдиите вдигнаха глави. Изведнъж с ловък завой той промени посоката, прочете закона, предвиждащ наказание за подкуп, и с четири резки въпроса изтъкна доказателства, които сега придобиха съвършено нова тежест.

Той се спря пред къщата, в която живееше, и бавно тръгна по стълбите — все по-бавно и по-бавно, все по-колебливо.

— Прибра ли се госпожата? — попита сънливото момиче, което му отвори.

— Преди петнайсет минути.

— Благодаря. — Голдбах мина през хола за стаята си. Тя беше тясна, с едно прозорче към двора. Той среса косата си, после почука на вратата между двете стаи.

— Да.

Жена му бе седнала пред огледалото и разглеждаше внимателно ръцете си.

— Какво има? — попита тя, без да се обърне.

— Как вървят работите, Лена?

— Как очакваш да вървят в такъв живот? Зле вървят. Защо ми задаваш такива въпроси?

Сега разглеждаше клепачите си.

— Излиза ли?

— Да.

— Къде беше?

— На много места. Не мога да седя цял ден и да гледам стените.

— Не искам да правиш това. Аз съм щастлив, когато се забавляваш.

— Всичко е наред тогава, нали?

Жена му започна да маже бавно и внимателно лицето си с крем. Говореше му без никакво оживление, с убийствено безразличие, сякаш има пред себе си дърво… Той стоеше до вратата и я гледаше, жадуващ за една мила дума. Жена му имаше безукорна розова кожа, която лъщеше на светлината. Тялото й беше пълничко, меко.

— Намери ли нещо? — попита тя.

Голдбах като че се смали.

— Ти знаеш, Лена, че нямам разрешително за работа! Отидох при колегата Хьопнер, но и той не може да прави нищо за мен. Всяко нещо иска много време…

— Да, прекалено много вече.

— Правя каквото мога, Лена.

— Да, зная. Уморена съм.

— Отивам си. Лека нощ.

Голдбах затвори вратата. Не знаеше какво да прави. Дали да се върне, да я помоли да го разбере, да остане при нея през нощта, или? Той сви безпомощно пестник.

„Да я набия!“ — помисли си. Да наложи на тази розова плът всички страдания и унижения, които бе изтърпял сам, да се забрави веднъж, да изпочупи всичко в стаята, да удря, докато тази безразлична и високомерна уста запищи, а мекото тяло се загърчи по пода.

Той се ослуша разтреперан. Карбетке — не, не беше така — онзи се казваше Карбутке. Нисък, набит мъж с ниско чело, както юристите си представят убийците. И точно затова беше трудно да се иска оправдание под предлог, че обвиняемият е действал при афект. Той бе избил зъбите на девойката, счупил бе едната й ръка и бе раздрал крайчеца на устата, тя бе дошла на заседанието в съда с подути от побоя очи, въпреки че, или именно поради това, обичаше с кучешка преданост тази маймуна. Оправдаването на побойника беше голям успех и колегата Кон III го бе поздравил за дълбоката и проникновена психологически защита.

Голдбах отпусна ръце. Погледна евтините вратовръзки от имитация на коприна, които лежаха на масата. Да, по онова време той бе доказал убедително пред колегите си, че жените искат да имат господар; по онова време, когато печелеше по шейсет хиляди марки годишно и подаряваше на Лена скъпоценностите, които сега тя продаваше за личните си нужди.

Той наостри слух, когато я чу, че си ляга. Правеше това всяка нощ и се кореше. Но не можеше другояче. Бузите му пламнаха, щом чу скърцането на пружината. Стисна зъби, отиде до огледалото и се огледа. После взе един стол и го постави в средата на стаята.

„Да предположим, че някоя жена от деветия ред, на третия стол от края, е скрила ключ в обувката си“, си каза. Пристъпи внимателно девет пъти, смигна бързо с дясното си око, почеса с три пръста челото си и простря напред левия си крак; сега беше вече съвсем погълнат от работата си; представи си как Щайнер търси и изпъна още по-напред крака си.

Тъжната му и смешна сянка се движеше по стената в червеникавата светлина на електрическата лампа.

 

 

Почти по същото време Щайнер казваше:

— Често се питам какво ли прави малкият, Лило. Бог ми е свидетел, че не съжалявам за него само заради некадърния Голдбах, а защото това момче наистина ми липсва.