Ерих Мария Ремарк
Обичай ближния си (13)

Глава тринайсета

Керн и Рут бяха в Берн, в един пансион, избран от списъка на Биндер. Там можеха да останат два дни, без да се представят в полицията.

Късно на втория ден някой почука на вратата на Керн. Вече се беше съблякъл и се готвеше да си ляга. За миг остана неподвижен. Почука се повторно. Той отиде безшумно бос до прозореца и погледна надолу. Беше много високо за скачане, а нямаше и водосточна тръба, по която би могъл да се смъкне. Върна се бавно и отвори.

Пред вратата стоеше мъж на трийсетина години. Беше с цяла глава по-висок от Керн, имаше кръгло лице, тъмносини очи и къдрава руса коса. В ръка държеше сива велурена шапка и я мачкаше неспокойно.

— Извинете — каза той, — и аз съм емигрант като вас…

Керн се почувства така, сякаш са му поникнали изведнъж крила. „Спасен съм, помисли той. Не е полицията.“

— Намирам се в голямо затруднение — продължи другият. — Казвам се Биндинг, Рихард Биндинг. Пътувам за Цюрих, а нямам стотинка, за да си платя нощувката. Не идвам да ви искам пари. Моля да ми кажеше само дали бих могъл да пренощувам на пода в стаята ви.

— Тук ли? — погледна Керн. — На пода в моята стая?

— Да. Аз съм свикнал и обещавам, че няма да ви безпокоя. Трета нощ вече съм по пътищата. Знаете какво значи да спиш навън, по пейки. В непрекъснат страх от полицията. Човек е щастлив след това да намери каквото и да е място, където ще се чувства в безопасност за един-два часа.

— Зная. Но погледнете стаята ми. Няма място да се прострете. Как ще спите?

— Няма значение — заяви настойчиво Биндинг. — Все ще се наредя някак. В онзи ъгъл например. Мога да спя седнал или облегнат на гардероба. Чудесно ще бъде. Хора като нас могат да спят всякак, стига да се чувстват спокойни.

„Не, невъзможно“, помисли си Керн. После каза:

— Стая в този пансион струва два франка. Аз ще ви дам тези пари. Това е най-простият начин да си осигурите почивка през нощта.

Биндинг махна с ръка. Ръцете му бяха големи, дебели и червени.

— Няма да взема парите ви. Не съм стигнал още дотам. Всеки жив човек се нуждае от петачетата си. Освен това попитах дали мога ли да пренощувам тук и ми отговориха, че нямат свободни стаи.

— Ще се намери може би, ако имате два франка в джоба си.

— Не вярвам. Съдържателят ми каза, че винаги би дал безплатно място за нощуване на човек, прекарал две години в концентрационен лагер. Но наистина нямал свободна стая.

— Какво? — каза Керн. — Прекарали сте две години в концентрационен лагер?

— Да. — Биндинг стисна шапката с коленете си и извади от вътрешния джоб на сакото си някакъв изпоцапан документ. Разгърна го на пода и подаде на Керн.

— Ето, погледнете. Това е писмото, с което ме освобождават от Ораниенбург.

Керн взе внимателно листа, за да не го разкъса по прегъвките. Никога не бе виждал документ за освобождаване от концентрационен лагер. Прочете съдържанието, напечатаните данни и вписаното с пишеща машина име Рихард Биндинг, после погледна печата с пречупения кръст и ясния, красив подпис на чиновника.

Всичко беше напълно редовно. С педантичната и бюрократична изрядност, която придаваше странен вид на цялата история, като че някой се бе върнал от ада с разрешително за престой и виза.

Той върна документа на Биндинг и каза:

— Слушайте, измислих какво ще направя. Вие ще останете в моята стая. Аз познавам в пансиона лице с по-голяма стая. Мога да прекарам нощта там. Така че и двамата ще нощуваме спокойно.

— Но това е толкова сложно — погледна го Биндинг с широко разтворени очи.

— Напротив. Съвсем просто е. — Керн взе палтото си и го облече върху пижамата. След това метна на ръка костюма и взе обувките си. — Ще ги взема със себе си, за да не става нужда да ви събуждам рано сутринта. Ще се облека оттатък. Много ми е приятно, че мога да сторя нещо за човек, изстрадал толкова много.

— Но… — Биндинг сграбчи ненадейно ръцете на Керн, сякаш искаше да ги целуне. — Господи! — заекна той. — Вие сте ангел спасител!

— Глупости! — отвърна неловко Керн. — Трябва да си помагаме и нищо повече. Какво ще стане иначе с нас? Приятен сън!

— Сигурно ще е приятен.

Керн помисли за миг да вземе и чантата със себе си.

В скрито странично джобче имаше четиресет франка. Но парите бяха много добре скрити, чантата — добре затворена, и той се отказа да прояви такова недоверие към човек, излязъл от концентрационен лагер. Бежанците не се крадат едни други.

— Лека нощ и приятни сънища — повтори той на излизане.

Стаята на Рут беше в същия коридор. Керн чукна леко два пъти на вратата. Това беше уговореният им знак. Тя отвори веднага. Като видя дрехите в ръката му запита разтревожено:

— Какво се е случило? Трябва да бягаме ли?

— Не. Току-що отстъпих стаята си на един нещастник, който се връща от концентрационен лагер и не е спал няколко нощи. Може ли да прекарам нощта тук на отоманката?

Рут се усмихна.

— Тя е стара и разбрицана. Не смяташ ли, че леглото е достатъчно широко за двама ни?

Керн влезе бързо в стаята и я целуна.

— Понякога наистина задавам безкрайно глупави въпроси — каза той. — Но го правя само от притеснение, защото всичко е така ново за мен!

Стаята на Рут беше малко по-голяма от неговата. Мебелировката беше същата, с изключение на отоманката, но Керн забеляза, че изглежда съвсем различна.

„Странно, помисли той. Това трябва да се дължи на нейните вещи — обувки, блуза, тъмнокафява пола… Какъв нежен чар се излъчва от тях! А моите дрехи правят стаята само по-разхвърляна.“

— Знаеш ли, Рут, че не бихме могли и да се оженим, ако пожелаем, защото нямаме никакви документи?

— Зная. Но това е последното, за което би трябвало да се тревожим. Защо ли изобщо държим две стаи?

— Поради високото равнище на швейцарския морал — изсмя се Керн. — Швейцарците могат да си затворят очите пред нарушенията на полицейските наредби, но и дума не може да става за съвместен живот, ако не сме женени.

 

 

Той почака до десет часа на другата сутрин и отиде да вземе чантата си. Искаше да прегледа някои адреси, без да събуди Биндинг. Но когато влезе, намери стаята празна. Явно бе, че Биндинг си е отишъл. Керн отвори чантата. Тя вече не беше затворена добре и това го изненада. Беше сигурен, че я е затворил добре вечерта.

Стори му се, че и шишенцата вътре не са в същия ред.

Пликчето в страничния джоб си беше на мястото, но когато го отвори, видя, че швейцарските пари са изчезнали. Паднаха само две австрийски петшилингови банкноти.

Прегледа старателно всичко. Претърси и костюма си, макар да бе уверен, че парите не са там. Никога не носеше пари у себе си, защото допускаше, че може да го арестуват вън от къщи. В такъв случай Рут би могла да прибере поне чантата и парите. Но четиресетте франка наистина бяха изчезнали. Той седна на пода до чантата.

— Мошеник — промълви безпомощно, — проклет мошеник. Как можа?

Стоя известно време така, размишлявайки дали да съобщи на Рут неприятната вест; най-после реши да премълчи, докато е възможно. Нямаше защо да я безпокои веднага.

След това извади Биндеровия списък и си преписа няколко адреса в Берн. Напълни джобовете си със сапун, връзки за обувки, безопасни игли, флакончета с тоалетна вода и слезе.

Долу срещна съдържателя и го попита:

— Познавате ли някой си Рихард Биндинг?

Съдържателят размисли малко, след това поклати отрицателно глава.

— Един човек, който ви е питал снощи за стая.

— Никой не ме е питал за стая. Дори не бях тук. Върнах се към полунощ.

— Така ли? Имате ли свободни стаи?

— Да, три. И досега са свободни. Чакате ли някого? Може да получите седми номер във вашия коридор.

— Не. Не вярвам, че този, когото чакам, ще дойде пак. Сигурно е заминал вече обратно за Цюрих.

 

 

По обед Керн вече бе спечелил три франка. Отиде в евтин ресторант да хапне малко хляб и масло; след това смяташе да продължи веднага амбулантната търговия.

Изправи се пред тезгяха и започна да яде лакомо.

Изведнъж за малко да изпусне хляба си. На една от най-отдалечените маси седеше Биндинг.

Той натъпка бързо хляба в устата си, изгълта го и тръгна бавно към масата. Биндинг седеше сам, облакътен на масата, а пред него имаше голяма чиния със свински пържоли, червено зеле и картофи. Вдигна глава едва когато Керн застана пред него. И каза спокойно:

— Гледай ти кой е дошъл! Каква случайност!

— От портфейла ми липсват четиресет франка — каза Керн.

— Позор! — отговори Биндинг и глътна голяма хапка месо. — Направо позор!

— Дай ми колкото са останали и ще смятам въпроса за приключен.

Биндинг изпи няколко глътки бира и изтри устата си. После каза добродушно:

— Въпросът е приключен. Да не мислиш, че можеш да направиш нещо?

Керн го погледна втренчено. Беше толкова разярен, че и през ум не бе му минало, че наистина не може да направи нищо.

Ако отиде в полицията, ще му поискат документи и понеже няма, ще го затворят и изгонят. Премери с притворени очи Биндинг.

— Нямаш никакви предимства — каза крадецът. — Аз съм много добър боксьор. Четиресет фунта по-тежък от теб… Освен това сбиване на публично място означава полиция и изгонване.

На Керн му беше безразлично какво ще му се случи, но трябваше да мисли за Рут. Биндинг беше прав, той не можеше да направи нищо. Само попита:

— Често ли постъпваш така?

— Така живея, както виждаш. И то много добре.

Керн почти потрепери от безпомощна ярост.

— Дай ми поне двайсет франка — каза той с дрезгав глас. — Тези пари са ми нужни. И то не на мен самия, а на този, на когото са.

Биндинг поклати отрицателно глава.

— И аз имам нужда от пари. Ти се отърва евтино. За някакви си жалки четиресет франка научи най-важния урок — да не бъдеш доверчив.

— Имаш право — погледна го втренчено Керн. Искаше да си тръгне, но просто не можеше. — И документите ти сигурно са фалшиви, нали?

— Представи си, не са — отговори Биндинг. — Наистина бях в концентрационен лагер. — Той се изсмя. — За кражба, разбира се, от един областен партиен водач. Необикновен случай.

Той простря ръка към последната пържола в чинията. Керн я грабна и каза:

— Хайде, направи скандал!

— И през ум не би ми минало такова нещо — ухили се Биндинг. — Наядох се вече. Накарай да ти донесат чиния, за да си вземеш и зеле. Готов съм дори да те почерпя и чаша бира.

Керн не отговори. Искаше му се сам да се набие за стореното. Той се обърна и тръгна веднага, като продължаваше да държи в ръка пържолата. Пред касата поиска хартия да я завие. Девойката на касата го погледна любопитно. После извади две краставички от една стъкленица.

— Вземете и тях — каза тя.

Керн ги взе. И каза:

— Благодаря. Много ви благодаря.

После си помисли: „Вечеря за Рут. Само че за четиресет франка“. Когато стигна до вратата, той се обърна пак. Биндинг го наблюдаваше. Керн се изплю.

Биндинг го поздрави усмихнато с двата пръста на дясната си ръка.

 

 

След Берн започна да вали. Рут и Керн нямаха достатъчно пари да отидат с влак до съседния голям град.

Имаха, разбира се, някакви малки последни резерви, но не искаха да ги докосват, докато стигнат във Франция.

Една кола, която пътуваше в същата посока, ги откара на петдесетина километра. След това трябваше да вървят пеша. Керн нарядко си позволяваше да продаде нещо в малките градчета, за да не изглеждат подозрителни. Никога не прекарваха повече от една нощ в едно и също селище. Пристигаха късно вечер, когато полицейските участъци са вече затворени, и напускаха сутрин рано преди отварянето им. По този начин бяха винаги далеч от селището по времето, когато докладът би могъл да стигне до властите. Биндеровият списък беше безполезен за тази част на Швейцария, защото обхващаше само най-големите градове. Недалеч от Муртен спаха в един празен хамбар. През нощта валя пороен дъжд. Покривът на хамбара беше в лошо състояние и те бяха измокрени до кости. Опитаха се да изсушат дрехите си, но не можеха да запалят огън. Навсякъде беше мокро, с мъка намериха място, незасегнато от дъжда. Трябваше да спят плътно притиснати един в друг, за да се топлят, горните дрехи, които употребяваха за завивка, бяха съвсем мокри и студът ги събуждаше постоянно. Затова тръгнаха пак още щом се развидели.

— Ще се стоплим с ходене — каза Керн, — а след един час все ще намерим някъде кафе.

— Може да изгрее и слънце — кимна Рут. — Тогава ще се изсушим по-бързо.

Но целият ден бе студен и облачен. По нивите течаха поточета от дъжда. Беше първият действително студен ден от този месец, разкъсани ниски облаци се влачеха по небето, следобед заваля отново пороен дъжд. Рут и Керн се приютиха в една черквица. Стъмни се, след малко започна да гърми, светкавиците озаряваха цветните стъкла на прозорците, по които светци в синьо и златисто държаха свитъци с писания за небесен и душевен покой.

Керн почувства, че Рут трепери.

— Много ли ти е студено? — попита той.

— Не много.

— Мисля, че ще е добре да се пораздвижим. Страхувам се да не настинеш.

— Няма да настина. Остави ме да поседя още малко така.

— Уморена ли си?

— Не. Просто искам да поседя още малко.

— Няма ли да е по-добре да се пораздвижим? Само за няколко минути. Не трябва да седиш толкова време на едно място с мокри дрехи. Каменният под е много студен.

— Добре.

Те тръгнаха да се разхождат бавно в черквата, а стъпките им отекваха в пустотата. Минаха покрай олтара до съдохранителницата и се върнаха.

— Има още девет километра до Муртен — каза Керн. — Трябва да потърсим по-близко място за нощуване.

— Ще можем да извървим деветте километра.

Керн промърмори нещо под носа си.

— Какво каза? — попита Рут.

— Нищо. Само ругаех някой си Биндинг.

Тя го улови под ръка.

— Забрави това! По-важното е, че дъждът сигурно ще спре, струва ми се.

Излязоха. Навън още ръмеше, но над планините се виждаше огромна дъга. Тя опасваше цялата долина като многоцветен мост. Зад гората, между разкъсаните облаци, заструи бледожълтеникава светлина, която обливаше цялата околност. Не можеха да видят слънцето, виждаха само светлината, която се разливаше като лъчезарна мъгла.

— Ела — каза Рут. — Всичко ще се оправи.

 

 

Вечерта стигнаха до една кошара. Овчарят, мълчалив възрастен селянин, седеше пред вратата. До него лежаха две овчарски кучета. Те се втурнаха с лай към новодошлите, но селянинът извади лулата от устата си и им свирна да се върнат.

Керн отиде при него.

— Може ли да пренощуваме тук? Изморени и измокрени сме, няма как да продължим.

Овчарят го погледна, най-после каза:

— Имам една плевня.

— Не ни трябва нищо друго.

Селянинът пак го погледна и каза след ново мълчание:

— Дай ми кибрита и цигарите си. Вътре има много слама.

Керн ги даде.

— Ще трябва да се качите по подвижната стълба — обясни овчарят. — Сетне ще затворя овцете долу. Аз живея в града. Утре рано ще дойда да ви пусна.

— Много ти благодаря.

Качиха се по подвижната стълба.

Горе беше тъмно и задушно. Овчарят дойде след малко с грозде, сирене и черен хляб.

— Сега ще ви затворя — каза той. — Лека нощ.

— Лека нощ. И много благодарим.

Те го чуха да слиза по стълбата. След това съблякоха мокрите си дрехи и седнаха в сеното. Извадиха нощните си дрехи от чантата, после започнаха да ядат. Бяха много гладни.

— Хареса ли ти яденето? — попита Керн.

— Чудесно е! — Рут се облегна на него.

— Извадихме късмет, нали?

Тя кимна.

Овчарят затваряше долу. Плевнята имаше кръгло прозорче. Те клекнаха до него и го видяха как си тръгна. Небето се бе изяснило и се отразяваше в езерото. Овчарят тръгна бавно през мокрите поляни със замислената походка на човек, който живее близо до природата. Не се виждаше жива душа. Той вървеше съвсем сам по полето, понесъл сякаш на тъмните си плещи цялото небе.

Те останаха край прозореца до безцветния час на смрачаването, когато всичко посивява. Сеното се превърна във вълшебна планинска верига в полусенките на ниската плевня. Миризмата му се сливаше с мириса на запарено и на ракия, която идваше откъм овцете. Можеха да ги видят през процепите на пода, неясно множество покрити с вълна гърбове, издаващо хиляди слаби звуци, които стихнаха постепенно.

 

 

На другата сутрин овчарят дойде и отвори кошарата. Керн слезе. Рут спеше. Лицето й се бе зачервило, дишането й бе ускорено. Керн помогна на овчаря да отвори кошарата и да изведе овцете.

— Ще ни позволиш ли да останем още един ден? — попита той. — С удоволствие ще ти помогнем с каквото можем.

— Няма нищо за помагане. Но ще се радвам да останете, ако желаете.

— Благодаря.

Керн заразпитва за живеещите в града германци.

Селището не беше включено в списъка на Биндер. Овчарят му спомена няколко души и му даде адресите им.

Керн излезе късно следобед, почти на мръкване. Намери много лесно първата къща. Беше малка бяла вила в хубава градинка. Отвори му раздърпана прислужница. Тя го покани веднага в малка гостна, вместо да го остави да чака отвън. „Добър знак“, помисли си Керн. И попита:

— Може ли да поговоря с хер или фрау Амерс?

— Почакайте една минута.

Прислужницата изчезна и най-после се върна. Въведе го във всекидневната с модерна мебелировка. Паркетът беше така излъскан, че той за малко да се подхлъзне. Всички мебели бяха с калъфи. След минута влезе хер Амерс. Той беше дребен мъж с остра бяла брадичка и любезно държане. Керн реши да му разкаже истинската си история.

Амерс го слушаше съчувствено.

— Значи вие сте изгнаник и нямате нито паспорт, нито разрешение за престой? — каза той. — И имате за продан сапун и други домашни потреби?

— Да.

— Разбирам. — Хер Амерс стана. — Жена ми може да погледне тези неща.

Той излезе. След малко влезе жена му. Тя беше повехнало създание с цвят на преварено месо и бледи рибешки очи.

— Какво сте донесли? — запита тя с превзета глупава усмивка.

Керн извади стоката си, която бе много намаляла.

Жената започна да се суети и да избира. Гледаше иглите за шев като че не бе виждала досега такова нещо, помириса сапуна, опита четките за зъби на палеца си, запита за цената и най-после реши да се посъветва със сестра си.

Сестрата беше точно копие на фрау Амерс. Колкото и да беше дребен, хер Амерс сигурно управляваше къщата с желязна ръка, защото и сестрата беше безкрайно смирена и говореше с разтреперан, изплашен глас.

Двете жени поглеждаха непрестанно към вратата. Колебаеха се. Керн взе да губи търпение и да прибира стоката си.

— Ще мислите може би до утре сутринта — каза той, като видя, че не могат да се решат.

Жената го погледна неспокойно и каза:

— Бихте ли пийнали едно кафе?

Керн отдавна не беше пил кафе, затова каза:

— Ако има готово.

— Да, разбира се. Почакайте една минутка.

Тя излезе бързо и някак неловко, а сестрата остана в стаята.

— Чаша кафе е нещо чудесно — каза Керн, само за да каже нещо.

Сестрата издаде странен гърлен звук, като пуйка, след това млъкна изведнъж. Керн я погледна учудено. Тя наведе глава и изсумтя.

Фрау Амерс влезе и остави на масата до Керн чаша кафе, от което излизаше пара.

— Не бързайте да го пиете — каза внимателно тя. — Няма защо да бързате, а пък кафето е много горещо.

Сестрата пак се изсмя кратко и поклати нервно глава.

Керн не успя да вкуси кафето. Вратата се отвори и в стаята влезе със ситни, пъргави стъпки хер Амерс, последван от един намръщен полицай. Амерс посочи Керн, като че свещенодействаше.

— Изпълнете дълга си. Този човек няма родина и паспорт, защото е изгонен от Германския райх.

Керн се вцепени. Полицаят го погледна и изрева:

— Тръгнете с мен!

Керн почувства за миг, че мозъкът му престава да работи. Очаквал бе всичко друго, но не и това. Бавно и механично, като в забавен каданс, той събра нещата си. После се изправи.

— Такава, значи, била причината за вашата любезност и за кафето! — каза с възмущение и горчивина. — Само за да ме задържите тук! — Стисна юмруци и направи стъпка към Амерс, който се отдръпна.

— Не се бойте! — каза бавно Керн. — Нямам намерение да ви докосна. Проклинам ви само. Проклинам вас, децата и жена ви, проклинам всички ви от все сърце! Да ви сполетят всички нещастия на този свят! Децата ви да се откажат от вас и да ви изоставят в бедност, болест и нищета!

Амерс пребледня. Брадичката му се разтрепери.

— Защитете ме! — обърна се той към полицая.

— Не ви е оскърбил — каза флегматично полицаят. — Досега само ви проклина. Ако ви беше нарекъл например мръсен издайник, това би могло да се сметне за обида, главно заради думата мръсен.

Амерс го погледна разярено и изкряска:

— Изпълнете дълга си!

— Хер Амерс — обади се спокойно полицаят, — не е ваша работа да ми давате заповеди. Това може да прави само началството ми. Вие предадохте този човек и аз дойдох. Останалото е моя работа. — Той се обърна към Керн: — Последвайте ме.

Излязоха. Вратата се затръшна след тях. Керн вървеше мълчаливо редом с полицая. Още не можеше да подреди мислите си. Някакъв неясен глас в него нашепваше „Рут“, но той просто не дръзваше да помисли по-нататък.

— Драги момко — каза след малко полицаят, — понякога овцете отиват сами при вълка. Не го ли познахте кой е? Той е местният шпионин на германската националсоциалистическа партия и е предал вече безброй хора.

— Господи! — каза Керн.

— Да — отговори полицаят, — човекът обича наградите.

Погледна напред и вдигна рамене.

— Но това не ни ползва никак. И не ме засяга. Аз трябва да ви заведа в участъка. — Той се огледа, улицата беше съвсем безлюдна. — Не ви съветвам да избягате — продължи той. — Няма смисъл. Аз не съм пъргав, разбира се, и не мога да ви гоня, но ще ви извикам да спрете, а ако не спрете, ще извадя пистолета си. — Той изгледа Керн от глава до пети. — Това ще ми отнеме известно време, разбира се — обясни. — Ще успеете да се отдалечите доста, особено ако сме на кръстопътя, към който приближаваме, а оттам тръгват много улици и дума не може да става за стрелба. Ако речете да избягате, не мога да сторя нищо, освен ако не ви сложа предварително белезници.

Керн изведнъж се опомни, изпълнен с безсмислена надежда. И погледна втренчено полицая. Онзи продължаваше да върви равнодушно.

— Знаете ли — каза замислено той след кратко мълчание, — че понякога хората са по-почтени, отколкото интересът им налага?

Керн почувства, че ръцете му овлажняха от вълнение.

— Слушайте — каза той, — чака ме човек, който е съвсем безпомощен без мен. Пуснете ме! Ние сме тръгнали за Франция. Ще напуснем Швейцария. Така че няма никакъв смисъл да ме задържате…

— Не мога — отвърна флегматично полицаят. — Правилникът не позволява. Трябва да ви заведа в участъка. Длъжен съм. Но ако вие избягате от мен, не мога да ви попреча, разбира се. — Той млъкна. — Ако избягате например по тази улица, като завиете край ъгъла и тръгнете наляво, ще изчезнете от погледа ми, преди да мога да стрелям. — Той погледна нетърпеливо Керн. — Или да ви поставя белезници. Ех, да го вземе дяволът, къде ли съм ги сложил? Той се обърна и запретърсва старателно джобовете си.

— Благодаря — каза Керн и хукна.

Щом стигна до ъгъла, той погледна бегло назад.

Полицаят стоеше на същото място с ръце на кръста и му се усмихваше.

 

 

Керн се пробуди и се вслуша в бързото и повърхностно дишане на Рут. Опипа челото й — то беше горещо и влажно. Тя спеше дълбоко, но неспокойно и той не поиска да я събуди. Сеното миришеше упоително, при все че го бяха покрили с одеяла. Тя се събуди след малко сама и поиска вода с детско гласче. Керн донесе кофа и чаша: Рут изпи жадно поднесената вода.

— Горещо ли ти е?

— Да. Много ми е горещо. Може би от сеното. Чувствам гърлото си съвсем пресъхнало.

— Надявам се, че нямаш треска.

— Не бива да имам треска. Не бива да се разболявам. Не съм болна, нито пък ще се разболея.

Тя се обърна, скри глава под мишницата му и заспа отново.

Керн не мръдна. Съжаляваше, че няма свещ, за да види как изглежда Рут. От влажното й горещо лице разбра, че е в треска. Остана неподвижен, като слушаше пресекливото и бързо дишане, и наблюдаваше безкрайно бавното движение на стрелките върху осветения циферблат на часовника си, който светеше в мрака — бледа далечна дяволска машинка. Овцете се бутаха долу, обаждаха се от време на време и сякаш минаха години, докато прозорчето просветне.

Рут се събуди.

— Дай ми малко вода, Лудвиг.

Керн й подаде чашата.

— Ти имаш треска, Рут. Дали ще може да те оставя сама за един час?

— Да.

— Трябва да изтичам до селото да взема лекарства.

Овчарят дойде и отвори кошарата. Когато Керн му каза за станалото, той се намръщи.

— Трябва да отиде в болница. Не може да остане тук.

— Да видим дали няма да й стане по-добре до обед.

При все че се страхуваше да не срещне полицая или някой член на семейство Амерс, Керн изтича до дрогерията и помоли да му заемат един термометър. Помощник-дрогеристът се съгласи да му го даде само след като Керн остави за депозит стойността му. Той взе едно шишенце арканол и изтича обратно.

Рут имаше трийсет и осем и пет десети. Тя взе две таблетки, а Керн я зави със своето палто и нейното манто. Но въпреки лекарството температурата й се покачи до трийсет и девет.

Овчарят започна да се чеше по главата.

— Тя се нуждае от грижи. Бих я завел в болница на твое място.

— Не искам да ходя в болница — прошепна дрезгаво Рут, — до утре ще ми мине.

— Работата не ми изглежда такава — каза овчарят. — Тя трябва да лежи в легло и в стая, а не в плевня.

— Тук е топло и хубаво. Остави ме да полежа тук, моля ти се.

Овчарят слезе по подвижната стълба, последван от Керн.

— Защо не иска да отиде в болница? — попита той.

— Защото в такъв случай трябва да се разделим.

— Няма значение. Ти ще можеш да я чакаш тук.

— Това именно не мога да сторя. Ако я приемат в болница, ще открият, че няма паспорт. Възможно е да я задържат там, въпреки че нямаме достатъчно пари. Но след това полицията ще я изпрати до границата, а аз няма да узная нито къде, нито кога ще замине тя.

Овчарят поклати глава.

— Не сте направили нищо, нали? Не сте извършили никакво престъпление?

— Нищо. Просто нямаме паспорти и не можем да ги получим.

— Друго искам да кажа: не сте откраднали, не сте излъгали никого, не сте направили друго такова нещо.

— Не.

— И при все това ви гонят, сякаш има заповед за арестуването ви?

— Да.

Овчарят плюна.

— Някой може и да разбере това. Но прост човек като мен не може.

— Аз го разбирам — каза Керн.

— Знаеш ли, че болната горе може да има възпаление на белите дробове?

— Възпаление на белите дробове ли? — погледна изплашено Керн. — Това е невъзможно. Направо ужасно.

— Разбира се — каза овчарят. — Затова се разправям с теб.

— Сигурен съм, че е инфлуенца.

— Тя има висока температура, а от какво е болна всъщност, може да каже само лекар.

— Тогава ще доведа лекар.

— Тук ли?

— Да, може би някой ще се съгласи да дойде. Ще видя дали няма някой лекар евреин.

Керн пак отиде в селото. Купи си две цигари от една тютюнопродавница и поиска телефонния указател.

Намери името на д-р Рудолф Беер и веднага отиде при него. Приемните часове бяха вече минали, затова трябваше да чака повече от час. Убиваше времето с разглеждане на вестници и списания; гледаше картините и снимките, без да може да разбере как все още има тенис мачове, приеми, полуголи жени във Флорида и щастливи хора, когато Рут е болна, а той седи безпомощно тук.

Лекарят най-после пристигна. Беше млад човек, който изслуша Керн мълчаливо. След това сложи някои неща в чантата си. Взе шапката си и каза:

— Елате. Колата ми е долу. Ще отидем веднага.

Керн преглътна.

— Не можем ли да отидем пеша? С кола е по-скъпо. А ние имаме твърде малко пари.

— Оставете аз да се погрижа за това — отговори Беер.

Стигнаха в кошарата, където лекарят прегледа Рут.

Тя гледаше тревожно Керн и клатеше мълчаливо глава.

Не искаше да напусне кошарата.

Беер се изправи.

— Трябва да отиде в болница. Възпаление на десния бял дроб. Инфлуенца с опасност от пневмония. Ще я заведа още сега.

— Не искам да ходя в болница. И не можем да платим.

— Не мислете за парите. Трябва да напуснете това място, защото сте сериозно болна.

Рут погледна Керн.

— Ще поприказваме по този въпрос — каза той. — Аз ще се върна веднага.

— Ще дойда да ви взема след половин час — каза лекарят. — Имате ли топли дрехи и одеяло?

— Имаме само това, което виждате.

— Добре. Ще донеса, като дойда. Ще се върна след половин час.

— Неизбежно ли е? — попита Керн.

— Да. Не може да останете тук в сеното. Няма да й помогне и преместването в стая. Мястото й е в болница, и то веднага.

— Добре — каза Керн. — Трябва да ви кажа обаче какво означава това за нас.

Беер го изслуша и попита:

— Смятате, значи, че ще е невъзможно да я посещавате?

— Да. След два дни всичко ще се разбере и полицията ще бъде длъжна да следи около болницата. Но аз мога все пак да остана тук и да научавам от вас как е тя, за да съобразявам с това бъдещите си действия.

— Ясно. Може да идвате винаги при мен за информация.

— Благодаря. Опасно ли е положението й?

— Може да стане опасно. Безусловно е необходимо да напусне сегашното си убежище.

Лекарят си тръгна. Керн се изкачи бавно по стълбичката. Загубил бе всякаква възможност да чувства.

Бледото лице с тъмни очни орбити се обърна към него в полумрака на ниската стаичка.

— Зная какво ще ми кажеш — прошепна Рут.

Керн кимна.

— Нищо друго не може да се направи. Трябва да сме благодарни, че намерихме този лекар. Сигурен съм, че ще постъпиш безплатно в болницата.

— Да. — Тя гледаше втренчено пред себе си. След това внезапно седна изплашена в постелята. — Господи, а къде ще бъдеш ти, докато аз съм в болницата? И как ще се видим пак? Ти няма да можеш да идваш там, защото ще те арестуват.

Той седна до нея и взе горящите й ръце в своите, за да я успокои.

— Слушай, Рут — каза. — Трябва да сме благоразумни. Аз обмислих всичко. Ще продължавам да се крия тук. Овчарят ми каза, че мога да остана. И ще те чакам. По-добре е да не идвам в болницата. Защото може да се разчуе и да бъда заловен. Но може да сторим нещо друго. Ще идвам всяка вечер пред болницата да поглеждам към прозореца ти. Лекарят ще ми каже къде си. Това ще е един вид посещение.

— По кое време?

— Към девет часа.

— Но тогава е тъмно и аз няма да мога да те видя.

— Мога да идвам само по тъмно, иначе ще бъде опасно. Не бива да се показвам през деня.

— Не трябва да идваш изобщо. Остави ме, всичко ще се оправи.

— Ще идвам. Иначе не мога да понеса раздялата. А сега трябва да се облечеш.

Той намокри кърпата си с вода от кофата, за да измие и изтрие лицето й. Устните й бяха пресъхнали и горяха. Тя облегна лице на ръката му.

— Трябва да обмислим всичко, Рут — каза той. — Ако ме няма, когато оздравееш или ако те изгонят веднага, помоли ги да те изпратят на границата при Женева. Трябва да си пишем до поискване в Женева. Така ще сме сигурни, че ще се видим пак. Ще си пишем до поискване в централната поща в Женева. Ще пишем до поискване и на лекаря, в случай че ме арестуват. Той ще се погрижи отново да ни свърже. Вече ми обеща това. От него ще научавам как си. Както и ти ще научаваш от него къде съм. По този начин може да сме напълно сигурни, че няма да се загубим.

— Да — прошепна тя.

— Не се тревожи, Рут. Казвам това само ако стане най-лошото. Ако ме заловят. Или ако не ти позволят да излезеш свободно от болницата. Надявам се да те пуснат, без да съобщават на полицията, в такъв случай ще можем да заминем заедно.

— А ако ме открият?

— Могат да те изпратят най-много до границата. Тогава ще те чакам в Женева, в централната поща. — Той я погледна насърчително. — Ето ти малко пари. Скрий ги, защото може да ти потрябват за пътя. — Даде й всички пари, които му бяха останали. — Не казвай в болницата, че имаш пари. Пази ги за после.

Лекарят извика отдолу.

— Бъди смела, Рут — каза Керн и я прегърна.

Тя се притисна до него.

— Ще бъда и ще се видим пак.

— До поискване в Женева, ако се случи нещо. Иначе ще те чакам тук. Всяка вечер ще заставам срещу прозореца, за да ти пожелая лека нощ.

— Аз ще идвам на прозореца.

— Трябва да си лежиш в леглото. Иначе няма да идвам. Усмихни ми се още веднъж.

— Е — готови ли сте? — извика лекарят.

Тя се усмихна през сълзи.

— Не ме забравяй.

— Как ще те забравя? Нямам нищо друго, освен теб.

Той целуна пресъхналите й устни. Главата на лекаря се мярна през отвора на пода.

— Добре! — каза той. — Но сега вече трябва да вървим.

Помогнаха на Рут да слезе по стълбата и да се качи в колата.

— Ще мога ли да дойда още тази вечер за новини? — попита Керн.

— Разбира се. Тук ли ще останете сега? Да. По-добре е. Може да дойдете да ме видите по всяко време.

Колата потегли. Керн остана на мястото си, докато тя се изгуби от погледа му. Стоеше неподвижен, но чувстваше като че силен вятър го тласка назад.

 

 

В осем часа отиде у д-р Беер. Лекарят беше вкъщи и го успокои. Рут все още имаше висока температура, но засега беше вън от опасност. Изглеждаше, че е обикновено белодробно възпаление.

— Колко време ще продължи?

— Две седмици, ако всичко се развива добре. И една седмица за възстановяване.

— Ами пари? — попита Керн. — Ние сме съвсем без пари.

— Засега е в болницата — засмя се Беер. — По-късно някое благотворително заведение сигурно ще плати разходите.

— А вашият хонорар? — погледна го Керн.

Беер се засмя пак.

— Задръжте си двата франка. Ще мина и без тях. Утре можете да дойдете пак. — Той стана.

— В коя стая е? — попита Керн. — И на кой етаж?

Беер вдигна към носа кокалестия си показалец.

— Почакайте малко… В трийсет и пети номер на втория етаж.

— Кой прозорец?

Беер премигна.

— Вторият отдясно, струва ми се, въпреки че няма смисъл да отивате, защото ще е заспала.

— Нямам намерение да отивам.

— Разбира се — отговори Беер.

Керн попита за пътя до болницата. Намери го лесно и погледна часовника си. Беше десет без четвърт.

Вторият прозорец отдясно беше тъмен. Той зачака.

Никога не бе очаквал, че десет часът може да дойде толкова бавно; най-после видя, че прозорецът изведнъж светна. Развълнувано се взря в светлия правоъгълник. Чел бе някога за предаване на мислите и сега насочваше своите, за да може да ги предаде на Рут. „Дано да оздравее, дано да оздравее!“ — мислеше настойчиво той, без да знае кому се моли.

Вдъхна дълбоко и издиша бавно, защото си припомни, че това дишане има голямо значение според книгата, която бе чел. Стисна пестници и изпъна мишци, повдигна се на пръсти, сякаш ще скочи от земята, и повтаряше шепнешком към светлия правоъгълник:

— Трябва да оздравееш! Трябва да оздравееш! Обичам те!

Светлината угасна и той зърна някаква сянка. „Би трябвало да си стои в леглото“ помисли си, преизпълнен с внезапна радост. Сянката махна с ръка и той й махна. Сетне си спомни, че тя не може да го види.

Огледа се отчаяно да намери улична лампа или каквато и да е светлина, пред която би могъл да застане. Но не видя. Тогава му хрумна нещо. Извади от джоба си кибрита, който бе купил сутринта с двете цигари, драсна една клечка и я вдигна към главата си.

Сянката зад прозореца махна с ръка. Той отвърна предпазливо по същия начин и размаха запалената клечка. След това откъсна още две-три клечки от пакетчето и освети с тях лицето си. Рут махна още по-настойчиво с ръка. Направи й знак да се върне в леглото.

Тя поклати отрицателно глава. Той приближи отново клечката до лицето си и започна да кима настойчиво. Но тя не го разбра. Керн видя, че ще трябва да си тръгне, за да я принуди да си легне. Направи няколко стъпки, за да й покаже, че тръгва. После хвърли всички запалени клечки във въздуха. Те паднаха на земята и угаснаха.

Когато стигна до ъгъла, Керн се обърна. Светлината се задържа още миг, след това изчезна. И прозорецът вече изглеждаше по-тъмен от всички останали.

 

 

— Моите поздравления, Голдбах! — каза Щайнер. — За пръв път работихте наистина добре. Бяхте спокоен, уверен, без да правите грешки. Посочването на скрития часовник беше наистина първокласно. А това беше действително трудна задача.

Голдбах го погледна признателно.

— Сам не зная как се случи. Просто снощи като че ме обзе някакво вдъхновение. Ще видите, ще ви стана добър помощник. Ще измисля може би и нови хитрости.

Щайнер се засмя.

— Елате да пийнем нещо по този случай. — Той извади едно шише кайсиева ракия и наля две чаши. — Наздраве, Голдбах.

— Наздраве. — Голдбах глътна питието и остави чашата си. — Извинете — каза той, — но съм отвикнал да пия. Бих желал да си отида, ако нямате нищо против.

— Разбира се. Свършихме за днес. Но няма ли да си доизпиете чашката?

— Да, благодаря. — Голдбах я доизпи послушно.

Щайнер му стисна ръка.

— И недейте измисля много хитрувания. Защото ще ме объркате с тях.

— Няма, няма.

Голдбах тръгна бързо по булеварда към града. Беше му леко, сякаш бе разтоварил тежко бреме от плещите си. Но тази лекота беше нерадостна, сякаш костите му бяха изпълнени с въздух, а волята му беше неуловима пара, изложена на силата на всеки подухващ ветрец.

— Тук ли е жена ми? — попита той прислужницата още от вратата.

— Не — отговори момичето със смях.

— Защо се смееш?

— Защо да не се смея? Забранено ли е?

Голдбах я погледна разсеяно.

— Просто не съм очаквал такова нещо — каза той. — Смей се.

Тръгна по тесния коридор към стаята си и се ослуша пред междинната врата. Не чу нищо. Среса грижливо косата, оправи костюма си и почука на вратата, макар да знаеше, че жена му не е в стаята си.

„Може да се е върнала междувременно и момичето да не я е видяло“, помисли си той. Почука пак. Никой не отговори. Той натисна предпазливо дръжката на вратата и влезе. Лампата пред тоалетната масичка светеше.

Погледна я както моряк поглежда фар и си каза: „Сигурно ще се върне скоро, иначе лампата не би светила“.

Той чувстваше вече в пустата си душа, в сивата пепел, пръсната във вените му, че тя няма да се върне. Чувстваше го подсъзнателно, но мисълта му се държеше здраво, с упоритостта на всеки изплашен човек към безсмислените думи като към греда, която ще го спаси от порой. „Сигурно ще се върне, иначе не би оставила лампата да свети…“

Най-после откри, че стаята е изпразнена, четчиците, стъклениците с крем бяха изчезнали от стъклената лавичка пред огледалото, вратичката на гардероба беше полуотворена, за да покаже липсата на светлите рокли, гардеробът зееше със своята черна паст. В стаята беше останало само отслабващо дихание на парфюм, което му причиняваше мъка. Той намери писмото и се почуди тъпо как не го е забелязал досега, защото то беше оставено насред масата.

Поколеба се, преди да го отвори. Знаеше предварително всичко… Защо да го отваря? Най-сетне разкъса плика със забравен фуркет, който му се мярна на стола, и прочете писмото, чиито думи не можеха да преминат през ледената кора около мозъка му, те си оставаха мъртви като изрази от вестник или книга, случайни слова без каквато и да е връзка със самия него. Фуркетът в ръката му беше много по-жив.

Седеше неподвижно, очаквайки страданието. Изненада се, че то не настъпва. Чувстваше само някакво безкрайно униние като унеса преди заспиване след голяма доза бром.

Той стоя дълго така, гледайки втренчено ръцете си, неподвижни като мъртви бели животни, като бледи морски чудовища с пет отпуснати пипала. Тези ръце не бяха вече негови. Никоя част от тялото му не беше вече негова. Това тяло беше чуждо, с втренчен навътре поглед, наблюдаващ вцепеняването, което се проявяваше само с леки потръпвания от време на време.

Най-после той стана и се върна в стаята си. Видя оставените на масата вратовръзки. Извади ножици и започна да ги реже една след друга на правилни ивици. Не пускаше парченцата на пода, а ги събираше внимателно в шепа и после ги нареди на масата в разноцветни купчинки. Внезапно разбра какво прави и прекрати това несъзнателно занимание, като остави ножиците на масата. После изведнъж забрави за тях. Прекоси сковано стаята и седна в един ъгъл. Остана там свит, като търкаше ръце с уморено старческо движение, сякаш му беше студено, но вече не можеше да се стопли.