Джанет Танър
Да наследиш небето (22)

10.

Сара лежеше на елегантния кадифен разтегателен фотьойл в дневната на Чутън Лий и се опитваше да се намести по-удобно на възглавничката под главата си.

До нея лежеше „Тес от рода Д’Ърбървил“. Въпреки че разлистваше книгата от време на време, вниманието й бе насочено другаде. „Тес“ бе толкова тъжен роман, а и вече й бе омръзнало да чете. Откакто пострада, все това правеше и заниманието, което навремето възприемаше като лукс, сега я изнервяше.

Знаеше, че трябва да се радва, че е в Чутън Лий. Това бе голяма придобивка в сравнение със самотата и скуката на самостоятелната стая, която Гилбърт й издейства в болницата в Брадфорд. След като излезе от полусънния унес на първите дни, нямаше какво друго да прави, освен да зяпа снежнобелия таван и стените. Наоколо нямаше други хора, освен пъргавите дружелюбни сестри, които я навестяваха от време на време, за да измерят температурата й, проверят пулса или сменят превръзката на разрязания й крак, чието най-леко движение й причиняваше такава болка, че не смееше да помръдне, камо ли да си поеме по-дълбоко дъх. Тук поне бе сред хора, а Гилбърт уместно бе наредил да обърнат фотьойла й към прозореца, за да може да гледа към градината. Но принудителният покой бе като проклятие за Сара, която бе свикнала винаги да върши нещо.

Тя въздъхна дълбоко, пусна книгата на земята и се опита да помисли за бъдещето, когато ще е достатъчно укрепнала, за да може да става и да се движи. Обаче сега дори концентрацията й костваше много. В това сънливо състояние всяка мисъл бе мимолетна и й се изплъзваше в момента, в който Сара поискаше да се хване за нея и да я развие. Обезсърчаващият извод, че вече не принадлежи никъде, я давеше в депресия. Вероятно отчаянието й бе резултат от инцидента, но това не я успокояваше. В едно бе убедена сега — че е приключила завинаги с парашутизма. Разбра го още в момента, в който чу оня загадъчен глас високо в небето, а това, което се случи, само й доказа, че е смъртна и че рискува живота си с всеки скок. Прекалено много парашутисти бяха вече сред мъртвите и осакатените, без малко и тя да стане част от тяхната армия. В миналото не се замисляше за риска. Толкова й харесваше да лети с балон, че не се интересуваше от опасностите. Но сега си даваше сметка, че тръпката отдавна се е изпарила. Парашутизмът се бе превърнал в рутина като ставането от леглото сутрин и сресването на косата вечер, само че бе милион пъти по-рисковано. Без тръпката опасността ставаше неприемлива. Сара беше млада, животът бе пред нея и тя искаше да го изживее, целия, пълноценна и готова за всяко приключение, което може да се изпречи на пътя й, а не да умира, преди да е дошло времето й или да крета като безпомощен инвалид. Ами ако беше счупила гръбнака си насред Йоркширското поле вместо просто да се отърве с дислоцирано рамо и фрактура на ключицата? Тогава щеше да остане прикована на легло не просто за няколко седмици, а за цял живот! Сара потрепери при тази мисъл.

Някакви гласове я извадиха от унеса. Имаше чувството, че чува Гилбърт, но преди няколко часа той й каза довиждане на тръгване за офиса с Лио, който си бе дошъл във ваканция и запълваше времето си с посещения в „Морс моторс“, преди да се върне в университета през есента. Нечии стъпки прекосиха полирания каменен под, а тя се изви и надникна над облегалката на фотьойла.

— Водя ти посетител, Сара. — Наистина бе Гилбърт, но с него имаше и друг мъж — висок мъж, рус и красив… Адам! Побиха я тръпки, а бузите й се изчервиха от смущение. Не беше го виждала от онази вечер, когато я причака край „Александра палас“, но често се сещаше за него. Тези мисли я караха да се черви, дори когато бе сама. Сега той бе тук, не насън, а наяве. Опита да се надигне, но остра болка проряза рамото й и отново се отпусна. Сърцето й туптеше неудържимо, дъхът й заседна някъде под наранените ребра.

Адам заобиколи фотьойла, безупречно облечен с добре скроен светъл панталон и бяла риза.

— Е, Сара, все пак дойде в Чутън Лий! — рече той.

Шеговитият му тон я подразни.

— Така изглежда — ледено отвърна тя.

— Как си? — попита я той.

— Надявам се, че ще оживея. — Забеляза учудения поглед на Гилбърт, който вероятно се чудеше какво е предизвикало грубия й тон. — Вярвам, че се оправям — по-възпитано продължи тя. — Омръзна ми да лежа.

Едното ъгълче на устата му се повдигна леко.

— Сигурно. Винаги си създавала впечатление за много дейна натура. Никога не съм можел да си те представя приседнала с ръкоделие в ръка.

— Дори да искам, не бих могла да се занимавам с ръкоделия — отвърна тя. — С това рамо не ме бива за нищо. Единственото, което мога да правя, е да чета, но в момента няма да ми мигне окото, ако разбера, че никога вече няма да видя книга.

Гилбърт я приближи и скръстил ръце на гърба си, я изгледа замислено.

— Може би ти е омръзнало от художествена литература, Сара — рече той. — Вероятно имаш нужда от нещо по-интересно.

— Какво имаш предвид?

— Защо не използваш това време, за да научиш нещо, свързано с икономиката? Не знам какво си решила да правиш, когато оздравееш, но отдавна си мисля, че пропиляваш възможностите си и образованието си. Знам, че е необичайно да се говори така на едно момиче, но времената се менят. Вече имаме машинописка в офиса и сме много доволни от нея.

Сара се засмя огорчено.

— Едва ли мога да се науча да печатам на машина, прикована на това легло.

— Така е. Но има и други неща. Счетоводство например или облигационно право.

— Нали имате счетоводител? — напомни му Сара.

— Ние обаче нямаме — неочаквано се намеси Адам. Двамата с Макс имаме нужда от човек, който да се погрижи за икономическата част на начинанието ни. Защо не се заемеш с това, Сара?

— Аз ли? — Тя го изгледа недоумяващо. — Но вие просто строите самолет, не въртите някакъв бизнес. За какво ви е икономист?

— Защото цялото ни внимание е ангажирано със самолета — обясни Адам. — Имаме една купчина неплатени сметки, защото всеки от нас мисли, че другият ги е оправил. Освен това постоянно пристигат писма, на които трябва да се отговаря. Напредваме бързо. Двигателят е почти готов за изпитания. Надяваме се, че до края на лятото ще вдигнем самолета във въздуха. А ако успеем, не се знае какво ще стане оттам нататък.

Сара мълчеше.

— Трябва да бързаме — продължи Адам. — Знаеш ли, че Блерио прекоси Ламанша миналата седмица? Това е поредният крайъгълен камък в авиацията. Не трябва да губим нито секунда, защото ще изостанем. Това е страхотно преживяване — ако последваш съвета на Гилбърт и усвоиш основни познания в областта на бизнеса, можеш да станеш част от него.

За първи път Сара не долови никаква следа от подигравателност в гласа му и внезапно осъзна истината. Бяха се наговорили — Гилбърт, защото искаше да я задържи в Чутън Лий, Адам, поради някаква незначителна причина. Но това бе без значение за нея. Обзе я вълнение. Времето бе историческо — раждаше се нова епоха. Да, тя искрено желаеше да бъде част от този процес…

Сара повдигна брадичка. Очите й бяха пълни с решителност.

— Добре тогава — твърдо рече тя. — Кажете ми какво трябва да направя.

 

 

Силите й постепенно се възвръщаха, а болката отшумяваше. Сара се зае за работа с небивал ентусиазъм.

 

 

Разтегателният фотьойл престана да бъде като кадифен затвор и се превърна в библиотека и класна стая. Книгите, които Гилбърт й донесе, бяха пръснати около нея, за да може по-лесно да ги стига. Трудеше се над тях, докато я заболят очите, решаваше задачите, които Гилбърт й даваше, като подпираше бумагите на дъска, подпряна на коленете й.

Понякога господин Морс работеше с нея, обясняваше й и я обучаваше. Друг път Джо Айзъкс, счетоводителят на „Морс моторс“, се заемаше с уроците. Гилбърт й бе казал, че когато се оправи, ще я заведе в офиса, за да придобие и практически знания, и Сара, изпълнена с ентусиазъм, нямаше търпение за този момент.

Адам идваше от време на време, носеше й писма, които чакаха отговор, и сметки, които трябваше да се платят. Тя очакваше посещенията му с нетърпение. Но всеки път разговаряха само по служебни въпроси и Сара започна да си мисли, че само си е въобразявала, че той се интересува от нея, или пък обратното — че успешно го е заблудила, че не се интересува от него. Понякога в езика му се долавяше хапливият хумор, от който лицето й започваше да гори, защото той все така силно й въздействаше като мъж. Чудеше се дали е забелязал, че вече не носи годежния си пръстен. Може би бе забелязал, но не споменаваше нищо за това. Сега Адам изглеждаше изцяло ангажиран със самолета и това не я учудваше ни най-малко. Двамата с Макс използваха всяка минута за него. Цялото им време и внимание бе заето с него.

Когато Сара се оправи, Адам я заведе в преоборудвания обор, в който сега развиваха своята дейност. Там я запозна с Макс и Ани и тя за първи път зърна скелето от дървени подпори и тел, които крепяха туловището на летателната машина. За непосветените това бе грозна и непривлекателна структура, но за Сара, която бе прекарала няколко години от живота си във фабриката за балони, конструкцията събуждаше приятно чувство, застанала като скелет на голяма дървена птица, която чака да полети, задвижена от силата на вятъра. Сърцето й подскачаше от вълнение, докато обикаляше съоръжението и внимаваше да не бутне някоя от подпорите, а Адам й обясняваше кое за какво е.

Макс я посрещна доста радушно, силно стисна ръката й, но Сара се притесни от начина, по който тайно я изучаваше, и от деформираната му лява ръка. Знаеше, че не е прилично да обръща внимание на това, и въпреки това, колкото повече се опитваше да я отбягва, толкова повече мислеше за нея. Затова се стараеше да го гледа само в лицето.

Ани й допадна веднага.

Може би я привлече с физиономията си, симпатична и дружелюбна изпод шапката, украсена с цветя, а може би — с гласа си, тих и мек. Все пак Сара се съмняваше, че е заради това. Ани не бе красавица — имаше прекалено квадратно и обикновено лице, за да бъде наречена така. Но излъчваше топлина и вродена доброта, които струяха от големите й очи и усмихнатите й пълни устни. Тя говореше само хубави неща за хората, винаги изтъкваше добродетелите им и желаеше добро на всеки, независимо дали я е обидил или не. Нямаше нито един враг. Макс и Адам, всеки по свой начин, я обожаваха. Макар и да я виждаше за пръв път, Сара знаеше, че иска да се сприятели с нея.

В единия ъгъл на помещението старата шевна машина, на която работеше Ани, бълваше метри прилежно съшит брезент. В другия — чайник къркореше весело върху примуса.

Адам помоли Ани да направи чай и тримата седнаха на една дървена пейка, а Адам се подпря небрежно на работната си маса.

— Чувам, че си щяла да ни превърнеш в стабилна фирма, когато успеем, Сара — дружелюбно рече Макс.

— Няма да се изхвърлям чак толкова. Но с удоволствие бих помогнала, доколкото мога. — Тя вдигна глава, усети погледа на Адам върху себе си и се изчерви. — Надявам се, че когато науча достатъчно, Гилбърт ще ми предложи работа в „Морс моторс“. Но дотогава има още доста време.

— Нали няма да ни забравиш, когато това стане? — сърдечно рече Ани. — Не мога да ти опиша колко се радвам, че си имам компания. Тези двамата говорят само за технически неща, нищо не им разбирам.

— От техника не разбираш, но си най-добрата шивачка, която познавам — Макс прегърна нежно Ани.

— Понякога си мисля, че това е единствената причина да ме вземеш! — смъмри го тя и тръсна глава, при което цветята на шапката й подскочиха кокетно. Сара изпита лека завист. При тази размяна на закачки тя усети, че между двамата има сериозна връзка. Макс и Ани бяха влюбени и не го криеха.

— Ела ми на гости някой път — обърна се към нея Ани. — Имам много хубава стаичка, но понякога се чувствам тъй самотна, когато мъжете остават да работят до късно, че съжалявам, че не съм с тях в странноприемницата.

— Знаеш, че баща ти никога нямаше да те пусне да живееш в хан, колкото и да е приличен — каза Макс със сериозен тон. — Нямаше да ти разреши да дойдеш с нас, ако си мислеше, че ще живееш на място, където се продават алкохолни напитки в изобилие и стаята ти е долепена до моята.

Ани сбърчи нос. Беше хубав, леко чип, най-хубавата черта на лицето й.

— Сигурно си прав. Но рано или късно ще се оженим, когато ти остане време за това, и тогава ще правя, каквото си искам.

— Не си познала, момичето ми! Ще правиш, каквото ти наредя аз! — Но топлината в гласа му бе очевидна и тя го сръга закачливо.

— Ах, ти! Е, Сара, виждаш ли как се държат с мен! Обещай, че някой ден ще ми дойдеш на гости!

— Обещавам — отвърна Сара засмяна.

Докато допиваха чая си, разговорът се насочи към авиационната среща, която се провеждаше в момента във Франция — Великата седмица на авиацията в Шампания. Гилбърт вече бе там. Говореше се, че всички големи имена от тази индустрия ще присъстват.

— Жалко, че не можем да отидем — тъжно рече Макс. — Последните модели самолети ще бъдат изложени, ще бъдат поставени нови рекорди. Но в момента мястото ни е тук. Нямаме време, дори да бяхме успели да намерим пари за пътуването. Може би догодина…

— Догодина може да отидем там със собствен самолет — прекъсна го Адам.

За пореден път Сара си даде сметка за огромното вълнение, което тази непривлекателна конструкция от дърво и тел можеше да породи.

— Май че е време да те водя у вас, Сара — каза Адам. — Да не прекаляваме още с първото излизане след тежкото ти боледуване.

Спускаше се здрач по пътя за Чутън Лий, мекият здрач на ранна августовска вечер, а фаровете на колата прокарваха златисти пътеки по тясната сива ивица на пътя между натежалите плетове.

— Беше ми приятно — рече Сара. — Ани и Макс са много симпатични, нали?

— Най-добрите ми приятели. — Той я погледна, в очите му се четеше онази загадъчност, която вече й бе позната. — Не се ли радваш сега, че дойде в Чутън Лий?

В този момент преградата отново се издигна.

— Знаеш, че изборът не беше мой. Ако не беше инцидентът…

— Защо тогава скъса с Ерик? — попита я направо.

Нямаше готов отговор, изнерви се, защото не знаеше какво да му каже.

— Не ти влиза в работата.

— Сигурна ли си? — мило я попита той. — Вярваш ли си, Сара?

Цялата трепереше, кръвта й кипеше във вените.

— Не искам да говоря за това.

— Може би, но мисля, че се налага. — Той спря колата и я погледна. — Защо трябва постоянно да го потискаш, Сара?

— Какво да потискам? Не те разбирам.

— Виж. — Гласът му бе равен, без никаква нотка на сарказъм. — Съвсем честно ти казвам, че не мога да си обясня защо постоянно се дърлим. Имам чувството, че всеки път, когато останем сами, започваме да се караме. Не мога да проумея защо. Но ако ще работим заедно, няма ли да е по-добре да сключим примирие?

Тя го погледна. В полумрака лицето му изглеждаше доста тъжно. Нещо трепна в нея.

— Нека да започнем отначало и да забравим за миналото — предложи той. — Съгласна ли си, Сара?

— Да, да… добре — едва събра сили да отвърне тя.

— Добре. Този път обаче искам ясно да разбереш намеренията ми от самото начало.

Преди да осъзнае какво става, тя бе в обятията му. Първоначално се опита да се отскубне, но той я бе притиснал здраво, а треперещите й крака сякаш не я държаха. Гърдите му бяха твърди като скала, лекият аромат на сапун от кожата му и стипчивият вкус на тютюн в дъха му я накараха да изтръпне. Когато устата му се впи в нейната, тя остана неподвижна, заклещена в капана на времето и пространството от силното му тяло и бурните си емоции. Той отлепи устни от нейните, а по тялото й полази тръпка като шепнещата въздишка на вятъра по тревата и тя плъзна ръка по рамото му. Пръстите й се спряха на врата му и когато докоснаха опънатите мускули под косата му, Сара още повече се разтрепери и неволно приближи уста към неговата и отвърна на целувката му. Имаше чувството, че всичките й спотаени копнежи, всичките й мечти и желания, които не смееше да признае дори пред себе си, се освободиха при допира с тялото му и тя се притисна в него, удавена в морето на чувствата си, водена от желанието си да бъде до него и в него завинаги.

Най-накрая той бавно отлепи устни от нейните и плъзна ръка по врата й. Пъстрите му очи проникнаха тъй дълбоко в нейните, сякаш диреха в тях душата й.

— О, Сара… — въздъхна Адам и не обели нито дума повече.

Тя не бе в състояние да помръдне, чувстваше се като омагьосана, безпомощна в копнежа си. Някъде далеч в мрака се обади бухал, предвестник на нощта. Звукът отекна в периферията на съзнанието й.

— Ето защо не можеше да се омъжиш за Ерик — чистосърдечно рече той, а тя знаеше, че е прав.

Адам никога нямаше да е неин, както Ерик. Беше прекалено твърд, прекалено независим. Винаги щеше да брани една част от себе си, която тя нямаше да може никога да достигне и опитоми. Но той притежаваше всички онези качества, които Сара търсеше в един мъж.

— Мисля, че може би вече е време да те водя у вас — рече той. Хвана я нежно за брадичката и я целуна — този път набързо, със сладка и непринудена целувка, за разлика от страстната преди това.

— И помни — каза той, — започваме отначало.

Адам слезе, за да запали колата. Сара наблюдаваше движението на силните му рамене, докато въртеше манивелата, и изпита желание да ги докосне отново. След това, без да каже нито дума повече, Адам се качи обратно в колата и закара Сара вкъщи.

 

 

Първото нещо, което чу, когато се събуди, бе песента на птиците, чуруликащи в утринен хор. Заспа лесно и бързо, и сега, въпреки ранния час, се чувстваше бодра.

За миг се зачуди защо се чувства тъй щастлива, но спомените нахлуха в главата й и тя отново си припомни примамливия вкус на целувката му.

Адам!, помисли си тя. Името му отекваше като ария в ушите й.

Беше влюбена в него. Нямаше смисъл повече да го отрича. Защо ли въобще се бе опитвала? Защото не му вярваше? Или защото не вярваше на себе си? Той бе такава загадка, предизвикваше такава буря от противоречиви чувства у нея, едновременно я плашеше и привличаше. Но фактът си беше факт и тя не можеше повече да го крие, дори от себе си. Обичаше го с цялото си сърце, с цялото си тяло, с цялата си душа, обикна го веднага, щом го зърна. Защо иначе щеше да реагира тъй настървено, ако не я бе развълнувал така, както никой друг преди него?

А дали той я обичаше? Да, желаеше я, но това бе друго. Беше мъж, който знаеше възможностите си и ги използваше. Вероятно не бяха малко жените, които бяха станали жертва на това. Сара искрено вярваше, че само любов можеше да породи това силно електрическо поле на страстта, което ги привлече предната вечер. Дали бе възможно желанието му да е чисто плътско, както при Хю, в съчетание с жажда за власт?

Искаше й се да извика: Не, не разваляй всичко! Радвай се на това, което имаш. Само господ знае, че съвършеното щастие е рядкост.

Тя отметна завивките и изприпка до прозореца. Дръпна завесите и се вторачи в свежата августовска утрин. Слънцето още не бе огряло хълмовете, но паркът бе облян в мека златиста светлина, омара се стелеше над горичката и забулваше езерото. Тревата по ливадите блестеше, напръскана от росата, в приятния чист въздух се носеше ароматът на цъфнал касис. От дърветата гласовете на птичия хор се извиха в последно кресчендо и замлъкнаха тъй внезапно, както бяха пропели. За Сара песента им и последвалата тишина бяха най-красивите звуци, които някога бе чувала.