Брайън Хейг
Игра за милиарди (28)

28

Мия се измъкна от службата късно следобед заради, както обясни на Ники, час при зъболекаря. Кътник я болял от месец, не можела да спи и вече била отлагала твърде дълго.

Харви Кринц се спотайваше недалеч, десетина врати по-нататък по коридора, откъдето можеше да вижда заключения вход към стаите на СКР в Пентагона. Чакаше там от часове, пиеше кафета, говореше по мобилния си телефон, наблюдаваше и чакаше.

Мия излиза няколко пъти, но само за да си вземе нещо за хапване или да отиде до тоалетната.

Някой от охранителната фирма се бе обадил на Кринц преди два дни и му бе казал, че при него го изпраща общ познат от Капитол Груп. Първоначално Харви пребледня и му призля. Реши, че онези от Капитол Груп са го издали, защото взема пари, за да им пуска вътрешна информация, и затова отрече да е чувал за Капитол Груп или да има приятели там. Отричай, отричай, отричай. Изглежда, са объркали името му и го вземат за друг. Беше готов да затвори телефона.

Когато обаче фразата „сто хиляди долара“ някак успя да се промъкне в разговора, паметта му се подобри и той се заслуша повече от внимателно. От него се искаше много малка услуга, както се изрази гласът, нищо по-сериозно или по-опасно от нещата, които бе правил десетки пъти в миналото. Като служител с подходяща позиция в кабинета на главния инспектор, не би било нередно Кринц да посещава помещенията на СКР. И ако се завърти за момент край бюрото на Мия Дженсън и може би съвсем случайно открие нещо интересно, свързано с нейната вендета спрямо Капитол Груп, може би ще намери начин да го изнесе тайно.

Кринц почти не беше спал предните две нощи, докато обмисляше офертата. В ума му отекваха различни „за“ и „против“. Това май беше нещо повече от обичайното, което досега бяха искали от него. От друга страна обаче, да подхвърлиш вътрешна информация беше едно. Сега искаха да проникне в чужд кабинет, наказанието за което беше далеч по-тежко. Но пък и обещаваха сто хилядарки. Сто хиляди долара! Щеше да може да прави с тях каквото си поиска, да ги харчи, да ги пропилее… Колата в гаража му беше стара, боята й се ронеше, вече чуваше и предсмъртното ръмжене на скоростната кутия. С удоволствие би заменил старата барака с нещо по-лъскаво, например спортен зелен ягуар… И решението беше взето. Мия щеше да му купи нова кола.

Кринц изчака пет минути, докато се увери, че отсъствието на Мия е нещо повече от отбиване в тоалетната. Отиде бързо до вратата и натисна звънеца. От домофона се чу гласът на секретарката.

— Мога ли да ви помогна?

— Аз съм Кринц от кабинета на главния инспектор. Трябва да видя Анди Касприсан. — Името беше на агент, който работеше в отдела.

Последва дразнещо жужене, дебелата врата се отключи и той я бутна, за да я отвори. Бюрото на секретарката беше точно срещу вратата и той й даде възможност да види добре значката от Пентагона, закачена на ризата му.

— Благодаря — каза той.

— Отзад е — промърмори секретарката, после пак се наведе над някакви документи.

— А… — обади се Кринц, сякаш току-що му бе хрумнало. — Тук ли е агент Дженсън?

— Не. — Секретарката дори не вдигна очи. — Отиде на зъболекар. Изпусна я за малко.

Секретарката посочи таблото на стената. Кринц погледна и въздъхна облекчено. Срещу името си Мия беше написала, че ще се върне след три часа.

Кринц започна да се лута в лабиринта от кутийки, докато не откри табелката с името на Мия Дженсън. Офисът беше шумен и хаотичен. Телефоните звъняха непрекъснато, агентите, заети с откриването на пилеене на пари, измами и злоупотреби, разговаряха помежду си на висок глас. Никой не му обърна внимание.

Видя агент, забил нос в някакви папки през две кутийки от тази на Мия, и му се усмихна.

— Аз съм от кабинета на главния инспектор. Мия е оставила нещо за мен на бюрото си.

— Иди и си го вземи — каза мъжът, без да вдига очи, взе телефона и набра някакъв номер.

Кринц се мушна в работното място на Мия и тихо се настани на стола й. Сивите картонени стени го скриваха от погледите на останалите. Всичко бе подредено и прегледно. Документите бяха струпани на равни купчини, дори лепящите се бележки с имената и телефонните номера, които я бяха търсили и на които се очакваше да позвъни, бяха строени като бойни кораби, очакващи инспекция.

Той извади химикалка и малкия си зелен бележник и започна да записва. Най-напред започна с бележките с телефонни номера. Гласът по телефона не беше особено конкретен по отношение на информацията, която се очаква от него, така че Кринц реши да събере възможно най-много — за да си струва стоте хиляди. Записа имената и телефонните номера, после разгледа папките, но нищо не му се стори интересно. Мия явно имаше много работа и той скоро се обърка от множеството показания, финансови отчети и доказателства.

Погледна часовника си. Бяха минали седем минути и той започна да се тревожи. В задната част имаше изправен метален шкаф с четири чекмеджета за папки. Инструкциите налагаха тези шкафове да се държат заключени по всяко време, когато собственикът им се отдалечи, но както почти всички с изключение на най-вманиачените на тема сигурност Мия беше оставила своя отключен, дори с леко отворени чекмеджета.

Кринц стана и тихо дръпна най-горното чекмедже. Папките бяха подредени по азбучен ред, идеално организирани, явно както всичко останало в живота на агент Дженсън. На буквата „К“ обаче нямаше папка, посветена на Капитол Груп. Кринц реши, че знае защо, и се усмихна сам на себе си. Върна чекмеджето в положението, в което го завари, клекна и отвори най-долното чекмедже, където би трябвало да е последната буква от азбуката, отвори го тихо, вгледа се най-отзад и откри златото.

Имаше около трийсет много тънки папки от края на азбучния каталог, след това петнайсет много дебели с етикет „Капитол Груп“. Той нямаше представа откъде да започне. Изглежда, в тях имаше поне хиляда страници. Прекалено много, за да ги прочете, да не говорим да запомни, а за копиране на такава купчина просто и дума не можеше да става.

Да задигне папките категорично не беше възможно.

Кринц приклекна и започна да ги разглежда напосоки с надеждата да извади късмет. Може би щеше да попадне на нещо, с което да си заслужи стоте хиляди долара. Веднага си даде сметка, след като погледна една-две папки, че Мия Дженсън е следила и наблюдавала Капитол Груп от месеци, ако не и от по-отдавна. Имаше финансовите отчети на фирмата за три години назад. Като частна фирма, която не се търгува на борсата, Капитол Груп не беше длъжна да се регистрира в Комисията по ценните книжа, но трябваше да представя всички данни в отдела за държавни поръчки на Пентагона всеки път когато участваше в обявен търг.

Мия обаче разполагаше с нещо повече. Кринц видя имена и биографични данни на основните играчи, протоколите от всички заседания на комисиите на Конгреса, посветени на полимера, куп материали за фирма на име „Арван Кемикълс“ и така нататък. Благодарение на дългия си опит в кабинета на главния инспектор той разбра какво държи в ръцете си — Мия усърдно и педантично сглобяваше гигантско обвинение.

После вниманието му привлече малка папка, мушната в дъното на чекмеджето. Не беше скрита там от погледа случайно, помисли си той. На корицата беше написано: „Източник едно“ и скоро това тайнствено заглавие щеше да придобие смисъл.

Мия имаше вътрешен човек. Източник едно беше предател. Беше описал подробно поредицата събития, довели Капитол Груп до изкупуването на „Арван Кемикълс“, а после и до това как корпорацията беше уредила Пентагонът и Конгресът да се съгласят на сладък договор без търг на стойност двайсет милиарда.

Сведенията бяха устни. Мия третираше разговорите като показания и педантично беше транскрибирала записите от тях. По негова преценка имаше поне четирийсет страници разговори под формата на въпроси и отговори, които той прегледа набързо.

На 20 декември миналата година беше записано следното:

Въпрос: Ако обичаш, опиши как от Капитол Груп убедиха конгресмен Ърл Белцър да окаже помощ за полимера?

Отговор: Не беше трудно. Белцър е готов да подаде ръка на всеки, който на свой ред е готов да му кихне съответната сума. Капитол Груп има… как се казва… таен фонд… мисля, че това е подходящият термин. Секретно, скрито гърне със злато за закупуване на услуги. От друга страна, може да се каже, че Ърл не се е противил особено. И е бръкнал дълбоко в гърнето. (Смее се.)

Въпрос: Платиха ли Капитол Груп някаква сума срещу обещанието за оказване на помощ?

Отговор: Да, но никога няма да я откриете. Имаме един тип, счетоводител, който е специалист по тези неща. Идва в офиса един-два пъти седмично. Дребен, с големи очила, много намусен, никога не говори с никого. Наричаме го „Магьосника“.

Въпрос: И каква е работата на този магьосник?

Отговор: Управлява тайния фонд. Прави така, че парите се появяват по неведоми пътища в джобовете на когото трябва. Ако е политик, прави го през сметките за набиране на средства за предизборни кампании или комитети за преизбиране. Знае хиляди трикове. Използва като фасада фалшиви фирми, фалшиви имена, донори — много е изобретателен. Ние сме глобална корпорация и повечето пари от фонда са скрити в чужбина. Невероятно добър е. Никога няма да го хванете.

 

Кринц вдигна очи за миг. Даде си сметка, че става дума за онзи гном, който му плащаше заплатата. Продължи да чете.

Въпрос: И колко пари получи Белцър?

Отговор: Не знам каква е точната сума. Само Магьосника и големите шефове от горния етаж, които договарят сделките, са наясно. Но не е малка. Ние сме счетоводители. Живеем със слухове. Чух за седем милиона.

Изведнъж Кринц чу силни гласове недалеч. За миг сърцето му сякаш щеше да се пръсне. Извади листа, който четеше, мушна папката на мястото й отзад, затвори чекмеджето и се изправи.

Огледа се. Никой не му обръщаше никакво внимание, но той нямаше намерение да рискува повече.

Излезе бързо, така както и влезе. Коленете му трепереха от страх и вълнение. Докато слизаше към кабинета си, взе твърдо решение. Сто хиляди бяха твърде малко. Беше време за сериозни преговори. Онзи таен фонд бе пълен с пари. Някакъв си треторазреден политик беше взел седем милиона. Седем милиона!

Дявол да го вземе, информацията, която стискаше в ръката си, струваше поне милион, може би два. Кринц стисна юмрука си. Смачканият лист там представляваше ранното му оттегляне в някой красив курорт във Флорида, край фантастично игрище за голф, яхта, млади момичета по бикини с бронзови тела… мечтата на живота му.

Наслади се на мига, а когато стигна до бюрото си, беше готов да започне да си търси по интернет малко апартаментче някъде във Флорида, близо до баровете и океана.

 

 

Срещата започна с крясъци и натяквания към Марти О’Нийл от страна на Уолтърс и Белуедър, които не пестяха упреците и обидите. Джак и старият Арван все още не са открити, ревяха двамата. Защо, по дяволите, Капитол Груп плаща цяло състояние на тази некомпетентна фирма, пълна с некадърници и тъпаци, чиито грешки струват милиарди на Капитол Груп? О’Нийл се бе облегнал на отсрещната стена и чакаше спокойно Уолтърс и Белуедър да изпуснат парата и най-после да им омръзне да си говорят сами.

Преди няколко часа Уолтърс беше дал разрешение стоката на Кринц да бъде купена за един милион долара. Разрешението беше дадено неохотно и предизвика още един гневен изблик на Уолтърс.

Сега О’Нийл държеше в ръката си тази стока. Изтърпяваше ругатните, обидите и заплахите им с насмешка, защото знаеше, че в момента, в който млъкнат, ще ги накара да прехапят езици. Хайде, продължавайте, момчета, щеше му се да им каже. Наречете ме задник още веднъж. Спукайте още няколко кръвоносни съда, крещете до пресилване.

Двамата обаче май не се уморяваха от крясъците си, така че най-накрая той се оттласна от стената и застана пред бюрото на Уолтърс.

— Познай какво ти нося — каза той подигравателно.

Уолтърс се озъби гадно.

— Не си играй с нас.

— Добре. Открих какъв ви е проблемът. Във вашата фирма има певец. Доносник, който е предал тонове инкриминираща информация на Дженсън.

О’Нийл хвърли листа върху бюрото на Уолтърс, после се отдръпна и остави двамата да го прочетат. Уолтърс нямаше очила и се наложи да мушне листа на сантиметри пред носа си. Белуедър застана зад него и се наведе над рамото му. О’Нийл се наслаждаваше на ужаса, който постепенно се изписа на лицата им.

— Боже! — изпъшка Белуедър, когато свърши. — Тя знае за тайния фонд.

Уолтърс беше твърде стъписан, за да каже каквото и да било. Отпусна се на стола си и сграбчи подлакътниците, като че ли се люшкаше на сал в морето.

— Спокойно, не се тревожете прекалено — каза О’Нийл накрая, доволен, че пак можеше да поеме ролята на незаменим помощник.

— Какво искаш да кажеш? — попита Белуедър.

— Нали помните, че някога работех във ФБР. Тези показания са само хартия. Освен ако няма жив свидетел, който да потвърди написаното, то няма никаква стойност.

— Никаква стойност? — успя да изграчи Уолтърс, който все още беше като ударен от гръм.

— Да, Мич. Без този свидетел в съда ще приемат написаното за празни приказки. Бог да благослови Върховния съд. Обвиняемият има право на кръстосан разпит, а това не може да стане с лист хартия.

— Какво предлагаш? — попита Белуедър.

— Не е ли очевидно, Дан? — опита Уолтърс с хитра усмивка. — След като разберем кой пее на Дженсън, ще решим проблема. Няма свидетел, няма доказателства, няма обвинения.

— Искаш да кажеш да я убием? — попита Белуедър.

— Не е необходима толкова драстична мярка — отговори О’Нийл с престорена невинност. — Има много начини да накараш един източник да изчезне. Парите могат да заличат паметта. Достатъчно пари могат да осигурят пълно отричане на стари показания. Може да се окаже възможно източникът просто да изчезне за малко, да се отправи на продължително пътешествие по чудесни далечни места.

Белуедър се намеси:

— Дори не споменавай за убийство в този кабинет, Мич! Или за отвличане. Ние сме бизнесмени. Трябва да пазим репутацията си.

Тримата се спогледаха. Посланието беше ясно — нямаше нужда никой да го казва на глас. О’Нийл нямаше репутация, която да защитава, нито пък беше бизнесмен с ограничено въображение. Как щеше да се справи с „певеца“, си беше негова работа. Белуедър не искаше и нямаше нужда да знае.

— Е, коя е тя? — попита Уолтърс. В записките на Дженсън източникът бе споменат три пъти като „тя“.

— Да видим какво знаем — заговори О’Нийл. — Работи в счетоводството. Знае за полимера. Ето и още нещо, което е открил Кринц. — Остави малкия зелен бележник пред Уолтърс. Тримата се наведоха и го разгледаха заедно.

Погледът на Уолтърс се закова върху телефонните номера, от които бяха търсили Мия, преписани от листчетата. По-специално три от тях, защото бяха еднакви и с едно и също име.

Белуедър улови реакцията му.

— Това тя ли е? — попита и посочи името, като че ли Уолтърс не го беше видял.

О’Нийл се наведе по-близо.

— Ева Грийн. Тук ли работи?

— В счетоводството — призна Уолтърс.

— От тук е изтичането. — Белуедър се наведе напред и се вгледа в името по-отблизо. — Не я познавам.

О’Нийл се вгледа в обърканото лице на Уолтърс и попита многозначително:

— Коя е тя, Мич?

Мич имаше вид на човек, в чието гърло току-що са натикали бейзболна бухалка. Лицето му беше червено. Сякаш беше загубил гласа си, а когато го намери, изкрещя:

— Глупости! Не е възможно!

— Защо да не е възможно?

— Не може да е Ева. Тя работи за мен.

— Което означава какво?

— Изпратих я с Фийст миналото лято, за да заведат Уайли на приема в Белия дом. Според Фийст Уайли бил впечатлен от нея, така че направихме уговорка.

— Опиши тази уговорка — каза О’Нийл и погледна тавана. Мразеше аматьори да се занимават с неговата работа и да оплескват нещата.

— Ева е свръхамбициозна, завършила е Харвард, винаги е готова да рискува, за да застане пред другите. Наблюдаваше Уайли, защото аз го поисках от нея. Искахме да разберем повече за него и тя ни осигури някои подробности. Беше лесно и евтино.

— Лесно? Евтино? За какво говориш? — изрева Белуедър и удари с длан по стената. Планът на този идиот сега им излизаше през носа.

— Нищо особено, Дан. Тя просто трябваше да се отбива при него от време на време. Да излизат заедно. Да спечели доверието му, да го накара да споделя с нея.

— Била е къртица? — попита О’Нийл. Дали идиотът знаеше какво значи това в занаята?

— Нещо такова, да, струва ми се. Да ми казва какво прави и какво мисли Уайли. Обещах й премия от петдесет бона, ако се развият и други отношения.

— И… тя… развиха ли се такива отношения? — Белуедър реши да навлезе в по-пикантните подробности.

Уолтърс сви рамене.

— Не. Отнасяше се с нея като със сестра. Всичко това обаче приключи преди месеци. Ева получи нещо като нервен срив. Реши, че е по-добре да сложи край.

Белуедър погледна Марти.

— Май е била двоен агент — предположи той.

Изглежда, беше така, но Уолтърс отказваше да повярва.

— Вижте — каза той нервно, — ще я извикам. Ще й задам от упор няколко въпроса и ще стигна до дъното на това нещо. Ако е тя, знам, че ще можем да се споразумеем. Ако не е тя…

О’Нийл довърши вместо него:

— … връщаме се в началото.

— А ти току-що пропиля още един милион.

 

 

Джак едва се сдържа да не прихне, докато седеше пред пулта. Арогантността на тези хора беше ужасяваща, глупостта им — още повече. За тях не беше проблем да нахлуят в живота му, да се промъкнат в къщата му, да подслушват телефоните му и да плащат на разни хора да унищожат репутацията и да съсипят живота му. Но и през ум не им минаваше, че същото може да се случи и с тях самите. От седем месеца знаеше и беше записал как Ева ходи в кабинета на Уолтърс да му докладва и да получава инструкции. Особено го забавляваха идеите на Мич за това как тя да го прелъсти.

Свали записа и внимателно отбеляза датата, часа, мястото и имената на участниците в разговора, после го остави най-отгоре на големия куп. Сложи нов запис, протегна се и отиде в кухнята да си приготви нещо за хапване.

По-добре да се обади на адвоката си на пълен стомах.

Беше време да действа.