Брайън Хейг
Игра за милиарди (10)

10

Тримата мъже напрягаха слух, за да чуят всяка дума. Уолтърс, Белуедър, както и главорезът Самюъл Парнър, шеф на отдела по изкупуванията, се бяха натъпкали в малката стаичка в сутерена, за да чуят на запис какво говори Джак.

В момента, в който вратата хлопна, тримата се отпуснаха и размениха усмивки. При влизането на Джак в „Принстън Ин“ един от хората на охранителната фирма, облечен в оранжев панталон и черен пуловер, се бе блъснал в него и незабелязано бе закачил на сакото му миниатюрен предавател, последна дума на техниката.

Разговорът в ресторанта беше записан без проблеми в паркиран наблизо ван, а после ретранслиран в реално време до стаичката в сутерена на Капитол Груп.

Не че имаха проблеми с доверието към Джак.

Нямаха никакви. Просто му нямаха доверие и толкова.

— Е? — Белуедър се обърна към Парнър.

— Много го бива. Добър е, абсолютно сте прави. — Парнър едва сдържаше усмивката си. Беше чул как този тип се бе справил с двама от най-добрите му служители, но не го беше виждал в действие.

— Страхотен е, нали? — отбеляза Белуедър, горд с новия си улов.

— Направи го брилянтно. Абсолютно брилянтно — обади се Уолтърс и се ухили като баща, чийто син току-що е вкарал гол за училищния отбор. — Особено ми хареса как се прави на симпатяга, преди да си е показал зъбите.

— Не би ли искал да видиш физиономиите им? — добави Белуедър. — Тъпаците изобщо не разбраха какво им се случи.

— Наистина ли се е свързал с банките им, или беше блъф? — попита Парнър.

— Щом го каза, вероятно се е свързал. Знаеше сумите. Обмислил е всяка подробност. Нашето момче е пълно с изненади.

— И през ум не ми е минавало да правя такива неща, никога! — отбеляза Парнър и поклати глава с искрена завист.

— Но все още не са се съгласили — каза Уолтърс. — Това е перфектна игра на притискане. Или вземи моите пари, или чакай и гледай как ще ти ги вземат банките, а после си тръгни без нищо. Всъщност нямат избор — обърна се към Парнър той. — Колко време им даваш?

— Да видим… — Парнър се замисли, за да пресметне. Принудителните изкупувания бяха негова специалност и без излишна скромност той се смяташе за един от най-добрите в откриването на годни за оказване на натиск слаби места. Надушваше предстоящи корпоративни катастрофи от километри. — Остават три дни до края на месеца. Арван трябва да плаща заплати и вноски по кредитите. Вероятно дължи пари и на доставчиците си. Освен това го чакат сметките за електричество, вода и други подобни разходи.

— Значи може би утре?

Парнър кимна като доктор, който се канеше да даде диагнозата си.

— Утре би било добре. Според мен обаче най-много след два-три дни.

Белуедър се замисли за момент.

— Да оставим ли Уайли да доведе нещата докрай?

— Разбира се, защо не? — отговори Парнър, който нямаше нищо против този вариант. Ако сделката поради някаква причина се провалеше, вината щеше да е изцяло на Уайли и съответно Уолтърс и Белуедър щяха да го отнесат, защото са му се предоверили да изнесе сам големия товар. А ако се справеше, Парнър щеше да пусне слух, че сам той е научил Уайли какво да прави.

Уолтърс започна да си играе с очилата си.

— Засега се справя отлично. Ще кажа на момчетата от охранителната фирма да го наблюдават внимателно.

 

 

В седем часа Ева Грийн почука на вратата на Джак. Беше с избелели джинси и бял пуловер, който очертаваше страхотните й форми. Пристигна, без да предупреди, с последен модел червена тойота камри, широка усмивка и съшит с бели конци претекст.

— Здравей. Тръгнала съм да прекарам уикенда в Ню Йорк и реших да се отбия — каза тя и добави още карата към усмивката си. — Дано не те притеснявам.

Двамата се погледнаха неловко за момент. Румсън беше на цели четирийсет и пет минути от шосе 95. Претекстът беше толкова невероятен, че посетителката дори не си направи труд да прозвучи убедително.

— Вечеряла ли си? — попита я Джак.

— Не, и умирам от глад. Хайде да те изведа да хапнем.

— Обичаш ли италианска кухня?

— Да.

— Започнах да правя спагети и не ми се иска да ги похабя. Искаш ли да ги споделиш с мен?

— Впечатлена съм. Мъж, който умее да готви!?

— Не прибързвай.

Джак се усмихна, улови я за лакътя и я дръпна вътре.

Косата й беше вързана на опашка, която подскачаше симпатично, докато тя вървеше. Никакъв грим — нямаше и нужда. Изглеждаше някак си още по-изкусителна с широките есенни дрехи, отколкото онази вечер в Белия дом. Щеше да е убийствена дори в дрипи.

— Питие? — попита Джак, когато влязоха в кухнята.

— С удоволствие. Бяло вино, ако имаш.

Джак извади бутилка и чаша, измъкна тапата и наля. Ева се облегна на бара и огледа кухнята. Беше голяма, просторна и удивително добре оборудвана за ерген, дори за майстор готвач, с всички модерни уреди и приспособления.

— Била съм на изложения на кухненско оборудване с по-малък асортимент.

— Ако се сетиш за нещо, което нямам, само ми кажи.

— Обичаш ли да готвиш?

— Не. Обичам да ям.

Ева остави моментът да отмине и каза съвсем откровено:

— Онази вечер в Белия дом се чувствах много добре с теб.

— И аз се забавлявах.

— Наистина ли? А защо не ми се обади след това?

— Може би съм искал.

— Но може би си имал много работа? — продължи тя и се усмихна.

— Може би съм се опитвал да събера кураж.

— Стига, Джак. Срамежливостта не е сред качествата ти.

Той се засмя и й подаде виното с едната ръка, а с другата разбърка спагетите.

— Какви са плановете ти за Ню Йорк?

— Само да прекарам почивните дни. Имам билети за пиеса на Бродуей.

— Повече от един?

— Да. Ще дойде една приятелка от колежа, която живее в Манхатън. Миналата седмица годеникът й я изостави. Месец преди сватбата негодникът си намерил друга. Ще я утешавам.

— Много мило от твоя страна. А пиесата?

— Всъщност е мюзикъл. „Сиви градини“.

Джак сви рамене.

— Нов ли е?

— Да, играе се само от седмица. Две стари жени седят в разнебитена стара къща сред тонове боклуци и стотици котки, спомнят си миналото и пеят за пропиляната любов, съсипала живота им.

Джак се разсмя.

— Да, да. — Тя поклати глава. — Къде ми беше умът дати говоря такива неща?

Джак извади малко спагети от тенджерата и поднесе вилицата към Ева.

— Трябва ми оценка.

Тя присви устни, извади внимателно един от вилицата и го запрати към стената. Залепи се.

— Перфектно.

Тя кръстоса дългите си крака, отпи от виното и го изчака да изсипе спагетите в цедка.

— Разкажи ми за себе си — подкани я Джак.

— Първо ти.

— Вече знаеш всичко, което си струва да се знае за мен.

— Така ли?

— Копоите на Капитол Груп са ровили в миналото ми с голяма лопата. Обадиха ми се десетина приятели, които ми казаха, че са ги търсили някакви типове, представили се за ФБР и искали сведения за мен. Не ми казвай, че не си прочела поне една дебела папка за мен, преди да тръгнем към Белия дом.

Макар и готова да отрече, тя видя, че няма смисъл, и се засмя.

— Е, чела си моята папка, сега да видим твоята — каза той.

— Добре, печелиш. Няма кой знае какво за казване. Двайсет и осем, неомъжена, никакви обвързаности, никакви перспективи…

— Достатъчно. Започваш да ме отегчаваш.

— Имам двама братя, голям и малък, аз съм по средата. Много пътуване, много спорт, добри оценки, стипендии в Харвард. Единият от братята ми играе футбол професионално. Може да си чувал за него.

— Майк Грийн?

— Аха.

— Ляв защитник? В „Джетс“, нали?

Ева кимна.

— Миналата година беше първи в лигата по отстранявания и наказания. Гадния Майк.

— Да, той е, обаче не вярвай на приказките. Истински сладур е.

— Осакати един полузащитник, вкара още двама в болница. Как тогава ще дадеш определение за гадно копеле?

— По-големият ми брат, Дан. Той е по-възрастен и много по-гаден.

— И какво прави той?

— До голяма степен каквото си поиска — отговори тя напълно сериозно.

Джак се засмя.

— Баща ми се пенсионира преди десет години. С майка ми живеят в Мъртъл Бийч. Той продава коли на старо и управлява автокъщата като военен. Всяка кола се мие и лъска ежедневно. Продавачите работят на удължен работен ден. Ако не си купиш кола, те застрелва.

— Добра техника. — Джак напълни чиниите със спагети, подаде едната на Ева и после я отведе до масата в трапезарията. Извади две бутилки вино — бяло и червено.

Ева отпи голяма глътка, погледна го в очите и каза:

— Искам да започна отначало.

— Първо хапни. Не са толкова лоши, колкото изглеждат, уверявам те.

— Искам да кажа, да започнем отначало, ти и аз.

— Знам какво искаше да кажеш.

— Ще признаеш, че се запознахме по особен начин… комплицирано беше.

— Така ли? — попита той и я накара да обясни.

— Бях на работа. От мен се искаше да те насърча да избереш нас, а не конкуренцията. Очевидно си го разбрал.

Джак се облегна на стола и отпи глътка вино.

— Продължавай.

— Понеже съм амбициозна млада служителка, приех.

— Срамота — каза Джак с усмивка. — Колко далече се очакваше да стигнеш?

— Нямаш този късмет, приятелю. Трябваше да осигурявам единствено приятна компания.

— Трябваше да им кажа, че сделката струва трийсет милиарда.

— Истината, Джак, е, че изобщо не си това, което очаквах.

— И какво очакваше?

— Студен, дистанциран, безскрупулен. Усмихната акула според досието. Убиец със счетоводна книга в ръка. Успя да кастрираш няколко от най-способните ни момчета от отдела по изкупуванията. Шефовете говореха само за теб.

— А защо мислиш, че съм нещо друго?

— Комплименти ли си просиш?

— От комплименти не боли.

Ева се усмихна и известно време си поигра с вилицата.

— Е, какво ще кажеш? Мога ли да получа нов старт?

След миг Джак попита:

— Как са спагетите?

Продължиха да разговарят, докато се хранеха, после гледаха филм, а в единайсет Ева го целуна по бузата, мушна визитка в ръката му, качи се на колата си и продължи към Ню Йорк.

Преди да тръгне, се разбраха Джак да й се обади следващия път, когато е във Вашингтон.