Ерих Мария Ремарк
Обичай ближния си (16)

Глава шестнайсета

Керн и Рут успяха да преминат границата незабелязано и взеха влака. В Париж пристигнаха вечерта и застанаха пред изхода на гарата, без да знаят накъде да тръгнат.

— Не бой се, Рут — каза Керн. — Ще отидем в някой малък хотел. Днес вече е късно да опитваме нещо друго. Утре ще разгледаме повече.

Рут кимна. Беше уморена от нощното пътуване.

— Все едно къде ще нощуваме — каза тя.

В една странична улица видяха червена електрическа реклама: Хотел „Хавана“. Керн влезе и запита за цената на една стая.

— За цяла нощ ли? — попита портиерът.

— Разбира се — отговори учудено Керн.

— Двайсет и пет франка.

— За двама ли? — попита Керн.

— Разбира се — отвърна на свой ред учудено портиерът.

Керн излезе и доведе Рут. Портиерът ги изгледа набързо и побутна към Керн един полицейски формуляр.

Като видя, че Керн се колебае, той се усмихна и каза:

— Ние не се отнасяме много сериозно към тези неща.

Керн въздъхна облекчено и се записа под името Лудвиг Опенхайм.

— Това ни стига — каза портиерът. — Двайсет и пет франка.

Керн плати и едно момче ги заведе горе. Стаята беше малка, чиста, дори изискана. Имаше широко, удобно легло, два умивалника и един стол, без гардероб.

— Мисля, че ще можем да минем без гардероб — каза Керн и отиде да погледне през прозореца. После се обърна: — Ето ни вече в Париж, Рут.

— Да — отвърна усмихната Рут. — Колко бързо стана всичко!

— Тук няма защо да се тревожим много за полицейски формуляри. Чу ли как говорех френски? Разбрах всичко, което ми каза портиерът.

— Наистина беше чудесен — отговори Рут. — Аз не бих могла да отворя уста.

— Смешното е, че ти говориш френски много по-добре от мен. Работата е там, че аз съм по-смел. Сега трябва да намерим нещо за ядене. Всеки град ти изглежда като неприятел, докато не хапнеш и пийнеш в него.

Отидоха в едно малко, добре осветено бистро близо до хотела. Навред блестяха огледала, миришеше на дървени стърготини и анасон. За четири франка получиха вечеря и бутилка червено вино. Храната беше евтина и вкусна. Понеже не бяха хапнали почти нищо през целия ден, виното ги хвана лесно и им се доспа.

Побързаха да се върнат в хотела.

Пред рецепцията във фоайето бе застанала девойка с кожено палто, придружена от почти пиян мъж. Те се пазаряха с рецепциониста. Девойката беше хубава и добре облечена. Тя погледна презрително Рут. Мъжът пушеше пура. И не се отмести, когато Керн тръгна да си вземе ключа.

Докато се качваха по стълбите, Керн каза:

— Елегантен хотел, нали? Забеляза ли коженото палто?

— Да — усмихна се Рут. — Но беше имитация. Обикновена котешка кожа. Такова палто не струва повече от обикновено палто от вълнен плат.

— Не бих го различил никога. Мислех, че е скъпа кожа.

Керн включи лампата. Рут пусна чантата и палтото си на пода, прегърна го и притисна лицето си до неговото.

— Уморена съм — каза тя. — Уморена, щастлива и малко изплашена. Но главно уморена. Помогни ми да си легна.

— Да.

Легнаха си на тъмно. Рут сложи глава на рамото му, въздъхна дълбоко и заспа веднага като дете. Керн постоя малко буден, заслушан в дишането й. После и той заспа.

Нещо го пробуди. Той трепна, седна в леглото и се ослуша за шума навън. Сърцето му заподскача.

Реши, че е дошла полицията. Скочи веднага, изтича до вратата, открехна я и надникна. Някой крещеше долу, а сърдит, писклив женски глас отговаряше на френски. След малко дойде портиерът.

— Какво има? — запита развълнувано Керн през открехнатата врата.

Портиерът го погледна уморено и учудено.

— Нищо. Един пиян не искаше да плати.

— Само това ли?

— А какво друго може да стане? Случва се понякога. Вие нямате ли си друга работа?

Той отвори вратата на съседната стая и пусна двама души, които вървяха зад него: мъж с черни като смола мустаци и едра русокоса жена. Керн затвори вратата и се върна опипом към леглото.

Блъсна се в него, подпря се, за да се закрепи, и усети тялото на Рут. „Прага“, помисли си, обзет от дълбока любов.

Рут се раздвижи, облегна се на лакът и попита с изплашен шепот:

— Какво има, за бога?…

Сетне млъкна и в тъмнината се чу само спокойното й дишане.

— Аз съм, Рут — каза Керн и легна отново. — Аз съм. Изплаших те неволно.

— О, да — прошепна тя.

И заспа веднага, сложила на рамото му пламналото си лице. „Това е то — помисли си горчиво той. — Миналия път в Прага ти само запита, без да се тревожиш: Кой е? А сега се плашиш и трепериш.“

— Сваляй всичко — чу се мазен мъжки глас от съседната стая. — Луд съм за дебели меса.

— Мога да ти ги доставя — изсмя се жената.

Керн се ослуша. Едва сега разбра къде са. В хотел за секс. Той погледна предпазливо към Рут. Изглежда не беше чула нищо.

— Рут — каза почти безгласно той, — мила, уморена Рутхен, спи и не се събуждай. Това, което става в този хотел, не трябва да ни засяга. Ти ме обичаш, аз те обичам. Ние сме съвсем сами…

— По дяволите! — През тънката стена се чу плесница.

— Това се казва жена от класа! Корава като скала, да те вземат мътните!

— Уф, свиня! Ти си истинска бясна свиня — извика щастливо жената.

— Разбира се, да не мислиш, че съм от картон!

— Ние съвсем не сме тук, Рут — прошепна Керн. — Съвсем не сме тук. Ние сме на една слънчева ливада, а около нас цъфтят камелии и алени макове. Кукувица кука, светли пеперуди прелитат край лицето ти…

— На другата страна! Вдигни лампата — настояваше мазният глас от съседната стая.

— Какво ще правиш? Ох… — изграка със смях жената.

— Ние сме в една селска къщичка — шепнеше Керн. — Вечер е и току-що сме хапнали хляб и мътеница. Полумракът закрива постепенно лицата ни, наоколо е тихо, чакаме да се стъмни. Спокойни сме и знаем, че се обичаме.

От съседната врата се чу олелия, скърцане и крясъци.

— Аз съм сложил глава на коленете ти и усещам ръцете ти в косата си. Ти не се страхуваш вече, имаме паспорти и всички полицаи ни поздравяват любезно. Ти ходиш всеки ден в университета. Професорите се гордеят с теб. А аз… аз…

В коридора се чуха стъпки. В съседната стая бе настъпила тишина и се чу само тракане на ключ.

— Благодаря — каза портиерът. — Много благодаря.

— Какво ще ми дадеш, миличък? — запита един отегчен глас.

— Нямам много — отговори мъжът. — Петдесет.

— Ти си луд. Няма да откопчея нито едно копче за по-малко от сто.

— Но, мила… — Гласът стихна до глуха молба.

— Сега е ваканция и ние сме на морския бряг — продължаваше тихо и настойчиво Керн. — Ти плуваш, а аз спя на горещия пясък. Океанът е син, на хоризонта се белее платно. Подухва ветрец, чайките кряскат.

Нещо тропна по стената и Рут трепна.

— Какво става? — прошепна тя, все още замаяна от сън.

— Нищо, нищо. Спи. Рут.

— Ти си още тук, нали?

— Да, винаги ще бъда тук и винаги ще те обичам.

— Обичай ме…

Тя заспа отново.

— Ти си при мен, аз съм при теб и никаква смрад не може да ни засегне, при все че ни тикнаха в нея — шепнеше Керн сред трясъка и виковете на тази сводническа дупка. — Ние сме сами, млади и сънят ни е невинен, Рут… скъпа Рутхен, просторна, цъфнала ливада на любовта…

 

 

 

Керн се върна от канцеларията на бюрото за подпомагане на бежанци. Той не бе очаквал нещо повече от получения отговор. И дума не можеше да става за разрешително за престой. Помощи се даваха само в изключителни случаи. Работата със или без разрешително за престой беше забранена, разбира се.

Но Керн не беше особено угнетен. Навсякъде положението бе същото и все пак, въпреки всичко, хиляди мигранти, които би трябвало отдавна да умрат от глад според закона, бяха още живи. Той спря за малко в чакалнята на бюрото. Тя беше препълнена. Огледа внимателно всички, след това се приближи към един мъж, седнал малко настрана със спокоен и сдържан вид.

— Извинете — каза той, — искам да ви запитам нещо. Бихте ли ми казали къде може човек да се настани, без да е длъжен да се представи в полицията? Едва вчера пристигнах в Париж.

— Имате ли пари? — попита мъжът, без да прояви какъвто и да е признак на изненада.

— Имам малко.

— Можете ли да плащате по шест франка дневно за стая?

— Да. Засега мога.

— Идете тогава в хотел „Вердюн“, на ул. „Тюрен“. Кажете на хазяйката, че ви изпращам аз. Казвам се Класман. Доктор Класман — добави с тъжна насмешка той.

— Сигурно ли е там?

— Никъде не е сигурно. Но там ще ви накарат да попълните един адресен билет без дата, който няма да бъде изпратен в полицията. Ако дойдат да проверяват, обяснението е, че току-що сте пристигнали и на следващата утрин са възнамерявали да изпратят билета. Главното е да не ви арестуват веднага. Има отлични подземни проходи за спасяване. „Вердюн“ не е хотел. Той е някакво заведение, създадено за емигранти преди петдесет години от премъдрото Божие провидение. Прочели ли сте вече вестника си?

— Да.

— Дайте ми го тогава. Така ще се разплатим.

— С удоволствие и с голяма благодарност.

Керн се върна при Рут, която го чакаше в едно кафене на отсрещния ъгъл. Беше сложила пред себе си карта на Париж и френска граматика.

— Виж какво купих от една книжарница, докато те нямаше — каза тя. — Евтино. Оказион. Струва ми се, че това са двете оръжия, които са ни необходими, за да завладеем Париж.

— Имаш право. Ще ги използваме веднага. Да видим сега къде е улица „Тюрен“.

 

 

Хотел „Вердюн“ беше стара, разнебитена сграда с разкъртена мазилка. Зад тесния вход беше кабинката на съдържателката, едра жена в черна рокля.

Керн обясни с несигурния си френски целта на своето посещение. Съдържателката го изгледа от глава до пети с блестящи черни птичи очи.

— Със или без храна? — запита кротко тя.

— Колко струва с храна?

— По двайсет франка на лице. Три пъти на ден храна. Закуска в стаята ви, а обяд и вечеря — в трапезарията.

— Мисля, че първия ден ще бъдем с храна — обърна се Керн на немски към Рут. — След това можем да променим условията. Главното е да влезем.

Тя кимна.

— Добре, нека бъде с храна — каза Керн на френски. — Има ли някаква разлика в цената, ако вземем една стая?

Съдържателката поклати глава.

— Нямаме свободна стая за двама души. Ще ви дам номер сто четиресет и едно и сто четиресет и две. — Тя остави два ключа на масата. — Плащане всеки ден. Предварително.

— Добре — каза Керн. После плати и взе ключовете. Те бяха закачени на големи дървени плочки с номера.

Стаите бяха съседни. Имаха тесни единични легла и гледаха към двора. Стаята в хотел „Хавана“ приличаше на дворец в сравнение с тази. Керн се огледа.

— Обикновени бежански свърталища — каза той. — Неудобни, но свойски. Не обещават нищо повече от това, което могат да дадат. Харесват ли ти?

— Мисля, че са чудесни — отговори Рут. — Всеки има отделна стая и легло. Помисли си какво беше в Прага! По трима-четирима в една стая.

— Права си. Бях забравил вече това. Мислех за Ноймановата къща в Цюрих.

— И за плевнята, където ни измокри дъждът — изсмя се Рут.

— Ти помниш повече от мен. Но знаеш ли защо мисля така?

— Да — каза Рут. — Това е погрешно и оскърбително за мен. Ние ще си купим специална хартия и ще си направим прекрасни абажури. Ще научим френски на тази маса и ще гледаме небето през прозореца. Ще спим в тези легла, които ще бъдат много удобни, а щом се събудим и застанем до прозореца, мръсният двор ще бъде изпълнен с романтика, защото е парижки двор.

— Добре — каза Керн. — А сега да влезем в трапезарията. Храната е френска. И тя ще е прекрасна като всичко останало.

 

 

Трапезарията в хотел „Вердюн“ се намираше в подземието и пансионерите я наричаха Катакомбите.

За да се стигне дотам, трябваше да се мине по дълги извити стълби, коридори и чудновати стаи, мухлясали от десетилетия, със застоял въздух, неподвижен като водата в зеленясало блато. Трапезарията беше доста голяма, защото обслужваше и хотел „Интернационал“, който се намираше непосредствено до „Вердюн“ и принадлежеше на сестра на съдържателката.

Тази обща трапезария беше най-голямото развлечение за гостите на двата хотела. За тях тя беше това, което катакомбите са били за първите християни. Ако започне проверка в „Интернационал“, всички се прехвърляха през трапезарията във „Вердюн“, и обратното.

Общото подземие беше спасение. Керн и Рут спряха нерешително на прага. Беше пладне, но понеже нямаше никакви прозорци, трапезарията бе осветена с електричество. Изкуствената светлина в този час на денонощието изглеждаше странно неуместна и болезнена, сякаш частица от миналата вечер бе изостанала и бе забравена тук.

— Я гледай, Марил! — каза Керн.

— Къде е?

— Ей там, до лампата. Какъв късмет! Да видим веднага познат.

И Марил вече ги бе забелязал. Той поправи недоверчиво очилата си. После стана, отиде при тях и се ръкува.

— Децата пристигнали в Париж! Как ви се струва това? И как открихте „Вердюн“?

— Доктор Класман ми го посочи.

— Класман ли? Нима? Попаднали сте на когото трябва. „Вердюн“ е първокласно заведение. Тук ли се храните?

— Да, но само днес.

— Добре. Променете условията още утре. Запазете си стаята, а храната си купувайте сами. Ще ви бъде много по-евтино. От време на време може да похапвате и тук, за да не загубите благоразположението на съдържателката. Добре сте сторили, че сте се махнали от Виена. Там започва да става много горещо.

— Как е тук?

— Тук ли? Моето момче, Австрия, Чехословакия и Швейцария са за нас, бежанците, подвижна война, а Париж е позиционна война. Окопна линия. Всяка следваща вълна бежанци стига дотук. Виждате ли онзи мъж с гъстите черни коси? Той е италианец. А брадатият до него? Руснак. Две места по-нататък? Испанец. Още две места по-натам? Един поляк и двама американци до тях? Четирима германци. Париж е последната надежда и съдба на всички. — Той погледна часовника. — Елате, деца. Часът е почти два. Крайно време да вземете нещо за ядене. Французите са много точни, що се отнася до храната. След два часа няма да намерите нищо.

Седнаха на масата до Марил.

— Ако се храните тук, ще ви препоръчам дебелата келнерка — каза той. — Казва се Ивон, елзаска по произход. Не зная какво прави, но в чиниите, които тя носи, винаги има повече храна, отколкото в другите.

Ивон сложи супата на масата и се усмихна.

— Имате ли парички, деца? — запита Марил.

— За две седмици приблизително — отговори Керн.

Марил кимна.

— Добре. А помисляли ли сте какво ще правите?

— Не. Пристигнахме едва вчера. Как изкарват другите прехраната си тук?

— Уместен въпрос, Керн. Да започнем с мен. Аз припечелвам, като пиша статии за някои емигрантски вестници. Редакторите ги вземат, понеже едно време бях депутат в Райхстага. Русите имат Нансенови паспорти и разрешителни за работа. Били са първата вълна емигранти, нахлула преди двайсет години. Те са келнери, готвачи, масажисти. Вратари, обущари и какво ли не. Италианците също са си намерили сами работа. Те са втората вълна. Някои германци имат още валидни паспорти. Много малко от тях имат и разрешителни за работа. Някои имат и малко пари, които пестят най-грижливо. Но повечето са ги свършили. И работят нелегално, за да си изкарат прехраната и да имат някой франк. Продават каквото им е останало още. Онзи адвокат там се занимава с преводи и машинопис, младежът до него развежда германци по нощните заведения срещу процент. Седналата срещу тях актриса се препитава с астрология и хиромантия. Някои дават уроци. Други са станали учители по атлетика. Трети карат колички на пазара. Четвърти получават помощ от бежански комитети, едни се занимават с амбулантна търговия, други просят… трети се изгубват набързо от погледа ви. Ходихте ли вече в бежански комитет?

— Аз ходих сам тази сутрин.

— Получи ли нещо?

— Не.

— Няма значение. Трябва да отидеш пак. Рут да отиде в еврейския комитет, ти — в смесения, а аз съм ариец. — Марил се изсмя. — И мизерията има своя бюрокрация, както виждаш. Записаха ли ви?

— Не още.

— Запиши се утре. Класман може да ти помогне. Той знае всичко по тези въпроси. За Рут ще се опита може би да получи и разрешително за престой. Тя все пак има паспорт.

— Има паспорт — каза Керн. — Но срокът му е изтекъл и тя трябваше да мине нелегално границата.

— Няма значение. Паспортът си е паспорт. Струва толкова, колкото би струвало същото количество злато. Класман ще ти обясни всичко.

Ивон сложи на масата картофи и чиния с четири парчета месо. Керн й се усмихна. Тя отговори със сърдечна усмивка.

— Виждате ли? — каза Марил. — Такава е Ивон. Определената порция е едно парче месо. А тя донася и едно допълнително.

— Много ви благодаря, Ивон — каза Рут.

Ивон се усмихна още по-сърдечно и се отдалечи бавно и тромаво.

— Господи! — каза Керн. — Разрешително за престой на Рут! Тя е щастливка. И в Швейцария получи разрешително за престой. Само за три дни наистина.

— Отказа ли се от химията, Рут? — попита Марил.

— Да. Да и не. Но засега — да.

Марил кимна.

— Имаш право. — Той посочи един младеж, седнал до прозореца с книга пред себе си. — Онзи младеж там мие съдовете в едно нощно заведение от две години насам. Студент германец. Преди две седмици взе докторат на френски. Докато учеше за доктората си, узна, че не ще може да практикува тук, но би могъл да отиде в Кейптаун. Сега учи английски, за да може да издържи съответния изпит и да замине за Южна Африка. Така става тук. Обнадеждаващо ли ви се струва?

— Да.

— Нима, Керн?

— Аз намирам всичко обнадеждаващо. Как се държи полицията тук?

— Страшно разпусната. Трябва да бъдеш внимателен, разбира се, но тук не са така строги, както в Швейцария.

— Смятам, че и това е много обнадеждаващо — каза Керн.

 

 

На другата сутрин Керн отиде с Класман в бежанския комитет, за да се запише. Оттам отидоха в префектурата.

— Няма никакъв смисъл да се представяш на полицията — каза Класман. — Ти си просто изгонен. Но не е лошо да видиш поне веднъж как стават тези работи. Няма никаква опасност. Полицейските участъци заедно с черквите и музеите са най-безопасните места за бежанци.

— Това съвпада напълно с моя опит — каза Керн. — Не съм се сещал досега за музеите.

— Това е залата на избраниците — каза Класман. — Тя е нещо като рай. Тези хора имат разрешителни за престой и са дошли само да им продължат срока.

Керн почувства тържествеността и угнетителния трепет в тази зала.

— Това ли наричаш рай? — попита той.

— Да. Погледни!

Класман посочи една жена, която напускаше съседно гише. Тя гледаше с безумна радост някакъв документ, който девойката зад гишето й бе подала, след като го бе облепила със съответните марки. После изтича към група чакащи.

— Четири седмици! — извика със сдържана радост. — Продължиха го с четири седмици!

Класман и Керн се спогледаха.

— Четири седмици са цял живот сега, нали?

Керн кимна.

Пред гишето бе застанал един старец, който питаше смаяно:

— Но какво ще правя аз?

Чиновникът отговори толкова бързо на френски, че Керн не можа да го разбере. Старецът го изслуша и повтори:

— Да, но какво ще правя аз?

Чиновникът повтори обяснението си и извика:

— Следващият!

Протегна ръка да вземе документите, които стоящият зад стареца му подаде. Старецът се обърна и каза:

— Но аз не съм свършил още! Не зная какво ще правя. Къде трябва да отида?

Чиновникът отговори нещо неразбираемо и продължи да се занимава с документите на другия. Старецът се залови за ръба на гишето като за лодка в океан.

— Какво ще правя, щом не искате да продължите срока на разрешителното ми? — запита той.

Чиновникът не му обърна никакво внимание и старецът се обърна към стоящите зад него:

— Какво ще правя сега?

Той продължаваше да гледа каменната стена от загрижени, изплашени лица. Никой не му отговори. Никой не го изтика настрана. Всеки подаваше документите си над главата му, като внимаваше да не го бутне.

Той се обърна пак към чиновника:

— Все пак някой трябва да ми каже какво да правя — повтори тихо няколко пъти. Говореше почти шепнешком, с изплашен поглед и наведена глава под ръцете на онези, които се протягаха към гишето. Старческите му пръсти с криви изпъкнали вени не пускаха ръба на прозорчето. Устните му престанаха най-после да мърдат, той отпусна безпомощно ръце и се отдалечи. Тези големи, безполезни ръце висяха сега от раменете му като че бяха завързани с въже, без каквато и да е жизнена връзка с тялото, а ниско наведената му глава не можеше да види нищо.

Докато този човек седеше така, съвсем замаян, Керн видя следващо лице пред гишето да се сковава от ужас.

Последваха бързи ръкомахания, придружени с все същия изпълнен с ужас безутешен поглед, със слепия порив към невъзможно спасение.

— Това ли е раят? — попита Керн.

— Да — отговори Класман. — Поне сравнително. На мнозина се отказва, но и доста получават продължаване на срока.

Минаха през няколко коридора и стигнаха в друга зала, която не приличаше вече на салон за продажба на жп билети, а на четвъртокласна чакалня. Тя беше препълнена с хора от най-различни народности. Пейките не стигаха, затова мнозина бяха прави или седяха на пода. Керн видя едра мургава жена, седнала на пода в един ъгъл като едра квачка. Имаше безстрастни правилни черти. Черните й коси бяха вчесани на път и прибрани в плитка. Около нея играеха няколко деца. Най-малкото сучеше. Тя седеше невъзмутимо сред цялата олелия с поразителното достойнство на здраво животно и с правото на всяка майка да има очи само за своята челяд, която тичаше около нея като около статуя.

До нея бяха застанали група евреи с треперещи посивели бради, с кафтани и обици. Те чакаха с изражение на невъзмутимо примирение, сякаш бяха тук от векове и знаеха, че ще чакат още векове. На една пейка седеше бременна жена, до нея мъж, който търкаше непрестанно ръце. Друг побелял мъж до него утешаваше разплаканата си придружителка. Елегантен младеж от другата страна пушеше и поглеждаше крадешком хубавата, добре облечена жена отсреща, която постоянно нахлузваше и сваляше ръкавиците си. Един гърбав пишеше нещо в бележник. Няколко румънци свистяха като парни котли. Някакъв мъж гледаше разни снимки, прибираше ги в джоба си, изваждаше ги пак веднага, оглеждаше ги и ги прибираше отново. Дебела жена четеше италиански вестник. Млада девойка седеше съвсем сама, потънала в скръбта си, без да обръща внимание на нищо.

— Тези хора са подали искания за продължаване на разрешителните — каза Класман. — Или ще подадат такова искане.

— Какви документи са нужни за това?

— Повечето имат още валидни паспорти или пък с изтекъл срок и неподновени… Други са влезли по някакъв начин законно в страната с редовна виза.

— Тук не са най-нещастните значи — каза Керн.

— Не — отговори Класман.

Керн видя, че зад гишетата имаше и чиновнички, освен чиновниците. Тези чиновнички бяха хубавички и добре облечени, повечето бяха със светли блузи и ръкавели от черен сатен. Изведнъж му се стори странно, че зад тези гишета може да има човешки същества, които се притесняват да не изцапат ръкавите на блузите си, когато пред тях стоят толкова хора с потънал в калта живот.

— През последните седмици тук беше особено зле — обясни Класман. — При всяко събитие в Германия, възбуждащо недоволство в съседните страни, първи страдат бежанците. Те са изкупителна жертва за всичко.

Керн видя пред едно гише непознат мъж със слабо, интелигентно лице. Документите му изглеждаха в ред, след като му зададе няколко въпроса, девойката зад гишето ги взе и започна да пише. Но Керн видя, че застаналият пред гишето се поти, докато чака. Голямата зала беше хладна, непознатият беше в тънък летен костюм, но потта се лееше от всяка пора на кожата му. Лицето му лъщеше от влага, едри капки се стичаха по челото и бузите. Той стоеше неподвижен, сложил ръце на ръба пред гишето, с учтиво, но не раболепно изражение, готов да отговаря, ако го запитат. Искането му бе изпълнено, но потта продължаваше, като че този човек се печеше на невидима жар. Керн нямаше да е така поразен, ако нещастникът беше викал, ако се беше оплакал или молил. Но сега, застанал учтиво и спокойно, готов храбро да посрещне съдбата си, издаден неволно само от предателските капки пот, този човек приличаше на удавник. Едно чисто животинско вълнение бе съборило всички прегради на установеното поведение.

Девойката му върна документите с няколко любезни думи. Господинът й благодари внимателно на безукорен френски и си тръгна веднага. Едва когато стигна до вратата на залата, той отвори да види написаното.

На хартията имаше само синкав печат и две дати, но на този човек изведнъж му се стори, че е настъпил май и славеите на свободата са запели в голата зала.

— Да си вървим ли? — попита Керн.

— Нагледа ли се?

— Да.

Тръгнаха към изхода, но бяха спрени от група изпаднали евреи, които се въртяха наоколо им като стадо рошави и гладни гарги.

— Моля… помощ… — Най-старият пристъпи напред с умолителен жест. — Ние не говори френски… Молим… помощ… Моля, човешки… Човешки…

Изглежда, че това беше единствената немска дума, която знаеха, защото я повтаряха непрестанно, посочвайки с изтощените си пожълтели ръце челата, очите и сърцата си, повтаряйки непрекъснато, тихо, настойчиво и напевно:

— Човек… Човек… — Само най-старият добави: — Другари…

Явно знаеше още няколко думи.

— Говориш ли идиш? — попита Класман.

— Нито дума — каза Керн.

— Тези евреи не знаят никакъв друг език. Стоят тук с дни, без да могат да се обяснят. И търсят преводач.

— Идиш, идиш! — кимна утвърдително най-старият.

— Човешки… Човешки… — продължи да бръмчи хорът от развълнувани и изразителни лица.

— Помощ… помощ… — Най-старият посочи към гишетата. — Не може да говори, само: човешки… човешки…

— Не знам идиш — каза Керн и махна ръка със съжаление.

Стадото го заобиколи веднага.

— Идиш… Човек…

Керн поклати глава. Скимтенето престана. Най-старият запита отново някак изплашено, с наведена глава.

— Не?…

Керн поклати отрицателно глава.

— Ах…

Старият евреин вдигна ръце до гърдите си. Докосна с крайчеца на пръстите сърцето си и го покри с длани. Остана така, леко наведен напред, вслушан сякаш в далечен глас. После се поклони и отпусна бавно ръце.

Керн и Класман напуснаха залата. Когато стигнаха до външния коридор, отвън, откъм каменната стълба, долетяха звуци на военна музика.

— Какво става? — запита Керн.

— Радио. Горе са стаите за почивка на полицаите. Обеден концерт.

Музиката се стелеше по стълбите като порой — събра се в коридора и се втурна като водопад през широко разтворените врати, за да залее една дребна самотна фигура, сгушена на най-долното стъпало, тъмна, безцветна и неподвижна черна купчинка, малка могилка с безумен, неспокоен поглед. Беше старецът, който се бе отделил с такава мъка от неотстъпчивото гише. Той се бе сгушил, загубен и отчаян в този ъгъл, със свити рамене и изпънати колене, като че нямаше да стане никога вече… А над него и край него музиката се разливаше в неудържим весел порой, мощна, безмилостна и неспирна като самия живот.

 

 

— Ела сега да пием кафе — каза Класман, като излязоха.

Седнаха пред едно малко бистро. Керн се почувства ободрен, след като изпи горчивото черно кафе.

— Каква е последната спирка? — попита той.

— Последната спирка за мнозина е да седят някъде сами, докато умрат от глад. Затвор, нощуване в станциите на подземната железница или под мостовете на Сена.

Керн гледаше хората, които минаваха непрестанно покрай изнесените на тротоара маси на бистрото.

Една девойка с голяма кутия за шапки в ръка мина покрай него и му се усмихна. После се обърна и му хвърли бърз поглед през рамо.

— На колко си години? — попита Класман.

— На двайсет и една. Скоро ще навърша двайсет и две.

— Така и предполагах. — Класман разбърка кафето си. — Аз имам син на същата възраст.

— Тук ли е и той?

— Не — каза Класман. — В Германия е.

— Жалко. Зная какво е там — каза Керн и вдигна глава.

— За него не е лошо.

— Толкова по-добре.

— Много по-лошо би било, ако дойде тук — каза Класман.

— Нима? — попита изненадано Керн.

— Да. Защото бих го пребил от бой.

— Какво?

— Той ме издаде. По негова вина трябваше да избягам.

— Как е възможно? — каза Керн.

— Аз съм католик. И то добър католик. Но момчето ми е записано от години в младежката партийна организация. Сега ги наричат вече „Ветерани“. Ясно ти е, че това не ми беше приятно и често спорех със сина си. Той ставаше все по-нахален. Един ден, държейки се като фелдфебел към новобранец, ми каза да си затварям устата, ако не искам да си изпатя. Заплаши ме, разбираш ли? Аз му ударих един шамар, както заслужаваше. Той изхвръкна разярен и ме издаде на Гестапо. Повторил бе дума по дума всички оскърбителни изрази, които бях казал за партията. За щастие там имах приятел, който ме предупреди по телефона. Трябваше да се махна веднага. След един час пристигна да ме арестува полицейска група, водена от сина ми.

— Не е било шега — каза Керн.

Класман кимна.

— Няма да е шега и когато го пипна.

— Дотогава той може би ще има собствен син, който ще го издаде на друга партия.

Класман го погледна учудено.

— Толкова ли време мислиш, че ще се задържат?

— Не зная. Но не си представям, че някога ще се върна в Германия.

 

 

Щайнер забоде под левия си ревер значката с пречупен кръст.

— Великолепно, Беер — каза той. — Откъде я намерихте?

Д-р Беер се усмихна.

— От един пациент. При автомобилна злополука пред Муртен. Поправих ръката му. Отначало беше предпазлив и твърдеше, че оттатък всичко е великолепно, после изпихме два коняка и започна да ругае цялата им стопанска система и ми даде за спомен партийната си значка. За жалост трябваше да се върне в Германия.

— Бог да го благослови! — Щайнер взе от масата един син портфейл и го отвори. Там имаше някакъв списък с пречупен кръст най-отгоре и няколко пропагандни листовки. — Сигурен съм, че това ми стига. Ще се хване на тази въдица и още как!

Той взе списъка и листовките от Беер, на когото една партийна организация от Щутгарт изпращаше от години такива неща по някакви неясни съображения.

Щайнер си избра някои от тях и тръгна да разбие Амерс. Беер му бе разказал за случилото се с Керн.

— Кога заминавате? — попита Беер.

— В единайсет часа. Но преди това ще ви донеса пречупения кръст.

— Чудесно. Ще ви чакам с бутилка ракия.

Щайнер излезе. Позвъни на входната врата на Амерс. Слугинята отвори.

— Бих желал да поговоря с хер Амерс — каза рязко той, — казвам се Хубер.

Прислужницата изчезна и се върна скоро.

— За какво го търсите? — попита тя.

„Аха — помисли си Щайнер, — това сигурно се дължи на идването на Керн.“ Той знаеше, че на Керн не са задали този въпрос на вратата.

— По партийна работа — отвърна кратко.

Този път се появи самият Амерс. Гостът вдигна спокойно ръка.

— Членът на партията Амерс?

— Да.

Щайнер обърна ревера си и показа значката.

— Хубер — обясни той. — Аз съм представител на външния отдел и искам да ви задам някои въпроси.

Амерс стоеше като вкопан, леко приведен напред.

— Заповядайте, моля, хер… хер…

— Хубер. Просто Хубер. Нали знаете, неприятелят има уши навсякъде.

— Зная. За мен е голяма чест да ви приема, хер Хубер.

Щайнер беше преценил правилно. На Амерс никога не би му минало през ума да се усъмни в него. Послушанието и страхът от Гестапо бяха дълбоко вкоренени в мозъка му. А дори да се усъмни, не би могъл да му стори нищо в Швейцария, защото Щайнер имаше австрийски паспорт на името Хубер. Никой не би могъл да знае доколко е свързан с нацистката партия. Дори и германската легация, която отдавна бе изгубила следите на тайните си агенти.

Амерс въведе Щайнер във всекидневната.

— Седнете, Амерс — каза Щайнер и седна на стола на домакина. Зарови из портфейла си. — Известно ви е, партиен член Амерс, че общото правило на нашата дейност в чужбина е мълчание.

Амерс кимна.

— Това очаквахме и от вас. Безшумна дейност. А узнахме, че сте вдигнали ужасен шум за някакъв млад емигрант.

— За онзи разбойник ли? — подскочи Амерс. — Той ме направи за смях, мошеникът…

— За смях ли? — прекъсна го рязко Щайнер. — Публично ли ви направи за смях? Другарю Амерс…

— Не публично, не публично! — Амерс разбра, че е сгрешил. Готов беше просто да се наругае от яд. — Искам да кажа, че ме направи за смях в собствените ми очи.

Щайнер го погледна втренчено. После каза бавно:

— Амерс, един националсоциалист никога не става за смях, дори в собствените си очи. Какво става с вас, човече? Да не би демократическите къртици да са изгризали корена на принципите ви? Смешен… такава дума не съществува в нашия речник. Само другите са смешни, разбирате ли?

— Да, разбира се. — Амерс изтри челото си. Той си представяше вече как го изпращат в концлагер, за да си припомни партийните принципи. — Това беше единственият случай. Иначе съм твърд като стомана. Верността ми е непоклатима…

Щайнер го остави да говори. После го прекъсна изведнъж:

— Добре, партиен член Амерс! Надявам се, че това няма да се повтори. Не се занимавайте вече с емигрантите. Разбирате ли? Ние сме доволни да се отървем от такива хора.

Амерс кимна усърдно. После стана, донесе от бюфета кристално шише и две сребърни чашки за ликьор с високи столчета и позлатена вътрешност. Щайнер погледна възмутено тези приготовления и запита:

— Какво е това?

— Коняк. Предполагам, че бихте пийнали нещо ободрително.

— Така ще поднасяте само коняк, който не струва, Амерс — каза малко по-любезно Щайнер, — или на въздържател. На мен ще дадете някоя по-голяма обикновена чаша.

— Много добре.

Амерс се зарадва, защото предполагаше, че ледовете вече са стопени.

Щайнер изпи чашата си. Конякът беше чудесен. Но заслугата не беше на Амерс. В Швейцария няма лош коняк.

Извади синия портфейл от кожената чанта, която Беер му беше дал.

— Тук има и нещо друго, другарю. Строго поверително. Нали знаеш, че нашата пропаганда в Швейцария не върви както трябва.

— Да — съгласи се усърдно Амерс. — И аз съм на същото мнение.

— Много добре. — Щайнер отклони веднага неприятната тема. — Всичко това ще се промени. Ние възнамеряваме да уредим тайни фондове. — Той погледна списъка.

— Получили сме вече няколко крупни дарения. Но и по-незначителните са добре дошли. Тази приятна къщичка е ваша собственост, нали?

— Да. Но върху нея тежат, разбира се, две големи ипотеки. Така че тя принадлежи в действителност на банката — побърза да обясни Амерс.

— Ипотеките сте взели, за да плащате по-малко данъци. Един партиец с къща не е ястреб без пари в банката. Колко да запиша от ваше име?

Амерс го погледна смутено.

— Няма да е лошо да запишете по-голяма сума — каза насърчително Щайнер. — Ние ще изпратим, разбира се, списъка с имената на дарителите в Берлин. Смятам, че мога да запиша петдесет франка срещу вашето име.

Амерс въздъхна с облекчение. Той бе очаквал да му поискат най-малко сто франка. Знаеше колко е ненаситна партията.

— Разбира се — съгласи се веднага той. — Може би дори шейсет.

— Добре, да кажем шейсет тогава. — Щайнер записа нещо. — Имате ли и друго име, освен Хайнц?

— Хайнц. Карл, Госвин… Госвин със „с“.

— Госвин е необикновено име.

— Да, но чисто немско. Старогерманско. Имало е крал Госвин по време на великото преселение на народите.

— Вярвам.

Амерс сложи на масата една банкнота от петдесет и друга от десет франка. Щайнер прибра парите в джоба си.

— И дума не може да става за разписка — каза той. — Разбирате защо, нали?

— То се знае. Нали трябва да се пази тайна. В Швейцария сме — смигна лукаво Амерс.

— И никакви безполезни олелии в бъдеще, партайгеносе. Мируването е половин победа. Не забравяйте това.

— Разбира се. Зная как да се държа. Станалото беше само нещастна случайност.

Щайнер се върна у д-р Беер по ветровитите улици, като се усмихваше самодоволно. Рак на черния дроб! Този Керн! Как ли ще го погледне, когато получи шейсетте франка, спечелени при наказателния поход!