Джанет Танър
Да наследиш небето (24)

12.

— Утре трябва на всяка цена да вдигна този самолет във въздуха — каза Адам. — Вече изгубихме достатъчно време с изпитанията. Ако не стане утре, никога няма да стане.

— Съгласен съм. Ако вятърът е в подходяща посока, ще опитаме. — Макс хвана Ани за ръката и я стисна. — Ти как мислиш, малка госпожице?

— Ако смяташ, че си готов, Адам — усмихна се тя.

— Само ми обещай, че няма да рискуваш безразсъдно.

— Няма, не се притеснявай. — Адам погледна Сара. — Ще дойдеш ли да гледаш?

Четиримата бяха вечеряли в стаичката на Ани и сега Сара прибираше масата.

— Ще дойда — стрелна го с поглед тя, докато събираше чиниите, — ако си сигурен, че ще стане.

— Имам вътрешно предчувствие, че ще стане. Остави чиниите, да излезем да се поразходим. Малко чист въздух няма да ми се отрази зле. Искам да ти кажа нещо.

— Ние с Макс ще оправим чиниите — предложи Ани. — Излезте с Адам да глътнете малко въздух, че е много нервен. Утре му предстои сериозно изпитание.

Сара метна шала си и двамата с Адам слязоха по паянтовата метална стълба, която водеше от квартирата на Ани към улицата. Беше приятна и ясна октомврийска вечер. Въздухът ухаеше на есенни огньове и влажни листа, а газените лампи в къщите пръскаха приятна златиста светлина. Сара хвана Адам под ръка.

— Наистина ли смяташ, че ще литнеш утре?

— Да. Вече на няколко пъти усещам как съвсем малко му остава, за да се вдигне във въздуха. Ако успея да набера достатъчно скорост, ще отлепи от земята.

Тя го погледна. Изведнъж я обзе тревога.

— Ще внимаваш, нали?

— Разбира се. Не се тревожи. — Той я погледна сериозен. — Искам да ти кажа нещо. След като свършим това, което сме запланували, и построим самолет, който ще лети, искам да направя друго. Веднъж ти го споменах, но ти не реагира. Сега обаче, като стана добър авиатор, сигурно ще ми обърнеш повече внимание.

— За какво говориш, Адам?

— Смятам да ти предложа да се омъжиш за мен. Пардон, грешка. Смятам да се оженя за теб.

Бяха стигнали до края на пътя, зад къщите се простираше полето и пред него имаше метална врата. Адам се облегна на нея и прегърна Сара. Устните му потърсиха нейните, ръцете му обгърнаха крехката й талия.

— О, Адам… — Искаше й се да добави Обичам те!, но не можеше. Думите бяха на върха на езика й, но не успяваше да ги изрече. Той я покри с целувки. Вихърът на страстта я завъртя по познат начин, но това не намали удоволствието.

— Е? — усмихна се той. — Какво мислите по този въпрос, госпожице Томас?

Тя тръсна глава. Беше толкова щастлива, че реши да му отвърне по същия шеговит начин.

— Вдигнете самолета си във въздуха утре, господин Бейли, и ще ви кажа!

— Добре, речено-сторено! — разсмя се гръмко той. — Но да не се отметнеш после.

Сара се усмихна. Идваше й да извика от радост. Адам е убеден, че ще полети утре. Ето че сега на нея й идваше да хвръкне от радост!

— Имам чувството, че утре ни чака паметен ден!

 

 

Хвърчилото се удряше и полюляваше по неравната земя, докато Адам караше към върха на хълма. На фона на широкото поле то изглеждаше малко и крехко, като детска играчка от дърво, плат и велосипедни колела, съединени с тел. Но вятърът бе съвсем подходящ — когато Макс вдигна носната си кърпичка сутринта, тя почти не помръдваше на лекия бриз. Двигателят също звучеше добре. Когато го чу, Гилбърт кимна доволно.

Обаче напрежението бе безспорно, помисли си Сара, когато погледна малката група наблюдатели. Всеки по свой начин съзнаваше колко важен е моментът, колко уязвим е самолетът. Макс ходеше напред-назад и не го свърташе на едно място, Гилбърт бе ужасно напрегнат и въпреки че Ани изглеждаше спокойна, както винаги, силно преплетените й пръсти издаваха притеснението й. Само Алиша като че ли се забавляваше. Очите й блестяха, устните й бяха извити в хитра усмивка. Не се притесняваше за Адам, не се плашеше от неуспеха, защото той нямаше да е неин, въпреки че нямаше да се замисли да се възползва от успеха. Сара отмести поглед от нея и се съсредоточи върху самолета, който се открояваше на фона на студеното ясно и синьо небе.

Не помнеше някога да се е чувствала така, дори преди първия си скок с парашут. Тогава беше в центъра на събитието и опасността касаеше само нея. Сега не можеше да прави нищо друго, освен да гледа, да чака и да се моли. Устните й се раздвижиха безмълвно.

Моля те, господи, нека полети! Не ги разочаровай. И моля те, господи, пази Адам. Моля те, погрижи се най-много Адам да оцелее…

От върха на склона гледката бе ослепителна. Долината се спускаше под него като зелен пачуърк, а дърветата, ръждивочервени и златисти от есента, пръскаха ярките си багри на фона на синьото небе.

Адам усещаше вътрешно напрежение, в същото време бе спокоен, невъзмутим и решен да успее на всяка цена. Ако само силната воля можеше да повдигне машината във въздуха, тогава тя със сигурност щеше да полети, но така не ставаше. Моментът поставяше на изпитание огромния труд, разсъжденията, проекта, който изготвиха двамата, модификациите, които им костваха толкова нерви. Накрая успяха. Адам бе убеден в това. Сега всичко бе в негови ръце.

Направи завоя и самолетът се обърна с лице към склона. Видя малката група зрители до хамбара и махна, а Макс вдигна ръка в отговор.

Длъжен съм да го направя заради Макс, помисли си Адам. Самолетът е плод на неговата мисъл, даде и последните си стотинки за него. Ако успея да го вдигна във въздуха, усилията му ще бъдат възнаградени и най-после двамата с Ани ще могат да се оженят. И Сара. Длъжен съм да го направя и заради Сара…

Тази мисъл го окуражи. Той намести очилата си и затегна шапката плътно на главата си. Перките се въртяха така силно, че едва се виждаха. Земята препускаше под колелата, вятърът брулеше лицето му. Скоростта го караше да се чувства по-жизнен от всякога, мисълта му бе бърза и кристално ясна, цялото му тяло бе нащрек. В момента всичко зависеше от него. Караше възможно най-бързо. Единственият начин да избегне провала бе да полети.

Ръката му стоеше върху ръчката, стискаше я здраво. Сега! Той силно я дръпна назад и усети как предницата на машината се издига. От вълнение бе избързал, твърде късно осъзна, че се е издигнал прекалено рязко. Носът бе насочен право към небето, тежестта не бе разпределена правилно. За миг имаше чувството, че ще направи салто назад. Опита се да се пребори с преобръщащата се машина, но чу разцепването на дървената част и усети как полита надолу. Самолетът се удари в земята с унищожителен трясък и се разпадна около него. Известно време усещаше само шока от случилото се, но после, докато се промъкваше сред руините, осъзна степента на разрушенията и изпита ужас. Самолетът лежеше като размазана птица, скелетът бе разцепен, платът — раздран, перките — изкривени. На вятъра, всичко отиде на вятъра, месеци къртовски труд потрошени.

Сара бе начело на групичката, която крачеше през полето към него. Тя се втурна.

— Адам! Добре ли си? О, господи! — Гласът й трепереше, лицето й бе пребледняло.

— Добре съм. — Той я прегърна, но когато Макс наближи задъхан, се обърна към него. — Макс, приятелю, извинявай. Тръгнах прекалено рязко…

Но Макс не мислеше за разрушенията. Лицето му бе цъфнало в широка усмивка и той потупа Адам по рамото.

— Не мисли за това. Ще го построим отново. Важното е, че излетя. Разбираш ли? Ти излетя!

Тогава и Адам се разсмя.

— Излетях, да, излетях! Господи, Макс, ние успяхме! Нашият самолет излетя!

Двамата се прегърнаха и завъртяха като дервиши във вихъра на танца. А Сара, която продължаваше да трепери от напрежението и шока, плесна с ръце и благодари на бога, че се е вслушал в молитвите й.

 

 

Въодушевлението, им не трая дълго. Радваха се, че самолетът, който бяха проектирали сами, можеше да лети. Още си спомняха неописуемото вълнение в момента, в който колелата отлепиха от земята. Бяха благодарни, че са се отървали без жертви. Вече знаеха как трябва да се предотврати фаталната, но напълно обяснима грешка в управлението на гигантската птица. Но неоспорим оставаше фактът, че самолетът е непоправимо повреден, а пари за нов нямаше.

— Мисля, че това е краят, скъпи приятели — рече Макс сериозен, докато седяха около голямата маса в средата на Анината стаичка и ядяха празничната вечеря, която тя им бе приготвила.

— Не можете да се откажете точно сега, когато сте толкова близко до целта си! — измърмори тя.

— Нямаме избор, скъпа. Това, което остана в банката, ще ни изкара най-много до две-три седмици. Нямаме пукната стотинка за материалите, които ще ни трябват, за да започнем отново.

Ани погледна Сара с надежда, но тя кимна.

— Вярно е, Ани. — Откакто овладя счетоводството, тя редовно се грижеше за уреждането на сметките им и знаеше като Макс колко мизерни са авоарите им в банката, а в същото време ги чакаше купчина неизплатени фактури. — Ако не стане чудо, това е краят. Фалитът е по-скоро въпрос на дни, отколкото на седмици.

Адам мълчеше. Седеше мрачен на фотьойла. Беше отчаян, защото знаеше, че той е виновен за окаяното им положение. В момента самолетът бе купчина трески заради него.

— Не мога да повярвам, че ще се предадете точно сега — тъжно каза Ани.

Макс я прегърна.

— Не се предаваме. Но сега трябва първо двамата с Адам да си потърсим работа, за да си стъпим на краката, и да започнем да пестим за нова машина. Нали така, Адам?

Адам кимна. Мислеше за богатството на дедите си, което, ако се беше запазило, сега щеше да е негово, и за пръв път в живота изпита неприязън към разгулните си роднини. Една съвсем малка част от парите, пропилени за глупости и хазарт, щеше да е достатъчна, за да започнат отначало.

— Нямате време да отлагате толкова дълго — упорстваше Ани. В очите й блестяха сълзи. — Колко пъти си казвал, че състезанието е сериозно и ще изостанете на километри от конкурентите! Братята Шорт, Джефри де Хавиланд, А. В. Роу — всичките са по петите ви. Чух, че дори Джордж Уайт от Бристълската трамвайна компания вече проявявал интерес. О, Макс, не е честно.

— Честно-нечестно, това е положението. Нямаме пари и толкоз.

Сара ги погледна и се досети какво ще направи.

— Може да намерим някакъв изход — рече тя. Три чифта очи се впиха в нея. — Не ме питайте как, сега няма да ви кажа нищо — сви рамене тя, — но не се отчайвайте. Оставете на мен.

 

 

На следващия ден тя откри Гилбърт в кабинета му, преди да е тръгнал за офиса си.

— Искам да поговорим за самолета.

— Разбира се, скъпа. Сядай. — Той й посочи стола срещу неговия. — Жалко, че вчера стана така, но трябва да сме благодарни, че Адам е жив и здрав.

— Малко е да се каже, че е жалко. Истински провал — отвърна Сара. — Едва свързваха двата края, а сега нямат нито стотинка, за да построят машината отново.

— Наистина ли? — тъжно попита Гилбърт.

Сара силно стисна ръце в скута си.

— Преди да продължа, искам да ти кажа, че те не знаят, че съм дошла при теб — избъбри тя. — Идеята е изцяло моя. Но не мога да стоя със скръстени ръце и да гледам как целият им труд отива на вятъра. Затова искам да те помоля да им помогнеш.

Гилбърт се облегна назад и я изгледа.

— Защо да го правя, Сара?

В очите и проблесна решителност. Не беше очаквала подобен отговор, но нямаше намерение да се предава лесно.

— Защото ще ти е от полза. Проектирали са самолет, който ще полети, но проектът им няма никаква стойност, ако нямат пари да го реализират. Ако им помогнеш, те ще успеят. Ще построят чудесен самолет тук, в Бристъл. Помисли си за престижа, който ще спечели „Морс моторс“ от това! Защо не, това може да е началото на съвсем нова индустрия. Цяла нощ не съм мигнала, за да мисля по този въпрос, и смятам, че съм права. Бъдещето е в самолетите. Твоето име може да бъде свързано с това, не само като производител на двигателя, не само като собственик на пистата, където е излетял за пръв път, но и като човека, който е бил достатъчно далновиден и е финансирал проекта.

Гилбърт я гледаше със смесица от задоволство и гордост. Беше дошла да търси помощ, но не просеше на колене, а му направи предложение — уверено, красноречиво и разумно. Беше прав, когато предричаше велико бъдеще на Сара. От нея щеше да стане добра бизнес дама. На лицето му се изписа усмивка. Сара я забеляза, но я изтълкува погрешно.

— Не ми се присмивай! — бурно реагира тя. — Проектът е добър, убедена съм. Ако помогнеш на Адам и Макс, няма да съжаляваш, помни ми думата.

Усмивката му се разшири още повече.

— Може би не разбираш, че съм съгласен с теб, Сара — рече топло той.

На напрегнатото й лице се изписа изненада и радост.

— Наистина ли?

— Да, наистина. Трябва да ти призная, че и аз съм си мислил същото. „Морс моторс“ трябва да върви в крак с времето, ако не иска да изостане. Макс и Адам са много умни и смели младежи. С радост ще се обвържа с тях. Единствената причина, поради която не им предложих сътрудничество по-рано, беше да не си кажат, че им се меся. Но ако положението е плачевно, както ти го описваш, ситуацията е съвсем различна. Защо не ги поканиш на вечеря в Чутън Лий довечера? Тогава ще можем да обсъдим този въпрос по-задълбочено.

Сара се замисли.

— А може ли ти да ги поканиш? Предпочитам да си мислят, че идеята е изцяло твоя.

— Добре. Щом така искаш. — Той погледна часовника си. — Трябва да вървя. Чака ме много работа, включително среща с борсовия ми посредник. Ако ще финансирам този проект, не мога да си позволя да закъснявам за тези срещи, нали така?

— Правилно. — Лицето й грееше. Сара стана и без да му мисли много, се наведе над бюрото и го целуна по бузата. — Благодаря ти. Благодаря ти за всичко. — А после, смутена от постъпката си, тя се обърна и бързо излезе от кабинета.