Джанет Танър
Да наследиш небето (10)

7.

В един топъл летен следобед на юли 1906 година Хю Морс излезе от „Чутън Лий хаус“ с кошница за пикник в ръка, която Кук бе напълнила с всевъзможни лакомства, и се запъти към паркинга, където го чакаше последната придобивка на баща му, новият „Ролс-Ройс Силвър Гоуст“. Това бе красива кола и Хю отдавна мечтаеше да я вземе за по-дълго, тъй като откакто се върна от последния срок в частното училище, бе правил само няколко кръгчета с нея.

Когато караше редом с баща си, Гилбърт непрестанно му даваше наставления: Намали, че ще се пребием!, или Не натискай педала толкова силно, синко!. Затова Хю нямаше търпение да го оставят на мира, за да види какво може сам, и да изпробва мощността на двигателя. Ето че най-после имаше тази възможност. Гилбърт беше във Франция, където бе поканен, за да се запознае с постиженията на Сантос-Дюмонт, талантливия аржентински инженер, конструктор на летяща машина. Хю веднага използва шанса да покара ролс-ройса.

Докато оставяше кошницата за пикник в багажника, той си свирукаше парче от опера на Гилбърт и Съливън^[1], а сините му очи блещукаха игриво на красивото му лице. Възможността да покара новата кола не бе единствената причина за веселото му настроение и сладостната тръпка, която гъделичкаше тялото му от време на време. Без да споделя с доведената си майка, която едва ли щеше да одобри намеренията му, той бе поканил Сара Томас да се присъедини към него.

Хю продължаваше да си свирка, когато застопори манивелата и я завъртя с лекота. През изминалите пет години симпатичният юноша бе израснал в красив и добре сложен мъж. Вече бе висок колкото баща си, но тъй като все още бе само на осемнадесет години, можеше да се очаква, че ще добави още десетина сантиметра към ръста си. Освен това с помощта на редовни спортни занимания бе придобил атлетична фигура. В училище бе запален по крикета и ръгбито, а вкъщи редовно яздеше и плуваше в езерото и вировете на реката. В резултат на това плещите му наедряха, а бицепсите му издуваха ръкавите на ризите. Тазът му обаче остана тесен, както винаги, а светлобежовите панталони, с които ходеше, го подчертаваха заедно с дългите му мускулести крака.

Хю се гордееше със силното си и здраво тяло и с нетърпение очакваше деня, в който щеше да надене униформата на офицер. Беше взел блестящо приемните изпити в „Сандхърст“^[2] и есента щеше да замине там, за да започне обучението си. Но дотогава имаше време и сега единствената му грижа бе как по-приятно да оползотвори горещите летни дни.

Двигателят на ролса запали, колата затрепери, Хю скочи на седалката и пое волана. Натисна гумения клаксон, за да предупреди Бранди и Бет, двата лабрадора, които надничаха любопитно на двора, че тръгва, и потегли през паважа към шосето с развята от вятъра смолисточерна коса.

Ето това се казва живот!, помисли си той и се разсмя. Една сврака се стресна и стрелна като обезумяла пред колата. Обзе го моментно съжаление към брат му Лорънс, който сигурно щеше да пропилее този прекрасен ден в предприятието.

Както Гилбърт и предполагаше, напъните на Лорънс да се сдобие с висше образование се провалиха и тъй като резултатите от приемните изпити не бяха достатъчно високи, за да му осигурят място в университета, след като завърши училище, той веднага започна работа в семейната фирма. Бе доволен от това стечение на обстоятелствата. На практика Лорънс бе безсъмнено способен, въодушевен да работи в бащиното предприятие толкова, колкото Хю мечтаеше за военна кариера, и вече даваше първите признаци, че на него може да се разчита. Не притежаваше експериментаторския замах на баща си и дядо си или усета им към прогресивните тенденции, но бе със солидни практически познания и стоеше здраво на земята. В съчетание с трудолюбието му тези качества вдъхваха доверие у работниците — макар и да го възприемаха като прекалено сериозен за крехката си възраст, те го уважаваха и обичаха, вярваха, с основание, че бъдещето на компанията е сигурно в неговите ръце.

Добре че е Лорънс!, мислеше си Хю с благодарност, докато вземаше един завой по криволичещия път. Ако не беше той, може би баща му нямаше да го остави току-така да осъществи собствените си амбиции. Може Франк Рейзи да е отличен генерален директор и вещо да ръководи работата на предприятието, може Джо Айзъкс, седнал в прашното си кабинетче, да се справя със счетоводството безупречно и да дава добри правни съвети, без да безпокои адвоката на фирмата, но Хю знаеше, че Гилбърт никога не би допуснал компанията да не се оглавява от член на фамилията Морс. Слава богу, Лорънс с радост пое тази отговорност. Така Хю бе свободен да избира сам бъдещето си и да се радва на живота.

В този следобед радостите на живота му се струваха още по-съблазнителни. Да кара колата сам, без да бъде критикуван непрестанно. А още по-вълнуваща му се струваше възможността да впечатли Сара с шофьорските си способности и да я спечели.

Настроението му се повиши, когато си помисли за Сара. Страхотна мадама, няма грешка! Хю вече рядко се сещаше за жалкото същество, което баща му някога доведе в „Чутън Лий хаус“. Но добре си спомняше как като се върна във ваканция предната Коледа, не можа да повярва на очите си, когато я видя — едно наистина прелестно създание под собствения му покрив.

Промяната, естествено, бе постепенна. Дългогодишните усилия на съзнателния Ричард Хартли бяха изострили иначе пъргавия й ум и разширили познанията й, непрестанните контакти с хора от сой бяха облагородили речта й, култивирайки у нея стегнат изказ и почти безупречно произношение. Простоватият акцент изчезваше напълно в присъствието на семейство Морс и техните приятели. Него тя пазеше като защитно средство само за разговорите с осиновителите си, семейство Пю, и за старите приятели от селото, които бяха единствената връзка с миналото й. Самочувствието й бе пораснало, държеше се уверено, непринудено и приятно. Явно бе научила доста неща от Алиша и бавно, почти незабележимо, престана да се изживява като вечно онеправдана пред благородните представители на семейство Морс и започна да се държи като че ли е една от тях.

Физически тя порастваше по-бавно. Най-накрая фигурата й се преобрази съвсем неочаквано бързо и сякаш за една нощ кльощавото дете разцъфна и придоби заоблените форми на хубава млада жена.

Сега Сара бе висока и елегантна, с дълги крака и, кестенява коса, която се спускаше освободена от панделките, с които я пристягаше като дете. Гърдите й бяха стегнати и вирнати, талията — крехка, както винаги, а ханшът, макар още не напълно узрял и закръглен като праскова, привличаше окото. Добрата храна и изобилието й бяха окичили бузите й с рози, а очите й, сини като незабравки, блестяха от здраве и добро настроение. Но вероятно свежото й излъчване бе това, което най-много привличаше Хю.

От години изумително красивите черти на Хю привличаха вниманието на всяко момиче, с което се запознаваше. Макар и само на осемнадесет години, зад гърба си той вече имаше цяла армия от обожателки и познаваше, и знаеше как да се пази от всяко трепване на клепачите, а всеки таен поглед му подсказваше за поредното завоевание. Не само млади момичета трепваха при вида му. Имаше и една-две по-възрастни жени, които по доста по-обигран, но провокиращ начин бяха проявили интереса си. Но не и Сара. Тя нито веднъж не бе направила и най-малък намек, че се интересува от него не като приятел, а като мъж. Това го възпламеняваше тъй, както никое кокетство не успяваше да го стори.

Защо не го забелязваше, по дяволите! Дали бе все още с детски акъл, въпреки новото си, похотливо тяло и не изпитваше ни най-малко любопитство или желание? Алиша бе само с една година по-голяма, но не се срамуваше да флиртува с Оливър, приятеля, когото Хю доведе през ваканцията. Обаче не биваше да забравя, че сестра му съзнаваше напълно силата на тялото си. Един-два пъти двамата се бяха усамотявали и сега само при спомена за това кръвта му кипваше и се наливаше в слепоочията, обливайки лицето му с червенина. Но Хю знаеше, че игрите с Алиша са опасни. Само да разбереше, баща му щеше добре да го нареди с конския камшик, нищо, че вече е толкова голям. А и как би могла сестра ти да е по-интересна от тази прекрасна млада жена, която бе разцъфнала незабелязано?

Хю напразно правеше всичко, което е по силите му, за да привлече вниманието на Сара. Беше мила с него, но по много по-сестрински начин дори от Алиша. Не можеше да си прости, че в началото именно той бе инициаторът за това приятелство. Направи го, защото му беше жал за нея, разбира се — тя бе тъй малка и отчаяна, а всички я мразеха и презираха. Сега съжаляваше, че не е бил по-високомерен, дори жесток с нея. Така вероятно щеше да я накара да му се възхищава, а не просто да го харесва и щеше да може да разчита на отговор, когато й окаже и най-малкото внимание и любезност. Вместо това в момента той бе за нея просто добрия стар Хю. В това си незавидно положение едва ли можеше да очаква да събуди интереса й към любовна среща. Всеки път, когато й се усмихваше, тя отвръщаше с обичайната си усмивка, очевидно, без да подозира как е развълнувала сърцето му, а когато я заговаряше, тя му отговаряше с привичната си непринуденост. Дори когато я докосваше, тя сякаш не трепваше и не си даваше сметка за въртопа, който връхлиташе душата му. Само веднъж, когато събра сили да прокара бързо ръка по бюста й, тя реагира. Кръвта й се качи и изби по лицето й като ехо от импулсите, които пронизваха тялото му, и за миг той помисли, че този физически контакт е събудил у нея вълнение, равно на неговото. Ала приятната мисъл бе бързо разсеяна. Погледът й за кратко срещна неговия, но в него се четеше не кокетство, а ужас, и тя бързо побягна, сякаш обзета от паника.

Но вместо да обезсърчи Хю, тази реакция още по-дълбоко възпламени страстта му. Никой преди това не бе докосвал гърдите й, той бе убеден в това. Той бе първият. Силна възбуда премина по вените му като ток от трансформатора на двора, кожата му изтръпна, краката му омекнаха. Чудеше се какво ли ще е усещането, което тези гърди ще предизвикат, когато свали от тях катовете плат, които се пречкаха на пръстите му сега, и как ли ще изглеждат. Хю не бе виждал гола жена досега — освен, разбира се, Алиша, но тя бе плоска като момче. Беше разглеждал заедно с няколко приятели в училище снимки, които едно от момчетата бе успяло да вкара тайно — снимки на полуголи момичета в странни пози, които според фотографа явно бяха еротични, ала момчетата само се изсмяха на първичния и безвкусен начин, по който представяха женските форми. Момичетата от фотографиите бяха до една доста закръглени, с пищни задници и яки, здрави балдъри, а голите им гърди висяха, натежали като презрели любеници. Според Хю Сара бе някъде по средата между тези две крайности и желанието му да я познае започна да го преследва като натрапчива мисъл.

Беше й предложил излета с ролса с притаен дъх, защото се ужасяваше при мисълта, че може да му откаже. Но тя прие с готовност, притеснена само от един малък страх: Сигурен ли си, че баща ти няма да има нищо против?.

Големите очаквания, които не напускаха мисълта му, го насърчиха:

— Защо да има нещо против? Той ми е позволил да карам колата.

Тя знаеше, че не я лъже. Но не знаеше, че той за първи път ще я кара съвсем сам, и се надява, че Гилбърт няма да разбере.

— Добре тогава — рече тя усмихната, трапчинките грейнаха на бузите й, а той усети как познатата топлина попарва най-чувствителните места на тялото му.

Сега, докато завиваше към пътеката пред къщата на семейство Пю, той я видя да чака отпред. Беше с карирана рокля и голяма сламена капела, привързана под брадата й с шал от шифон. Тя му махна, а той не се поколеба да се изфука, натисна педала и профуча в облак прах, след което рязко спря пред нея.

— Здрасти! Значи вече си готова!

— Готова съм от един час — с неподправена откровеност призна тя. — Не можеш да си представиш какво значи да се отървеш от госпожа Урсуз за цял следобед! Изпитвах ужас, че ще ми измисли някоя работа и ще закъснея, затова реших да се покрия и да не й се мяркам много-много пред очите.

Госпожа Урсуз бе името, с което Сара наричаше Берта. Беше си измислила прякори за всеки и това винаги го разсмиваше. Лорънс беше Темерута, Лио — Влечугото. Тайно викаше на Алиша Осата, но не смееше да го каже на Хю, защото се боеше, че ще го обиди. Двамата с Алиша бяха много близки.

Нямаше никакъв проблем обаче да се подиграва с госпожа Пю. Той се разсмя и пъргаво скочи от колата.

— Тогава щеше да се разправя лично с мен — нахакано се изпъчи той. — Я по-добре сложи тази мушама, Сара. Специално за теб съм я взел.

Кавалерски й я държа, докато тя пъхаше ръце в белите й ръкави. Дрехата й стигаше почти до земята и през смях тя се завъртя няколко пъти пред него. И той се засмя, макар и с леко съжаление, защото мушамата напълно скриваше прекрасната й фигура, но без нея роклята й щеше да се изцапа, особено в сух ден като днешния, когато колелата вдигаха облак прах и при най-ниската скорост.

— Къде ще ходим? — попита тя, докато се качваше в колата с негова помощ.

— Знаеш ли гората Бери?

Познаваше всеки сантиметър от всички околни гори и поляни, до които можеше да се стигне пеш, но колата предоставяше по-големи възможности за по-далечни пътешествия. Хю бе обиколил и избрал мястото, което според него бе най-подходящо.

Докато караше, Сара го наблюдаваше внимателно.

— Искам и аз да опитам — каза тя.

— По-нататък може и да ти дам.

Сега караха по прав път и той натисна здраво педала, докато достигна почти шейсет километра в час. Хю тайно погледна Сара. Вятърът плющеше в лицето й, очите й блестяха, а шалът й се вееше и откриваше нежния й врат. Той бързо отвърна поглед. В момента шофирането изискваше пълна концентрация. По-късно ще има достатъчно време да се наслаждава на Сара.

— Колко хубаво, че баща ти отиде във Франция! — опита се да надвика тя шума на двигателя. — Вярваш ли, че оня господин, не помня как се казваше, ще успее да построи машина, която ще лети?

— Защо не? — извика й той. — Братята Райт от Америка вече я направиха.

— И тя наистина ли лети? Като птица?

— В момента могат да изпълняват само съвсем кратки полети. Мисля, че доста се изхвърлиха преди две-три години, когато поканиха всички вестници да ги гледат, но се изложиха и сега вече май никой не ги приема на сериозно. Иначе съм убеден, че все някога ще литнат. Всичко е въпрос на време, още малко доизкусуряване, много изпитания и провалени опити. Но съм сигурен, че един ден хората ще литнат заедно с птиците, и този ден не е съвсем далеч, ако питаш мен.

— А тоя Сантос, и той това ли прави?

— Да. Татко много се развълнува, като разбра, че може да отиде и да види какво е направил досега. — Хю млъкна, защото се наложи внимателно да намали и вземе завой по пътя. Колата напълно оправдаваше всичките му очаквания и той бе на върха на щастието.

Знаеш ли какво си мисля? — попита той, след като отминаха завоя и отпред се откри правият път. — Според мен татко има желание да произвежда двигатели за самолети.

— Баща ти? В „Морс моторс“! — не можеше да повярва на ушите си тя.

— Защо не? Нали все някой трябва да го прави. Татко винаги е бил напредничав човек. Единственото, което ме притеснява — сподели той, — е, че татко вече няма толкова много време за предприятието, а Лорънс май не гори от желание да поеме този риск. Нали го знаеш колко е задръстен.

— Темерутчето ли? — разсмя се Сара. — Нали обаче знаеш, че е готов да изпълни всяко желание на баща ти?

— О, да, в това никой не се съмнява. Лорънс е послушно момче. — В гласа му се долавяха саркастични нотки.

Тя сбърчи вежди.

— Не бива да се подиграваме на Лорънс, Хю. Не е прилично. Какво е виновен, че е малко…

— Че е малко задръстен ли? — опита се да й помогне Хю.

Тя отново се разсмя.

— Е, добре де, добре!

Плетовете, бялнати от избуялия и разцъфнал девесил, се нижеха край тях с бясна скорост, тук-там се лилавееха върбовки сред бледите цветове на трендафила. От повдигнатата седалка на колата погледът им се извисяваше над плетовете към ливадите, където стада крави бяха излезли на паша, и сред черно-белите фризийки, съвсем като тези в Чутън Лий, се перчеха, лъскави и красиви, ръждивокафявите представителки на породата Джързи. Редом с пасбищата се стелеха златни ниви, осеяни с яркочервените копринени цветове на мака, а над тях зелените хълмове се протягаха да докоснат синьо-лилавото небе. Пътят беше почти пуст — ако не бяха тътрещата се каручка и елегантният закрит файтон, които задминаха преди време, спокойно можеха да си помислят, че само те населяват този свят.

Последва нов завой, нов склон и плетовете от едната страна на пътя бяха заменени от дървета, които постепенно се сгъстяваха и вливаха в естествена гора. Слънцето се процеждаше през тях и ги огряваше и Сара замижа пред този калейдоскоп от светлина и сенки. След около километър Хю намали скорост и потегли по една пътечка между дърветата, като направляваше колата внимателно по тази пролука между храстите и чепатите столетници. Най-накрая спря на една полянка.

— Ние сме дотук. По-нататък пътят става съвсем непроходим.

Сара скочи от седалката и слезе, преди да е успял да дойде и да й подаде ръка. Разходката с колата й хареса, но сега копнееше да опъне крака и да се пораздвижи. Тя хукна през полянката, разпери ръце и се завъртя в кръг.

— Какво прекрасно местенце! Тъй тихо и тъй прохладно!

— Няма ли да махнеш тази мушама?

— Разбира се! — Тя заподскача обратно към колата, свали огромната дреха и я остави на седалката. — Вече така свикнах с нея, че забравих, че е на гърба ми!

Не и аз, помисли си Хю, доволен, че отново може да се наслаждава на плавните й извивки, докато тя танцуваше под дърветата.

— Чакай! — извика й той с леко треперещ глас. — Трябва да взема кошницата за пикник. А и ти не знаеш пътя.

— Какво от това? — весело отвърна тя.

Той взе храната и двамата потеглиха по една от зелените пътечки един след друг. Докато наблюдаваше люлеещата се походка на стегната й фигура, сърцето му отново започна да препуска. Гората ставаше все по-гъста, слънцето едва се промушваше през клоните на по-високите дървета, а пътят постепенно се спускаше надолу. На едно място той стръмно слизаше към една котловина, но Сара го преодоля без усилие, а той я последва по-бавно, като пазеше равновесие, уловен за клоните покрай него, здраво стиснал тежката кошница за пикник. Отвъд, склона гората свършваше неочаквано и те се озоваха на обляна в слънце ливада, заобиколена от дървета и леко наклонена към лъкатушеща рекичка.

— Предлагам да се установим тук, какво ще кажеш? — предложи той.

— Искам да се поразходя още!

— Дай първо да се наядем. Няма да мъкна тази кошница цял ден, я!

— Добре тогава! — Чистият въздух бе изострил апетита й. Тя седна на тревата с разперена пола и я повдигна достатъчно, за да се видят прелестните й глезени. Слепоочията му започнаха да пулсират. Той отмести поглед и остави кошницата на земята.

— Я да видим какво ни е приготвила Кук — предложи той.

— Ти я отвори. — В този момент тя развързваше шала от шифон, свали шапката и я метна на една страна, при което разтърси копринената си кестенява коса. Хю нямаше сили да я погледне, така силно биеше сърцето му.

Най-отгоре в кошницата имаше покривка за хранене на квадратчета и карирана постелка.

— Сега разбирам защо е била толкова тежка! — отбеляза той. — Сигурно Кук се е уплашила, че ще настина, като седна на влажната трева.

— Не е влажна — рече тя.

— Така е. Но нали знаеш как все се престарава Кук.

— Но вече сме юли.

— Нея това не я интересува. — И двамата се разсмяха. — Искаш ли да седнеш на постелката?

— Не, предпочитам да оставя тревата да гъделичка коленете ми.

— Ти си лесна. Обаче моите панталони сигурно ще се изцапат. Хайде, ела да седнем на нея — така и така сме я носили. — Той не й обясни, че като седнат заедно, той ще има повод да е по-близо до нея. Хю разстла постелката и покривката и започна да вади лакомствата — сандвичи и кекс, нарязан на дебели филии, рогчета със свинско месо и бутилка вино от глухарчета.

— Каква трапеза! — зарадва се Сара.

Хю отвори виното и наля в големите чаши, внимателно завити с ленени салфетки.

— Заповядай, Сара.

— Благодаря. Ако знаеш колко ожаднях! — Тя отпи от чашата и се разсмя. — Да не се напием с това нещо?

— Едва ли. Кук никога нямаше да ни го даде, ако мислеше, че е силно — отвърна той, но идеята му допадна — ако на Сара й се замае главата, вероятно няма да се опъва много на това, което бе замислил.

Веднага се нахвърлиха на храната, въпреки че на Хю му бе трудно да се тъпче, както обикновено, и не можеше да се нарадва на апетита, с който Сара поглъщаше рогчето си. Алиша едва докосваше храна, вечно загрижена за талията си, но Сара явно не страдаше от подобни скрупули. Когато се нахраниха, той се опъна по гръб на постелката, наслаждавайки се на топлите слънчеви лъчи по лицето си, а Сара скочи на крака.

— Хайде, Мързелане, нали щяхме да се разхождаме?

— Чакай малко!

— Не! Хайде! — Тя го хвана за ръката и го задърпа. За миг той се опита да не мисли колко лесно ще му бъде да я дръпне при себе си. Докато той се двоумеше, тя пусна ръката му и припна. — Като не щеш, ще отида сама! — извика тя през рамо и препусна към реката. Той се загледа в развените й коси и поли и скочи, хукна след нея и бързо я догони с дълги крачки.

Край реката беше прохладно. Сара свали обувки и нагази, а докато прибираше роклята около тялото си, започна да писка, защото камъчетата я гъделичкаха по ходилата. Уплашена водна кокошка хукна към отсрещния бряг, дребните рибки в плитчината започнаха да се стрелкат покрай краката й. Хю запретна панталони и я последва, чудейки се дали някога ще му се удаде да докосне прекрасните й закръглени гърди. Тя го изпръска с крак, закачката я разсмя, но в поведението й нямаше ни най-малък намек за флирт и той започна да се отчайва. Вече цял следобед бе сам със Сара, а тя продължаваше да се държи като дете, което току-що е излязло от училище… И макар и да се смееше наравно с нея, той усети как у него постепенно се надига чувство на безсилие.

— Ще ме измокриш! — нацупи се той.

— Ей сега ще изсъхнеш на слънцето — успокои го тя. — Държиш се като Темерутчо. Надявам се, че не си решил да ставаш скучен като него!

Тогава той се опита да я хване, но тя се изплъзна, прегази към брега и застана там съблазнително, докато той я последва по-бавно, за да не намокри навитите си крачоли.

Сигурен съм, че се прави на ударена!, помисли си той с нарастващо раздразнение. Не вярвам дори Сара да е чак толкова наивна.

Тя първа хукна нагоре по баира, стигна до постелката, метна се на нея и започна да изцежда подгъва на роклята си.

— Седнал да се притеснява, че ще се намокри! — подкачи го тя. — Виж ме само!

— Виждам те — отвърна той.

Тя рязко вдигна глава от изненада и той забеляза уплахата, която се изписа в очите й. Сара веднага пусна подгъва на роклята си.

— Май по-добре да си събираме багажа.

Пак провал!, помисли си той и клекна до нея, тръпнещ повече от всякога при тази близост, в същото време уплашен от реакцията й, в случай че направи нещо. Непринудеността в отношенията им моментално се изпари. Хю тръсна чиниите в ъгъла на кошницата и чу нейния писък. Изви глава и видя, че прибирайки остатъците от кекса, е ядосала една оса, която сега бръмчеше ядосано край нея. Той грабна една салфетка и замахна.

— Недей! — заповяда Сара с леко разтреперан глас. — Ще я ядосаш и ще ме ужили!

— Сега ще я убия.

— Няма да можеш, само ще я ядосаш. Кук казва…

Осата отлетя, подплашена от развятата салфетка на Хю, и внезапно той се сети как трябва да процедира оттук нататък.

Продължиха да прибират нещата в кошницата. Сара се навеждаше и ги подреждаше внимателно. Косата й се полюляваше на раменете й, разделена на две на врата й. Оттам се откриваше вратът й — гладък, бял и примамлив.

— Стой! — рече той с треперещ глас.

— Какво има? — попита тя и замръзна на мястото си.

— Осата. В косата ти е. Недей! — извика той, когато тя подскочи уплашена. — Стой мирно да не те ужили. Сега ще я хвана.

Тя отново се вцепени, без да смее да мръдне. Той се протегна и докосна косата й. Беше мека като коприна. Приседна му, едва дишаше. Погали я, а по тялото й сякаш мина някакъв трепет.

— Хю…

— Успокой се — рече й той. — Замина си.

Тя се опита да се обърне, но той не отмести ръка и усети как косата й се плъзга по пръстите му. Цялата трепереше, но във възбудата си той нищо не усещаше. Хвана я за рамото и я обърна към себе си, а тя зарови лице в него и заплака. Хю бавно плъзна ръка по шията й, изумен от гладката кожа, и започна да я гали и утешава. За миг останаха така, клекнали един до друг, а после той промуши другата си ръка под деколтето, към гърдите й. Желанието пулсираше по цялото му тяло. Когато пръстите му докоснаха гърдите й, тя се вцепени, отдръпна се леко, сякаш шокирана, но нежелаеща да допусне, че постъпката му е била умишлена, а той усети, че повече не може да се владее. Грабна гърдите й, обви ги с ръце и ги притисна. Сара бе като попарена.

— Хю!

Той я притисна здраво към себе си.

— Не мърдай! О, Сара…

— Махни се! — извика тя и се опита да се откопчи. Поривът на гърдите й в ръката му още повече го възпламени. Те бяха много по-хубави от това, което си представяше дори в най-смелите си мечти — стегнати, в същото време меки като узрели круши, които изпълваха шепите му.

— Стой мирно! — заповяда й той. — Няма да ти направя нищо.

Тя продължаваше да се огъва.

— Хю, моля те, недей! Спри!

Той не я чуваше. Лицето й бе съвсем до неговото и изведнъж галенето на гърдите й не му стигаше. Пожела да я целуне. Пръстите му обвиха шията й, прихванаха лицето й и той впи устни в нейните. Бяха сладки, с лек привкус на вино от глухарчета. Той страстно ги целуна, а те леко се разтвориха, за да отвърнат с нежелание на натиска. Докато я пиеше с устни, той усети, че повече не може да удържа поривите на тялото си. Повали я и тя легна наполовина на постелката, наполовина на тревата, а той, приклекнал до нея, мушна ръка под полата й.

Безпомощно Сара започна да ридае:

— Стига, Хю! Моля те, спри!

Но той не обръщаше внимание на воплите й. Стегнатата плът на дългите й крака, бе тъй примамлива. Блуждаещата му ръка достигна венериния хълм между бедрата й, а топлината, излъчвана изпод тънките й памучни гащи, го възпламени още повече.

— Не мърдай! — заповяда й той и отново покри устата й с целувки. Този път устните й не му отвърнаха, главата й бе извърната на една страна, а тялото й се гърчеше от усилията й да се откопчи. Притиснал раменете й здраво към земята, той разкопча панталона си и разкъса кюлотите й. Беше като обезумял. Никога не бе допускал, че ще стигне толкова далеч, но само опитите й да го отблъсне го побъркваха. С коляно той раздалечи краката й и с рязко движение потъна между тях. Чу я да проплаква и стене тихо, но после тялото й се изви към неговото, а безумната страст тъй го погълна, че имаше чувството, че тялото му вече не му принадлежи, а нейното не е на малката Сара, а само някакъв обект на неутолимата му възбуда. Най-накрая единственото, което успя да направи, за да потисне виковете, които напираха в гърлото му, като отзвук от нейните, бе да покрие лицето й с целувки. Тя лежеше под него като хваната в капан пеперуда и едва когато вкуси солените й сълзи, той разбра, че тя плаче.

За миг го обзе ужас от това, което бе сторил, но опиянението и чувството за сила и надмощие бяха прекалено силни, за да се поддаде на подобни чувства.

— Сара? — задъхано рече той.

Тя остана да лежи, без да помръдва, с огряно от слънцето лице и коса, оплетена в тревата. Той седна, погледна я и усети прилив на нови сили.

— Защо плачеш?

Сара отвори очи и го погледна. Не каза нищо. Хю протегна ръка и дръпна надолу изцапаната с кръв пола над разтворените й крака.

— Вече си моя, Сара — рече той, а в гласа му отекваха победоносни нотки. — Моя си, добре го запомни.

Погледът й се задържа на неговия. Но той не можеше да го разчете. След малко тя се изправи. Хю очакваше, че ще побегне, но Сара не го стори. Вместо това тя безмълвно продължи да прибира остатъците от пикника.

Озадачен, той я наблюдаваше. После Сара стана и оправи с ръка рошавата си коса и измачканата рокля.

— Време е да си ходим — рече тя. Спокойствието й едва не го извади от равновесие.

Нападнаха го мрачни предчувствия и той хладно я попита:

— Нали няма да кажеш на татко?

Лицето й доби презрително изражение.

— Разбира се, че не! — отвърна тя. — Но никога повече не го прави, Хю. Никога повече.

По лицето му премина бавна усмивка. Видът й отново започна да го възбужда, защото тялото му още помнеше удоволствието отпреди няколко минути. Чувстваше се млад, силен и непобедим. Тя бе по-добра от Алиша. Много по-добра.

Занесоха кошницата за пикник до колата, без да промълвят и дума. Денят умираше бавно, слънцето се спускаше към хоризонта като оранжево огнено кълбо.

Чак когато потеглиха за вкъщи, той се сети, че още не е видял гърдите на Сара, макар и да получи много, много повече от това, което очакваше. Но и то щеше да стане. Сигурен бе в това. Лятото бе пред тях и въпреки молбите на Сара, той знаеше, че ги чакат още подобни преживявания. Както й бе казал, тя вече бе негова. И Хю нямаше ни най-малко намерение да я изпусне.