Джанет Танър
Да наследиш небето (26)

14.

— Ти успя, Адам! Боже господи, ти успя! — Макс тичаше през поляната в Чутън Лий толкова бързо, колкото позволяваха късите му крака и докато бягаше, свали шапката си от главата и започна да я хвърля високо нагоре. Лицето му бе озарено от щастие. Когато стигна до машината, той я заобиколи като зарадвано кученце, защото не бе на себе си от радост. — Задържа се над земята в продължение на не по-малко от четиридесет метра. Бях легнал на земята и когато мина покрай мен беше във въздуха, няма лъжа, няма измама!

Адам развърза предпазния колан и слезе на земята. Беше доволен, но не и въодушевен. От толкова време чакаше този момент, че когато най-после дойде, нямаше сили да се радва. Беше уморен от дългите дни и нощи, в които начумерен се трудеше с Макс върху възстановяването на машината. Животът му помръкна, когато Сара си замина, и вече дори напредъкът в работата като че ли не го вълнуваше особено. Истина бе, че именно тя го крепеше, а напрягането до изтощение осмисляше ежедневието му. Но въодушевлението и целеустремеността ги нямаше. Все още искаше да лети, все още искаше да е пионер в тази нова и перспективна сфера на живота, но желанието му бе инертен навик, а не огнена амбиция, и неуспехите го правеха раздразнителен и потиснат, вместо да му вдъхват свирепа решителност, както преди.

Адам не разсъждаваше особено за промяната в поведението си, защото по принцип нямаше навик да се самоанализира. Беше най-обикновен човек, в характера му се открояваха основните тонове на палитрата, отсъстваха преливащите се нюанси на многостранната личност. В момента го бе налегнала нехарактерна сивота и въпреки че се стараеше да не мисли за Сара, докато работи, тя като че ли често се промъкваше в съзнанието му и той неволно ту виждаше лицето й, ту чуваше смеха й. Тогава го изпълваше болка при мисълта, че тя вече не му принадлежи.

Тази болка го прониза и сега, защото докато слизаше от самолета, той усети как стомахът му се свива от факта, че триумфът му е почти без значение, след като не е споделен със Сара. Макс го тупаше по рамото и той се засмя на радостта на приятеля си, но през цялото време имаше чувството, че наблюдава сцената отстрани по-скоро като зрител, отколкото като един от главните й участници и във внезапен изблик на нервност срита една буца, отронена от колелата на самолета.

Как можа да постъпи така с мен, по дяволите! Преди да я срещне, беше друг човек, господар на самия себе си, уверен в амбициите си, недостижим за по-дълбоките чувства на жените, които пресичаха пътя му. Изведнъж обаче в живота му се появи Сара и промени всичко. Пожела я със свирепост, която го шокира, опита се да я спечели и помисли, че е успял. Но явно през цялото време тя е мислила за Ерик и вече бе негова жена. Каза му го Ани, която си пишеше редовно с нея, а после и Гилбърт. Втора ръка информация от втора ръка любов, с горчивина си помисли той. Мразеше се, задето толкова много се вълнуваше от това.

— Ще опиташ ли отново? — попита Макс.

Адам погледна към навеса, където Гилбърт и Алиша стояха и гледаха, загърнати с палта и потропващи с крака на студа в това декемврийско утро.

— Може би трябва да зарадвам публиката с нещо по-така, да знаят защо са дошли — рече Адам и сам се учуди на злобния си тон. Гилбърт бе в пълното си право да дойде и да гледа, защото всичко стана благодарение на неговите пари. А Алиша идваше по-често и от баща си, а красотата й и скъпият й, модерен гардероб придаваха особен блясък на дейността им.

— Сега ли?

— Защо не! — Адам се качи в кабината, а Макс завъртя перката. Самолетът пое през полето. През последните седмици усещането на новия самолет му стана толкова познато, че различаваше звуците на мотора във всичките му настроения. На върха на склона направи завой. Във въздуха все още не се долавяше заплахата от внезапен силен вятър, който можеше да се окаже фатален. Пред него се откриваше типична за селска Англия спокойна гледка — дърветата, оголени през зимата, протягаха костеливи пръсти към синевата, а стадо овце се бе пръснало като вълнени къдели на отсрещния хълм.

Отново се сети за Сара, която го бе довела тук за първи път, и от все сърце съжали, че в момента я няма. После нервно я отпъди от съзнанието си и се съсредоточи върху работата. Веднъж беше вдигнал самолета във въздуха за четиридесет метра, както твърдеше Макс. Искаше да го направи още веднъж, този път по-високо и по-дълго. Шейсет метра? Седемдесет? Това бе максимумът, който можеше да постигне безопасно, докато успее да набере необходимата височина, за да преодолее плета и да излезе на следващата поляна. Беше сигурен, че ще успее да достигне тази височина. Трябваше просто да внимава със скоростта и да я повишава съвсем плавно, а не рязко, както първия път, когато наруши равновесието и оказа прекалено голям напор върху паянтовия скелет. Но по-голямата височина означаваше по-трудно приземяване. Засега нямаше опит в тази трудна маневра. Разбира се, знаеше какво трябва да се направи — да намали оборотите на перките и да застане в подходящ ъгъл, след което да овладее машината на петдесетина сантиметра над земята. Теоретически беше стигнал до това заключение и не се съмняваше в него. Но практическото му приложение бе доста трудно, при положение че трябваше да разчита единствено на собствената си преценка за скоростта и височината. Ако не улучи точния момент за приземяване, ще се разбие пак, както първия път. Не, приземяването след по-голяма височина и дистанция щеше да е доста проблематично. Беше доволен, че няма да го опитва днес пред очите на Гилбърт и Алиша. Ще има достатъчно време за това, когато останат сами с Макс.

Той се засили надолу по склона, изцяло съсредоточен в управлението на самолета. В подходящия момент натисна внимателно ръчката, носът се издигна плавно и машината се издигна. Този път бе по-уверен и усети вълнението си. Беше му приятно да усеща порива на вятъра върху лицето си, а плавното движение на самолета го накара за миг да се почувства безтегловен. Окуражен, той леко натисна ръчката и разбра, че машината реагира. Летеше! Погледна надолу и видя, че колелата са поне на петдесет сантиметра над земята. Но нямаше много време да се наслаждава на усещането и триумфа си, защото трябваше отново да се приземи.

Този път докато слизаше, забеляза, че Гилбърт и Алиша вървят към него. Гилбърт изглеждаше доволен, а Алиша, както винаги, бе с каменно изражение. Тази сутрин бе много красива с червеното си вълнено палто и малката кожена шапка на лъскавата й коса. След като се освободи от натрупаното напрежение, той сякаш за първи път забеляза, че е изключително привлекателна жена.

— Браво! — поздрави го Гилбърт. — Беше чудесно!

— Страхотно! — Алиша постави малката си, облечена с ръкавица ръка на рамото му. Адам я погледна и тя дръзко задържа погледа му. В очите й имаше нещо, което не успя да отгатне — предизвикателство и още нещо… покана! Мъжкото у него реагира светкавично и по тялото му се разнесе топлина, която достигна слабините му. Той отмести поглед.

— Виждате ли, господине! Мисля, че ще оправдаем доверието ви — рече той. — Днес направих един кратък подскок, но това е само началото.

— Убеден съм в това — отвърна Гилбърт. — Затова имам две предложения към вас, господа. Първото касае и двамата, а второто — само теб, Адам.

През откритото поле неочаквано духна студен вятър. Какъв късмет, че ме изчака да свърша!, помисли си Адам.

Гилбърт се загърна с палтото си.

— Господи, какъв студ настана изведнъж! Да отидем ли в хамбара, за да поговорим?

Адам кимна. Въпреки вятъра не му беше студено. Топлината продължаваше да се разлива по тялото му на вълни. Но усети леко потрепване в ръката на Алиша, която бе все още на рамото му, и неочаквано се притесни за нея.

Хамбарът беше неузнаваем, съоръжен с работни пейки, няколко стола и шевната машина на Ани, а подът бе отрупан с инструменти, резервни части и брезент.

— Виждам, че мястото не е особено подходящо за сериозна бизнес среща — рече Гилбърт, — затова ще споделя само в най-общи линии намеренията си, за да можете да ги обсъдите, преди да седнем на масата за преговори. Подкрепих вашето начинание, защото ви повярвах, а това, което видях днес, ми доказа, че съм бил прав. Самолетът ви е добър. Сега бих искал да помислим за бъдещето. — Той направи пауза и погледна първо Адам, после Макс. — Когато усъвършенствате машината, искам да започнем производство. От три поколения насам произвеждаме двигатели. Сега искам да започнем да произвеждаме самолети в „Морс моторс“ — самолети, които ще бъдат признати в цял свят като шедьоври на инженерната мисъл. Нито за момент не съм забравил, че проектът и успехите са ваши. Единственото, което направих аз, бе да ви финансирам и да изработя двигателя според вашите изисквания. Сега ви предлагам следното. Да основем компания, в която вие двамата, аз и вероятно Лорънс и Алиша ще бъдем директори.

Адам погледна Алиша. Беше очаквал нещо подобно. Единственото, което не бе очаквал, бе, че и тя ще бъде включена. Но Алиша стоеше все така спокойна, с усмивка в ъгъла на устата си. Той разбра, че е знаела предварително за това и няма нищо против намеренията на баща си.

— Това звучи доста обещаващо — спокойно рече той. — Макс, ти какво мислиш? Макс сви рамене.

— Аз съм проектант, не бизнесмен. Оставям ти да решиш, Адам.

— Няма нужда да ми отговаряш веднага — продължи Гилбърт. — Предполагам, че ще искате да помислите и обсъдите предложението ми. Но ви призовавам да осъзнаете потенциала на това, което вършите. Казваш, Макс, че не си бизнесмен. Честно казано, не мисля, че и Адам е такъв. Аз съм този, който има опит и знания в областта на финансите, маркетинга и производствените съоръжения. Заедно бихме могли да превземем света с вашия самолет. Ако останете сами… честно казано, скоро ще фалирате.

— Съгласен съм — кимна Макс. — Но, както казвате, явно с Адам имаме нужда от време, за да обсъдим предложението.

— Естествено. Вече споменах, че имам още едно предложение. Адам, ти живееш сам, откакто Макс се ожени. Предлагам ти, докато работим заедно върху производството на самолета, да се нанесеш у нас, в „Чутън Лий хаус“. Тук ще се чувстваш много по-комфортно, отколкото в странноприемницата. Ще бъдеш по-близо до хамбара и ще ни е по-лесно да изглаждаме проблемите. Какво ще кажеш?

— Много любезно от ваша страна, господине — рече Адам. Беше изненадан от предложението. Не беше сигурен дали иска да се прости с независимостта си. Но съзнаваше, че поканата е разумна и привлекателна. Стаята, която обитаваше сега, бе мизерна. В нея често се прокрадваше миризмата на вкиснала бира и цигарен дим от долния етаж, стопанката не предлагаше добра храна, а понякога, когато клиентите й се спречкваха, ставаше шумно. Условията не бяха особено подходящи за работа и почивка в края на дълъг изтощителен ден. Освен това се чувстваше самотен и несгодите, които приемаше с лекота, когато ги споделяха и осмиваха с Макс, сега го потискаха и дразнеха.

— Може би и за това ще искаш да помислиш — додаде Гилбърт.

— Да знаеш, че ще останем много разочаровани, ако ни откажеш — вметна Алиша и стъклените й очи не оставиха никакво съмнение относно подтекста в думите й. Беше ясно, че разочарованата ще е именно тя. Отново, почти несъзнателно, той усети мигновената реакция на тялото си и се усмихна. Сара беше единствената жена, в която се бе влюбвал и все още я обичаше. Но Сара бе омъжена за друг. Ето че пред него стоеше богата, чаровна и безспорно красива госпожица — Алиша Морс, и му правеше съблазнително предложение. Все някога, по някакъв начин трябваше да забрави за Сара. И защо да не опита сега?

— Не съм човек, който взема трудно решения, господине — каза той. — Много ви благодаря за предложението. С удоволствие бих се възползвал от него — засега поне.

— Добре — усмихна се Гилбърт. — Ако ще ставаме партньори, махни това господине от обръщението си към мен. Мисля, че е крайно време да започнеш да ме наричаш Гилбърт.

 

 

Адам вече летеше всеки ден, когато времето позволяваше, издигаше се по-нависоко, изминаваше по-дълги разстояния, упражняваше трудната техника на приземяване, която сам измисли, дори опитваше да прави големи неправилни осморки над опитното трасе. Макс постоянно проверяваше машината след всяко пренатоварване, а той се опитваше да запази спокойствие и внимателно да изслушва размишленията му, дори споделяше някои собствени идеи. Но все по-малко се интересуваше от проектантската работа. Тя го вълнуваше дотолкова, доколкото благодарение на нея можеше да удължи престоя си във въздуха, защото най-после се увери, че това, което наистина искаше да прави, бе да лети. Чувството, което го обземаше всеки път, когато колелата отлепяха от земята, го опияняваше и като наркоман, жаден за следващата доза, в момента, в който се приземеше, започваше да копнее за момента, в който отново ще полети. Ядосваше се и беснееше, когато губеха време за модификации, въпреки че съзнаваше колко важни са те, а дните, в които метеорологичните условия пречеха на полетите му, бяха истинско мъчение. Там, горе на небето, успяваше да забрави Сара поне за известно време. Долу, на земята, всичко, дори съблазнителната Алиша, му напомняше за нея.

В паметния ден на първия полет предупреди съдържателя на странноприемницата, че ще напусне стаята, и на следващата седмица се премести в „Чутън Лий хаус“. Стаята, която му бе приготвил Гилбърт, бе на практика малък апартамент — спалня, дневна и баня. След спартанските условия, в които бяха живели с Макс в хана, обстановката тук му изглеждаше истински луксозна. Луксът не бе нещо, с което Адам бе свикнал или на което особено държеше, но той с нетърпение очакваше вечерите, когато след храна мъжете се оттегляха в библиотеката за обичайните за Гилбърт бренди и пури. Брендито бе от най-хубавия стар френски коняк, а пурите изпълваха библиотеката с главозамайващ, сладък аромат. Но най-интересни му бяха разговорите, които го разтоварваха след безкрайните изпитания и усъвършенствания в компанията на Макс.

След като подкрепи усилията им с тежестта на собствената си империя, Гилбърт се ентусиазираше от новото начинание все повече и повече. Верен на думата си, той формира нова фирма и вече планираше построяването на допълнителни цехове, както и водеше преговори за закупуване на съседни земи, на които да се провеждат изпитанията. Възнамеряваше да пренасочи най-квалифицираните си инженери и майстори към новата фирма. Осъществи връзка с познатите си във Франция, за да разбере дали ще може да привлече опитни чужденци на работа в предприятието поне за известно време. В Европа французите все още бяха лидерите в тази област и опитът им щеше да е безценен. Той изпрати внимателно подготвено изявление в пресата, местните вестници раздухаха новината, че „Морс моторс“ върви уверено към новия и вълнуващ свят на самолетите, а националните ежедневници, макар и по-скептично, подеха темата и изпратиха свой репортер в Чутън Лий за интервю от Гилбърт.

Адам остана леко учуден от този развой на събитията. Двамата с Макс мислеха само как да вдигнат първия си самолет във въздуха, нямаха време да разсъждават къде ще отидат и какво ще правят с него, след като постигнат целта си. Но Гилбърт се бе наел да проучи всички възможности. Една декемврийска вечер на чаша бренди той ги изложи пред Адам, Лорънс и Хю, който се бе върнал в отпуск.

— Според мен съществуват две посоки, в които можем да се насочим, след като създадем стабилна база. Първата е да проверим какви са възможностите на самолета за търговски цели.

— Нещо не те разбирам — прекъсна го Лорънс. И той като Адам бе объркан, но поради други причини. Откакто се помнеше, „Морс моторс“ произвеждаше двигатели. Сега, след планираното разширение, всичко се обръщаше наопаки. Промяната бе така стремглава, че той не успяваше да улови развоя на събитията. Чувстваше се объркан и нервен. — За какви търговски цели говориш?

— Какви ли не! — възкликна Гилбърт. Само помисли колко удобно ще бъде да се пренасят пакети и писма по въздуха директно от едно място до друго! А впоследствие този транспорт ще се използва не само за придвижване на стоки, а и на хора. Когато самолетите станат по-безопасни и удобни, ще видиш как няма да стигат местата.

— Смяташ ли? — попита Лорънс недоверчиво.

— Убеден съм — отвърна Гилбърт. — Знаеш ли, навремето и с парната машина са се отнасяли със същия скептицизъм. Но това не спряло прадядо ти. Нашият бизнес се гради на далновидността, Лорънс. Няма да е зле никога да не забравяме това.

— Спомена, че самолетът може да има и друго приложение — напомни Адам и отпи от коняка си. — Какво е то?

— Военно разузнаване — обясни Гилбърт.

Всички млъкнаха изумени, само Хю се изсмя.

— Това камък в моята градина ли е, татко? Знаеш, че разузнаването винаги е било работа на кавалерията.

— Не съвсем. Както много добре знаеш, от стотина години насам хората използват балони, за да обследват врага от птичи поглед. Но балоните не вършат добра работа. Те дават ограничена представа за нещата. А самолетът може да се издигне достатъчно високо и да даде по-пълна представа за разположението на врага и действията му. Само си помисли какви предимства ще даде това на стратезите!

Адам беше въодушевен от тези идеи. Гилбърт беше прав — панорамният поглед върху противниковия лагер щеше да бъде огромно предимство по време на война. Но Хю, посветеният на службата кавалерийски офицер, не бе съгласен.

— Нали шумът ще изплаши конете — категорично заяви той.

— Конете все ще свикнат с него — предположи Гилбърт. — Много мислих по този въпрос. Убеден съм, че надмощието във въздуха ще има ключова роля в бъдеще.

Хю отново се засмя и поклати глава, защото не бе съгласен с баща си.

— Още малко остава да кажеш, че един ден войните ще се водят във въздуха, а не по суша или по море.

— Напълно е възможно — лаконично отвърна Гилбърт. — Но от нас зависи да убедим правителството в това. Знаеш ли, че тази година са заделили пет хиляди лири за аеронавтиката?

— Пари, хвърлени на вятъра, ако питаш мен — грубо отсече Хю. С годините в „Сандхърст“ и полка напетото му войнишко поведение бе станало още по-отявлено — в офицерската столова се славеше като зевзек, който никога не си оставяше магарето в калта, а популярността в тези среди така наду самочувствието му, че то вече граничеше със самодоволство.

— Всеки има право на лично мнение, Хю — погледна го Гилбърт спокойно. — Твоето обаче не съвпада с това на немските власти. Докато ние сме принудени да се задоволим с мизерните пет хиляди лири, те са инвестирали четиристотин хиляди в аеронавтиката.

— Глупаци!

— Не съм съгласен. Немците може да са всякакви, но не са глупаци. Помни, че ако един ден те или някоя друга държава напредне значително в тази област, горчиво ще съжаляваме.

— Един добър кон и човек, който познава местността, са достатъчни. Защо трябва да ходим да гоним облаците! — Хю изпразни чашата си и се усмихна чаровно.

— Има ли още бренди, татко, или го пазиш?

— Много добре знаеш, че не го пазя. Налей си, Хю — покани го Гилбърт и поклати глава. Хю бе все още неговия любимец, затова бащата се отнасяше към избухливостта му със същото търпение, с което опрощаваше пакостите му като момче. — Но не прекалявай — добави той след малко. — Няма ли да яздиш с Клариса Биймиш-Браун утре сутринта?

— Разбира се! — Очите на Хю светнаха, като си помисли за това. Клариса бе една от красавиците на окръга. Обичаше буйни коне и буйни мъже, затова винаги се радваше да го види и разкриваше радостта си по много начини, един от друг по-приятни. Недоумяваше защо старият Лорънс не бе направил нито един опит да я задява в негово отсъствие. Но Лорънс си беше Лорънс — потънал в собствените си интереси, въобще не се сещаше за нежния пол. Е, той си знае най-добре!, заключи Хю без повече да разсъждава.

— Ще се присъединим ли към дамите? — предложи Гилбърт, когато Хю допи коняка си.

Отидоха в дневната, където Бланш и Алиша слушаха музика на грамофона, с който Бланш се бе сдобила наскоро. Адам бързо усети въодушевлението, което обзе Алиша, веднага щом той влезе в стаята. Разглеждаше последния брой на „Английска модерна домакиня“, но като го видя, веднага остави списанието на малката осмоъгълна масичка.

— Е, господа, какво толкова обсъждахте? — мързеливо попита тя. — Не, не ми казвайте, чакайте да се опитам да позная. Бъдещето на новото ни начинание „Морс еърплейн къмпъни“. Мисля, че като директор би трябвало да бъда осветлена относно вашата дискусия.

— Боже господи, Алиша! — смъмри я Бланш. — Не можем ли да забравим работата поне докато си почиваме?

Алиша я погледна лукаво. Знаеше, че Бланш е ядосана, задето тя е един от директорите, защото смяташе, че за този пост най-достоен от младите е Лио.

— Имам чувството, че се вживяваш повече, отколкото е нужно — непринудено добави Бланш.

— И аз така мисля — подкрепи я Хю. Тайно от баща си той бе взел със себе си бутилката и сега скришно си наля и отпи. — За тази вечер ни стига.

— След като вие не искате да ми кажете за какво сте говорили, сигурна съм, че Адам няма да ми откаже. — Тя се наведе напред, виолетовите й очи се присвиха на бледото й лице и тя леко докосна ръката му с тънките си пръсти. Прилепналият корсет на вечерната й рокля подчертаваше извивката на малките й, стегнати гърди, а свещникът над главата й озаряваше лъскавата й черна коса със синкави среднощни отблясъци.

— Адам, само да си посмял! — пошегува се Хю.

Алиша сви крехките си рамене.

— Добре, тогава ще трябва някой друг път да поговорим с него насаме. Нали, Адам? — рече тя, без да сваля ръка от рамото му, а погледът й му подсказа, че освен бизнеса тя иска да обсъди и други неща, когато останат само двамата.

Той отново усети как кръвта започва да кипи във вените му. Съвсем скоро… помисли си той, съвсем скоро, госпожице Алиша Морс, ще получиш това, което търсиш!

— А сега може ли да послушаме малко музика — намеси се Бланш.

— Добре, отивам да сменя плочата — добродушно предложи Лорънс, Хю си наля още бренди, а Гилбърт приближи до камината, за да се сгрее. Но Адам остана на мястото си, прикован от магнетизма, който излъчваше Алиша, а приятното усещане, което допирът й предизвика, се разнесе из корема му и го стопли като хубавия френски коняк.

Тя не бе Сара. В никакъв случай! Сара бе една-единствена. Но беше много привлекателна жена, а той бе мъж. Не вълнуваше сърцето му, но бе в състояние да развълнува тялото му. Ала след като Сара го съсипа емоционално, той и не търсеше друго. Това му стигаше засега.