Ерих Мария Ремарк
Обичай ближния си (17)

Глава седемнайсета

Някой почука на вратата. Рут се ослуша внимателно. Беше сама. Керн бе излязъл още от сутринта да си търси работа. Тя се поколеба, после стана тихо. Влезе в стаята на Керн и затвори междинната врата. Двете стаи бяха ъглови, а това беше много удобно в случай на проверка. Човек можеше да се измъкне по коридора от едната, без да бъде забелязан от тези, които са застанали пред входа на другата.

Рут затвори безшумно външната врата на стаята на Керн. Сетне тръгна по коридора, за да види кой е чукал.

Пред вратата на стаята й стоеше мъж на около четиресет години, когото тя познаваше по лице. Той се казваше Броз и живееше в хотела. Жена му беше от седем месеца болна на легло. Живееха с малката помощ, получавана от бежанския комитет и с оскъдните си лични средства. Това не беше тайна. Всички в хотел „Вердюн“ се познаваха много добре.

— Мен ли търсите? — попита Рут.

— Да. Исках да ви помоля за услуга. Вие сте фройлайн Холанд, нали?

— Да.

— Аз съм Броз и живея на по-долния етаж — каза стеснително мъжът. — Съпругата ми е болна, а аз трябва да изляза да си потърся работа. Затова исках да ви запитам дали бихте имали случайно малко време…

Броз имаше тъжно и грозно лице. Рут знаеше, че почти всички в хотела бягат, щом го зърнат, защото той винаги търсеше компания за жена си.

— Тя почти винаги е сама… А сигурно се сещате какво значи това за нея. Може да се отчае много лесно. Понякога е прекалено тъжна. Но щом види някого, веднага се ободрява. Предположих, че и вие бихте желали да поговорите с някого. Жена ми е интелигентна…

Рут се учеше сега да плете вълнени пуловери, казали й бяха, че някаква руска фирма на Елисейските полета ги купувала, за да ги препродаде три пъти по-скъпо. Тя искаше да продължи работата си и навярно би отказала да услужи на Броз, но трогателната похвала „Жена ми е интелигентна“ я накара да се реши. Почувства се някак засрамена и каза:

— Почакайте да взема нещо. След това ще дойда с вас.

Взе преждата, плетката и модела и слезе с него. Жена му лежеше в стаичка с изглед към улицата. Когато влезе с Рут, Броз промени изражението на лицето си. То засия с непресторена радост.

— Люси — каза той, — фройлайн Холанд ще постои малко при теб.

Две тъмни очи на восъчнобледо лице погледнаха мнително Рут.

— Аз излизам — побърза да каже Броз. — Ще се върна довечера. Сигурен съм, че днес ще намеря нещо. Довижане.

Той й махна усмихнато с ръка и затвори вратата след себе си.

След малко бледата жена попита:

— Той ви помоли да дойдете, нали?

Отначало Рут се опита да отрече, след това само кимна.

— Така и мислех. Благодаря ви, че дойдохте, но аз мога да стоя и сама. Не бих искала да ви преча на работата. Мога да поспя.

— Аз нямам никаква работа — каза Рут. — Уча се да плета на две куки, а това мога да сторя и тук. Донесох преждата и иглите.

— Има по-приятни занимания от това да стоите при болна — каза уморено жената.

— Сигурно. Но това пък е по-приятно, отколкото да стоя сама.

— Всички говорят така, за да ме утешат — прошепна жената. — Зная, че хората се стараят винаги да утешат болните. Защо не признаете, че ви е противно да стоите с една непозната болна в лошо настроение и че вършите това само защото мъжът ми ви е убедил?

— Вярно е — отговори Рут. — Нямам никакво намерение да ви утешавам. Но съм доволна, че мога да поговоря с някого.

— Бихте могли да излезете — каза болната.

— Това не ме привлича особено.

Понеже не получи отговор, Рут вдигна глава. И видя едно лице, загубило всякакво самообладание. Болната се бе понадигнала, гледаше я втренчено и се разплака ненадейно. Лицето й се обля в сълзи.

— Господи! — ридаеше тя. — Вие можете да приказвате така… А аз!… Да бих могла да изляза още веднъж поне…

Тя се отпусна отново на възглавницата. Рут стана.

Сиво бледите рамене на болната трепереха в тясното легло сред следобедния полумрак. През прозореца се виждаше студената слънчева улица, къщи с железни балкончета, а над покривите огромни електрически реклами за аперитив „Дюбоне“ светеха безсмислено на дневната светлина. За миг й се стори, че всичко това е много далечно, като гледка от някаква друга планета.

Жената престана да плаче. Изправи се бавно и попита:

— Още ли сте тук?

— Да.

— Аз съм нервна и истерична. Имам понякога такива дни. Не ми се сърдете, моля ви.

— Не ви се сърдя. Просто не помислих, преди да ви отговоря.

Рут седна отново край леглото. Тя сложи пред себе си модела на плетката и продължи да работи. Не поглеждаше вече към болната. Не искаше да види пак разстроеното й лице. Собственото й здраве изглеждаше проява на лош вкус в тази обстановка.

— Не държите правилно иглите — каза най-после болната. — А това забавя работата ви. Ето как се плете. — Тя започна да показва на Рут. После взе изплетеното и го погледна. — Изпуснали сте една бримка — обясни. — Трябва да я изплетем. Вижте как.

Рут вдигна глава. Болната се усмихваше. Лицето й сега беше внимателно, оживено, напълно погълнато от работата. Нямаше и следа от неотдавнашното избухване. Бледите й ръце работеха ловко и бързо.

— Ето — каза усърдно тя. — Опитайте сега сама.

Рут взе плетивото. „Странно — помисли си учудено, — не е ли ужасно, че подобна дреболия може да даде такава бърза утеха?“

 

 

Когато Броз се върна вечерта, стаята беше тъмна.

През прозореца се виждаше късче зеленикаво небе и огромната червена реклама на „Дюбоне“.

— Люси? — каза Броз в тъмнината.

Жената в леглото се размърда и той можа да види лицето й. То бе поруменяло от отражението на електрическата реклама, като че болната бе оздравяла по някакво чудо.

— Спеше ли? — попита той.

— Не, само почивах.

— Отдавна ли си отиде фройлайн Холанд?

— Преди няколко минути.

— Люси! — Той седна предпазливо на ръба на леглото.

— Мили. — Тя поглади ръката му. — Намери ли нещо?

— Нищо засега. Но ще намеря.

Жената помълча. Най-после каза:

— Аз съм такова бреме за теб, Ото!

— Как можеш да кажеш такова нещо, Люси! Какво съм аз без теб?

— Ще бъдеш свободен. Ще можеш да правиш каквото си искаш. Ще можеш дори да се върнеш в Германия и да работиш.

— Нима?

— Да — каза тя. — Разведи се с мен. Там ще те похвалят, че си го направил.

— Благородният ариец е осъзнал най-после чистотата на расата си и е напуснал еврейката, нали? — попита Броз.

— Така ще кажат вероятно. Те нямат нищо против теб, Ото.

— Но аз имам нещо против тях.

Броз облегна глава на парапета на леглото. Той си припомни деня, когато началникът му бе дошъл в архива, говорил бе дълго за времената, в които живеят, за способностите на Броз и за това, че е срамота да го уволнят само защото е женен за еврейка. Той си взе шапката и си излезе. След една седмица разкървави носа на портиера, едновременно партиец и шпионин, защото бе нарекъл жена му мръсна еврейка. Това беше почти катастрофа. За щастие адвокатът на Броз успя да докаже, че вратарят е говорил в пияно състояние против правителството, и в резултат онзи изчезна. Но жената на Броз не можеше да излиза вече на улицата. Не искаше да я блъскат ученици от основното училище, облечени в партийни униформи. И понеже Броз не можа да си намери друга работа, заминаха за Париж. Жена му се разболя по пътя.

Зеленикавото небе над прозореца постепенно загуби цвета си. Стана мъгливо и тъмно.

— Имаше ли болки, Люси? — попита Броз.

— Не особено. Но съм ужасно уморена. Вътрешно.

Броз погали косите й. Те блестяха с медни отражения от рекламата на „Дюбоне“.

— Скоро ще станеш пак.

Жената раздвижи бавно глава под ръката му.

— Какво ми е, Ото? Никога не съм била така, а това трае вече месеци.

— Нищо особено. Нито сериозно. Жените често се разболяват така.

— Не вярвам, че някога ще оздравея — каза с внезапно отчаяние тя.

— Скоро ще оздравееш. Трябва само да не губиш смелост.

Нощта вече пълзеше по покривите навън. Броз седеше неподвижно, все още облегнал глава на парапета.

Лицето му, съкрушено и изплашено през целия ден, сега беше спокойно и ведро в последната неясна светлина.

— Обичам те, Люси — каза тихо той, без да помръдне.

— Никой не обича болна жена.

— Болната жена заслужава двойно повече любов, защото е едновременно жена и дете.

— Точно така — каза тя тъжно и тихо. — Но аз не съм и това дори. Не съм ти съпруга. Аз съм само бреме и нищо повече.

— Нали имам любимите ти коси! — каза Броз и се наведе да я целуне. — Очите ти. — Той се наведе да целуне очите й. — Ръцете. — Целуна и ръцете й. — Имам и любовта ти. Или ти не ме обичаш вече? — Той бе навел лице съвсем близо до нейното. — Не ме ли обичаш вече?

— Ото! — прошепна тя и сложи ръка на гърдите си.

— Не ме ли обичаш вече? — повтори тихо той. — Кажи ми. Мога да разбера. Естествено е да не обичаш човек, който не може да си изкарва прехраната. Кажи, любима, незаменима! — каза умолително той на повехналото лице.

Очите й изведнъж се наляха с щастливи сълзи. Гласът й стана отново младежки нежен.

— Наистина ли ме обичаш още? — запита тя с усмивка, която разкъса сърцето му.

— Трябва ли да ти го повтарям всяка вечер? Толкова много те обичам, че ревнувам и леглото, в което лежиш. Ти би трябвало да бъдеш само в моето сърце и в моята кръв.

Той се усмихна и се наведе отново над нея. Обичаше я и нямаше нищо друго, освен нея, но често изпитваше необяснимо нежелание да я целуне и прегърне страстно. Ненавиждаше се за това чувство заради болестта й, но здравото му тяло просто беше по-силно от неговата воля. Обаче сега, в нежното и топло отражение на рекламата отвън, вечерта му напомни друга вечер отпреди много години — отпреди тъмната власт на болестта — топло и утешително отражение на миналото, като червената светлина на отсрещния покрив.

— Люси! — прошепна той.

Тя притисна влажните си устни до неговите. И остана неподвижно, забравяйки за известно време измъченото си тяло, в което раковите клетки водеха безгласна, призрачна борба и вътрешностите й бавно се превръщаха в сива безформена пепел.

 

 

Керн и Рут се разхождаха по Елисейските полета. Витрините светеха, кафенетата бяха препълнени с народ, електрически реклами блестяха, а Триумфалната арка се издигаше в сребристия парижки въздух като райска врата.

— Погледни вдясно — каза Керн. — Вазер и Розенфелд.

Пред огромната витрина на „Дженерал Мотърс“ бяха застанали двама бедно облечени младежи. Костюмите им бяха овехтели и двамата бяха без палта. Спореха така оживено, че Керн и Рут постояха доста време край тях, преди да ги забележат. Двамата младежи бяха пансионери в хотел „Вердюн“. Вазер беше техник и комунист, а Розенфелд — син на банкерско семейство, което живееше на третия етаж. И двамата бяха почти без средства.

— Слушай, Розенфелд — каза умолително Вазер. — Бъди разумен поне малко. Един „Кадилак“ не е лош за стари хора. Но за какво ти е на теб такава шестцилиндрова таратайка? Тя гълта бензин, както кравата гълта вода, без да увеличи скоростта си.

Розенфелд поклати отрицателно глава. Той гледаше като замаян към ярко осветената витрина, където един черен „Кадилак“ се въртеше бавно на подвижна платформа.

— Да предположим, че гълта много бензин! — извика възбудено той. — Цял варел, ако искаш! Това не е важно. Погледни каква чудесна външност има! Удобна, сигурна! Като блиндирана кула!

— Тези доводи имат значение за застрахователна полица, Розенфелд, не и за кола. — Вазер посочи съседната витрина, която пък беше на „Ланча“. — Погледни тук! Кола от класа! Само четири цилиндъра, но продълговато, нервно създание като пъргава пантера, готова да скочи веднага. С нея може да прескочиш и зид, ако пожелаеш.

— Нямам намерение да прескачам зидове, а да отида в „Риц“ за коктейл — отвърна безстрастно Розенфелд.

Вазер не обърна внимание на възражението му.

— Погледни каква линия! — продължи възторжено той. — Как пълзи по земята! Стрела, светкавица! В сравнение с нея и онази осемцилиндрова кола дори ми се струва много тежка. А скоростта й е същински блян.

Розенфелд избухна в презрителен смях.

— А как смяташ да се вмъкнеш в този детски ковчег? Вазер, Вазер, тази кола е за джуджета. Представи си дама във вечерна рокля, със скъпо кожено палто или рокля от златист брокат с шлейф! Връщаш се от „Максим“ през декември, да кажем, по улиците сняг и кал, а ти си в тази подвижна радио кутийка. Не виждаш ли, че ще си просто смешен?

Вазер се изчерви.

— Това е вкусът на капиталиста — каза той. — Ти пък мечтаеш за локомотив, Розенфелд, не за лека кола. Как може да ти харесва такова допотопно животно? То подхожда на капиталистическите търтеи, но ти си младеж. Ако искаш нещо по-солидно, вземи си едно „Дьолае“. С такава кола може да вдигнеш сто и шейсет километра без проблем.

— „Дьолае“! — отсече Розенфелд. — Трябва да го палиш на всеки пет минути! Това ли ти е вкусът?

— Нищо подобно, стига да умееш да караш! Колата е бърза като ягуар, като снаряд! Човек се унася от песента на мотора й. Или пък ако искаш нещо наистина чудесно, вземи си новия „Талбот“, с него ще вдигнеш сто и осемдесет километра. Това се казва кола.

Розенфелд плюна възмутено.

— „Талбот“! Това се казва кола наистина! Само че такава кола не бих приел дори като подарък. Машина с такова налягане в радиатора при движение! Не, приятелю! Аз си държа все още на моя кадилак. — Той се обърна към витрината на „Дженерал Мотърс“. — Погледни само качеството! Пет години няма да има нужда да отвориш капака на мотора. Разкош, драги Вазер! Само американците разбират от истински разкош. Моторът е така безшумен, че просто не се чува.

— Но, човече — прекъсна го Вазер, — аз искам да чувам мотора! Същинска музика е да чуеш как потегля такъв нервен звяр.

— Купи си трактор тогава! Неговият мотор вдига по-голям шум.

Вазер го погледна втренчено с широко отворени очи.

— Слушай — каза той, като се овладя с мъка. — Предлагам компромис, да вземем един „Мерцедес“. Тежка кола, но все пак стилна. Съгласен?

Розенфелд отхвърли предложението и махна с ръка.

— Не искам, благодаря. Не си хаби приказките. Или Кадилак, или нищо!

Той се унесе отново в съзерцание на черната елегантна кола, сложена на въртяща се платформа.

Вазер се обърна и забеляза Керн и Рут.

— Слушай, Керн — каза отчаяно той. — Коя кола ще вземеш, ако ти предложат да избираш между кадилак и талбот? Талбот, нали?

— Кадилак, разбира се — обърна се веднага Розенфелд.

— Не може да има и грам съмнение в това.

— Аз бих се задоволил с един малък ситроен — усмихна се Керн.

— Със ситроен ли? — Двамата любители на коли погледнаха тъжно заблудената овца.

— Или с велосипед — добави Керн.

Двамата експерти размениха бърз поглед.

— Аха! — каза възмутено Розенфелд, — не разбираш, значи, от коли!

— Или изобщо от моторен превоз? — запита студено Вазер. — Има хора, които се интересуват само от пощенски марки.

— И аз съм от тях — съобщи весело Керн. — Особено ако марките са без печат.

— Извиняваме се тогава — каза Розенфелд и вдигна яката на палтото си. — Ела, Вазер, да отидем да погледнем ей там новите модели „Алфа Ромео“ и „Хиспано“.

Те се отдалечиха, помирени от невежеството на Керн, двама приятели в износени костюми, готови да се скарат за качествата на леките коли. Имаха време да ги разглеждат, защото нямаха пари за вечеря.

Керн ги погледна весело и запита Рут:

— Хората понякога са много интересни, нали, Рут?

Тя се засмя.

 

 

Керн не можеше да си намери работа. Търси навсякъде. Но не успя да намери нищо, дори за двайсет франка дневно. В края на втората седмица парите им свършиха. Рут получи незначителна помощ от еврейския комитет, а Керн — от еврейско-християнския, общата сума възлизаше на петдесетина франка на седмица. Керн поговори с хазяйката и успя да задържи за тази цена двете стаи със закуска — кафе и кифли. Не се чувстваха особено нещастни. Стигаше им това, че живеят в Париж. Надяваха се новият ден да им донесе нещо ново и се чувстваха в безопасност. Дух на търпимост преобладаваше в този град, погълнал бежанци от целия свят. Тук човек можеше да умре от глад, но другите неприятности бяха незначителни, а това беше много важно за бежанците.

В един неделен следобед, когато входът за Лувъра беше безплатен, Марил ги заведе там.

— Зиме трябва да прекарвате някак времето си — каза той. — Бежанците трябва да се справят с няколко задачи: глада, жилището и убиване на времето, защото не им е позволено да работят. Гладът и жилището са два смъртни врага, с които трябва да се борят, но свободното време е скрит враг, който изпива силите заедно с изтощителното очакване и с призрака на постоянния страх. Първите врагове нападат явно и трябва да се борим с тях или да пропаднем, а времето пропълзява тайно и трови кръвта. Вие сте млади, не стойте в кафенетата, не се отказвайте, не губете упование. Когато ви стане тежко, елате в огромната парижка чакалня, Лувъра. Тук е добре отоплено. Много по-добре е да тъгувате пред някой Дьолакроа, Рембранд или Ван Гог, отколкото пред чаша ракия или сред сърдити, безпомощни, хленчещи хора. Това ви казвам аз, Марил, който предпочита да стои пред чаша ракия. Иначе не бих могъл, разбира се, да ви държа такива поучителни лекции.

Тръгнаха под големия купол на Лувъра — през вековете, покрай каменни египетски фараони, гръцки божества, римски цезари, вавилонски овчари, персийски килими и фламандски гоблени, покрай най-великите творби на човешкия гений. Рембранд, Гоя, Ел Греко, Леонардо, Дюрер — през безкрайни галерии и коридори, докато стигнаха до залите с картините на импресионистите. Седнаха на канапе насред залата. По стените блестяха пейзажи на Сезан, Ван Гог и Моне, танцьорките на Дега, пастелите на Реноар и цветните петна на Мане. Беше спокойно и безлюдно. Керн и Рут се чувстваха като в омагьосана кула, картините в която са прозорци към далечни светове, към градини, вдъхващи спокойна радост, към големи чувства и красиви мечти — към вечната родина на душата, непознаваща произвол, страх и неправда.

— Бежанци! — каза Марил. — И тези хора са били бежанци! Гонени, презирани, често бездомни, гладни, осъждани и пренебрегвани от съвременниците си. Живели и умрели в нищета — а погледнете какво са създали! Световна култура, която исках да ви покажа.

Той свали очилата си и започна да ги бърше замислено.

— Кое е най-силното впечатление, което оставят тези картини? — обърна се към Рут.

— Покой — отговори веднага тя.

— Покой ли? Мислех, че ще кажете красота, но имате право, защото покоят днес е красота. Особено за нас. А твоето впечатление, Керн?

— Не зная — каза Керн. — Бих желал да притежавам една от тези картини, за да мога да я продам и да живея с получените пари.

— Ти си идеалист — отговори Марил.

Керн го погледна недоверчиво.

— Говоря сериозно — каза Марил.

— Зная, че е глупаво, но е зима и искам да купя палто на Рут.

Керн се почувства глупаво, но наистина не можеше да измисли нищо друго, защото тази грижа не напускаше нито за миг съзнанието му. За своя изненада изведнъж усети ръката на Рут в своята. Лицето й сияеше, тя се притисна до него.

Марил сложи отново очилата си и се огледа.

— Човек е велик в крайностите си — в изкуството, глупостта, любовта, омразата, себелюбието и дори в саможертвата. Но в живота му всъщност най-много липсва обикновената доброта.

 

 

Керн и Рут бяха приключили с вечерята си. Тя се състоеше от какао и хляб и беше единственото им ядене от една седмица насам, с изключение на чашата кафе и двете кифли, включени от Керн в наема за стаите.

— Хлябът днес има вкус на бифтек — каза Керн. — Вкусен и сочен бифтек с пържен лук.

— А моят има вкус на пиле — отговори Рут, — пиле с прясна салата.

— Възможно е твоят да е такъв. Дай ми резенче от него. И аз лесно мога да си представя пиле.

Рут отряза дебела филия от дългия бял френски хляб.

— Ето — каза тя. — Откъм ребрата. Или предпочиташ откъм гърдите?

— Ако не беше с мен, Рут, бих могъл да се скарам с Бог — засмя се Керн.

— А пък аз без теб бих легнала да рева — отговори Рут.

Някой почука на вратата.

— Броз — тъжно каза Керн. — Само той може да дойде, разбира се, точно насред любовни признания.

— Влезте! — извика Рут.

Вратата се отвори.

— Не — каза Керн. — Невъзможно! Сънувам! — Той стана предпазливо, сякаш се стараеше да не изплаши някой призрак. — Щайнер! — заекна. Призракът се усмихна.

— Щайнер! — извика Керн. — Щайнер е, велики боже!

— Добрата памет е основа за приятелството и убиец за любовта — отговори Щайнер. — Извинявай, Рут, че влизам с такива максима, но долу току-що срещнах стария си приятел Марил. И беше неизбежно да се сетя за нея.

— Откъде идваш? Направо от Виена ли?

— От Виена. Като заобиколих през Муртен.

— Какво? — Керн отстъпи. — През Муртен ли?

Рут се засмя.

— Муртен беше нашето мъчилище, Щайнер. Там се разболях, а този пограничен турист ветеран бе заловен от полицията. Името Муртен не ни звучи радостно.

— Затова именно отидох там, деца — усмихна се Щайнер. — За да отмъстя за вас. — Той извади портфейла си, откъдето взе шейсет швейцарски франка. — Ето! Четиринайсет долара, или триста и петдесет френски франка. Подарък от Амерс.

Керн го гледаше смаян.

— От Амерс ли? — каза той. — Триста и петдесет франка?

— По-късно ще ти обясня, синко. Прибери ги в джоба си. Сега да ви огледам! — Той се взря внимателно в тях. — Хлътнали бузи, недохранване, какао и вода за вечеря… И не сте казали никому нищо, нали?

— Не още — отговори Керн. — Винаги, когато се готвехме да го сторим, Марил ни канеше на обяд или на вечеря. Като че има шесто чувство.

— Има и седмо дори. За живопис. Завлече ли ви в някой музей, след като ви нахрани? Това е обичайното наказание.

— Да. Заведе ни да видим Сезан, Ван Гог, Мане, Реноар и Дега.

— Аха! При импресионистите. Това значи, че сте обядвали заедно. След вечеря води при Рембранд, Гоя и Ел Греко. Хайде, обличайте се, деца! Парижките ресторанти са ярко осветени и ни чакат.

— Ние току-що…

— Виждам — прекъсна намръщено Щайнер. — Обличайте се веднага! Аз съм пълен с пари.

— Облечени сме.

— Така ли? Продали сте палтата си, значи, на някой едноверец, който без съмнение ви е измамил.

— Не — каза Рут.

 

 

— Има и непочтени евреи, моето момиче, колкото и свят да ви се струва сега вашият мъченически народ. Хайде да вървим! Ще изследваме расовите различия при пържените пилета.

 

 

 

— Е, разправяй как върви? — попита Щайнер след вечерята.

— Много забавно — каза Керн. — Париж е не само град на тоалетната вода, сапуна и парфюмите, но и на безопасните игли, връзките за обувки, копчетата и иконите. Амбулантната търговия тук е почти невъзможна. Опитах какво ли не — мих чинии, карах колички по пазара, надписвах пликове, продавах играчки — но нищо от това не бе успешно. Всичко беше временно. Рут намери за две седмици работа като чистачка на офис. След това дружеството фалира и тя не получи никакво възнаграждение за труда си. За плетени вълнени пуловери й предлагаха точно толкова, колкото струва вълната. В резултат… — Той разкопча сакото си. — В резултат аз приличам сега на богат американец. Чудесно е без палто. Тя може да оплете и на теб такъв пуловер, Щайнер…

— Имам прежда още за един — каза Рут. — Само че е черна. Харесва ли ви черен пуловер?

— И още как! Черното е най-подходящият цвят за нас. — Щайнер запали цигара. — Ясно. Кажете сега, заложихте ли палтата си, или ги продадохте?

— Ами най-напред ги заложихме, а след това ги продадохме.

— Разбира се. Както става винаги. Ходихте ли в кафене „Морис“?

— Не. Само в кафене „Елзас“.

— Добре. Сега ще отидем в „Морис“. Там ще търсим някой си Дикман. Той знае всичко. Включително как да ви намерим палта. Искам да го питам и по друг, по-важен въпрос. За тазгодишното международно изложение.

— Международно изложение ли?

— Да, синко — каза Щайнер. — Надявам се да има работа за много хора. А чувам, че не били много придирчиви за документите.

— Откога си тук, Щайнер, за да научиш всичко това?

— От четири дни. Преди това бях в Страсбург. Трябваше да се погрижа за нещо там. А вас открих чрез Класман, когото намерих в префектурата. Аз имам паспорт, деца. И след два дни ще се настаня в хотел „Интернационал“. Името ми харесва.

 

 

Кафене „Морис“ приличаше на кафене „Шперлер“ във Виена и на кафене „Граф“ в Цюрих. Беше типично емигрантско свърталище. Щайнер поръча кафе за Керн и Рут и отиде да поговори с един възрастен господин, седнал отсреща. Разговаряха известно време, след това събеседникът на Щайнер погледна внимателно Керн и Рут, като че искаше да ги прецени, и излезе.

— Това беше Дикман — каза Щайнер. — Той знае всичко. Правилно съм бил осведомен за изложението, Керн. Чуждите павилиони са вече в строеж. Работата се плаща от чужди правителства. Те довеждат свои работници, но за надничарска работа, за изкопи и така нататък наемали тукашни хора. Късмет за нас. Понеже надниците се плащат от чужди фирми, французите не обръщат особено внимание кой работи. Ще трябва да направим опит още утре сутринта. Доста бежанци работели вече там. Ние имаме предимството, че вземаме по-евтино от французите.

Дикман се върна с две палта.

— Предполагам, че тези ще станат — каза той.

— Премери балтона — обърна се Щайнер към Керн. — Най-напред ти. А после Рут ще премери другото палто. Безполезно е да се противите.

Палтата им бяха по мярка. Рут имаше дори кожена якичка. Дикман се усмихна леко:

— Набито око имам.

— Това ли са най-хубавите вехтории, които предлагаш, Хайнрих? — попита Щайнер.

Дикман го погледна обидено.

— Палтата са много хубави. Не са нови, то се знае. Това с кожената яка беше на някаква графиня, изгнаница, разбира се — добави той, като забеляза погледа на Щайнер. — Истински американски енот, Йозеф. Не е заек.

— Добре. Ще го вземем. Ще дойда утре да уредя въпроса с теб.

— Няма нужда. Вземете ги просто така. Дължа ти много повече от тези пари.

— Глупости!

— Не, вярно е! Вземи ги и да не говорим повече. Бях в ужасно положение по онова време. Да, велики боже!

— Как вървят работите иначе? — попита Щайнер.

Дикман вдигна рамене.

— Печеля достатъчно за децата и за себе си, но е противно да живееш от вехтории.

— Не ставай сантиментален, Хайнрих. Аз съм измамник, картоиграч, скитник, обвинен съм в нападение на полицай и в какво ли не още — но съвестта ми все пак е напълно спокойна.

Дикман кимна.

— Най-малкото ми дете е болно от грип. Има треска. Грипът не е опасен за децата, нали?

Той го погледна умолително. Щайнер поклати глава.

— Треската само ускорява оздравяването.

— Затова бързам да се прибера по-рано тази вечер — обясни Дикман.

Щайнер поръча един коняк. После запита Керн:

— Искаш ли и ти коняк, моето момче?

— Слушай, Щайнер… — започна Керн.

Но Щайнер го прекъсна веднага.

— Не говори! Това са коледни подаръци, които не ми струват нищо, както виждаш. Един коняк, Рут? Ще пиеш, нали?

— Да.

— Нови палта! Изглед за работа! — Керн изпи коняка си. — Животът стана интересен.

— Не се самозалъгвай — усмихна се Щайнер. — По-късно, когато имаш достатъчно работа, най-интересното време от живота ти ще ти се стори това, през което не си работил. И ще има да разправяш чудесни приказки на внуците си, които ще играят на коленете ти. „Когато бях в Париж…“

Дикман се поклони уморено и си тръгна.

Щайнер погледна след него.

— Някога беше кмет от социалдемократическата партия. Има пет деца. Жена му умря. Чудесен просяк. С достойнство. Знае всичко. Върши всичко. Търгува с всеки. Специалността му е вехтошар. Но е доста сантиментален, каквито са обикновено социалдемократите. Затова са лоши политици.

Кафенето започна да се пълни с посетители. Тези, които възнамеряваха да нощуват тук, вече си търсеха ъгълче за спане. Щайнер изпи коняка си.

— Съдържателят е прекрасен човек. Всеки, който не може да си намери място, е свободен да пренощува тук безплатно или срещу чаша кафе. Ако не съществуваха такива заведения, животът за мнозина би изглеждал много тежък. — Той стана. — Да вървим, деца.

Излязоха. Навън беше ветровито и студено. Рут вдигна кожената яка на новото си палто и се загърна по-плътно с него. После се усмихна на Щайнер. Той кимна.

— Топлинка, Рутхен. Всичко на този свят зависи от малко топлинка.

Сетне посочи към една стара цветарка, която влачеше крака край тях. Тя ги забеляза и се приближи.

— Виолетки. Пресни виолетки от Ривиерата.

— Какъв град! Виолетки през декември! — Щайнер избра едно букетче и го подаде на Рут. — Виолетки за щастие. Безполезни цветя. И безполезни вещи. Те именно ни стоплят най-много. — Той смигна на Керн. — Урок по живеене, би казал Марил.