Джанет Танър
Да наследиш небето (3)

3.

— Госпожо Бейли! Радвам се да ви видя!

Оберкелнерът на ресторант „Рулс“, на няколко преки от „Странд“^[1], радушно поздрави Сара. Тя винаги се хранеше тук, когато идваше в града. Допадаше й аристократичната и старинна обстановка, безупречното обслужване и спомените, свързани с това място.

Когато Алиша й се обади, за да приеме поканата за среща, Сара веднага предложи „Рулс“, защото обичаше да живее с мисълта, че е на собствена територия. Предполагаше, че срещата няма да бъде лека и разчиташе на това предимство.

— Запазих ви обичайната маса, госпожо Бейли — суетеше се край нея оберкелнерът. — Да взема ли палтото ви?

Сара му подаде връхната си дреха от кашмир и остана по светлосин костюм на „Шанел“. Розовата фльонга на врата освежаваше бледото й лице.

— Заявката е за маса за двама, доколкото помня — промърмори оберкелнерът.

— Да, очаквам гостенката ми да се появи скоро — кимна Сара и притеснено погледна сервитьора, защото ненадейно я осени мисълта, че вероятно Алиша вече е пристигнала. Но на масата й нямаше никакъв признак за това, никакъв помен от високомерната възрастна дама, чието присъствие винаги привличаше погледите. Сара въздъхна от облекчение. Искаше й се да има време да се вземе в ръце и подготви за срещата с Алиша.

— Може ли да попитам… — понечи да попита оберкелнерът.

Сара не знаеше как да му отговори. Той сигурно бе осведомен, че двете жени не са се срещали у дома или в обществото от над тридесет години. Но така или иначе съвсем скоро щеше да разбере — може би е по-добре да е по-рано.

— Очаквам графиня фон Брехт — спокойно му отвърна тя.

Забеляза как за стотни от секундата в очите му се, изписа изумление, което той бързо преодоля благодарение на професионализма си.

— Ще й предам, че я очаквате веднага щом пристигне, госпожо Бейли.

Докато се настаняваше на масата си, Сара погледна през рамо и го забеляза да шушука нещо на един от подчинените си. Това я накара леко да се подсмихне. След като успя да притесни непоклатимия оберкелнер на „Рулс“, като му каза кого очаква, можеше да си представи какъв фурор ще предизвика това сред останалите клиенти, повечето от които вероятно знаеха, че двете жени не се понасят.

Ресторантът вече беше доста пълен — бизнесмени пиеха аперитива си, една-две влюбени двойки, сервитьори приемаха и изпълняваха поръчките. За миг Сара се усъмни, че е избрала неподходящо място за срещата. Дали не бе грешка, че посочи толкова посещаван ресторант? Очакваше, че ще общуват хладно и сдържано, но ако вземат да се разпалят? Едва ли, защото Алиша бе прекалено възпитана, за да прави сцени. По-вероятно е да реши, че не е постъпила правилно и да не дойде.

— Ще желаете ли аперитив, госпожо? — попита сервитьорът.

Тъкмо смяташе да си поръча обичайното шери, когато реши да избере нещо друго. Може би една по-силна напитка нямаше да й се отрази зле днес.

— Джин с тоник — рече тя. — И бутилка „Перие“, ако обичате.

Келнерът тръгна да изпълнява поръчката, а Сара отпусна ръце на скута си, като се стараеше да не гледа към входа. Донесоха й питието и тя отпи малка глътка, защото съзнаваше, че мисълта й трябва да е свежа за предстоящата среща. Времето течеше, започна да я обзема безпокойство. Възможно ли е Алиша да се е отказала да дойде? Сара започна да обмисля какъв ще е следващият й ход, ако това стане, но реши, че е по-добре да остави тези мисли за по-нататък. Сега бе по-добре да се концентрира върху настоящето. Има време за другите варианти.

Входната врата се отвори и някой влезе. От мястото си Сара нямаше как да види кой е, но по лекото раздвижване, което премина през залата, успя да се досети. Тя се стегна, остави чашата с аперитива на една страна и в този момент пред нея се изправи Алиша.

Господи, тя не е мръднала!, бе първото, което мина през ума на Сара. Висока, смугла, елегантна в тоалета си в черно и изумрудено зелено. Алиша остана права за една минута, сякаш съзнаваше, че всички погледи са вперени в нея. Беше оставила дългото си палто от норка на оберкелнера, но неговият ореол я обвиваше като аромата на парфюм на „Живанши“. Лицето й бе безизразно, ако се изключи леката дежурна усмивка, която никога не слизаше от устните й. Тази усмивка бе така добре отработена, че никога не засягаше очите. Без съмнение Алиша знаеше как да привлече хорското внимание!

Сара леко се подпря на масата заради болното коляно и стана, а Алиша бавно се приближи. Струваше й се, че целият ресторант е потънал в гробна тишина. А може би само така си мислеше, защото ушите й силно пулсираха.

— Алиша, много се радвам, че успя да дойдеш — поздрави тя с равен тон.

Студените кафяви очи, лъскави и твърди като топази, я погледнаха безизразно.

— Сара. — Нищо повече, нито дума за поздрав. Ще ми стъжни живота, помисли си Сара.

— Няма ли да седнеш, Алиша? Да ти поръчам нещо за пиене?

— Не, благодаря — отвърна тя с каменно лице. Явно нямаше желание да поеме маслинената клонка.

Но когато най-после седна на масата срещу Сара, извади кожена табакера с инициалите й и постави една от любимите си цигари между алените си устни. Един келнер веднага се втурна към нея със запалка и Сара си помисли значи още пуши, когато е напрегната. Явно и тя като мен очаква най-лошото. Тази мисъл я поуспокои.

Друг сервитьор дойде и им остави менюто.

— Да поръчваме ли вече? — попита я Сара.

Алиша хвърли бърз поглед на менюто и рязко го отблъсна настрани.

— Не, искам първо да говорим, ако нямаш нищо против. Когато разбера за какво си ме извикала, ще преценя дали да си поръчвам.

Сара погледна сервитьора, но той вече бе схванал ситуацията и бързо се оттегли.

— Както искаш. — Тя хвана чашата си, но не отпи. — Вече ти казах по телефона, че се случи нещо, за което според мен трябва да знаеш.

— За плана за разширение ли говориш? — Очите й бяха остри като лазер.

— Така ли си решила да го наричаш?

Алиша повдигна леко вежда за стотни от секундата.

— А ти как би го нарекла?

— Бордът го определя като сливане. Лично аз обаче мисля, че думата поглъщане е по-подходяща.

Тя забеляза лекия премрежен поглед, който се спусна над проницателните кехлибарени очи.

— Поглъщане? Скъпа ми Сара, кой ще е тоя, който ще се опитва да превзема „Морс Бейли“?

Сара вдигна глава. Лампите над главите им хвърляха блясък върху меката й сребриста коса.

— Единственият човек, който цял живот се е стремил към това, Алиша — спокойно отвърна тя. — Лио де Виър.

В момента, в който изрече това, разбра, че е постигнала нужния ефект. Каменното лице на Алиша замръзна, само кехлибарените очи леко се разшириха в знак на недоверие.

— Лио де Виър? — Тонът й преливаше от омраза, докато произнасяше ненавистното име. Защото Алиша презираше Лио много повече от самата Сара. Познаваше го от много по-отдавна, ненавиждаше и него, и намесата му в живота й още преди двете да се запознаят.

— Същият — спокойно изрече Сара. — Направил е предложение за сливане, Алиша, но и двете добре знаем, че се цели много по-нависоко. Цял живот е мечтал да придобие контрол над „Морс Бейли“. Първия път се провали и се наложи да чака цял живот за звездния си миг. Убедена съм, че Лио няма да се успокои, докато не получи пълна власт. Помислих си, че е редно да го знаеш.

— Господи! — рече Алиша. — Гай…

— Гай е за — обясни й Сара. — Знаеш какво означава това.

Настъпи тишина, докато Алиша осмисли думите на Сара.

— Не вярвам — промълви тя най-накрая и извади още една цигара, която запали от фаса на първата. — Гай много добре знае какво мисля за Лио де Виър. Убедена съм, че никога няма да му се даде.

Сара неволно изпита съжаление към Алиша. Не е приятно, когато собствените ти деца те предават, особено ако държиш на тях, както Алиша на Гай. Вярваше му безрезервно. Сигурно съм я съсипала, помисли си Сара, но трябваше да й кажа. „Морс Бейли“ и идеалите на компанията са много по-важни от нас.

— Съжалявам, Алиша, но това е самата истина — пророни Сара. — Не знам какво му е предложил Лио, но, повярвай ми, Гай изцяло подкрепя сливането — както със своите, така и с твоите гласове. Затова ти се обадих. Бях убедена, че не знаеш какво става, а смятах, че имаш право на това. — Алиша мълчеше, което допълнително окуражи Сара и тя продължи: — Единственият начин да се преборя с това бе да те видя и да ти кажа направо — моля те, Алиша, използвай гласовете си в моя полза. Само заедно можем да предотвратим попадането на „Морс Бейли“ в лапите на Лио де Виър.

Алиша стоеше, без да помръдне — беше тъй неподвижна, сякаш бе направена от камък. Ала изведнъж рязко се наведе напред и с ядно движение загаси цигарата си.

— Какво си си наумила, Сара? Да ме скараш със сина ми ли? Господи, не ти ли стига това, което вече ми отне? И него ли искаш да ми вземеш? Затова ли ме извика тук?

— В никакъв случай — парира веднага Сара. — Зная колко болезнено е това, но…

— Гай никога не би направил такова нещо, никога! — беше убедена Алиша.

— Извинявай, Алиша, но той вече го прави.

— Тогава сигурно има сериозни основания за това.

— В такъв случай защо не ти е обяснил как стоят нещата, защо не е поискал съгласието ти за сливането?

— Най-вероятно не иска да ме тревожи — разпалено изрече Алиша.

— Значи е знаел, че подобен ход ще те разстрои, така ли?

— Точно така. Но съм убедена, че той никога не би прибягнал до сливане, ако нямаше достатъчно основания.

— Или ако не очаква повишение в службата — вметна Сара и моментално съжали за силните думи, които бе изрекла.

Алиша побесня. Тя рязко отмести стола си.

— Сара, мисля, че срещата ни приключи. Дойдох днес тук пряко волята си, защото си помислих, че може би бихме могли след толкова години да поговорим като нормални хора. Никога, нито за секунда не съм си представяла, че ме викаш, за да плюеш по адрес на сина ми. Мисля, че дори ти си даваш сметка, че това е прекалено.

— Алиша, моля те!

— Знаеш, че от доста време насам Гай е този, който взема решения за управлението на бизнеса, и ти можеше да се досетиш, че аз никога няма да се съюзя с теб против него. Ако той смята, че сливането с Лио де Виър е в интерес на компанията, аз съм готова да го подкрепя. Може би той е по-широкомислещ от нас. Трябва да мислим за бъдещето — такова, каквото го вижда Гай. Миналото си е отишло безвъзвратно.

Дали? помисли си Сара и забеляза злобата, която искреше от очите на Алиша. Знаеше, че е по неин адрес. Миналото може да си е отишло, но не и безвъзвратно — поне що се отнася до нас двете. Трябва да съм голяма глупачка да вярвам, че е така. Но не мога да предам „Морс Бейли“ и всичко, на което тя е символ. Трябва да се боря докрай.

— Алиша, моля те, поне помисли за това, което ти казах — призова я тя. — На всяка цена поговори с Гай. Нека ти обясни какво възнамерява да прави. Не бива обаче да сервираме на тепсия „Морс Бейли“ на Лио де Виър. Не става дума само за това, че семейното богатство е изложено на риск, въпреки че само като си помислиш колко труд и пот е коствало то на нашите близки, и това не е малко. Става дума за нещо повече, много повече. Говориш за бъдещето. А даваш ли си сметка какво ще направи Лио? Ще съсипе „Морс Бейли“. Стотици хора ще останат без работа, защото ще присвои печалбите ни за благото на собствените си фирми. Може да реши да премести централата от Бристъл, както и да елиминира сума ти работни места, препитанието на местните жители, миналото и традициите на „Морс Бейли“. Много те моля, не допускай това да се случи единствено защото аз съм тази, която те моли, а ти ме мразиш. Опитай се поне веднъж да забравиш противоречията между нас. Нека да работим, поне веднъж, с общи усилия — така, както е искал Гилбърт.

Като че ли за секунди през очите на Алиша премина колебание. Но след това тя се надигна.

— Моля те, извини ме, че няма да остана да обядвам с теб, Сара — изрече тя със студен и равен глас. — Ще говоря с Гай, но не мога да ти обещая нищо. Смятам, че това е поредният ти опит да ми сториш зло. Ако е така, искам да знаеш, че съм искрено възмутена. Ако не… нали знаеш, аз съм плътно зад сина си.

— Дори ако това, което прави, е фатално за „Морс Бейли“? — отчаяно попита Сара.

И отново забеляза проблясък на колебание в очите на Алиша.

— Мисля, че няма нужда да отговарям — рече студено Алиша. — Довиждане, Сара. Съжалявам, но не мога да кажа, че ми е било приятно да се видим. Наистина не мога, но дори и да си бях изкривила устата да го изрека, ти едва ли щеше да ми повярваш.

Сара се усмихна тъжно. Изведнъж се почувства ужасно уморена.

— Права си. Благодаря ти, все пак, че дойде, Алиша. Аз продължавам да се надявам, че може би отново ще се чуем, след като обмислиш добре нещата.

Един сервитьор, който бе забелязал Алиша да се надига от масата, пристигна.

— Аз няма да обядвам — обясни му тя. — Бихте ли бил така добър да ми донесете палтото, ако обичате?

На излизане от ресторанта доста погледи я проследиха с прикрито любопитство. Сара се почувства още по-уморена. Силна болка започна да пулсира зад очите и на слепоочията й.

Да, обядът се оказа истинско фиаско, както предположи Кърсти. Надяваше се да спечели от това, че Алиша мрази Лио много повече, отколкото Сара. Но загуби.

Дали бе наистина така? Първоначално Алиша отказа на молбата й да се срещнат, но после промени решението си. Може би гордостта я бе накарала да реагира толкова емоционално — гордостта и изумлението, че милият й Гай се държи като предател. Вероятно след като поговори с него и размисли, ще осъзнае, че сега, за първи път в живота си, трябва да се съюзи с жената, която най-много мрази, в името на компанията.

Боже господи, как успях да предизвикам такава омраза?, запита се Сара. Не е нарочно. Никога не съм обиждала някого умишлено. И все пак тя знаеше, че точно така се получаваше — винаги.

Тя надигна чашата си замислено и допи остатъка от питието си. Докато съзерцаваше кристалното дъно, сякаш видя в него отражението на целия си живот с неговите приливи и отливи, победи, болки, бурни любови и жестоки омрази.

Какъв живот само! Какво бих променила, ако можех?, запита се тя и веднага си отговори: Почти нищо. Живея вече седемдесет и три години на пълни обороти. Но дори и да исках, бих ли могла да променя нещо?

Поне началото в никакъв случай. А именно от това начало започваше всичко. В началото тя бе само дете, пионка в ръцете на съдбата, а после вече бе твърде късно…

Спомените отведоха Сара назад в миналото — така реално и живо, че приличаше на настояще.