Ерих Мария Ремарк
Обичай ближния си (4)

Глава четвърта

Керн бе застанал пред една дрогерия на площад „Вацлав“. Гледаше във витрината две флакончета с тоалетна вода с етикета на бащината му лаборатория.

— Тоалетна вода „Фар“. — Керн погали флакончето, което дрогеристът извади от витрината. — Откъде я намерихте?

Дрогеристът вдигна рамене.

— Не си спомням вече. От Германия идва. Отдавна я имаме. Искате ли да купите това флаконче?

— Не само това. А шест…

— Шест ли?

— Да. Шест засега. По-нататък ще взема още. Продавам ги. Трябва да ми направите отстъпка, разбира се.

Дрогеристът го погледна:

— Емигрант ли сте?

Керн сложи флакончето на масичката.

— Знаете ли, че този въпрос вече започва да ми досажда — каза ядосано той, — когато не ми го задава полицай? Особено когато имам разрешително в джоба си. Трябва да ми кажете само каква отстъпка ще ми направите?

— Десет на сто.

— Това е смешно. Как мога да спечеля нещо по такъв начин!

— Може да вземете това флаконче с двайсет и пет на сто отстъпка — каза собственикът на магазина, излизайки от задната стаичка. — И трийсет на сто, ако вземете десет флакончета. С радост ще се отървем от тази стара стока.

— Стара стока ли? — Керн погледна собственика. — Не знаете ли, че това е чудесна тоалетна вода?

— Възможно е — каза собственикът, като почна да си чисти равнодушно ухото с малкия си пръст. — В такъв случай, разбира се, ще се задоволите с двайсет на сто.

— Трийсет на сто е минималната отстъпка. Тя няма нищо общо с качеството. И на най-хубавата тоалетна вода може да се направи трийсет на сто отстъпка.

Дрогеристът се намръщи.

— Всички тоалетни води са еднакви. Само рекламата прави едните по-добри от другите. В това е цялата тайна.

Керн го погледна.

— Съвсем сигурно е, че тази няма да се рекламира вече. Затова според вас ще бъде много лоша. В такъв случай е редно да ми направите трийсет и пет на сто отстъпка.

— Трийсет — каза собственикът. — Търсят я от време на време.

— Мисля, хер Буреш — каза продавачът, — че може да му направим трийсет и пет на сто отстъпка, ако вземе цяла дузина. Този, който я търси от време на време, е само един. И той не купува, а иска само да ни продаде рецептата й.

— Рецептата ли? Мили боже, като че си нямаме достатъчно разправии! — Буреш вдигна отчаяно ръце.

— Рецептата ли? — наостри уши Керн. — Кой иска да ви продаде рецептата?

Продавачът се изсмя.

— Някой си. Твърди, че бил бивш собственик на тази лаборатория. Лъжа, разбира се. Какво ли не измислят тези емигранти!

Керн не можеше да си поеме дъх. И запита веднага:

— Знаете ли къде живее този човек?

Дрогеристът вдигна рамене.

— Струва ми се, че имаме някъде адреса му. Много пъти ни го е давал.

— Предполагам, че е баща ми.

И двамата го погледнаха втренчено.

— Нима? — каза дрогеристът.

— Да. Мисля, че трябва да е той. Отдавна го търся.

— Берта! — извика възбудено собственикът на една жена, която пишеше в задната стаичка. — Имаме ли още адреса на човека, който искаше да ни продаде рецептата за тоалетната вода?

— Хер Стран ли? Или онзи стар ветрогон, който се навърташе тук? — извика жената.

— По дяволите! — Собственикът погледна неловко Керн. — Извинете. — Той влезе бързо в задната стаичка.

— Само това може да се случи, като спиш с помощничката си — забеляза презрително дрогеристът зад гърба му.

Собственикът се върна след малко, като пухтеше и държеше в ръка една хартийка.

— Ето адреса. Хер Зигмунд Керн.

— Баща ми.

— Наистина ли? — Той подаде хартийката на Керн. — Ето адреса. Той идва за последен път тук преди три седмици приблизително. Разбирате, то се знае…

— О, няма значение! Бих искал да отида още сега. После ще се върна за тоалетната вода.

— Разбира се. Има време.

 

 

Къщата, към която се отправи Керн, се намираше на ул. „Тузарова“, близо до покрития пазар. Беше тъмна, мухлясала, миришеше на влажни стени и варено зеле.

Керн се изкачи бавно по стълбите. Може да изглежда странно, но той се боеше малко да види след толкова време баща си — от опит знаеше, че нещата никога не вървят към подобрение.

Позвъни на третия етаж. След известно време зад вратата се чуха провлечени стъпки и едно картонче бе отместено от кръглата шпионка. Керн забеляза черно око, което го гледаше внимателно.

— Кой е? — запита сърдит женски глас.

— Искам да видя един човек, който живее тук — каза той.

— Никой не живее тук.

— Не е вярно. Вие живеете тук, нали? — Керн погледна името на вратата. — Госпожа Мелания Ековска. Но аз не искам да говоря с вас.

— Тогава?

— Искам да говоря с господина, който живее тук.

— Тук не живее никакъв господин.

Керн погледна кръглото черно око. Може би беше вярно, че баща му бе напуснал отдавна. Изведнъж той се почувства самотен и обезсърчен.

— Как се казва този господин? — попита жената.

Керн вдигна глава с отново пробудена надежда.

— Нямам намерение да го разгласявам в цялата къща. Ще ви кажа, ако отворите.

Окото изчезна от шпионката. Тракна верижка. „Истинска крепост“ — помисли си Керн. Вече беше сигурен, че баща му още живее тук, иначе жената не би го разпитвала.

Вратата се отвори. Едра чехкиня с широко лице и румени бузи изгледа Керн от глава по пети.

— Искам да говоря с господин Керн.

— Керн ли? Не познавам такъв човек. Той не живее тук.

— Господин Зигмунд Керн. Аз съм Лудвиг Керн.

— О! — Жената го погледна подозрително. — Всеки може да каже това.

Керн извади разрешителното от джоба си.

— Ето, погледнете този документ! Умишлено промених малкото си име: но виждате презимето.

Жената прочете бавно целия документ. Това й отне много време. После го върна.

— Роднина ли сте?

— Да. — Нещо го възпираше да й каже повече. Сега беше напълно убеден, че баща му живее именно тук.

Жената бе решила вече.

— Не живее тук — заяви кратко тя.

— Добре — кимна Керн, — тогава ще ви кажа къде живея аз. В хотел „Бристол“. Ще бъда още два дни тук и бих искал да видя господин Зигмунд Керн, преди да замина. Няма да му бъда в тежест. Трябва да му дам нещо — добави той, като погледна жената.

— Нима?

— Да. Хотел „Бристол“. Лудвиг Керн. Сбогом.

Той слезе, мислейки си: „Какъв хубавичък цербер го пази! И все пак… по-добре е да го пази, отколкото да го издаде“.

Върна се в дрогерията. Собственикът го посрещна нетърпеливо.

— Намерихте ли баща си? — Лицето му бе изпълнено с любопитството на човек, чийто живот е напълно лишен от вълнения.

— Не още — каза с внезапно недоволство Керн. — Но там живее. Нямаше го вкъщи.

— Я гледай! Каква щастлива случайност, нали?

Собственикът скръсти ръце на масата и се впусна в размишления за странните съвпадения в живота.

— За нас не е така — каза Керн. — За нас е странно съвпадение работите да се развиват без проблеми. А какво става с тоалетната вода? Сега мога да взема само шест флакончета. Нямам пари за повече. С каква отстъпка ще ми ги дадете?

Собственикът размисли. После съобщи великодушно:

— Трийсет и пет на сто. Такива работи не се случват всеки ден.

— Добре.

Керн плати и дрогеристът му приготви пакета.

Берта бе дошла междувременно от стаичката си, за да погледне момъка, който бе намерил баща си. Тя дъвчеше развълнувано нещо.

— Слушайте — каза собственикът. — Исках да ви кажа… че тоалетната вода е много хубава. Наистина много хубава.

— Благодаря. — Керн взе пакетчето. — В такъв случай, надявам се, че ще мога да дойда и за останалата.

 

 

Керн се върна в хотела. Възнамеряваше да купи няколко сапуна и няколко флакончета парфюм, а след това да се опита да ги продаде в града. Освободеният от концентрационния лагер, който бе викал през нощта, му бе заел пари, за да си купи стока.

Когато влезе в коридора, видя, че някой излиза от съседната стая. Беше девойка със среден ръст, със светла рокля и две книги под мишница. Отначало Керн не й обърна внимание. Беше зает да пресмята цената на тоалетната вода. Но изведнъж се сети, че тя излезе от стаята, в която бе влязъл по погрешка миналата нощ, и се спря смутено. Като че ли би могла да го познае.

Девойката заслиза бързо по стълбите, без да поглежда наоколо си. Керн почака още малко, после слезе бързо след нея. Изпита внезапно любопитство да види лицето й.

Слезе по стълбите и се огледа, но тя не се виждаше никъде. Отиде до вратата и погледна и в двете посоки на улицата. Тя беше съвсем празна в слънчевия следобед. Само две полицейски кучета се гонеха по тротоара. Керн се върна в хотела.

— Кой излезе преди малко? — обърна се той към портиера, който беше същевременно келнер и момче за всичко.

— Само вие! — Портиерът го погледна втренчено, очаквайки, че Керн ще се изсмее на тази шега. Но Керн не се засмя.

— Искам да кажа коя госпожица — каза той.

— Никакви госпожици не живеят тук — отговори сърдито портиерът. Беше оскърбен, че не оцениха духовитостта му. — Тук има само жени.

— Никоя ли не излезе?

— Защо са тези въпроси? От полицията ли си? — Той беше вече явно враждебен.

Керн го погледна учудено. Не можеше да разбере какво е прихванало този човек. Не бе доловил шегата.

Извади от джоба си пакет цигари и му подаде една.

— Благодаря — каза ледено портиерът. — Аз пуша по-добро качество.

— Сигурно е така.

Керн прибра цигарата. Постоя замислено, девойката сигурно беше още в хотела. Може би в салона. Той се върна.

Салонът беше продълговата зала, откъдето се излизаше на циментова тераса, а тя водеше в затворена градина с няколко люлякови дървета.

Керн погледна през стъклената врата. Девойката седеше до една маса. Облакътила се бе и четеше. В стаята нямаше никого, освен нея. Привлечен непреодолимо натам, Керн отвори вратата и влезе.

Девойката вдигна глава при отварянето на вратата. Керн се смути.

— Добър ден — каза неуверено той.

Тя го погледна, после кимна и продължи да чете.

Керн седна в един ъгъл. След малко стана и взе два вестника. Изведнъж се почувства смешен в собствените си очи и му се поиска да се махне. Но беше почти невъзможно да стане пак толкова скоро и да излезе.

Той разгърна вестниците и започна да чете. След малко видя, че девойката отвори чантата си, извади сребърна табакера и я отвори. После я затвори, без да извади цигара, и я прибра в чантата.

Керн остави бързо вестника и стана.

— Виждам, че сте си забравили цигарите — каза той. — Мога ли да ви предложа от моите?

Той извади кутията си. Много нещо би дал, за да има табакера. Кутията беше смачкана и скъсана в ъглите.

Поднесе я на девойката.

— Не зная дали ще ви харесат, разбира се. Портиерът току-що ми ги отказа. Намери ги за прости.

Девойката погледна надписа.

— Същите пуша и аз — каза тя.

— Те са най-евтините — изсмя се Керн. — С тях човек почти разбива здравето си.

Девойката го погледна.

— Струва ми се, че самият хотел го разбива предостатъчно.

— Вярно е.

Керн драсна кибрит и й запали цигарата. Бледочервеникавата светлина освети тясното й, обгорено от слънцето лице с добре очертани тъмни вежди. Очите й бяха светли, големи, устните плътни и меки. Керн не би могъл да каже дали девойката е хубава и дали я харесва, но изпитваше странното чувство на спокойна и далечна близост с нея — защото ръката му бе докоснала гръдта й още преди да я познава. Макар и да чувстваше, че е глупаво, той скри ръката в джоба си.

— Отдавна ли сте в чужбина? — попита.

— От два месеца.

— Не е много.

— Цяла вечност.

Керн вдигна изненадано глава. После каза:

— Права сте. Две години не са много. Но два месеца са цяла вечност. Този живот има все пак предимството, че колкото повече продължава, толкова по-кратки стават месеците.

— Мислите ли, че ще продължи много? — попита девойката.

— Не зная. Не мисля вече по този въпрос.

— А аз мисля постоянно.

— Така правех и аз през първите два месеца.

Девойката замълча. Навела бе замислено глава и пушеше бавно, поглъщайки дълбоко дима. Керн погледна тежките, вълнисти черни коси, които ограждаха лицето й. Би желал да каже нещо поразително, блестящо, но нищо не му идваше на ум. Опитваше се да си спомни как се държат в подобен случай светските герои от книгите, които бе чел, но паметта му бе пресъхнала, а пък и героите сигурно не бяха попадали никога в бежански хотел в Прага.

— Не е ли много тъмно за четене? — попита най-после той.

Девойката трепна, като че мислите й бяха съвсем на друго място. После затвори книгата, сложена на масата пред нея.

— Не. Но няма да чета все пак, няма смисъл да се чете.

— Четенето понякога е развлечение — каза Керн. — Когато ми попадне някой детективски роман, го прочитам на един дъх.

Девойката се усмихна уморено.

— Това не е детективки роман, а учебник по органична химия.

— Нима? Ученичка ли сте?

— Бях. Във Вюрцбург.

— Аз пък в Лайпциг. Отначало и аз носех учебниците си. Не исках да забравя нищо. Но по-късно ги продадох. Бяха много тежки за разнасяне. А с парите от продажбата купих тоалетна вода и сапун, за да има с какво да търгувам. Така изкарвам сега прехраната си.

Девойката го погледна.

— Не е много насърчително.

— Не искам да ви обезсърча — каза бързо Керн. — Моят случай е съвсем различен. Аз нямах никакви документи, а вие навярно имате паспорт.

Девойката кимна.

— Имам паспорт, чийто срок изтича след шест седмици.

— Няма значение. Ще можете да го продължите.

— Не вярвам.

Девойката стана.

— Не искате ли още една цигара? — попита Керн.

— Не, благодаря. Пуша прекалено много.

— Някой ми каза, че понякога една цигара струва повече, отколкото всички идеали.

— Вярно е. — Девойката се усмихна и на Керн изведнъж му се видя много хубава. Би дал много, за да продължи разговора си с нея, но не знаеше как да я задържи.

— Бих се радвал, ако мога да ви бъда полезен с нещо — каза бързо той. — Вече познавам Прага. Бил съм два пъти досега тук. Казвам се Лудвиг Керн и живея в стаята отдясно на вашата.

Девойката му хвърли бърз поглед. Керн помисли, че се е издал, но тя му подаде равнодушно ръка. Той почувства силното й ръкостискане.

— С удоволствие ще се обърна към вас, ако не зная нещо — каза тя. — Много ви благодаря.

Взе книгите си от масата и тръгна по стълбите.

Керн остана още малко в салона. Изведнъж му дойдоха на ум всички неща, които би трябвало да каже.

 

 

— Опитай пак, Щайнер — каза картоиграчът. — Бог ми е свидетел, че съм много по-неспокоен за дебюта си в онова разбойническо свърталище, отколкото ако ми предстоеше да играя в жокей клуб.

Те седяха в бара и Фред даваше на Щайнер последни наставления, преди да го пусне за пръв път срещу двама по-незначителни комарджии в един съседен вертеп.

Само по този начин Щайнер се надяваше да спечели малко пари — като се изключи, разбира се, кражбата и явното разбойничество по пътищата.

Упражняваха почти половин час фокуса с асовете. Джебчията най-после остана доволен и стана. Беше в смокинг.

— Трябва да вървя вече в операта. Има премиерна навалица. Ще пее Лоте Леман. Ние винаги печелим добре, когато има истински първокласни концерти: тогава хората стават ужасно разсеяни, разбираш ли? — Той се ръкува с Щайнер. — Още нещо се сетих. Колко пари имаш?

— Трийсет и два шилинга.

— Не стигат. Момчетата ще искат да видят повече пари, преди да захапят въдицата. — Той бръкна в джоба си и извади една банкнота от сто шилинга. — Ето, ще платиш с тези пари кафето си; тогава един от двамата ще побърза да дойде на масата ти. Ще предадеш парите ми на съдържателя — той ме познава. А сега — играй бързо и внимавай, ако ти се паднат четири дами. Те са най-опасни тогава.

Щайнер взе банкнотата.

— Ако загубя тези пари, няма да мога да ти се издължа.

Джебчията вдигна рамене.

— Тогава ще ги загубя и нищо повече. Такъв ще е късметът ми. Но няма да ги загубиш. Аз познавам онези приятели. Могат да измамят само простаци. Не са от класа. Неспокоен ли си?

— Мисля, че не съм.

— Дори да си неспокоен, пак имаш добри изгледи. Онези там не подозират, че знаеш фокусите им. Ще се хванат, преди да разберат, и не ще могат да сторят нищо особено после. Довиждане, значи.

— Довиждане.

Щайнер отиде във вертепа. По пътя се размисли колко е странно, че никой друг на света не би му заел и четвърт от сумата, която картоиграчът му беше дал без колебание. „Другарството на безпътните, помисли той. Неизменно, слава богу.“

В предното помещение на вертепа две групи играеха тарок. Щайнер седна до прозореца и си поръча бренди. Извади претенциозно портфейла, напълнен с хартийки, за да изглежда по-дебел, и плати със стошилинговата банкнота. След минута мършав мъж дойде и го покани да бъде четвърти на покер. Щайнер отказа отегчено. Другият настоя.

— Нямам време — обясни Щайнер. — Свободен съм само половин час, а това не стига за една игра.

— О, глупости, глупости! — каза мършавият, показвайки редица развалени зъби. — Много хора са спечелвали цяло богатство за половин час, съседе.

Щайнер видя още двама други на съседната маса. Единият беше дебел, с плешиво теме, а другият — мургав, с гъсти коси и голям нос. И двамата го наблюдаваха с престорено равнодушие.

— Ако е само за половин час — каза с привидно колебание Щайнер, — бих могъл да си пробвам късмета.

— Разбира се, разбира се — отговори сърдечно слабото човече.

— Мога ли да прекратя, щом пожелая?

— Разбира се, съседе, щом пожелаете.

— Дори ако печеля?

Дебелият мъж на масата сви устните си и погледна към мургавия; решиха, че са уловили истински глупак.

— Тогава е точно време за прекратяване на играта — изблея весело мършавото човече.

— Добре тогава.

Щайнер седна на масата. Дебелият размеси картите. Щайнер спечели няколко шилинга. Когато дойде ред да раздава, той опипа ръбовете на картите, размеси ги, разсече колодата там, където почувства някакъв белег, поръча за пиене и се възползва от случая, за да погледне белязаната карта. Видя, че са прегънати поповете. Разбърка отново картите и ги раздаде. След четвърт час бе спечелил трийсетина шилинга.

— Чудесно, чудесно! — блееше дребното човече. — Да увеличим ли малко залога?

Щайнер кимна. Спечели и следващите игри с по-висок залог. Сетне започна да раздава дебелият. Пълните му червени ръце бяха твърде малки, за да се справят с картите. Но Щайнер видя, че въпреки това дебелият е много изкусен. Когато вдигна ръка, видя, че има три дами.

— Колко? — запита дебелият като дъвчеше крайчеца на пурата си.

— Четири — каза Щайнер. И забеляза, че дебелият трепна. Щайнер би трябвало да поиска само две карти.

Дебелият му бутна четири. Щайнер видя, че първата карта е четвърта дама. Той не можеше да направи никакво вземане и хвърли картите си, като извика:

— Проклятие! Що за съвпадение!

Тримата играчи се спогледаха и обявиха също пас.

Щайнер разбра, че няма да успее да спечели нещо, освен когато сам раздава картите. Така че изгледите му бяха едно към три. Джебчията беше прав. Трябваше да действа бързо, преди другите да разберат. Той опита фокуса с асовете в най-простия му вид. Дебелият игра против него и загуби. Щайнер погледна часовника си.

— Трябва да вървя: последна игра.

— Хайде, хайде, съседе — изблея слабият мъж. Другите двама не продумаха.

При следващото раздаване Щайнер получи още в началото четири дами. Поиска още една карта. Деветка. Косматият мургав мъж изтегли две карти. Щайнер видя, че слабият му ги измъкна от долния край на колодата. Той разбра какво става, но продължи да наддава до десет шилинга, след това обяви пас. Мургавият го стрелна с поглед и събра банката.

— Какви карти имахте? — извика мършавото човече, като дръпна ръката на Щайнер. — Четири дами и пасувахте, глупчо! Ами че вие можехте да ограбите всички пари с тези карти… А вие какво имахте? — обърна се той към мургавия.

— Три попа — отвърна намръщено последният.

— Така! Виждате ли? Щяхте да спечелите, съседе… Докъде бихте стигнали с трите попа?

— С три попа бих стигнал до луната — отговори сърдито мургавият.

— Сбърках — каза Щайнер. — Помислих, че имам само три дами. Четвъртата сметнах погрешно за вале.

— Каква игра!

Сега раздаваше мургавият. Щайнер получи попа и изтегли четвъртия. Заложи петнайсет шилинга, след това обяви, че пасува. Дебелият си пое шумно дъх.

Щайнер бе спечелил около деветдесет шилинга, а оставаха още два рунда.

— Какво имате този път, съседе? — Мършавият се опита набързо да погледне картите на Щайнер, който чукна ръката му.

— Такъв ли е тукашният обичай? — запита той.

— О, извинете! Но човек става любопитен, нали знаете.

При следващото раздаване Щайнер загуби осем шилинга. Той не искаше да залага вече. После взе картите и ги разбърка. Разбъркваше ги много внимателно и постави трите попа под колодата, за да може да ги даде на дебелия. Фокусът сполучи. Мургавият играеше само привидно. Дебелият изтегли една карта. Щайнер му даде последния поп. Дебелият преглътна и се спогледа с другите. Щайнер използва тази минутка за фокуса с асовете. Хвърли три от картите си и взе последните два аса, оставени на горния край на колодата.

Дебелият почна да залага. Щайнер сложи картите си и продължи колебливо играта с него. Мургавият дублира. Когато стигнаха до сто шилинга, той се отказа от играта. Дебелият повиши залога до сто и петдесет.

Щайнер не го последва. Не беше напълно сигурен в положението си. Знаеше, че дебелият има четири попа, но не знаеше каква е петата му карта. Ако е най-високата, Щайнер беше загубен. Мършавият почна да се върти на стола си.

— Мога ли да погледна? — запита той, като простря ръка към картите на Щайнер.

— Не. — Щайнер сложи ръка на картите си. Учудваше го това явно безсрамие. Слабият щеше да претелеграфира веднага на дебелия с крака си какви карти има Щайнер.

Дебелият почна да става неуверен. Щайнер беше толкова предпазлив досега, че сигурно имаше силни карти. Забелязвайки колебанието, Щайнер увеличи залога. Дебелият спря на сто и осемдесет. И сложи на масата четирите попа. Щайнер въздъхна с облекчение и обърна четирите аса.

Слабият свирна през зъби. После загледа мълчаливо как Щайнер прибира парите.

— Ще изиграем още един рунд — обади се внезапно и рязко мургавият.

— Съжалявам — каза Щайнер.

— Ще изиграем още един рунд — повтори мургавият, като издаде напред брадичката си.

Щайнер стана.

— Друг път.

Той отиде да плати на касата. След това бутна на съдържателя една сгъната стошилингова банкнота.

— Предайте ги на Фред, моля ви.

Съдържателят вдигна учудено вежди.

— На Фред ли?

— Да.

— Добре. — Съдържателят се ухили. — Момчетата си го заслужават! Тръгнаха на лов за скумрия, а срещнаха акула.

Тримата бяха застанали до вратата.

— Ще изиграем още един рунд — каза мургавият, преграждайки изхода. Щайнер го погледна.

— Не можете да се измъкнете така, съседе — изблея мършавото човече. — Невъзможно, господине.

— Да не се вдетиняваме — каза Щайнер. — Войната си е война. Всеки губи понякога.

— Но не и ние — каза мургавият. — Ще изиграем още един рунд.

— Или ще ни върнете каквото сте спечелили — добави дебелият.

Щайнер поклати глава.

— Играхме честно — каза той с насмешлива усмивка. — И вие знаехте какво искате, и аз знаех какво искам. Лека нощ.

Той се опита да си проправи път покрай мургавия и при този опит усети силата на мускулите му. В същия миг пристигна и съдържателят.

— Никакви разправии в моето заведение, господа!

— Това именно се опитвам да предотвратя — каза Щайнер. — Искам да си отида.

— И ние ще дойдем с вас — каза мургавият.

Слабият и мургавият излязоха първи. След тях вървеше Щайнер, а зад него дебелият. Щайнер разбираше, че само мургавият е опасен. Той бе сбъркал, тръгвайки напред. Когато излизаше през вратата, Щайнер вдигна крак и ритна в стомаха дебелия. В същото време удари като с чук мургавия в тила, така че той почна да се търкаля по стълбите и повали слабия. Щайнер излезе с един скок и затича по улицата, преди другите да успеят да се вдигнат. Той знаеше, че това е единствената му възможност, защото на улицата не би могъл да се справи сам срещу трима. Чу викове и се огледа, като продължаваше да тича, но никой не го преследваше.

Тримата приятели бяха съвсем замаяни.

Тръгна по-бавно и постепенно навлезе в по-многолюдни улици. Спря пред едно огледало във витрината на магазин за дрехи и се огледа. „Картоиграч и измамник, помисли той. Но… половин паспорт.“ Кимна при тази мисъл и продължи пътя си.