Брайън Хейг
Игра за милиарди (18)

18

Офисът на Службата за криминални разследвания към Пентагона беше в стая 5Е322 на петия етаж, почти по средата на най-външния пръстен, което безспорно бе най-лошото възможно място в сграда, пословична с липсата на приятни пространства. Блиндираната врата скриваше множество малки кутийки без прозорци, които по същество представляваха огромен сейф заради деликатната същност на работата, която се вършеше зад стените му.

Помещението беше проектирано за максимум двайсет души. Понастоящем там работеха четирийсет следователи и помощници, наблъскани като сардини в малкото пространство с риск да се задушат.

Николас Гарнър, шеф на отдела за финансови престъпления, изруга, защото удари глезена си в разместен стол, после продължи да си пробива път с усилие в кошмарния лабиринт. Най-накрая стигна до седмата кутийка вляво и стовари купчина книжа на бюрото.

— Искам да прегледаш това.

— Кога?

— Днес, Мия.

Мия бутна настрана документацията, с която се занимаваше, и попита:

— Какво е?

— Рафинерия „Менделсън“.

— Е?

— Средно голям завод. Намира се в Луизиана, в Гаривил.

— Има ли някакво конкретно подозрение, което трябва да потвърдя?

— Ти ми кажи.

Тя взе голямата купчина и започна да я прелиства. Беше истински хаос от финансови таблици, фактури, сметки, разписки за плащания. Явно Ники беше накарал някой от претоварените с работа сътрудници да прерови отдела за държавните поръчки и да измъкне всички възможни документи, свързани с рафинерията. Щяха да са й нужни часове, за да прегледа всичко. И още много повече време, за да отсее плявата от зърното в трескаво търсене на истински доказателства, ако наистина имаше такива.

— Пак ли анонимно обаждане? — попита тя с раздразнение.

Той кимна.

— Пак по горещата линия. Мъжки глас, анонимен както обикновено. Не преставаше да се кълне, че от „Менделсън“ ни мамят както си искат.

Мия отпи глътка диетична кола и вдигна очи към тавана.

Гарнър се усмихна вдървено и извинително.

— Знам, съжалявам. Този път обаче имаме някаква следа.

— Е? Откъде е обаждането?

— От уличен телефон край Гаривил. Може да е поредната шега, може и да е истина. Както обикновено — ако не провериш, няма да разбереш.

Горещата телефонна линия беше страхотна идея, която бързо се превръщаше в отчайващо бедствие. Източниците се обаждаха по горещата линия, за да съобщават за финансови нередности, и това предизвикваше разследвания. Наричаха я „предателската“ линия. И всички сигнали бяха конфиденциални — никакви имена, само обвинения.

През последните няколко месеца обаче горещата линия беше прегряла от обаждания за злоупотреби и кражби. Почти всички те бяха анонимни, трябваше да ги разследват без изключение, а малко от тях даваха истински резултат.

Шефовете на отдела започнаха да подозират, че фирмите, които въртят бизнес с военните, измислят все нови и нови начини да измамят правителството, като заливат следователите с потоп от фалшиви сигнали и кухи твърдения, така че да са прекалено заети, за да се занимават и хващат истинските мошеници. За жалост тактиката, изглежда, работеше. Помещението беше пълно с недоспали сътрудници със зачервени очи. Отпуските по болест се увеличаваха драстично. Духът падаше все повече и повече. И което беше още по-лошо — откакто започнаха обажданията, броят на реално получените присъди беше паднал с трийсет процента.

Мия го изгледа с престорено огорчение.

— Защо пак аз, Ники?

Гарнър не обърна внимание на погледа и забележката й.

— Източникът твърди, че от „Менделсън“ надписват доставките с около два процента. Миналата година флотът купил от тях гориво за сто милиона, следователно имаме измама за около два милиона.

— Чудесно. — Трийсет и една годишната Мия Дженсън беше практикувала право четири години в частния сектор и сега от две години се сражаваше в окопите на Службата за криминални разследвания. Малката агенция беше с огромни отговорности.

По всякакви стандарти Мия Дженсън беше нейният най-странен служител.

След като завърши колежа „Дикинсън“, като взе четири години за три, тя записа право в Харвард и скоро се издигна до върха в групата си. Не стана номер едно, но беше много близо. Ако не беше отделила толкова много време за курсовете по ценни книжа, номер едно щеше да й диша праха. Насочи се към корпоративното право. Две от проучванията й по конкретни казуси бяха публикувани в юридическите издания. През последната си година в университета беше редактор на юридическо списание.

Красива и умна, с два чужди езика, тя бе ухажвана от двайсет от най-добрите юридически фирми, които й предложиха работа. Почти всички оферти бяха за шестцифрени заплати и невероятни допълнителни бонуси.

Тя ги интервюираше — не те нея. Отклоняваше всички покани да посещава офисите им, настояваше те да идват при нея, засипваше ги с въпроси и им даваше да разберат, че е придирчива.

Те нямаха нищо против или поне се преструваха, че е така. Беше търсена. Искаха я.

Отклони четиринайсетте най-добри предложения и се спря на малка бутикова фирма във Вашингтон, която предлагаше по-ниска заплата, но пък бързо израстване до съдружник. Мия смяташе, че парите не са най-важното. От значение за нея бяха единствено професионалните предизвикателства и същността на работата.

Фирмата „Уенди и Уексър“ специализираше в сложни корпоративни правни проблеми. Клиентите й основно бяха петролни компании, големи фирми за комуникации, спортисти и звезди от развлекателната индустрия — все области, в които законите и регламентите се променяха непрекъснато.

В продължение на четири години Мия работеше по двайсет часа на денонощие, каквото бе изискването за амбициозните млади сътрудници, които мечтаеха да станат съдружници по-рано от обичайното. В крайна сметка фирмата й определи тарифа от 450 долара на час, срещу каквато се наемаха пълноправните съдружници в много от първокласните адвокатски фирми.

Една от нейните победи застави Федералната комисия по телекомуникации да промени отдавна действащ закон, защото Мия откри в него пробойна.

Беше й намекнато за ранно съдружие и тя нямаше основания да се съмнява, че ще го получи.

И тогава съвсем неочаквано един ден тя влезе в кабинета на управляващия съдружник и учтиво му връчи оставката си. Той остана като гръмнат — най-обещаващата му сътрудничка, с блестящо бъдеще, машина за пари, искаше да си отиде. По-лошо — беше жена във фирма, която отдавна се нуждаеше от съдружник, който си слага червило. Освен това както всички колеги той също тайно си падаше по нея.

Помоли я да размисли. Тя отказа с тон, който не търпеше възражения. Попита я дали е получила по-добра оферта, поиска да им даде възможност да отговорят със същото. Мия отрече, но не посочи друга причина. Той й предложи да прекъсне една година, за да се порадва на живота.

Не, не и не.

Седмица по-късно Мия се записа в курс за деветнайсетседмично ускорено обучение във Федералния център за обучение на агенти за правоохранителната система. Последваха десет седмици в различни военни бази, където изучаваше неимоверно сложния свят на военните доставки и системата за сключване на договори.

Федералната служба за криминални разследвания в отбраната е подчинена на главния инспектор на Министерството на отбраната. В службата работят момчета и момичета, които носят истински пистолети и хубави златни значки. Разследват безстопанственост, измами, тероризъм, кражби, връчват истински заповеди за арест и извършват истински арести.

Вероятно заради образованието си Мия настоя да бъде назначена в отдела за финансови престъпления в Пентагона и кандидатурата й в крайна сметка се озова на бюрото на Ники Гарнър. В службата му работеха смешно малко хора, които имаха скандално много работа. След като се водеха две войни и бюджетът на отбраната се надуваше като балон, корпоративните измами се превръщаха в сериозен печеливш бизнес. Сякаш на входа на Пентагона имаше табела: „Джакпотът е тук, момчета, елате и го грабнете!“ И десетократно активизиране на разследванията нямаше да е достатъчно, за да смогне. Почти всеки жив човек би бил от полза.

И въпреки това Ники не знаеше какво да мисли за нея. Първо, квалификацията й беше прекалено висока за това място. И как беше възможно някой да се откаже от тлъстите заплати и завидните бонуси в корпоративното право, за да получава смешната държавна заплата от 36 000 долара годишно? Доколкото можеха да си спомнят, в службата не беше работил човек, завършил право в Харвард. Нито един, никога.

Дали беше ексцентрична маниачка на тема власт, или чисто и просто беше откачалка?

Ники реши в началото да я натовари с картовите измами. Това беше работа на ниско ниво, с много тичане след мошеници и измамници на дребно. Освен това беше и идеален претекст известно време да я държи под око. Да разбере дали й хлопа дъската, дали няма склонност към агресивно поведение, или няма да хукне гола из коридорите — всичко това се бе случвало и преди.

Когато само след три месеца Мия надмина всички в службата по арести, довели до обвинения, Ники промени мнението си. Реши, че бе напълно нормална, каквото и да означаваше това. Работеше много и ефективно и с юридическото си образование беше магьосница в събирането на доказателства и аргументираното им представяне в съда. Ники започна да я товари с работа. Тя вече поемаше три пъти повече задачи от останалите в службата.

Единствената й странност беше, че предпочиташе да работи сама и имаше склонност да бъде потайна, без обаче да е надута или да страни от хората. С радост се включваше в петъчните сбирки на колегите си след работно време, когато разпускаха от тежката работа през седмицата.

През последните единайсет месеца преследваше едри мошеници на корпоративно ниво. А съмненията на Ники изцяло останаха в миналото.

— По какво друго работиш днес? — попита я той, като че ли подлежеше на обсъждане.

— Имам среща с прокурорите по случая „Боинг“. Следващата седмица влизаме в съда. Освен това трябва да взема показания по случая „Филипс Ейвиейшън“. — Тя посочи документите, които той беше оставил върху бюрото й. — Не се безпокой, Ники, ще го направя.

— Да, знам. Благодаря ти.

Той се обърна и се отправи към кабинета си.

В мига, в който се скри от очите й, Мия бутна настрана документите за рафинерия „Менделсън“ и извади папките, които беше скрила зад други папки при влизането на Ник. Продължи да чете.

Вдясно беше законопроектът на Сената, с който се отпускаше финансиране за полимера на Капитол Груп, а вляво — версията на същия законопроект, но на Камарата. Вече беше сравнила двата текста дума по дума до средата. Дотук бяха еднакви. Дори точките и запетайките бяха на същите места.

Дори и сигналът за рафинерия „Менделсън“ да беше истински, измамата беше на стойност само два милиона. Щеше да хвърли едно око по-късно, когато приключеше с другата си работа.

В момента се целеше в много по-едра риба.

 

 

На Морган му беше нужен цял ден, докато открие Су Йонг О’Мали в малка неугледна къща в Куинс. Беше пропилял близо седмица, докато я намери. Заради промененото й име бе изгубил цели пет дни. Оказа се, че след като напуснала „Примо“, се бе омъжила за нюйоркски полицай, родила бе четири деца и сега водеше тежкото съществуване на домакиня.

Когато тя дойде да му отвори, Морган чу вътре да пищят хлапета. Извади фалшивата значка и за пореден път пусна измислената версия за рутинната проверка.

Жената му обясни, че е сама с децата и има много работа. Той я увери, че това няма значение — можеше да му отговаря, без да се отделя от задачите си.

След миг колебание тя се отдръпна и го пусна да влезе. Жилището беше тясно и препълнено с вещи, а по пода се търкаляха огромно количество играчки, проходилки и други подобни. Су Йонг веднага се спусна към креватче, в което бебе пищеше и размахваше ръчички. Тя го извади, подпря го на рамото си и се заразхожда напред-назад. След петнайсет секунди бебето млъкна.

— Какво искаш да знаеш? — попита го тя със силен бруклински акцент.

Морган веднага премина през репертоара си от меки, предразполагащи въпроси, които беше пробвал при Мариголд Андърс — бил ли е Джак добър шеф, бил ли е честен, родолюбив американец и така нататък.

Получи положителен отговор на всички тях.

После се наложи да прекъснат за малко, защото поради някаква причина Су се втурна към кухнята. Морган остана на мястото си. Чуваше я как тропа и блъска. След малко се върна с няколко бутилки за хранене в ръце. Подаде му едната.

— Хвани което искаш дете и се хващай за работа — нареди му тя.

Той избра едно от децата, което изглеждаше неконтактно, сложи го на коляното си и мушна биберона в устата му.

— Не работиш ли вече? — попита той в опит да я предразположи.

— Не.

— Заради децата, предполагам. Отнемат много време.

— Не. Напуснах преди децата.

— Защо?

— Да работиш при Джак беше удоволствие. След като той си отиде, на негово място дойде някакъв гнусен мазник, който си падаше по азиатки. Разбираш ли какво искам да кажа? Вечно ме опипваше, вечно пускаше гадни забележки: „Хей, разкопчай ципа ми и ще отгатнеш бъдещето си“, „Защо не си поиграеш с бастуна ми?“ И това са най-меките примери.

— Трябваше да се оплачеш.

— Ха! Какво знаеш ти! Онова е Уолстрийт. Мъжки свят.

Морган се замисли за момент. На кого му пука за тези неща?

— Помниш ли клиентка на име Едит Уорбингър?

За момент Су доби объркан вид и Морган беше готов да се откаже. След миг обаче тя се плесна по челото.

— А, имаш предвид Едит Кучката?

— Да, вероятно. Какво си спомняш за нея?

— Доста. Една от най-важните ни клиентки.

— Някой ми каза, че страдала от Паркинсон?

— Накрая. Беше много, ама много претенциозна.

Това нямаше нищо общо с думите на Чарлс за милата, наивна възрастна дама, поверила всичко на Джак. Може би беше въпрос на гледна точка.

— В какъв смисъл? — попита той и се наклони леко напред.

— Ами във всякакъв. Смяташе, че парите й дават право да иска всичко. Беше живяла лошо и след като беше получила парите, си го изкарваше на всеки. Побъркваше ни с Джак.

— Чух, че заминала на дълъг круиз?

— О, да. — Су се засмя. — Какво облекчение. За нас, де. Сигурна съм, че е превърнала в ад живота на екипажа на кораба.

— И после е изчезнала, нали?

— Някъде в Гърция, струва ми се.

— Някаква идея какво може да й се е случило?

— Мисля, че екипажът я е изхвърлил през борда. Не обичам да говоря лошо за мъртвите, но тази жена наистина беше кучка.

— Чак толкова зле ли беше?

— Мога да ти разказвам истории цял час.

— Какво направи Джак, след като тя изчезна? — попита Морган, преди да започнат историите.

— Той или може би фирмата наеха частни детективи. За добро или лошо тя беше наша клиентка и Джак настоя.

— Откриха ли я изобщо?

— Какво общо има тя с рутинната проверка за Джак? — Тя го гледаше все по-подозрително.

— Просто проверявам нещо, което някой спомена. Моля, отговори ми.

— Не, не я откриха.

— И това стана по времето, когато Джак напусна?

— Да, горе-долу по това време.

— Защо напусна Джак?

— Защо не попиташ него?

— Попитах го. Искам да потвърдя.

Су Йонг се замисли за момент, като че ли този въпрос никога досега не й беше минавал през ума.

— Знаеш ли какво си мисля? Че той никога не се е чувствал добре там.

— Искал е да печели повече пари?

— Не, нямах предвид това, макар че кой не иска повече пари? Онова място беше гадно. Дебнеха се, следяха се, забиваха си ножове в гърбовете.

— Джак имал ли е някакви проблеми с шефа?

— С Кайл ли?

Морган кимна.

— Чух, че се били хванали гуша за гуша.

— Не, той… виж, всички там обичаха Джак. Носеше им толкова много пари, че шефовете на практика го бяха оставили да прави каквото иска. Дори му дадоха бонус от един милион, когато си тръгна. Ако питаш мен, трябваше да му дадат повече след всичко, което той направи за тях.

Морган имаше още много въпроси, но си даде сметка, че ако продължи, ще е губене на време. Явно по-съмнителните дейности на Джак не бяха достигнали до секретарката му, което не беше изненада. Морган остави детето и стана. Пооправи сакото си, после се плесна по челото.

— Един последен въпрос.

Су скочи и се спусна след детето, което той остави на пода. Беше се засилило през глава към горещия радиатор под прозореца, но тя успя да го грабне точно навреме.

Възможно с най-равен тон Морган попита:

— Помниш ли кой представи Джак във фирмата? Трябва да са били близки. Може би състудент от Принстън?

— Труден въпрос — Су се замисли за момент. — Всички фирми на Уолстрийт са пълни с възпитаници на реномираните университети. Джак обаче винаги е бил много близък с Лу Уолърман. Мисля, че се познаваха отпреди.

Морган й благодари, после излезе и тихо затвори вратата след себе си. Спря за миг на верандата, извади списъка на служителите на „Примо“ и плъзна пръст по редовете, за да открие Уолърман.

Откри го на трийсето място, в отдела за управление на инвестиции, точно като Джак.

— Ти си Чарлс. Пипнах те — засмя се доволно Морган.