Ерих Мария Ремарк
Обичай ближния си (11)

Глава единайсета

Керн се подписа под втора заповед за изгонване от Австрия. И то завинаги. Този път не изпита никакво вълнение. Само докато подписваше, си помисли, че на другата сутрин вероятно ще бъде в Пратера.

— Имате ли във Виена някакви вещи, които бихте искали да вземете със себе си? — попита чиновникът.

— Не, нямам нищо.

— Знаете, че ви очакват най-малко три месеца затвор, ако се върнете в Австрия, нали?

— Да.

Чиновникът погледна Керн, след това бръкна бързо в джоба си, извади една петшилингова банкнота и му я подаде.

— Да се почерпите. Не мога да променя законите, както знаете. Поискайте вино от Гумполдскирхнер. Тазгодишната реколта е много добра. А сега да ви няма.

— Благодаря — каза учудено Керн. За пръв път получаваше нещо от полицай. — Много ви благодаря. Ще използвам тези пари, разбира се.

— Добре, добре. Побързайте сега. Охраната вече чака във фоайето.

Керн прибра парите в джоба си. Можеше не само да изпие две чаши гумполдскирхнер с тези пари, но и да се върне на другата сутрин във Виена с трамвай.

Така беше по-безопасно, и пак щяха да му останат цели два шилинга за непредвидени обстоятелства.

 

 

 

Потеглиха по същия път, откъдето бяха минали първия път с Щайнер. На Керн му се струваше, че е било преди десет години. От последната гара трябваше да тръгнат пеша. Най-после стигнаха до едно ханче, което рекламираше, че предлага сладко вино. В предния двор имаше няколко маси и столове. Керн си припомни съвета на чиновника и попита охраната си:

— Да пийнем ли по една чашка?

— Какво?

— Гумполдскирхнер. Тази година било необикновено хубаво.

— Може, много е рано още за митницата.

Седнаха в предния двор и отпиваха от светлото вино. Наоколо им беше тихо и спокойно. Ясното, безоблачно небе беше зеленикаво. Един самолет летеше към Германия като ястреб в далечината. Съдържателят донесе ветроупорен фенер и го сложи на масата. Това беше първата вечер, прекарана от Керн на открито. От два месеца не бе виждал небе.

Сега седеше неподвижен и се наслаждаваше на кратковременния покой. След един-два часа бягството и страхът щяха да започнат отново.

— Просто да се пукнеш — каза ненадейно полицаят.

— Така мисля и аз — каза Керн, като вдигна глава.

— Друго исках да кажа.

— Предполагам.

— Имам предвид бежанците — обясни намръщено полицаят. — Унижаваме занаята си с вас. Всеки ден все бежанци придружаваме! От Виена до границата! Какъв е този живот? Няма вече прилична работа с някой разбойник в белезници.

— След една-две години може да ни откарвате и с белезници до границата — отвърна сухо Керн.

— Няма да я бъде! — погледна презрително полицаят. — Вие нямате никакво политическо значение. Аз трябваше да придружавам четворния убиец Мюлер със заповед да го застрелям при най-лекото подозрително движение. А преди две години придружавах прочутия убиец на жени Бергман, след това крадеца Бруст, без да споменавам ограбвача на мъртъвци Теди Блюмел. Това се казва работа! С вас човек може да пукне от скука. — Той въздъхна и изпразни чашата си. — Както и да е… от вино разбираш. Да изпием ли още по една? Този път ще платя аз.

— Добре.

Изпиха приятелски още по една чаша. После станаха.

Стъмнило се бе вече. Прилепи и пеперуди прелитаха около тях. Митницата беше ярко осветена. Пак същите чиновници. Полицаят им предаде Керн.

— Поседни малко вътре — каза един от митничарите. — Много е рано още.

— Зная — отговори Керн.

— Знаеш, нали?

— Разбира се! Границите са нашата родина.

 

 

Още призори Керн беше в Пратера. Не посмя да потърси Щайнер, защото не знаеше какво се е случило през изминалите два месеца. Започна да обикаля из парка.

Есента бе настъпила и разкошно оцветените дървета блестяха в леката мъгла. Керн поспря за малко пред покритата със сиво платнище въртележка. После вдигна покривалото и се вмъкна вътре. Седна в една гондола, където беше в безопасност от патрулиращите полицаи.

Събуди се от нечий смях. Беше се съмнало съвсем и платнището беше вдигнато. Той скочи. Пред него стоеше Щайнер в син комбинезон. Керн скокна от гондолата. Изведнъж се почувства у дома си.

— Щайнер! — извика радостно. — Пак дойдох, слава богу!

— Виждам. Блудният син се прибра вкъщи след полицейските тъмници. Ела насам да те видя. Побледнял и поотслабнал от затвора. Защо не дойде при мен?

— Не знаех дали си още тук.

— Тук съм засега. Но най-напред трябва да закусиш. След това светът ще ти се стори по-друг. Лило! — извика Щайнер към фургона си. — Малкият се върна! И трябва да закуси. — После се обърна пак към Керн: — Пораснал си и си възмъжал. Научи ли нещо, моето момче, през това време?

— Да. Че трябва да си твърд, ако не искаш да те смажат. И че няма да те смажат. Освен това научих да шия торби и да говоря френски. Научих и това, че понякога е по-добре да заповядваш, отколкото да молиш.

— Чудесно! — усмихна се Щайнер. — Чудесно!

— Къде е Рут? — попита Керн.

— В Цюрих. Изгониха я оттук. Нищо друго не й се случи. Лило получи писма до теб. Тя е нашата поща. Защото само тя има редовни документи. Рут изпрати до нея писма за теб.

— В Цюрих… — каза Керн.

— Да, синко, лошо ли е?

Керн го погледна и каза:

— Не.

— Живее там у приятели. И ти ще отидеш скоро в Цюрих. Тук постепенно става все по-горещо.

— Да.

Лило дойде при тях. Поздрави Керн така, сякаш е бил на кратка разходка. Тя бе напуснала Русия преди двайсет години и затова два месеца не й правеха впечатление. Беше срещала хора, пристигащи от Сибир и Китай, за които не бе чувала нищо десетина-петнайсет години. Постави внимателно както винаги на един поднос чаши и кафениче.

— Дай му писмата, Лило! — каза Щайнер. — Той няма да закуси, докато не ги види.

Лило посочи подноса. Писмата бяха там, облегнати на една от чашите. Керн ги отвори, започна да чете и изведнъж забрави всичко. Това бяха първите писма, които получаваше от Рут. Първите любовни писма в живота му. От плещите му падна като с магия тежко бреме — разочарованието, че тя не е тук, безпокойството, тревогите, самотата. Той четеше и черните мастилени знаци сякаш започнаха да светят. Друго човешко същество се грижеше за него, тревожеше се какво му се е случило, казваше колко го обича. „Твоя Рут.“ „Господи — помисли си той, — твоя Рут!“

Това изглеждаше почти невъзможно. Твоя Рут! Какво беше имал досега? Няколко флакончета, няколко парчета сапун и дрехите на гърба си. А сега имаше едно човешко същество… Гъстите черни коси. Очите… Не, това беше почти невъзможно.

Той вдигна глава. Лило се беше върнала при колата.

Щайнер пушеше цигара.

— Наред ли е всичко, синко? — попита той.

— Да. Пише ми да не отивам. Казва да не се излагам вече на никакви опасности заради нея.

— Момичешки приказки! — изсмя се Щайнер и му наля кафе. — Пий кафе сега и закуси.

Той се облегна на колата, като наблюдаваше Керн, който вече закусваше. Слънцето изгря през леката бяла мъгла. Керн почувства лъчите му, стори му се, че пие вино. Преди един ден само бе закусвал студена попара в очукано тенекиено канче във воняща стая, докато някой си Лео я правеше още по-воняща с изпусканите след събуждането си газове. А сега хладният утринен ветрец милваше ръцете му. Той ядеше бял хляб и пиеше хубаво кафе, в джоба си имаше писма от Рут. Щайнер се бе облегнал на колата край него.

— Има и добра страна в това да полежиш в затвора — каза той. — И тя е, че след него всичко ти се струва чудесно.

Щайнер кимна. После каза:

— Истинското ти желание всъщност е да заминеш още тази вечер, нали?

— Искам да замина, но искам и да остана — каза Керн. — Бих желал всички да заминем заедно.

Щайнер му подаде цигара.

— Остани един-два дни все пак — каза той. — Изглеждаш ужасно. Тъмницата те е изсмукала. Трябва да се поохраниш. За пътуването ще ти е потребна сила. По-добре е да почакаш няколко дни тук, отколкото да припаднеш по пътя и да те хванат. Швейцария не е играчка. Чужда страна е. Трябва да си винаги нащрек.

— Ще има ли някаква работа тук за мен?

— Може да работиш на стрелбището. А вечер пак ще ми помагаш при телепатичните сеанси. Трябваше да си намеря помощник, разбира се, но двама не са много.

— Добре — кимна Керн. — Сигурно имаш право. Трябва да се посъвзема малко, преди да замина. Чувствам ужасен глад. Не само в стомаха, а и в очите. В главата, навред. По-добре да почакам, докато се пооправя.

— Правилно — засмя се Щайнер. — Ето я и Лило с топли пирожки. Хапни си здраво, моето момче. Аз отивам да събудя Поцлох.

Лило сложи чинията пред Керн. Той започна да яде отново, като опипваше от време на време писмата си.

— Ще останете ли тук? — попита Лило със своя бавен и малко скован немски.

Керн кимна.

— Не се тревожете — каза Лило, — няма защо да се тревожите за Рут. Тя ще се справи и сама. Познавам хората по лицето още щом ги видя.

Керн искаше да й каже, че не се страхува за това, страхуваше се само да не арестуват Рут в Цюрих, преди той да стигне там. Но щом погледна безкрайно тъжното лице на рускинята, промени намерението си. Всичките му грижи изглеждаха малки и незначителни в сравнение с нейната мъка.

— Няма защо да се тревожиш — каза тя. — Няма защо да се тревожиш, докато е жива.

 

 

След два дни група мъже влезе привечер в стрелбището. Лило беше заета с няколко момчета, затова мъжете се приближиха към Керн.

— Ела. Искаме да стреляме.

Керн даде пушка на единия. Отначало мъжете стреляха няколко пъти по глинените фигури, като ги счупиха, а след това и по малките стъклени топки в съд с вода. После разгледаха списъка на наградите и решиха да ги спечелят.

Първите двама получиха трийсет и четири и четиресет и четири точки. Спечелиха едно кадифено мече и една сребърна табакера. Третият, набит мъж с щръкнала коса и тъмнокафяви мустаци, гъсти като четка за обуща, се цели дълго и внимателно и спечели четиресет и осем точки. Приятелите му го поздравиха гръмко. Лило хвърли бърз поглед към тях.

— Още пет изстрела! — нареди посетителят и бутна шапката на темето си. — Със същата пушка.

Керн я напълни. С първите три изстрела стрелецът получи трийсет и шест точки, по дванайсет при всеки изстрел. Керн разбра, че сребърната фруктиера и ножовете, фамилно наследство и съкровище, се намират в опасност. И постави един от вълшебните патрони на директора Поцлох. При последния изстрел се получиха шест точки.

— Внимавай — Посетителят остави пушката. — Тук има нещо! Изстрелът беше безпогрешен.

— Може би ръката ви е трепнала малко — каза Керн. — Пушката е същата.

— Не съм треперил! — отговори сърдито посетителят. — Бивш старши стражар не трепери. Знам аз как се стреля.

Сега беше ред на Керн да потрепери. Той се страхуваше дори от цивилен полицай. Бившият старши го погледна втренчено и заплашително.

— Тук има някаква шмекерия!

Керн не отговори. Само подаде напълнената пушка.

Този път беше сложил редовен патрон. Старшият го погледна, преди да се прицели. Получи още веднъж дванайсет точки и остави пушката.

— Е?

— Случва се понякога — каза Керн.

— Случва ли се? Не се случва. Четири по дванайсет и веднъж шест. Ти сам не вярваш в това, нали?

Керн не каза нищо. Старшият приближи към него зачервеното си лице.

— Виждал съм те и по-рано някъде…

Другарите му го прекъснаха. Те искаха свободна стрелба. Ударът, спечелил шест точки, нямаше да се брои.

— Ти си направил нещо с патрона! — викаха те.

Дойде и Лило.

— Какво има? — попита тя. — Мога ли да ви услужа с нещо? Този момък е съвсем нов още.

Посетителите започнаха да спорят с нея. Полицаят не взимаше участие. Той не снемаше поглед от Керн и се опитваше да си припомни нещо. Керн срещна твърдо погледа му. Спомни си всички уроци, които бе научил от бурния си живот.

— Ще поговоря с директора — каза спокойно. — Не съм овластен да вземам решение.

Той мислеше да даде на полицая да стреля отново, но си представи Поцлох, побеснял от загубата на семейното наследство. Попаднал беше между Сцила и Харибда. Извади бавно цигара и я запали, като правеше усилие да не трепери. После се обърна и отиде при Лило. Тя го чакаше. И предложи компромис: полицаят да стреля още пет пъти. Напразно, разбира се. Другите се обявиха против предложението й. Лило бе наблюдавала Керн и бе забелязала, че той е много блед и че в случая сигурно става дума за нещо повече от обикновена кавга за вълшебните патрони на директора Поцлох. Тя се усмихна и седна срещу полицая.

— Човек като теб сигурно може да стреля още веднъж. Хайде, опитай пет свободни изстрела — за царя на изкусните стрелци!

Полицаят се ухили от това ласкателство.

— Човек с такава ръка няма защо да се страхува — каза Лило, като сложи нежната си ръчица върху едрия пестник на старшия, покрит с червеникави косми.

— Да се страхувам ли? Тази дума не ми е известна. — Полицаят се потупа по гърдите и се изсмя гръмогласно. — Вие ни давате дори повече, отколкото искахме.

— Така мисля и аз — каза възхитено Лило, като му подаде пушката.

Полицаят я взе, прицели се внимателно и стреля.

Дванайсет точки. Той погледна гордо Лило. Тя се усмихна и напълни отново пушката. Полицаят успя да получи петдесет и осем точки. Лило го гледаше със сияещо изражение.

— От години не сме виждали такъв стрелец — каза тя. — Съпругата ти не трябва да се тревожи от нищо.

— Не съм женен.

— Сигурно само защото не си поискал — каза Лило и го погледна право в очите.

Той се ухили. Приятелите му бяха вдигнали невероятна олелия. Лило донесе кошницата, която бе спечелил. Той поглади мустаците си, после се обърна към Керн със студен и зъл поглед:

— С теб не съм свършил още. Ще дойда отново в униформа.

После взе ухилено кошничката и си отиде с приятелите си.

— Позна ли те? — попита веднага Лило.

— Не зная. И не вярвам. Не съм го виждал никога, но той може да ме е виждал някъде.

— По-добре е да не те вижда пак. Иди кажи на Щайнер.

 

 

Полицаят не се върна същия ден. Но Керн все пак реши да напусне до вечерта.

— Трябва да се махна — каза той на Щайнер. — Имам чувството, че иначе може да се случи нещо. От два дни съм тук и мисля, че могат да ме накажат за работа без разрешително. Не мислиш ли?

Щайнер кимна.

— Върви, синко. И аз ще замина след две седмици. Моят паспорт струва много повече другаде, отколкото в Австрия. Тук вече става опасно. Чувам го навсякъде през последните дни. Ела да отидем при Поцлох.

Директорът Поцлох беше бесен за загубата на кошничката.

— Тя струваше трийсет шилинга на едро, момко!… — ревеше той. — Ти ще ме разориш!

— Той напуска — каза Щайнер, обясни положението и заключи: — Кошничката беше неизбежна загуба, иначе би отишло фамилното ви наследство.

Поцлох пребледня при тази страшна възможност. Но лицето му скоро се проясни.

— Добре тогава. Работата, значи, е съвсем друга.

Той плати на Керн заплатата му и го заведе до галерията.

— Слушай, млади момко — каза му, — ще видиш сега какъв човек е Поцлох. Избери си нещо за спомен. За да го продадеш, разбира се. Само глупците пазят спомени, които вгорчават живота. Сигурно ще се опиташ да вършиш амбулантна търговийка, нали? Избери си нещо, което ти хареса…

И изчезна към чудесата на света.

— Послушай го — каза Щайнер. — Глупостите винаги се продават лесно. Избери дребни, леки неща. И побързай, докато не е променил решението си.

Но Поцлох не промени решението си. Към избраните от Керн пепелници и зарчета той добави по свое желание статуетките на три голи бронзови богини.

— Те ще бъдат най-големият ти успех. В по-малките градове — обясни, като наместваше и изтриваше очилата си. — Мъжете в малките градове са измъчвани от потисната страст. В малките градове без публични домове, разбира се. А сега сбогом, Керн. Трябва да отида на събрание, свикано против новите данъци за увеселителните заведения. Данък върху развлеченията! Това е нещо типично за нашия век. Данък вместо да дадат награда за развлеченията!

Керн събра багажа си. Изпра бельото си и го простря да съхне. После седна да вечеря с Лило и Щайнер.

— Тъгувай, моето момче — каза Щайнер. — Имаш право да тъгуваш. Героите в Древна Гърция са плакали по-често от нашите глупави и сантиментални модерни жени. Те са знаели, че не е добре да потискаш мъката си. Нашият идеал е безстрастната смелост на статуите. Но тя е безполезна. Потъгувай, за да прогониш по-бързо мъката си.

— Понякога скръбта е последно щастие — каза спокойно Лило и подаде на Керн чиния с борш и друга с крем, а Щайнер се усмихна и я помилва по косите.

— Последното щастие за теб, млада космополитко, ще бъде едно добро ядене. Това е нещо, което войникът разбира най-добре. А не забравяй, че ти си войник — преден пост, страж, една от първите световни държави. Ти можеш да минеш със самолет десет граници за един ден. Всяка се нуждае от другите, а всичките са се въоръжили до зъби една срещу друга. Това не може да продължава. Не забравяй никога, че ти си една от първите европейки и се гордей с това.

— Наистина е така — усмихна се Керн. — И аз се гордея с нея. Но какво ще правя тази нощ сам?

 

 

Керн взе вечерния влак. Избра най-евтината класа в най-евтиния влак и стигна с голямо заобикаляне до Инсбрук. Оттам тръгна пеша, като се надяваше да срещне някакво превозно средство. Но нямаше късмет.

Вечерта стигна до една гостилничка, където се нахрани с печени картофи — евтина и здравословна храна. През нощта спа в купа сено. Приложи урока, който му беше даден в затвора от крадеца. И прекара чудесно.

На другата сутрин отиде с каруца до Ландек. Коларят купи за пет шилинга една от голите богини на Поцлох. Привечер заваля. Керн спря в някаква кръчма, където игра тарок с двама посетители. Загуби три шилинга. Това го разстрои толкова, че не можа да заспи до полунощ. После се сети, че е още по-лошо да плати два шилинга за нощуване, без да може да поспи, и при тази мисъл задряма.

На другата сутрин продължи. Спря една кола, но шофьорът му поиска пет шилинга за пътуването. Колата беше „Даймлер“ и струваше петнайсет хиляди шилинга. Керн отказа. По-късно един селянин го качи на своята каруца и дори му даде сандвич. И тази нощ спа в купа сено. Валеше дъжд и той дълго стоя буден, заслушан в еднообразното шумолене на острото, влажно, спарено сено.

На следващия ден се изкачи по прохода Арлберг. Беше почти смазан от умора, когато един полицай на велосипед го настигна почти до върха и го арестува. Въпреки състоянието си трябваше да извърви пеша редом с колоездача уморителното разстояние до Сент Антон. Там го затвориха. През нощта не можа да заспи от мисълта да не открият, че е бил във Виена, и да го върнат там за съответното наказание. За щастие повярваха на думите му, че е искал да мине границата, и на другата сутрин го пуснаха.

Този път изпрати куфара си до Фелдкирх, защото именно заради него полицаят се бе усъмнил в него. На другия ден пристигна във Фелдкирх и си взе багажа.

Почака да се стъмни, съблече се и прегази Рейн, хванал дрехите и багажа си над главата. Стигнал беше вече в Швейцария. Две нощи прекара в движение, и два дни в криене, докато премине опасната зона. След това изпрати куфара си с влака, а не след дълго намери кола, която го откара до Цюрих.

 

 

Той пристигна на гарата следобед и остави куфара си на гардероб. Знаеше адреса на Рут, но не искаше да ходи там, докато не се стъмни. Известно време остана на гарата, после разпита в няколко еврейски магазина за дружествата за подкрепа на бежанци. В един магазин за бельо му дадоха адреса на някакво религиозно сдружение.

Посрещна го млад човек. Керн обясни, че е минал границата предния ден.

— Законно ли? — попита младежът.

— Не.

— Имате ли някакви документи?

Керн го погледна учудено.

— Ако имах, не бих дошъл тук.

— Евреин ли сте?

— Не. Полуевреин.

— От каква религия?

— Протестантска.

— Аха, протестантска! Боя се тогава, че не можем да сторим нищо за вас. Средствата ни са много ограничени, а понеже сме религиозна организация, разбирате, че се интересуваме главно от наши едноверци евреи.

— Разбирам — каза Керн. — Избягах от Германия, защото баща ми е евреин. Тук не можете да ми помогнете, защото майка ми е християнка. Смешен свят!

Момъкът вдигна рамене.

— Съжалявам, но разполагаме само с частни дарения.

— Можете ли да ми кажете поне къде бих могъл да прекарам два дни, без да съм длъжен да се явя в полицията? — попита Керн.

— За жалост не мога. Това е противозаконно. Разпоредбите са много строги и сме длъжни да ги съблюдаваме най-стриктно. Трябва да отидете в полицията и да се опитате да получите разрешително за престой.

— Този път ми е вече познат — каза Керн.

Младежът го погледна.

— Почакайте малко, моля ви. — Отиде в друга стая и най-после се върна отново. — Това е изключение от правилото ни, но можем да ви помогнем все пак в размер до двайсет франка. За жалост не можем да направим нищо повече за вас.

— Много ви благодаря. Не очаквах и толкова. — Керн сгъна грижливо банкнотата и я прибра в портфейла си.

Това бяха единствените му швейцарски пари.

 

 

Спря за миг на улицата, без да знае къде да отиде.

— Здравейте, хер Керн — обади се един глас зад него.

Керн се обърна. Елегантен младеж, почти на неговата възраст, го гледаше усмихнато.

— Не се безпокойте. Случайно бях вътре. — Той посочи към вратата на религиозното сдружение. — За пръв път идвате в Цюрих, нали?

Керн го изгледа недоверчиво. Най-после каза:

— Да. Всъщност за пръв път идвам и в Швейцария.

— Така си и мислех. Предположих това заради начина, по който разказахте историята си. Не беше много разумно, ако ми позволите да се изразя така. Нямаше защо да казвате, че сте християнин. Все пак получихте някаква подкрепа. Аз ще ви дам един-два съвета, ако желаете. Казвам се Биндер. Да пием ли по едно кафе?

— Прекрасно. Има ли емигрантско кафене или нещо подобно по тези места?

— Има няколко емигрантски кафенета. Но най-добре ще е да отидем у „Грайф“. Близо е, а пък и полицията не му обръща особено внимание засега. Никога не е правила претърсване там.

Отидоха в кафене „Грайф“. То приличаше много на виенското кафене „Шперлер“, бяха като две капки вода.

— Откъде идвате? — попита Биндер.

— От Виена.

— Трябва да промените някои свои схващания. Слушайте сега. Може да поискате разрешително за престой от полицията. Ще ви дадат, но само за два дни, то се знае. След това трябва да напуснете страната. Понеже нямате документи, вероятността да получите разрешително за престой е само две на сто, а деветдесет и осем на сто — да ви изгонят веднага. Искате ли да опитате?

— Не, разбира се.

— Правилно. Така и предположих, защото ще се изложите на опасността да ви забранят повторно влизане в страната за една, три, пет или повече години — според случая. Ако ви заловят след това, чака ви затвор.

— Зная — каза Керн. — Навсякъде е така.

— Добре. Това може да се отложи, като останете нелегално. До първото ви залавяне, разбира се. А това е въпрос на късмет и умение.

— Какви са възможностите за разрешение за работа? — запита Керн, след като кимна утвърдително на първия съвет.

— Никакви — изсмя се Биндер. — Швейцария е малка страна и има предостатъчно безработни.

— Все същата история значи: законно или незаконно гладуване и разправии с властта!

— Именно — отговори със спокойна увереност Биндер. — Сега по въпроса за местопребиванието. В Цюрих е опасно. Полицията е много дейна тук. Цивилните полицаи също. Само отдавна дошлите успяват да се справят. За новите е почти невъзможно. Във Френска Швейцария, особено в Женева, е много по-добре. Там има социалистическо правителство. И в Тичино не е лошо, но такива градове са много малко. Как работите вие — явно или тайно?

— Какво значи това?

— Значи дали се опитвате просто да получите помощ, или вършите същото под предлог, че продавате нещо.

— Възнамерявам да продавам.

— Опасно. Това се смята за работа. И ще ви навлече двойно наказание — за нелегален престой и нелегална работа. Особено ако някой подаде оплакване против вас.

— Оплакване ли? — попита Керн.

— Драги приятелю — отвърна търпеливо-поучително вещият Биндер, — преди година бях издаден от евреин, чиито милиони са повече от вашите франкове. Той се възмути, защото му поисках пари да си купя билет до Базел. Затова, ако се заловите за търговия, изберете дребни предмети — моливи, връзки за обуща, копчета, гуми, четки за зъби и така нататък. Не носете никога със себе си пътническа чанта, сандъче или дори ръчна чанта. Ръчните чанти са създавали неприятности на мнозина. Най-добре е да държите всичко по джобовете си. Сега е по-лесно, защото е есен и ще носите връхна дреха. С какво смятате да търгувате?

— Сапуни, парфюм, тоалетна вода, гребени, безопасни игли и други такива.

— Чудесно. Колкото по-евтина е стоката, толкова по-голяма е печалбата. Аз не търгувам, направо си искам помощ. Така не нарушавам постановленията за незаконна работа и мога да бъда отговорен само за просия и скитничество. А какви адреси имате?

— Как какви адреси?

Биндер се облегна и погледна учудено Керн.

— За бога! — каза той. — Това е най-важното. Адреси на хора, при които можете да отидете, разбира се! Не можете да скитате от врата на врата. Ще ви заловят за три дни. — Той подаде цигара на Керн. — Ще ви дам няколко заслужаващи доверие адреси. Три вида — набожни евреи, смесени и християни. И то безплатно. Аз трябваше да платя двайсет франка, за да получа първия списък. Някои от тези хора са ужасно отегчени от просители, разбира се, но все пак няма да ви издадат. — Той разгледа внимателно дрехите на Керн. — Облеклото ви е добро. Трябва да сте особено внимателен в това отношение в Швейцария. За да не ви надушат цивилните полицаи. Добре е да имате поне прилична връхна дреха, защото тя ще скрие износения костюм, който буди подозрение. Някои хора ще откажат да ви помогнат, разбира се, ако сте добре облечен. Имате ли някаква правдоподобна история за разказване? — Той вдигна глава и забеляза изражението на Керн.

— Драги приятелю — продължи, — зная какво си мислите. И аз мислех същото. Но помнете думите ми; да успяваш да се издържаш и в нищета е велико изкуство. А милосърдието е крава, която дава твърде малко мляко, и то съвсем неохотно. Познавам хора, които винаги имат готови три различни разказа — сантиментален, за преследвания и делови: според вкуса на човека, от когото ще искат да измъкнат няколко франка. Те лъжат, разбира се, но само защото са длъжни да излъжат. Основната истина е винаги една и съща — нужда, бягство и глад.

— Зная — отговори Керн. — Изобщо не мислех за това. Учуден съм единствено, че имате толкова точни сведения.

— Това е концентрираният опит от тригодишна борба за живот. Да. Аз станах по-твърд от мнозина други. Брат ми не можа да разбере тази борба. И се застреля преди една година. — Лицето на Биндер се сви за миг от мъка. После се успокои отново. Той стана. — Ако няма къде да спите, може да пренощувате при мен. Имам сигурно убежище за една седмица. Стая на мой познат в Цюрих, който отсъства от града. Ще дойда тук след единайсет. Полицейският час е дванайсет. Внимавайте след този час. По-късно улиците гъмжат от цивилни полицаи.

— В Швейцария изглежда много опасно — каза Керн. — Добре че ви срещнах. Иначе щяха да ме пипнат още първия ден. От все сърце ви благодаря за подкрепата.

— Това е най-нормалното нещо между хора като нас — каза Биндер. — Другарството на поставените вън от закона, напомнящо това между престъпници. Всеки от нас може да се озове утре в същото положение и да се нуждае сам от такава помощ. Довиждане докъм полунощ, значи.

Той плати кафето, подаде ръка на Керн и излезе, самоуверен и изискан.

 

 

Керн почака в кафене „Грайф“ докато се стъмни. Поиска карта на града и си отбеляза пътя до къщата на Рут. После излезе и тръгна неспокойно и нетърпеливо по улицата. Половин час мина, докато намери къщата.

Тя беше в спокоен квартал с криви улички и се белееше на лунната светлина. Той спря пред вратата. Погледна голямото бронзово чукче и нетърпението му внезапно изчезна. Престана да вярва, че само трябва да изкачи няколко стъпала, за да намери Рут.

Това му се струваше прекалено лесно, а не бе свикнал на лесни неща. Вдигна поглед към прозорците. Тя може би не е вече в тази къща, може и да не е в Цюрих дори.

Той отмина къщата. Няколко пресечки по-нататък стигна до тютюнопродавница и влезе. Намръщена жена се показа иззад високата каса.

— Един пакет парижки — каза Керн.

Жената му подаде цигарите. После потърси в сандък под касата, извади кутия кибрит и я сложи върху пакета. Взела бе случайно две кутийки, забеляза това и хвърли втората отново в сандъка. След това каза:

— Петдесет сантима.

Керн плати и запита:

— Може ли да си услужа с вашия телефон?

— Ето го в левия ъгъл — кимна жената.

Керн потърси номера в указателя. Нойман… В този град имаше като че стотици Нойман. Жената седеше зад касата си и го наблюдаваше. Керн й обърна сърдито гръб.

— Може ли да говоря с фройлайн Рут Холанд? — каза той в черния микрофон.

— Кой я търси?

— Лудвиг Керн.

Гласът от другия край замълча за миг.

— Лудвиг… — чу го той отново, изведнъж задъхан. — Ти ли си, Лудвиг!

— Да… — Керн внезапно почувства, че сърцето му заблъска като чук. — Да… Ти ли си, Рут? Не познах гласа ти. Никога не сме разговаряли по телефон.

— Откъде се обаждаш?

— От Цюрих. От една тютюнопродавница.

— Оттук ли?

— Да, на същата улица.

— Защо не дойдеш тогава? Какво има?

— Нищо. Днес пристигнах. И мислех, че може да не си вече тук. Къде може да се видим?

— Вкъщи. Ела веднага. На втория етаж. Знаеш ли къщата?

— Да, зная я. Може ли да дойда? Искам да кажа, заради хазяите.

— Вкъщи няма никого. Аз съм сама. Всички отидоха на екскурзия. Ела.

— Добре.

Керн остави слушалката и се огледа разсеяно. Магазинът му се стори променен. Отиде при съдържателката и попита:

— Колко струва разговорът?

— Десет сантима.

— Само десет сантима ли?

— Не са малко. — Жената прибра парите. — Да не забравите цигарите си.

— Да, да, разбира се.

Керн излезе на улицата и си каза: „Няма да тичам. Всеки, който тича, буди подозрение. Ще запазя самообладание. И Щайнер не би тичал при такъв случай. Ще тръгна полека, та никой да не ми обърне внимание. Но ще правя големи крачки, за да стигна така бързо, като че съм тичал“.

 

 

Рут бе застанала на стълбите. Беше тъмно и Керн не можеше да я види ясно.

— Слушай — каза бързо и дрезгаво той, — аз съм много мръсен. Вещите ми са още на гарата. Не съм успял да се измия, нито да се преоблека.

Тя не отговори. Застанала бе на площадката, наведена в очакване към него. Той изтича по стълбите и изведнъж я видя до себе си, топла, реална, жива, нещо повече от жива.

Тя се отпусна спокойно в обятията му. Той почувства дъха и косите й. Тъмнината сякаш трептеше наоколо. След това долови, че Рут плаче. Понечи да тръгне. Тя поклати глава на рамото му, без да го пуска.

— Не ми обръщай внимание. Това няма да трае дълго.

Долу се отвори врата. Керн се обърна предпазливо и почти незабелязано, за да погледне надолу към стълбите. Чу стъпки. След това щракна електрически ключ и всички лампи светнаха. Рут трепна.

— Влизай, влизай по-бързо.

Тя го дръпна към вратата.

 

 

Седнаха във всекидневната на семейство Нойман.

Керн отдавна не бе попадал в домашна обстановка. Помещението беше прилична стая на бюргерско семейство, подредена с особено добър вкус, с тежка дъбова мебел, модерен персийски килим, няколко тапицирани стола и лампи с ярки копринени абажури. Но на Керн тя се стори като райско убежище и остров на сигурността.

— Кога изтича срокът на паспорта ти? — попита той.

— Изтече още преди седем седмици, Лудвиг — отговори Рут, като вземаше две чаши и една бутилка от бюфета.

— Поиска ли продължение поне?

— Да. Отидох в консулството тук. Отказаха ми. Не очаквах друго, разбира се.

— Както всъщност и аз. Въпреки че винаги се надявам на чудеса. Ние, разбира се, сме врагове. И затова трябва да се чувстваме като доста важни личности, нали?

— Аз съм доволна — каза Рут докато оставяше чашите и шишето на масата. — Защото сега нямам никакви преимущества пред теб, а така ми е много приятно.

Керн се засмя, прегърна я и посочи към масата.

— Какво е това? Коняк ли?

— Да. Най-хубавият коняк на Нойманови. Ще го изпия с теб за добре дошъл. Ужасно беше, докато те нямаше. Ужасно беше също да зная, че си в затвора. Онези разбойници те биха, и то по моя вина.

Тя го погледна усмихнато, но Керн забеляза, че е развълнувана. Гласът й беше гневен, ръцете й трепереха, докато наливаше чашите.

— Ужасно беше — повтори тя. — Но ти се върна най-после.

Изпиха по една чаша.

— Не беше чак толкова лошо — каза Керн. — Наистина не беше.

Рут остави чашата си. Изпразнила я беше наведнъж.

Сега прегърна Керн и го целуна.

— Никога вече няма да те пусна — прошепна тя.

Керн я погледна. Досега не беше я виждал в такова настроение. Тя беше съвсем променена. Отчуждеността, която бе стояла досега винаги като сянка помежду им, загадъчността, далечната безименна тъга бе изчезнала. Сега тя беше изцяло и открито пред него и той почувства за пръв път, че наистина е негова. Никога досега не беше се чувствал уверен в това.

— Рут — прошепна той, — бих желал този таван да се отвори за някой самолет, с който да отлетим далече, далече, на остров с палми и корали, където никой не е чувал дори да се говори за паспорти и разрешителни за престой.

Тя го целуна отново.

— Боя се, че и там ще знаят вече тези неща, Лудвиг. Сигурно има укрепления, оръдия и бойни кораби и между палмите и коралите, може би там охраната е по-засилена и от цюрихската.

— Сигурно, да пийнем още по една чаша. — Той взе шишето и напълни чашите. — Но и Цюрих е вече много опасен. Не можем да се крием дълго тук.

— Да заминем другаде тогава.

Керн огледа стаята, дамаските, столовете, жълтите копринени абажури.

— Рут — каза той, като посочи към всички тези неща, — чудесно ще е да заминем заедно, това е най-доброто, което бих могъл да си представя. Но трябва да разбереш, че не ни чака нищо подобно. Чакат ни само шосета, купи сено, скривалища, бедни тавански стаички и вечен страх от полицията, ако имаме щастието да се укрием от нея. Или затвор.

— Всичко това ми е известно и безразлично. Не бива да се тревожиш за мен. Бездруго трябва да замина оттук. Не мога да остана по-дълго. Приятелите ми в този дом се боят от полицията, понеже не съм записана. Те ще се радват, ако си тръгна. Имам още малко пари, Лудвиг, и ще ти помогна да почнеш амбулантна търговия. Няма да ти струвам много скъпо. Мисля, че съм достатъчно разумна.

— Имаш и пари, значи, и ще ми помогнеш да работя? — каза Керн. — Ако продумаш още една дума, ще зарева като бабичка. Имаш ли много багаж?

— Не. Всичко, което не ми е необходимо, ще бъде оставено тук.

— Добре. Но какво да правим с книгите ти? Особено с тежките учебници по химия? Да оставим ли и тях?

— Аз ги продадох. Последвах съвета, който ти ми даде в Прага: не бива да задържаш нищо от по-раншния си живот. Абсолютно нищо. И не трябва да поглеждаш назад, защото това ще те омаломощи и направи безполезен. Книгите ми носеха нещастие. И аз ги продадох. Освен това бяха много тежки, за да ги разнасям насам-натам.

— Имаш право, Рут — усмихна се Керн. — Разумна девойка си. Мисля, че трябва да отидем най-напред в Люцерн. Георг Биндер, добър познавач на Швейцария, ми препоръча именно Люцерн. Там имало много чужденци и полицията не била толкова строга. Кога ще заминем?

— Вдругиден сутринта. Дотогава може да останем тук.

— Чудесно. Аз си намерих място за нощуване. А в дванайсет часа тази вечер трябва да бъда в кафене „Грайф“.

— Няма да ходиш в кафене „Грайф“ в дванайсет часа. Ще останеш тук, Лудвиг. Няма да те пусна на улицата до вдругиден. Иначе ще умра от страх.

Керн я погледна втренчено.

— Възможно ли е това? Няма ли домашна прислужница или друг някой, който би могъл да ни издаде?

— Прислужницата е свободна до понеделник. Ще се върне с влака в единайсет и четиресет. Другите ще дойдат в три часа следобед. Имаме време дотогава.

— Велики боже! — извика Керн. — Значи цялото жилище дотогава е на наше разположение?

— Да.

— И можем да живеем тук като у дома си? С всекидневна, спалня и трапезария, със снежнобяла покривка на масата, порцеланови съдове, а може би и сребърни прибори, турско кафе в малки чаши и радио?

— Да, с всичко това. Аз ще сготвя вечеря и ще ти се представя в някоя от вечерните рокли на Силвия Нойман.

— А аз ще облека смокинга на хер Нойман, колкото и да ми е голям. Докато бях в затвора, научих от „Моден свят“ как трябва да се обличаме.

— Смокингът ще ти е по мярка.

— Великолепно ще отпразнуваме първата си вечер. — Керн подскочи нетърпеливо. — И сигурно ще мога да се изкъпя с топла вода и сапун? Отдавна не съм виждал такова нещо.

— Можеш, разбира се. Ще имаш една топла баня със световноизвестния парфюм „Керн-Фар“.

— Току-що продадох последното флаконче от него.

— Но аз имам още едно. Ти ми го даде в киното в Прага. Първата вечер, когато излязохме. Запазих си го.

— Това е вече невероятно — каза Керн. — Какво благословено място е Цюрих! Ти просто ме замая, Рут. Нещата започват да се развиват добре за нас.