Джанет Танър
Да наследиш небето (13)

1.

Една вечер през пролетта на 1909 година Гилбърт Морс бе удобно настанен в любимия си дълбок кожен фотьойл в библиотеката на „Чутън Лий хаус“. Последният брой на „Таймс“ бе разтворен на коленете му, а на масичката до него лежаха „Илъстрейтид уикли нюз“ и „Пънч“.

Денят бе прекрасен, но сега завесите бяха дръпнати, а огънят в камината пукаше весело и разчупваше зимния хлад, който щеше да настъпи веднага щом слънцето се скриеше зад последния хълм. Гилбърт се бе усамотил, за да почине един час преди вечеря след суматохата на деня, с уиски и сода в ръка и вестниците, които не успя да прочете, преди да тръгне на работа сутринта.

Разлистваше страниците и търсеше новини по темата, която най-много го интересуваше — напредъка в самолетостроенето. Почти ежедневно се появяваха репортажи по този въпрос. Скептицизмът, с който довчера пресата гледаше на новите изобретения, бе заменен от въодушевен възторг, след като мечтите се превръщаха в реалност. „Дейли мейл“, дълго време единственият вестник, който гледаше сериозно на вероятността от машинно летене, вече предлагаше награда от хиляда лири на първия пилот, прелетял над Ламанша, и десет хиляди лири за първия, който ще измине разстоянието между централите им в Лондон и Манчестър по въздух. В началото само мисълта за това събуждаше презрителни усмивки, но в последно време все по-малко хора се надсмиваха над идеята им. Французинът Блерио вече бе направил първия полет над сушата и изминал четиридесет километра, както се говореше, въпреки че му се наложило да се приземява на три пъти, преди да достигне финала. А Уилбър Райт бе прелетял невероятните сто километра в Овур през декември, с което спечели наградата „Мишлен“ и постави нов световен рекорд.

Откакто беше във Франция преди около три години, за да наблюдава опитите на Сантос Дюмон да полети, Гилбърт бе въодушевен от идеята за авиацията. Тогава удължи престоя си, за да присъства на вълшебния момент, в който колелата отлепят от земята за първи път, а когато се завърна в Англия, посети неведнъж „Брукландс“ в качеството си на гост на Алиът Върдън-Роу, който миналия юни бе успял да направи няколко кратки полета със собствения си „Авро баиплейн“, конструиран с взет назаем двигател „Антоанет“. От известно време насам Гилбърт хранеше надеждата, че един ден и „Морс мотърс“ може би ще започне да произвежда двигатели от този калибър, леки, но надеждни, и дори събра смелост да подхвърли идеята на Лорънс, който вече стоеше начело на предприятието.

Лорънс обаче само сбърчи вежди.

— Мисля, че се изхвърляш, татко. Самолетният бизнес е все още в зачатък. Засега никой не знае дали инвестициите в него ще се окажат изгодни. Смятам, че ако искаме да запазим реномето на фирмата, най-добре да се придържаме към това, което познаваме и вършим най-добре.

Гласът му съдържаше леки укорителни и нравоучителни нотки и за миг Гилбърт се почувства неудобно, сякаш той бе по-младият и наивно се поддаваше на младежки мечти, а Лорънс — разумният възрастен, който внимателно му посочва грешките. Несъмнено за първи път изпитваше това чувство за смяна на ролите. Откакто Лорънс застана начело на компанията, голямата отговорност сякаш изсмука и малкото чувство за хумор и жаждата за приключения, които някога притежаваше. Беше жалко според Гилбърт, че е загубил младостта си по този начин. Понякога си мислеше, че ако бе размесила по-щателно гените, които определяха характерите на Лорънс и Алиша, може би и двамата щяха да имат голяма полза от това.

Алиша бе израснала като непокорна и своенравна млада жена, чийто приятелски кръг се състоеше главно от младежи, които се занимаваха основно с лов и като че ли прекарваха много повече време в гуляи и запивки до зори, отколкото в преследване на дивеч. Гилбърт не бе против начина им на живот — по-добре да се налудуват, докато са млади, отколкото да се правят на благонравни и да развеят байраците си на четиридесет като крал Едуард^[1]. Без съмнение годините щяха да стопят бунтарското поведение на Алиша, но едва ли щяха да успеят да променят суховатите житейски възгледи на Лорънс. След като на двадесет и три той се държеше като петдесетгодишен сухар, как ли щеше да изглежда след двадесетина години?

Тъй като не откри във вестника нищо за пилотите и самолетостроенето, Гилбърт сгъна вестника внимателно, остави го на една страна и отвори „Илъстрейтид уикли нюз“. От корицата разбра, че в броя е включена статия за летенето с балон и въпреки че според Гилбърт този вид полети вече бяха демоде, реши да я прочете.

Тъкмо започна да я търси, когато на вратата на библиотеката се почука.

— Да? — извика той с известно раздразнение.

— Може ли да поговорим, татко?

— Да, да, разбира се. — Гилбърт остави списанието на масичката. — Влизай, Хю.

Младежът пристъпи и въпреки че дари баща си с една от обичайните си лъчезарни усмивки, в поведението му имаше известна неувереност, която накара Гилбърт да изтръпне. Добре познаваше този начин на държание. Когато бе малко момченце, Хю правеше така винаги когато трябваше да признае някоя беля — опитваше се първо да обезоръжи баща си и така да си спести скандала за поредната пакост.

Разбира се, Хю отдавна бе пораснал. Вече бе на двадесет и една години, по-висок от баща си с пет сантиметра, а ослепителната му красота и небрежно поведение разтуптяваха всяко женско сърце, край което минаваше, и събуждаше искрици на сериозни намерения във всяко майчино око. Но нито една досега не бе успяла да хване Хю в капана си. И докато обикаляше по света свободен от подобни ангажименти, опашката от разбити надежди и сърца зад гърба му ставаше все по-дълга, особено след като униформата, която носеше сега, още повече подчертаваше чара му.

Хю се справи добре в „Сандхърст“ и след като завърши с отличие, Гилбърт успя да му намери работа в Кралската охрана. След кратък престой в Конната гвардия на Негово величество Хю се върна вкъщи във ваканция, преди да отплава за Индия.

Гилбърт очакваше с нетърпение отпуска на сина си и разговорите, изпъстрени с мъжки хумор, които щяха да проведат, но момчето му се струваше странно затворено. Външно погледнато, той бе такъв, какъвто е бил винаги, чаровен, весел и открит, но неведнъж Гилбърт забеляза замисленото, дори отнесено изражение на лицето му, което го накара да си мисли, че синът му крие нещо. На няколко пъти бе на път да го попита какво го тревожи, но се въздържа. От време на време Хю изпадаше в подобни настроения. Гилбърт знаеше, че синът му ще сподели проблемите си, когато и ако сметне за добре.

Сигурно е свързано с някакво момиче, мислеше си Гилбърт. Дано само тази лудетина да не е свършила нещо безчестно. Да, но ако е, и знае, че сърдитият му баща е по петите му със заредена пушка, ще му коства доста, за да покаже, че е мъж и е готов да изтърпи последствията.

— Радвам се да те видя, Хю — рече Гилбърт, без да издава мислите си. — Рядко се виждаме напоследък. Сигурно това е в реда на нещата, след като от училище веднага замина за „Сандхърст“, а ето че сега се стягаш за Индия. — Той направи кратка пауза и продължи: — Приготвил съм си уиски със сода. Ще ми правиш ли компания?

— Да, татко, благодаря — отвърна Хю, без да се замисля, а когато Гилбърт му подаде чашата, той гаврътна половината на един дъх.

Гилбърт се притесни. Има нещо, не ще и питане, помисли си той. Дано да изплюе камъчето час по-скоро.

— Какво става, Хю? — попита, въпреки намерението да остави момчето само да прецени кога да сподели проблемите си.

Хю мълчеше, стреснат от директния въпрос.

— Нищо особено, татко.

— Не се будалкай с мен, момчето ми. Едва ли щеше да си тук и да се наливаш с уиски с този притеснен поглед, ако всичко беше наред. Какъв е проблемът — момиче?

За миг в очите на Хю проблесна любопитство и чувство за вина, които накараха Гилбърт да помисли, че е прав. Но после погледът на Хю се проясни и той се разсмя.

— Не, татко, не става дума за момиче. Не и този път. Става дума за нещо по-прозаично. Чудя се дали би могъл да ми заемеш малко пари.

Гилбърт присви очи.

— Пари ли? За какво?

Хю леко се изчерви.

— Е, татко, един мъж трябва да живее…

— Знам — отвърна Гилбърт. — Но мислех, че сме взели всичко това предвид, когато определях издръжката ти — поддръжката на конете и понитата за поло, пари за удоволствия… Колко искаш?

Хю допи уискито си и отвърна очи, защото не бе в състояние да погледне баща си в очите.

— Петстотин.

— Петстотин! — повтори Гилбърт изумен, но когато напълно осъзна сумата, я повтори още веднъж, по-високо и ядосано. — Петстотин лири! Правилно ли те чух, Хю?

— Да, татко, боя се, че е така.

— Но за какво, за бога, са ти нужни петстотин лири? Тази сума е два пъти по-голяма от годишната ти издръжка!

— Прав си — смутено се съгласи Хю. — Но аз ще ти я върна, татко, кълна се, че ще ти я върна.

— Как, ако смея да попитам? Освен това ти още не си отговорил на въпроса ми, Хю. За какво ти трябват тези петстотин лири?

— Дължа ги на едно от момчетата — призна Хю, свел засрамено глава. — Играхме покер и аз загубих.

— Петстотин лири за една игра? — намръщи се Гилбърт. — Много ми е трудно да го повярвам, Хю. Освен ако не си много по-голям глупак от това, за което те мислех.

— Добре, но какво значение има колко игри съм играл? — попита Хю. — Загубил съм ги и толкова. Трябва да събера парите и да ги върна, преди да съм тръгнал за Индия. В нашия полк не се гледа с добро око на подобни дългове.

— В такъв случай е трябвало да помислиш за това, преди да ги натрупаш, струва ми се — избъбри Гилбърт, подразнен от безотговорността на Хю. Лорънс — сухар, Алиша — непокорна и разпусната, доколкото разбираше, а Хю спокойно му иска петстотин лири, за да уреди борчове от хазарт. Какво им ставаше на тези деца?

— Съжалявам, татко, знам, че сгреших — промълви Хю, сякаш не му бе приятно, че е бил хванат натясно. — Но парите наистина ми трябват. Казах ти, че ще ти ги върна. Какво повече мога да направя?

Гилбърт въздъхна.

— Можеш да ми се закълнеш, че това повече никога няма да се случи! Не вярвам нравоученията да са от полза в този момент, но съжалявам, не съм готов да ти дам петстотин лири без поне да посоча грешката в поведението ти. Хазартът е най-абсурдната форма на забавление. Запомни, че парите винаги бягат от ръцете на глупака. Ей това става в крайна сметка и с всеки комарджия.

— Но не и със стария Уилоуби — нагло рече Хю. — Сега той е с петстотин лири по-богат.

— Засега, може би да.

— Винаги е така. Вече е обирал до шушка почти всеки от столовата.

— Значи, или е голям мошеник, или има дяволски късмет. И в двата случая няма да е зле, ако се пазиш от него като от чумата. — Гилбърт стана. — Добре, Хю, ще имаш петстотин лири — обаче като подарък, не като заем. Не искам по никакъв начин да те подтиквам да разиграваш издръжката си за следващия месец с надеждата да спечелиш достатъчно и да ми върнеш парите. — Той отиде до малкото буково писалище, което стоеше в нишата отдясно на камината, и извади чековата си книжка. — Кой е получателят?

Хю не отговори. Гилбърт бе нападнат от неприятното подозрение, че синът му не е бил докрай откровен за причините, поради които имаше нужда от тази огромна сума.

— Хю? Сигурен ли си, че не криеш нещо от мен? Доколкото си спомням, каза, че тези пари са за човек на име Уилоуби?

Той се обърна и видя Хю да гледа като хипнотизиран „Илъстрейтид уикли нюз“.

— Хю? — повтори той, а подозренията му се задълбочаваха. — Смятам да изплатя сумата направо на кредитора ти. Искам да го знаеш.

— Да върви по дяволите моят кредитор! — промърмори Хю и липсата на напрежение в гласа му моментално разсея всички съмнения на баща му. Лицето му пребледня изведнъж и той стискаше здраво списанието с леко треперещи ръце. — Видя ли това?

— Не, за какво говориш? — стресна се Гилбърт и бързо отиде при сина си.

— Виж сам! — рече Хю и му подаде статията.

Гилбърт взе списанието, което бе отворено на материала за полетите с балони. Заглавието, с едър шрифт, се набиваше на око, но не му говореше нищо. НЕБЕСНАТА КУКЛА гласеше то. Под него, на половин страница, имаше снимка на млада жена в акробатичен костюм на парашутистка — елегантен гащеризон, боти с връзки отпред и малка шапчица. Стоеше пред издут балон.

— Младата дама, която радва почитателите на въздушните представления надлъж и нашир из страната със смелите си акробатични номера във въздуха… — започна да чете той и отново погледна Хю, който стоеше така, сякаш е видял призрак. — Някакво смело момиче, което рискува живота и здравето си, за да забавлява тълпата. Какво толкова?

— Така е, но не можеш ли да я познаеш? — стрелна го Хю. Беше започнал да идва на себе си, макар че гласът му все още леко трепереше. Гилбърт погледна статията отново и продължи да чете.

— Госпожица Сара Томас, известна още като Небесната кукла, от два сезона участва в спектаклите с известните братя Деър. Госпожица Томас, на снимката горе, по акробатичен костюм, отстъпва първото място по способности и артистично присъствие само на безспорната фаворитка госпожица Доли Шепърд от отбора на Годрън и изпълнява смелите си упражнения във въздуха с грацията на небесна балерина. Публиката е във възторг! Не се и съмнявам, че идват специално заради Сара сподели капитан Ерик Деър, също опитен и много смел парашутист, пред нашия кореспондент. Когато красотата и смелостта вървят ръка за ръка, кой може да устои на спектакъла? Сара! — възкликна той, шокиран като Хю. — Не мога да повярвам!

— Тя е, не ще и питане — кимна Хю, надвесен над рамото на баща си. — Но от къде на къде се занимава с това?

— Един господ знае. — Гилбърт погледна отново снимката и се вгледа по-внимателно в лицето на младата жена. На пръв поглед то нямаше нищо общо с детето, за което се бе грижил и което си бе отишло при доста странни обстоятелства преди три години. Но сега, след като прочете името й черно на бяло, с неохота прие, че това може би наистина е Сара. Естествено, тя бе пораснала през това време. Беше глупаво от негова страна, но всеки път, когато се сетеше за нея, си я представяше като детето отпреди три години. Сега се вгледа в малкото лице под забавната шапка, в правилните черти и хитрата усмивка и усети как стомахът му се свива. Господи, тя е същата като майка си! Как не го бе забелязал по-рано? Ако не беше статията, едва ли някога щеше да се сети, че Сара и Небесната кукла са един и същи човек.

— Ходил съм на тези представления — каза му Хю. — Страхотни са като представление. Но са и доста опасни. Чувал съм за какви ли не повреди в апаратурата, при които не един парашутист е загинал или се е ранил. Защо й е трябвало на Сара да се захваща с това?

Гилбърт извади цигара от табакерата на масичката и я запали.

— Не знам, Хю, но смятам да разбера.

— За какво ти е? — попита Хю и пребледня.

— Защото така и не разбрах защо ни напусна — отвърна Гилбърт. — Ти не се ли учуди?

— Може би — нервно отвърна Хю. — Предполагам, че е имала лични причини.

— Сигурно. Но аз искам да разбера какви са били те. Мислех, че Сара е доволна от живота с нас. Когато тръгвах за Франция, всичко беше наред. Въпреки това, когато се върнах, тя си бе отишла.

Той млъкна, когато се сети колко шокиран остана, като се върна тогава и Бланш му разказа как една нощ Сара просто събрала багажа си и изчезнала, без да каже на никого къде отива. Сигурно го е планирала от месеци, каза тогава Бланш. Или пък има някакъв таен собствен живот, за който не ни е казвала. Не говори глупости!, бе отвърнал Гилбърт. Сара и таен живот! Не виждаше ли колко е откровена!

Бланш само сви рамене и остана напълно равнодушна към изчезването на момичето, което бе споделяло живота им през последните пет години. Не разбирам защо си толкова учуден, Гилбърт, бе казала тя. Момиче като нея… Няма смисъл да й отделяш толкова внимание.

Но Гилбърт дълго не можеше да я забрави и въпреки протеста на Бланш направи всичко, което е по силите му, за да я открие. Не се учудваше на твърденията на жена си, че е избягала и че няма какво повече да се направи. Тя презираше момичето от самото начало. Но всичките му опити да я открие бяха обречени на провал и накрая той се принуди да се признае за победен. Сара се бе изгубила като игла в купа сено.

Обаче Бланш като че ли не бе единствената, която се радваше. Останалите членове на семейството бяха също тъй доволни, че опитите му се оказаха безплодни и Гилбърт често се чудеше дали знае цялата истина. Тъй като никой от тях не признаваше, че знае нещо повече от това, което казваше Бланш, и тъй като нямаше как да поиска обяснение от самата Сара, той остави нещата така, въпреки че не можеше да се примири с тях. Сега, докато наблюдаваше пребледнялото лице на Хю и размишляваше върху неговите думи, подозрението, че има нещо загадъчно около изчезването на Сара, отново се породи.

— Не смяташ ли, че няма да е зле да отида и да се видя с нея? — попита той и изгледа сина си изпитателно.

— В никакъв случай! — изрече стреснато Хю. Извади носна кърпичка от джоба си и избърса чело. Гилбърт забеляза, че е покрито със ситни капчици пот.

— Защо?

— Защото ако Сара искаше да се види с теб или с когото и да е от семейството, отдавна да е дошла — обясни Хю. Гласът му бе напрегнат, доста напрегнат. — Господи, татко, нима не разбираш? Явно е започнала наново. Едва ли иска някой да й напомня за миналото и корените й. Виж я — Небесната кукла. Съмнявам се, че ще се зарадва, ако истината излезе наяве!

— За каква истина говориш?

— Че е незаконно дете на шивачка — процеди Хю.

— И какво срамно има в това? Освен това нищо няма да излезе наяве, както ти каза. Смятам да се видя с нея насаме, а не да й вземам интервю в присъствието на пресата от цял свят.

— Мисля, че е безсмислено — промърмори Хю. — А как ще я намериш?

Гилбърт посочи статията.

— Тук пише, че когато не участва в представления, Сара работи с братята Деър във фабриката за балони в „Александра палас“ — обясни той. — Ще я намеря там.

Хю отново избърса потно чело. Знаеше, че няма смисъл да спори с баща си, когато си е наумил да направи нещо.

— Ти решаваш — рече му сърдито.

Гилбърт се замисли. Ако някога не е бил сигурен как да постъпи, реакцията на Хю разсея всякакви съмнения.

— Прав си, Хю — кимна той. — Веднага отивам да потърся Сара. Съжалявам само, че тази статия не ми попадна по-рано.

Хю мълчеше. Беше го яд, че не е открил тази статия пръв, когато щеше да й види сметката в огъня. Духовете, които бяха заспали през изминалите три години, се надигнаха и започнаха да го преследват наново. Нямаше никакво желание да е наоколо, когато баща му разкрие истината за отпътуването на Сара от Чутън Лий.