Джанет Танър
Да наследиш небето (18)

6.

Сара стоеше на прозореца в кабинета на Гилбърт в „Морс моторс“ и се наслаждаваше на потопената в слънце природна картина. Предприятието бе накрая на града и, както Гилбърт бе казал веднъж, порталът гледа към Бристъл, а задният вход към провинцията. Въпреки че заемаше централно място, разположено за удобство в близост до придобивките на вековното пристанище, бизнес центъра и работната сила, обитаваща тесните улички с долепени една до друга къщи, от него се откриваха прекрасни гледки към стелещите се долини и хълмове, които се простираха на юг и запад.

Този следобед юнското слънце къпеше полетата и склоновете в мека златиста светлина и ярката зеленина се открояваше с небивала свежест, която се подчертаваше от петната с по-наситен цвят там, където релефът леко се издигаше и достигаше хоризонта, на който сините цветя на хълмовете докосваха още по-синьото небе, напръскано с малки бели пухкави облачета. В далечината стадо крави пасеше необезпокоявано, а една косачка, теглена от два здрави коня, бавно напредваше през ливадата с тучна и буйна трева.

Сара пое дълбоко дъх и пое глътка от напарфюмирания въздух, който нахлуваше в кабинета през отворения прозорец. Носеше се аромат на трева, диви цветя и прясно окосено сено и само лекият мирис на масло от цеховете напомняше за предприятието. Сара знаеше, че се е върнала у дома.

По пътя от Лондон дотук сърцето й бе разкъсвано от какви ли не емоции. Първото, което я притесняваше, бе самото присъствие на Адам, който й въздействаше така, както никой друг мъж — той я караше да се държи агресивно и едновременно с това отбранително, защото, въпреки че не приемаше самочувствието и подигравателното му отношение към нея, тя го намираше за смущаващо привлекателен, което, неизвестно защо, допълнително подсилваше противоречивите й чувства. От все сърце се бе надявала, че няма да й се наложи да пътува сама с него, но авария във фабриката за балони застави Ерик да остане в Лондон. Така тя тръгна сама с Адам за Чутън Лий. Мъчеше я и мисълта, че й предстои среща със семейство Морс, в същото време нямаше търпение да се види отново с Гилбърт. Взети заедно и разбъркани от подскачащата кола, тези чувства се бяха загнездили като здраво заплетен възел от нерви в дъното на корема й. Но докато безкрайната равнина на Уилтшър Даунс преливаше в надиплените съмърсетски хълмове, тя усети странно раздвижване във вените си и всички неприятни съмнения и страхове останаха на заден план.

Обичаше Съмърсет с пламенна любов, чиито корени бяха в далечното минало, а не в годините, дамгосани от злия нрав на Берта Пю или от омразата и презрението на Бланш и Алиша, в миналото, когато бягаше, смееше се и играеше в горите и поляните като тези, през които минаваха сега, едно дете с чувство за сигурност в безгрижния свят, пълен с любов и без каквото и да е предчувствие за това, което предстоеше. Тези корени бяха още по-дълбоки и водеха началото си от предните й, които бяха обичали, работили, играли и умирали тук. Тази земя бе част от нея, Сара й принадлежеше. Сега, когато стоеше на прозореца с поглед, зареян в далечината, тя разбра, че това място е не само нейното минало, но и нейното бъдеще.

Мъжете говореха за самолета. Адам обясняваше, Гилбърт задаваше безброй въпроси, Лорънс гледаше с обичайния си сериозен поглед. Сара чуваше гласовете, но не ги слушаше. Летенето я вълнуваше, но техническите подробности не я интересуваха. Остана с впечатление, че има напредък в разговора. Въпреки скрупулите на Лорънс, предложението „Морс моторс“ да направи двигателя на самолета не бе отхвърлено. В този момент чу Гилбърт да пита: Какво ще кажете за двеста двадесет и пет лири? и тъй като разбра, че са на път да се споразумеят, тя се обърна тъкмо когато по лицето на Адам за кратко се изписа изненада, която премина в обичайната му небрежна усмивка.

— Какво мога да кажа! — Той протегна ръка. — Тъй като знам, че и партньорът ми ще остане доволен, мога да кажа, че с радост ще приемем вашата оферта.

— Добре. — В очите на Гилбърт проблясваха искри, които напомняха на Сара погледа на дете, което току-що е разопаковало коледния си подарък, за да открие много желана играчка. Лорънс обаче се опитваше да прикрие неодобрението си зад доста фалшива усмивка и Сара, която не разбираше нищо от стойността на тази поръчка, реши, че цената на Гилбърт е доста ниска. Явно възторгнат от идеята, той проявяваше прекомерна щедрост. „Морс моторс“ нямаше да има голяма, ако въобще има някаква, печалба от сделката.

— Къде смятате да правите изпитанията? — попита той Адам.

— Честно казано, още не сме намерили подходящо място — призна Адам. — Засега чертежите правим в една стая в квартирата ни, която сме превърнали в чертожна зала, а за работилница наехме едно празно помещение на гарата. Но тъй като не можем да подкараме самолета на магистралата, търсим някакъв навес в близост до подходящо поле, за да можем при първа възможност да вадим машината и да извършваме изпитанията вместо всеки път да я разглобяваме и сглобяваме.

Гилбърт извади табакерата си, запали една цигара и дръпна замислено.

— Държите ли да сте непременно в Лондон?

— Работим в Лондон, а със самолета се занимаваме в свободното си време. Защо питате?

— Защото имам предвид едно подходящо място — едно широко поле зад къщата ми в Чутън Лий. Празно е, само в отсрещния край има няколко бряста и е под наклон — идеално за допълнителното ускорение, което би помогнало на самолет да се издигне във въздуха. А в близост има един хамбар, който може да се използва като навес за машината. Покривът е малко паянтов, но постройката е стабилна и доста просторна. Мисля, че отговаря на всички условия.

— Не го ли използвате?

— Хамбарът е почти празен, има само няколко земеделски сечива и въпреки че на поляната извеждаме кравите на паша, няма да е никакъв проблем да ги местим за изпитанията. Освен това те ще поддържат тревата достатъчно ниска. Но тук сме доста отдалечени от Лондон — додаде Гилбърт и изгледа Адам замислено. — Освен ако не се опитате да си намерите работа в района на Чутън Лий — добави той след малко.

Сара едва не се засмя. Колкото Гилбърт да се опитваше да скрие чувствата си, Сара виждаше, че гори от нетърпение да предостави задния си двор за създаването на самолет.

— Да разбирам ли, че не желаете да напуснете настоящия си работодател?

Адам сви рамене.

— Аз лично не се чувствам обвързан по никакъв начин, предполагам, че същото се отнася и за Макс. Мислим само за самолета. За жалост, ние зависим от работата си, защото имаме нужда от заплати. Пионерите също трябва да ядат.

— Лорънс, имаме ли някакви свободни места в момента? — попита Гилбърт.

Пухкавото лице на Лорънс гледаше намръщено — разговорът вече бе приел доста обрати, с които той не бе съгласен.

— Не, татко, не мисля.

— Жалко — начумери се Гилбърт.

— Господи, не мога сега да искам от вас и на работа да ме вземете! — веднага каза Адам. — Достатъчно е това, което вече направихте за нас. Но си заслужава да помислим върху предложението ви. Ще поговоря с Макс за него. Има ли други производители на коли наоколо?

— Не, но имаме всякакви машиностроителни заводи — за автобуси, корабостроителници и така нататък. Може би ще си намерите работа в някой от тях.

— Трябва непременно да го обсъдя с Макс — кимна Адам. — А каква ще е горе-долу сумата, която ще искате за наема на полето и хамбара?

— Номинална — сви рамене Гилбърт. — Не смятам да ви разорявам, господин Бейли. Гледам на това като на свой малък принос за прогреса на авиацията. Сега ви предлагам да отидем в Чутън Лий, за да хвърлите един поглед. А ако решите да се преместите в този край, знайте, че предложението ми остава в сила.

— Много съм ви задължен, господин Морс — погледна го с благодарност Адам.

Лорънс стана и тъй като продължаваше да гледа намусено, Сара изпита известно съчувствие към него. Имаше чувството, че животът му е пълен с подобни разочарования.

— Ако нямаш нужда повече от мен, татко, да тръгвам, защото имам доста работа — смънка той.

— Да, отивай, Лорънс — кимна Гилбърт. — Ще се качиш ли при мен, Сара?

— Разбира се — съгласи се Сара с радост, макар и да нямаше търпение да чуе мнението на Адам за предложението на Гилбърт.

— Аз ще карам отпред — предложи Гилбърт. — Не е трудно да се намери Чутън Лий, но може да сбъркате пътя.

Отидоха до паркинга, където бе спрян лъскавият ролс-ройс на Гилбърт и изчакаха, докато Адам запали остарелия си панхард. Не след дълго излязоха на широкото шосе и оставиха зад гърба си тесните градски улички. Птичките, стреснати от боботенето на моторите, наскачаха и се скриха в храстите, а опияняващият аромат на природата събуди трепета на болезнена носталгия в сърцето на Сара.

— Дано да не ми се сърдиш, че ти писах! — погледна го смутено тя.

— Да ти се сърдя? Господи, ако знаеш колко се зарадвах! — Гилбърт смени скоростта и й се усмихна. Първо, много съм доволен, че мога да участвам в този проект. Второ, искрено съм щастлив, че идваш да ни навестиш. Когато дойдох да те видя, ти казах, Сара, че за мен няма да има по-голяма радост, ако решиш да се върнеш в Чутън Лий, и то завинаги.

— Ами останалите? — попита тя, защото отново започна да се изнервя при мисълта, че скоро ще ги види.

— Каквито и проблеми да си имала с тях, скъпа моя, те отдавна са забравени — непринудено рече той. — Бланш те харесва, а Алиша ще се радва на компанията на друга млада жена в семейството. Знаеш ли колко й липсваш!

Сара мълчеше. Дали това бе просто най-обикновена любезност, или Гилбърт не си даваше сметка за противоречията между двете?

— Не можеш цял живот да се занимаваш с парашутизъм — продължи Гилбърт, като заобиколи една клатушкаща се каручка по пътя и махна за поздрав на каруцаря. — Когато тръпката отмине, надявам се, че ще си спомниш, че домът ти е у нас. — Доколкото разбирам, господин Бейли е добър твой приятел — добави той.

Гласът му бе непринуден, очите му не се виждаха, скрити зад очилата, но Сара схващаше подтекста, който се криеше в привидно безобидните му думи. Значи това било! Освен интереса към самолетите, Гилбърт имаше и друга причина да кани Адам Бейли в Бристъл — помислил си е, че има нещо между него и Сара и се е надявал, че гостоприемството му вероятно ще я примами да се върне.

— Отскоро познавам Адам — призна тя. — Освен това съм сгодена и ще се омъжвам за Ерик Гардинър, колегата от Летящите Деър.

— А! — Гласът му по никакъв начин не издаваше мислите му в момента. — Сега разбирам! Видях пръстена ти и помислих…

Тя се изчерви. Съвсем беше забравила, че е с годежния си пръстен. Гилбърт го бе забелязал и си бе направил погрешен извод.

— Съжалявам, трябваше да ти кажа — смънка тя.

— Въобще не се сетих.

Той не отговори веднага, защото бе зает да качва един по-стръмен баир. Но след малко поде пак:

— Мислех си, че едно наскоро сгодено момиче едва ли ще може да мисли за нещо друго, освен за годеника си. Обичаш ли го, Сара?

Неговата проницателност я стресна.

— Да, да, разбира се, че го обичам — бързо отговори тя. Не искаше да споделя хилядите съмнения, които все още я тормозеха, когато мислеше за бъдещия брак с Ерик.

— Дано! — рече сериозно той. — Сполучливият брак е чудесно нещо, но бракът за неподходящ човек си е жив ад. Не ти го пожелавам.

— Ерик е добър и мил — смутена заобяснява тя. — Не мога да си представя, че съжителството с него може да бъде ад.

— В такъв случай, поздравления! Надявам се, че Ерик разбира какъв късмет е извадил с теб. Може някой път да се видя и да поговоря с него.

— Да, разбира се. Той смяташе да идва с нас, но му излезе работа. Както и Макс, партньорът на Адам. Но според Адам той не обичал дългите пътувания — додаде тя, нетърпелива да смени темата, защото не вярваше, че още дълго ще успее да крие истината от Гилбърт.

Пътят й ставаше все по-познат. Разпозна шосето, по което караха с Хю в оня съдбовен следобед, и обърна глава, за да не гледа. След това минаха по един завой и когато пред очите им се показа „Чутън Лий хаус“, притихнала на обедния пек, сърцето й подскочи.

Каква красива къща! Старите й камъни блестяха в златисто, облени в слънчева светлина, високите й комини се протягаха към синьото небе. Дърветата наоколо хвърляха шарена сянка връз пътеките. Гилбърт сви към обора, а след няколко минути и Адам спря след него.

— Да отидем първо на дългата ливада — предложи Гилбърт и помогна на Сара да слезе от високата седалка. — Ти ще дойдеш ли с нас, скъпа?

Сара погледна с копнеж към конюшнята.

— Ще ми се сърдите ли, ако не дойда? Много искам да видя Сладуна, а дългата ливада съм я виждала неведнъж.

Гилбърт кимна.

— Тя е в заграденото място до обора с Барон, сина й. Няма да повярваш на очите си. Порасна, вече е на три години. Когато се върнем, ще влезем за чаша чай, преди да си тръгнете. Освен ако не успея да ви разубедя и приемете поканата ми да останете и на вечеря.

— Благодаря, но утре рано трябва да съм на работа. Освен това нямам търпение да разкажа на Макс за разговора ни — отклони любезно поканата Адам.

В този момент Сара искрено се молеше да не се натъкне на Бланш или Алиша, преди да са се върнали. Но нищо не можеше да я откаже от срещата с любимата кобилка.

Тя тръгна към заграденото място. Въздухът бе свеж и ароматен, ухаеше на трева и прясно окосено сено. Пое дъх с удоволствие. Навремето тези неща бяха част от ежедневието й и тя ги приемаше така естествено, както дишането. В забързания ритъм на живота си с братята Деър не й бе останало време да осъзнае колко много й липсват.

Сладуна се бе навела и пасеше, но от Барон нямаше и следа. Тя извика на кобилата и в момента, в който чу гласа на Сара, животното подскочи, започна да цвили, втурна се към нея, подаде нос през оградата и я подуши. Очите на Сара се напълниха със сълзи и тя зарови лицето си във врата на животното.

— О, Сладунке! Върнах се у дома — прошепна тя и разбра, че искрено желае да остане тук.

 

 

— За успеха на нашия самолет, господин Бейли! — обяви Гилбърт и вдигна чашата с чай, сякаш бе пълна с шампанско, а сините му очи блестяха от ентусиазъм. — Тъй като не успяхме да ви убедим да останете за вечеря, съм принуден да вдигна тост за съвместното ни дело с китайски чай. — После той се обърна към Сара. — Сигурна ли си, че не искаш да останеш у нас за няколко дни, скъпа?

Сара знаеше, че мечтае за това. Но не можеше. Ерик щеше да я чака, на следващия ден имаха демонстрация. Освен това… Сара погледна Бланш, изопнала снага на стола до масивната маса. Когато Гилбърт я представи на Адам, тя разцъфна в широка и ласкава усмивка, но когато поздрави Сара, в погледа й просветнаха ледени пламъци, които убедиха Сара, че нищо в нейното отношение не се е променило.

— Благодаря, но трябва да си тръгна с господин Бейли.

Гилбърт кимна примирено.

— Както кажеш. Но се надявам, че скоро ще те видим отново. Освен това искам да се запозная с годеника ти. — После той се обърна към Адам. — Доколкото разбирам, искате да ви предадем двигателя колкото е възможно по-скоро. Имам чувството, че пионерите са в постоянна надпревара.

— Нещата се развиват много бързо — кимна Адам. — Очаквам в най-скоро време или Блерио, или Хюбърт Латъм да прекосят Ламанша. — Той млъкна и продължи замислено: — Честно казано, аз съм на страната на Хюбърт. Заел се със самолетите, защото лекарите му казали, че му остава само година живот, и решил, че може да се изложи на всякакви опасности.

— Това се казва пионерски дух! — усмихна се Гилбърт. — Но и вие го притежавате, господин Бейли, и аз съм убеден, че ще успеете.

Адам отвърна с каменно изражение.

— Трябва. Според Библията добродетелните ще наследят земята. Може и да е така, кой съм аз да го оспорвам! Аз обаче искам да предскажа нещо. Смелите ще наследят небето.

Сара усети тръпки на вълнение. Ако някой го направи, това ще е само Адам! Може да е арогантен, но вероятно това бе необходимо качество за човек, дръзнал да победи природните закони. Вбесяваше я със способността си да я принизява само с дума или поглед, но притежаваше безспорна сила и известна доза авантюризъм. Ако някой успее да вдигне самолет в небето, това щеше да е именно той.

Странно вълнение я обзе, когато го погледна, а той сякаш усети погледа й и вдигна глава. Очите им се срещнаха. Веселото предизвикателство в неговите бе тъй силно, че тя се почувства като покосена от гръм.

— Кой първи се е качил на небето? — попита Гилбърт Адам. — Обикновено се спряга името на Сам Коуди, но съм чувал, че Алиът Роу го изпреварил в „Брукландс“, въпреки че не е имало свидетели, които да могат да го докажат.

Сара настръхна леко. Познаваше Сам Коуди от времето, когато се занимаваше с парашутизъм в „Александра палас“, и харесваше ексцентричния изпълнител.

— Възможно е — съгласи се Адам. — Горкият Роу, постоянно има проблеми. Родаковски, менажерът на „Брукландс“, смята да му забрани да стъпва там. Но поне и двамата са истински пионери, за разлика от мосю Белами.

— Мосю Белами? — намеси се Бланш, предлагайки му кифличка.

— Един шарлатанин, който измамил всички, че единствената причина съоръжението му от бамбук и лен да не се отлепи от земята, била, че въздухът в Брукландс бил по-различен от този във Франция. И с втората му измислица, аерокатамарана, станало почти същото. Спрял насред едно частно езеро. Тогава мосю Белами, който дължал пари на почти всеки търговец в района, се качил на един балон и повече никой не го видял.

Внезапен тропот на копита отвън накара всички да погледнат през прозореца. Дневната гледаше не само към ливадата пред къщата, но и към парка отстрани. Кон и ездач го прекосяваха в галоп.

— Алиша! — измърмори Бланш. — Защо трябва постоянно да язди като бясна!

— Тя е прекрасна ездачка, скъпа — рече Гилбърт с усмивка на уста.

— Може. Но няма да се учудя, ако един ден си счупи главата.

— Съмнявам се. Съвсем скоро ще срещне някой млад мъж, който ще я озапти. — Той погледна Адам.

— Алиша е дъщеря ми, господин Бейли, и трябва да ви призная, че е луда глава. Бланш постоянно се тревожи за нея, но аз се радвам на бодрия й дух.

— Наистина язди добре — рече Адам, а Сара леко се възмути от възторга му, защото още помнеше подигравателното му отношение към подвизите й във въздуха.

— Да се надяваме тогава, че ще изразходи енергията си, препускайки с Барон — иронично отбеляза Бланш — защото по обяд заплашваше, че ще избяга със суфражетките^[1].

Гилбърт се разсмя.

— Може да е луда глава, но така е свикнала с удобствата, които й предлагаме, че едва ли ще рискува да я приберат и хвърлят в затвора. Суфражетките са смели жени, които се борят за справедлива кауза, и аз ги подкрепям. Но въпреки това, което казва, трудно мога да си представя дъщеря си като една от тях.

Докато говореше, чуха стъпки по коридора, вратата се отвори и на нея застана Алиша. Косата й се беше заплела като черен ореол около главата й, вятърът бе зачервил бледите й бузи, а устните й цъфтяха в усмивка от удоволствието от ездата. Сара забеляза как Адам присви доволно очи, когато Алиша влезе в стаята и докато сваляше ръкавиците си, ги изгледа.

— Не знаех, че имаме гости! — Погледът й се плъзна хладно покрай Сара и се спря на Адам. — Вие сигурно сте господин Бейли. Аз съм Алиша Морс.

Адам стана.

— Радвам се да се запозная с вас, госпожице Морс.

— Наричайте ме Алиша. — Тя задържа погледа си върху него още известно време и се завъртя, за да си вземе сандвич. Но изражението на виолетовите й очи не убягна на Сара.

Тя забеляза, че Алиша не се е променила ни най-малко. Все така знаеше как да привлича вниманието към себе си, как да пленява със странна смесица от директност и кокетство, които сега се подсилваха от красотата й. В момента всички погледи бяха насочени към нея, защото тя ядеше сандвича си с деликатност и удоволствие по невероятно чувствен начин, а костюмът за езда подчертаваше грациозната й фигура и й придаваше извивки, които на практика не съществуваха, защото Алиша бе все така плоска в областта на гърдите и ханша.

— Чух, че строите самолет, господин Бейли — поде Алиша и прокара пръст по устните си, за да изчисти трохите. — Успяхте ли да придумате баща ми да построи двигателя?

— Да, успя — увери я Гилбърт. — Може би скоро ще видиш това, за което говорим. Предложих на господин Бейли дългата ливада за изпитанията.

— А той прие ли?

Ах, това студено предизвикателство на виолетовите очи!

— Зависи от това дали с партньора ми ще успеем да си намерим работа тук — обясни Адам. — Трябва да работим, за да имаме пари за проекта.

— Татко не може ли да ви измисли нещо?

— Лорънс казва, че няма свободни места — поне за момента — обясни Гилбърт.

— О, Лорънс! — подразнено рече тя. — Винаги можеш да се оправиш с него.

— Лорънс ръководи предприятието — твърдо каза Гилбърт. — Не мога да подценявам поста му по този начин, Алиша.

Тя тръсна глава и този дребен жест говореше по-ясно, от която и да е дума за отношението й към брат й.

— Надявам се, все пак, господин Бейли, че ще построите самолета си тук. А може, ако го издигнете във въздуха, да ме вземете със себе си или пък дори да ме научите да го карам!

— Алиша! — скара й се Бланш, скандализирана. — За пръв път чувам подобно нещо! Жена да лети! Как ти идват подобни щуротии на главата!

— Какво толкова казах? — учуди се Алиша. — Яздя не по-лошо от един мъж, дори по-добре от някои. Защо да не карам самолет?

— Съгласна съм с нея — намеси се Сара. Вече бяха обърнали достатъчно внимание на Алиша. — И аз бих искала да полетя със самолет. Освен това трябва да знаете, че усещането там горе в небето е неповторимо!

— С балон. Това е друго — прекъсна я Алиша пренебрежително. Всеки може да се качи с коша и да скочи от него. Но да летиш със самолет… — Тя проточи глас, за да подсили разликата в отношението си към върховното постижение и безсмислицата.

— Сигурен съм, че и двете ще станете добри пилоти — усмихна се Гилбърт и се обърна към Адам. — Личи си, че са отраснали заедно, нали? Сестринско съперничество!

Алиша погледна така, че даде на Сара да разбере възмущението си от забележката. После престорено се усмихна на Адам.

— Виждате ли? Татко ни има доверие.

— Сигурен съм, че има основание за това — каза Адам. — Но първо трябва да построим самолет, който да полети.

— Ще го построите — уверено рече Сара. — Какво каза преди малко, Адам? Смелите ще наследят небето. Мисля, че имаше предвид себе си, убедена съм.

— Дано! — Адам стана. — А сега, моля да ни извините, господин Морс, но трябва да си тръгваме. Чака ни дълъг път, а и искам да се приберем по светло.

— Разбира се. Да се грижите добре за Сара. Надявам се, че скоро ще се видим, господин Бейли.

Сбогуваха се и Гилбърт ги изпрати до колата на Адам. Докато сядаше на седалката, Сара осъзна, че си тръгва от Чутън Лий със също толкова смесени чувства, с колкото бе дошла.

Обичаше мястото, обичаше Гилбърт, обичаше Сладуна. Но от друга страна, мразеше Алиша и Бланш, както преди, дори повече, защото сега ги разбираше по-добре. Алиша бе повърхностна и обичаше да се изхвърля, а Бланш бе коварна и безмилостна. На Сара изведнъж й дожаля за Гилбърт, който бе попаднал в капана на тази жена.

Слънцето вече заничаше като огнена топка над далечните хълмове. Докато колата боботеше по пътеката покрай къщата, Сара се обърна, за да види още веднъж внушителната фасада на „Чутън Лий хаус“, чиито прозорци отразяваха алените лъчи на замиращото слънце.

Сара си обеща да се върне отново. Знаеше, че въпреки противоречията и караниците, въпреки лошите чувства и неприкритата враждебност, това бе обещание, което щеше да изпълни.