Брайън Хейг
Игра за милиарди (8)

8

Вторник вечер беше време за пилешко барбекю в завода — седмично събитие, на което почти всички служители на Пери Арван и съпругите им държаха да присъстват. Беше традиция и ритуал. Началото беше поставил самият Пери преди десетилетия, когато „Арван Кемикълс“ беше отчаян нов играч с петима служители, стремящи се да осъществят стара мечта.

През първите години Мардж, хубавата млада жена на Пери, сама се занимаваше със счетоводството и изпълняваше секретарските задължения. После дойдоха децата и тя се оттегли. Насърчи го да наеме професионален счетоводител. Синовете и дъщеря му работеха в завода още от деца. Сега внуците се отбиваха след училище, изпълняваха различни задачи и учеха занаята отдолу нагоре, както настояваше Пери. Беше семейно предприятие, от люлка до гроб, и Пери се бореше с всички сили да си остане така. Почти три четвърти от служителите бяха близки или по-далечни роднини. Синове и дъщери пренасяха контейнери с химикали край бащите и майките си. В завода често се чуваха викове от рода „чичо еди-кой си“ или „лельо еди-коя си“. Напоследък и все повече внуци на хората, работещи там от самото начало, също получаваха заплата от завода.

Както винаги, Пери стоеше край вратата и поздравяваше сърдечно всеки новодошъл. Познаваше всички по име. Познаваше децата им, знаеше къде живеят, беше присъствал на сватбите им и на погребенията на близките им. Идваха при него с проблемите и трагедиите си.

Светът се бе променил и Пери не мислеше, че е към по-добро. След като бе завършил Принстън и бе защитил магистърска степен и докторат по термохимия, беше взел лесното решение да осъществи мечтата си няколко километра по-нататък, в Трентън.

Трентън тогава беше процъфтяващ индустриален град, седалище на множество малки, жизнени фирми като неговата, които засищаха ненаситните апетити на по-големи фирми — от автомобилните заводи в Детройт до множеството големи химически предприятия, пръснати из Ню Джърси. „Трентън прави, светът взема!“, гласеше гордият лозунг над големия мост, по който се пресичаше ленивата на това място кална река Делауер към Пенсилвания.

В днешно време всичко това се беше превърнало в тъжна шега. В чудесен повод за болезнена ирония. Трентън отдавна беше изместен като индустриален център и беше последвал период на тежък упадък. Град, който някога имаше толкова производители на багрила, колкото сега в Детройт има убийци и бандити. На Пери му се струваше, че градът се е превърнал в куп стари складове, занемарени квартали и нещастни, отчаяни, съсипани от наркотиците хора.

Упадъкът дойде бързо и безмилостно. Красивите някога паркове сега бяха свърталища на наркомани, в които окаяните купуваха от отчаяните, смъркаха белия прах и се инжектираха с мръсни игли. Единственият бизнес, който се развиваше, бяха баровете, които се бореха да удовлетворят търсенето на алкохол. Рязкото нарастване на престъпността и уличните банди просто не бяха по силите на полицията. Стреляха по хлапетата в училище. Почти всеки ден имаше грабежи, изнасилвания и убийства. Местните болници не смогваха да окажат помощ на наркоманите, взели свръхдоза, и жертвите на престрелки, които много често бяха деца.

Пери тъгуваше за погубването на някогашния чудесен град. Много пъти се бе изкушавал да го напусне, но не го направи. Трентън беше неговият дом. „Арван Кемикълс“ беше едно от последните останали предприятия и той се гордееше с това — завод, който осигуряваше работа от раждането до смъртта, в който трудът получаваше справедливо възнаграждение, в който цели семейства се бореха заедно.

— Здрасти, Пери — каза Маркъс Уошингтън и се ръкува с лявата си ръка.

Пери се усмихна и отговори както винаги:

— Добре дошли на голямото барбекю.

Маркъс беше един от многото работници ветерани. Беше постъпил при Арван през 1968 година след злощастна служба във Виетнам, където беше загубил дясното си око и половината на дясната си ръка. Отчаяно си търсеше работа, беше ужасно осакатен и въпреки състоянието му и факта, че работата в завода беше предимно ръчна, Пери го назначи. От тогава Маркъс нито веднъж не му бе дал повод да съжалява за решението си.

— Маркъс, Анджела, пилето още се пече, но знаете къде са напитките.

— Точно това ми трябва, напитка — изсумтя Анджела и мина тежко покрай него. — Даже може би две или три.

Напитка? Това е последното, от което имаш нужда, изкушаваше се да извика Пери, но само сви устни и й се усмихна. Нямаше да помогне. Щеше да е безпредметно. С Маркъс се бяха запознали в завода. Той работеше в производството, а тя беше в пласмента. Всъщност ожениха се в завода — окичиха всичко с цветя и златен креп. Тогава Анджела беше хубаво момиче, дребничко, чаровно, вечно усмихнато. След три злощастни спонтанни аборта най-накрая успя да роди момченце, с рошава коса, рижо и луничаво. Дани беше тяхната радост и гордост.

Горкият Дани доживя до осмата си година, когато се разболя от някаква мъчителна болест на кръвта, която никой не успя да диагностицира, да не говорим за лечение. Пери и работниците събраха каквито пари можаха, за да помогнат за все по-скъпите терапии, но малкият Дани умря въпреки всичко в мъчителна агония. Маркъс преглътна болката и продължи нататък. Във Виетнам беше загубил части от собственото си тяло — умееше да понася загуби. Анджела обаче стана мрачна, потисната, надебеля и започна да пие, за да притъпи болката. Сега беше толкова дебела, че се клатеше, като ходеше. Представляваше невероятна гледка.

На тези събирания често се напиваше и ставаше за посмешище, но нямаше последствия. Нали бяха като едно голямо семейство — разбираха я и й прощаваха лесно.

Мардж застана до мъжа си.

— Седем часа — прошепна му тя, улови го за ръката и го дръпна вътре. — Време е да пийнеш нещо и да хапнеш.

Пери погледна още веднъж към паркинга. Нямаше закъснели, така че той кимна и се остави Мардж да го дръпне през големия портал. Уловиха се за ръце, бавно минаха през приемната и влязоха в онова, което работниците наричаха „Двореца на Пери“.

Арван беше започнал в малка тухлена сграда на ъглов парцел. С годините бяха добавени нови постройки. Бизнесът се беше превърнал от мечта в богато средно предприятие, а след малката сграда се бе настанил в лабиринт от производствени сгради, лаборатории, резервоари и какво ли не още. Пери лично бе наблюдавал всяка подробност при разширяването. Винаги се придържаше към старата сграда — новите помещения имаха десетметрови тавани, тухлени, неизмазани стени отвътре и отвън, прозорци, отварящи се от двете страни за по-голяма безопасност. Всичко беше разположено около голям зелен двор, който сега беше заобиколен от всички страни със сгради. Понеже работеха с опасни химикали, съображенията за сигурността и безопасността бяха винаги на преден план и за тях не се жалеха средства. Комплексът сега приличаше на крепост.

В неделите той и Мардж и които от работниците искаха да помогнат, се грижеха за зеленината в двора. Пери беше подбрал старателно и внесъл от целия свят дървета, храсти и екзотични растения. Независимо от сезона нещо винаги цъфтеше. През пролетта обаче дворът се обливаше в цветове и зеленина от всякакъв вид. Наоколо бяха пръснати десетина фонтанчета, езерца и каменни пейки.

Като че ли улиците около завода ставаха все по-западнали и по-грозни, а градината на Пери все повече заприличваше на райско кътче. Вечерите с барбекюто винаги се правеха в двора и днес не беше по-различно. Двеста работници и семействата им вече бяха дошли, пиеха и обменяха пресните клюки. През изминалите години клюките бяха безобидни и най-често се въртяха около горещите теми на деня — кой ще бъде повишен, кой ще се жени и други подобни. Миналата година обаче се бе появила нова тема. Можеше да се опише само с една дума — ужас. Съкращенията се бяха стоварили като юмрук. Една година бизнесът процъфтяваше както никога преди — складът беше пълен с продукция, поръчваха се нови машини, за да се посрещне търсенето, а Пери не смогваше да назначава достатъчно работници, за да поемат работата. После всичко изведнъж се срути. Първите съкращения в историята на „Арван“. Намалиха заплатите. И все още се усещаха вторичните трусове, които караха всички да са изнервени и недоволни.

Еди Лундрен, неизменно щастливият швед, който работеше в смесителния цех, сега обслужваше бара и се гордееше с работата си, макар тя да се състоеше предимно в раздаване на бира и разливане на евтино вино от бутилки в меки пластмасови чаши.

— Както обикновено ли, шефе? — попита той Пери и след кимването бутна към него кутия леденостудено диетично пепси. След като преди двайсет години го бяха изплашили за здравето му, Пери беше престанал да пуши и пиеше много рядко.

Мат Белтън, счетоводителят на Арван, се приближи.

— Доста хора — отбеляза той и кимна към скарите с пиле и обикалящите наоколо работници.

Вторниците бяха строго неофициални мероприятия. Повечето от работниците все още бяха в работното си облекло, а жените им бяха по джинси и тениски. Преди чистката се събираха два пъти повече хора.

Пери отпи глътка пепси.

— Как са числата този месец?

— Не питай.

— Ще съберем ли за заплатите?

— На косъм. Можеше да не успеем. Наложи се да продам пет камиона и шест смесителя, за да вържем двата края.

— Ще издържим още малко — успокои го Пери, като се помъчи да звучи уверено. През изминалата година двамата бяха прибегнали до всевъзможни отчаяни трикове, за да се спасят от фалита. Всичко, което не беше фиксирано за пода, се продаваше обикновено за една десета от стойността му. Безкрайните, обикновено безразсъдни усилия да се съберат пари продължаваха. Няколко пъти бяха изоставали с вноските по кредитите. Известно време чарът и репутацията на Пери караха банките да проявяват неохотно търпение. После обажданията станаха заплашителни и дори зли. Мат се принуди да се държи твърдо, за да накара банкерите да бъдат по-толерантни. Заплаши един особено противен от тях, че ако продължава в този дух, ще обявят фалит, след който всички лешояди ще могат да си издерат очите, за да докопат остатъците, които нямаше да имат почти никаква стойност.

Мат беше човекът, който трябваше да извърши съкращенията. Пери нямаше сърце да го направи, така че финансистът трябваше да осъществи орязването и да съобщи лошата новина на нещастниците. Естествено, популярността на Мат се сгромоляса. Няколко пъти рязаха гумите на колата му, така че започна да ходи на работа с такси и да се промъква до кабинета си през задния вход. Носеше си храна в плик, за да избегне лошите погледи и жлъчните коментари в кафенето на фирмата.

— Колко е „още малко“? — попита Мат и отпи голяма глътка вино. — И миналата година нямаше да е прекалено бързо.

— Трудно е да се каже, Мат. В понеделник с Хари ходихме до арсенала на Рок Айланд.

— Знам. Как мина?

— Добре, струва ми се. Впечатлени са. Мисля обаче, че може би не говорим с когото трябва.

— Добре. А с кого трябва?

Пери мушна ръце в джобовете си.

— Кой знае, по дяволите? Министерството на отбраната е октопод, огромна бюрокрация, простираща се навсякъде. Лявата ръка като че ли не знае какво прави дясната. Попитах хората от Рок Айланд. Нямат представа.

— Това не ми харесва, Пери. Всеки ден е от значение. На ръба на фалита сме.

— Знам, по дяволите. Ако можехме да си го позволим, щях да наема някой ловък въжеиграч, за да се бори с бюрокрацията.

— Би било чудесно — Мат пресуши виното си. — Но си прав — добави той мрачно. — Не можем да си го позволим.

 

 

Тимъти Дайсън, шеф на „Глоубълбенг“, усещаше струйката пот, която се стичаше по червената кожена облегалка на стола му. Мич Уолтърс го кастреше в присъствието на някакъв млад хубавец, долетял в Хънтсвил с него на борда на корпоративния самолет.

— Ще ни помогне много, ако войната стане по-интензивна — каза той тихо и се намести на стола си.

— Ето, кажи ми, ако греша — изръмжа Уолтърс и чукна по масата с извит пръст. — Преди две години продажбите възлизат на милиард и осемстотин милиона. Миналата година спадат до един милиард и двеста. Тази година са под милиард.

— По принцип това са числата, да. С малко късмет и попътен вятър може да достигнат деветстотин хиляди.

Уолтърс погледна тавана и удари по масата.

— Това ли е всичко?

— Мич, този бизнес се движи от търсенето. Ти го знаеше, когато ни изкупи преди пет години. Не можем да накараме армията и флота да стрелят повече.

Изненадващото посещение на Уолтърс бе накарало Дайсън да прекара кошмарен половин час. Трийсет минути въпроси без отговор, придружени с ръмжене и мръщене. Дайсън не беше сигурен още колко би могъл да издържи.

Познат от летището го бе предупредил още при кацането на самолета на Капитол Груп. Той трескаво се бе обадил на жена си, за да й каже да се свърже с брокер на недвижими имоти и да уреди бърза продажба. Мич Уолтърс рядко правеше посещения и никога на добра воля.

Сега той сбърчи чело и присви очи.

— Дайсън, резултатите ти падат стремително от две години и това е факт.

— Но все още имаме печалба. Непрекъснато намаляваме разходите и освобождаваме хора.

— Не е достатъчно.

— Затворих половината цехове. Няма ток, няма вода, няма чистене всяка нощ. Половината завод запустя и потъна в прахоляк.

Уолтърс гледаше съсредоточено една от таблиците, които се изготвяха всеки месец и показваха подробностите за фирмените финанси.

— А какво ще кажеш затова? — попита той и заби пръста листа.

— За кое? — Дайсън се наклони напред, за да види по-добре какво му сочи Уолтърс. — Доставчиците ли?

— Аха, доставчиците.

— Какво за тях?

— Какво направи, за да ги притиснеш?

— Не сме ги оставили на спокойствие нито миг, повярвай ми. Преди шест месеца ги извикахме тук всичките, натегнахме им винтовете и им обяснихме, че ще трябва да споделят част от загубите ни или ще стане по-лошо.

— Добре. В този дух трябва да се действа.

— Съгласиха се да поемат десет процента намаление на приходите.

— Само толкова? Десет процента? — извика Уолтърс, сякаш това бе нищо.

— За бога, Мич, повечето от тях са в бизнеса с много малък марж на печалба. Десет процента орязване ги смазват. Така буквално остават без никакъв шанс за растеж. Работят в режим на оцеляване.

Уолтърс се вгледа в таблицата. Имаше общо 120 доставчици, описани в 6 таблици, но конкретно един като че ли привличаше най-много вниманието му.

— Знаеш ли какво трябва да направиш? — попита той най-накрая и чукна с пръст по слепоочието си, като че ли идеята му бе хрумнала току-що.

Да. Да си намеря друга работа, при която няма да се налага да отговарям на досадни кретени като теб — изкуши се да каже Дайсън, но замълча.

— Не.

— Пример, ето какво ни е нужно. — Уолтърс вдигна пръст, затвори очи и посочи привидно произволна цел. Отвори очи и се наведе.

— „Арван Кемикълс“ — прошепна бавно, сякаш чуваше името за първи път.

— Какво „Арван Кемикълс“?

— Прекрати договора им. Още днес.

Дайсън стисна подлакътниците на стола си и се дръпна стреснато назад.

— Не мога да направя такова нещо, Мич, просто не мога!

— Разбира се, че можеш. Лесно е.

— Първо, това е едногодишен договор с фиксирана цена. Ще ни осъдят жестоко.

— Така ли?

— Да, и Господ няма да може да ни спаси.

— Остави на мен да се тревожа за това.

— Второ, „Арван“ е нашият основен доставчик на химикали. Без тях не можем да работим. Просто ще трябва да затворим. Бомбите и ракетите не могат без експлозиви.

— И „Арван“ е единственият доставчик на пазара, така ли?

— Не е. Има двама-трима други, но те са по-далеч, продават по-скъпо и не са така надеждни.

— Какво е третото?

— Трето, „Арван“ е най-добрият ни доставчик. Пери Арван следи педантично качеството. Ще ти покажа докладите от качествения контрол, ако искаш. От всички доставчици Пери има най-нисък процент брак. Доставките му винаги са по график.

— Има ли четвърто?

— Ето какво е. Ако дръпнем килимчето изпод краката му, Арван със сигурност ще фалира. Ние сме най-големите му клиенти. Тази година подписа за шейсет и три милиона, като доброволно намали седем милиона в сравнение с миналата година. Ще унищожим една много добра фирма и него самия.

Дайсън реши, че Уолтърс полага усилия, за да сдържи усмивката си.

— Ще ме разплачеш, Дайсън.

— Мич, това е лошо решение. Така не се прави бизнес.

Уолтърс изсумтя и поклати глава.

— Кой ти плаща?

Дайсън преглътна.

— Успокой се, Мич.

— Плащам ли ти, за да се тревожиш за чуждите фирми?

— Не.

— Ето какво. Всъщност ти ме убеди, че „Арван“ е идеалният кандидат. Посланието към останалите ще има голям ефект. Не ми казвай, че не го разбираш.

— Не го разбирам. Обясни ми.

— Колкото и добре да работи „Арван“, не е достатъчно. Трябвало е да се бръкнат по-дълбоко, да споделят нашите затруднения. Да подобрят качеството още повече.

Дайсън имаше чувството, че ще повърне. Не му се вярваше, че всичко това се случва — най-добрият му доставчик да бъде отстранен без никаква причина само защото пръстът на Уолтърс е попаднал върху името му. Харесваше Пери Арван и му се възхищаваше, дори го смяташе за приятел. Идеята да му изиграят такъв мръсен номер като гръм от ясно небе беше отвратителна. Погледна в студените сини очи на мъжа, седнал до Уолтърс, с напразната надежда за някаква подкрепа, кимване или поне неодобрителна гримаса. За бога! — крещеше погледът му. — Помогни ми! Кажи на този идиот да не прави подобна глупост!

— Искаш да екзекутирам най-добрия си войник, за да накарам останалите да служат по-добре? — попита той с надеждата Уолтърс най-после да схване безумието на идеята си.

— Не говори, преди да си го опитал. А ако фалира, толкова по-добре.

— Не те разбирам.

— Останалите ще погледнат сериозно на положението. Доставчиците ще се подредят на опашка пред вратата ти, за да предлагат още отстъпки.

Дайсън се прокашля и опита да се помири със съвестта си. При две деца в колежа и близо два милиона в акции на Капитол Груп, които нямаше да станат формално негови още две години, той наистина нямаше никакъв избор.

— Какъв претекст според теб трябва да използвам? — попита той примирено.

Уолтърс сбърчи чело и се престори, че мисли над сложния въпрос. Съветниците му във фирмата бяха огледали договора предната вечер и бяха изфабрикували чудесен мотив.

— Неизпълнение на условията по договора — отговори Уолтърс, сякаш го беше измислил преди миг. — Нека е неясно. Без нищо конкретно, без примери. Ако реши да ни съди, нека се блъска в тъмното.

— Разбирам.

Уолтърс и младият му колега станаха. През целия половин час младият човек не бе обелил нито дума. Не се представи, дори не кимна на Дайсън.

Уолтърс отвори вратата.

— Искам да ми се обадиш в мига, в който го направиш — каза той. — Звънни ми до края на работното време или утре не си прави труд да идваш на работа.