Брайън Хейг
Игра за милиарди (1)

1

Абдула се раздвижи и промуши по-навътре в тъмната мръсна дренажна шахта. Денят беше горещ, почти непоносим, макар че тук долу беше малко по-добре. Той пое дълбоко въздух, наостри уши и се заслуша съсредоточено, за да чуе шума от мощните машини.

Хади, най-добрият му приятел от дванайсет години, а понастоящем партньор в престъплението, се беше скрил в стая на третия етаж на голямата сграда, изоставена още по време на бомбардировките. От поколения тя принадлежеше на клана Фадити — частен анклав, заобиколен от разкошни градини, за които се грижеха половин дузина работници.

Фадити бяха по-богати от всички останали. И рядко пропускаха възможност да ти го покажат. Големи, скъпи вносни коли, специални учители за безумно разглезените им деца. Всяко лято заминаваха на дълги луксозни почивки из хладните хълмове на Ливан.

Хади беше стигал най-много до съседното селце, на три километра в южна посока — мизерно, потънало в мръсотия място, което напомняше на неговата собствена жалка купчина прахоляк и бетон, сред която живееше.

Според местния фолклор Фадити избягали от къщата си по време на американско въздушно нападение и били ударени съвсем слепешката от американска бомба. Пряко попадение. Ей така — бам! Пулверизирала ги на прах. И най-богатото семейство в града се превърнало в противно петно върху улицата.

В продължение на два дни голямата сграда била център на бурно веселие, при което мебелите, дрехите, кабелите слънчевите батерии от задния двор, дори прозорците били изкъртени и отнесени от развеселените съседи.

Аллах наистина има жестока, но справедлива страна. Абдула и Хади бяха репетирали номера си предния ден, преди вниманието им да се насочи към играта на футбол на три пресечки от там. Цял следобед подритваха топката, подарена на момчетата от квартала от един от американските нашественици, едър мъж с тъмни очила, изгорял от слънцето, с широка, фалшива усмивка. Топката имаше странна форма. Скоро се оказа и безполезна — като че ли някой я беше хванал в двата края и я беше дръпнал толкова силно, че не беше успяла да върне кръглата си форма. При всяко ритане политаше в най-неочаквана посока, подскачаше, търкаляше се, пързаляше се в прахта. Каква гадост!

Американци! Кое ги караше да си мислят, че могат да завладеят и управляват тази страна, след като не можеха да направят една свястна футболна топка?

Абдула опипа внимателно устройството в дясната си ръка — спусък, както го нарече мъжът, който го беше осигурил. Обаче не приличаше на спусък на оръжие. Абдула беше виждал доста такива, както се похвали на мъжа, а това тук определено не беше спусък. Онзи се ядоса, заби гадния си пръст в корема му и му напомни кой дава парите. Щяло да се казва както той искал. Е, каквото и да беше това нещо, пасваше идеално в малката длан на Абдула. То по никакъв начин не беше свързано с голямата бомба, мушната в контейнера за боклук от другата страна на улицата. Никакви жици, никакви детонатори — нищо. Мъжът обаче се закле, че и най-лекото натискане ще предизвика кошмарна експлозия.

А после, предупреди го намръщено той, Абдула трябваше да хвърли спусъка и да бяга от там колкото го държат дебелите крака.

Мъжът, който говореше тези работи, Мустафа, беше пословичен неудачник, който беше влизал и излизал от затворите на Саддам смущаващо често. Беше опитвал фалшифициране, подкупи, грабежи, малко търговия с наркотици и се бе провалял с гръм и трясък във всичко.

Последният жалък опит на Мустафа да извърши престъпление беше обир на местен магазин, който бе приключил зле и все още разсмиваше старците в кварталното кафене. Продавачът прескочил тезгяха, измъкнал с лекота ножа от ръката на Мустафа и го забил в бедрото му. Мустафа изревал, от крака му рукнала кръв, опитал какво ли не, за да се измъкне. Продавачът седнал на гърба му и го удрял по главата, докато дойде полицията.

Предвид всичките му минали криминални деяния Мустафа получи двайсет дълги години в „Абу Граиб“, определено най-кошмарната дупка от многото затвори на Саддам. Малцина издържаха там и десет години, а Мустафа, който беше дребен и определено несимпатичен, изглежда, имаше малки шансове да оцелее. Селото въздъхна облекчено и реши, че повече няма да го види.

Аллах обаче с безкрайната си мъдрост явно беше приготвил други пътища за дребния бандит. Само шест месеца по-късно, през трудните, напрегнати седмици непосредствено преди американската инвазия, Мустафа се намери изхвърлен отново на улицата заедно с останалите мошеници, сводници и похитители — като подарък от Саддам за американците.

Ако победят, да съжаляват.

Мустафа стана нов човек. Реформиран човек. Удивително е какво могат да постигнат няколко кратки мига. Сега носеше гъста черна брада и наричаше себе си ислямски воин, патриот, борец за свобода, който се бе посветил на борбата за освобождението на Ирак от омразния нашественик. Започна да носи Корана, макар и всички да знаеха, че не умее да чете и пише. Оказа се, че в затвора Мустафа срещнал нови приятели, щедри хора, които не бяха придирчиви и с радост плащаха по три хиляди щатски долара за всеки убит американец. Пет хиляди, ако се случеше трупът да е на офицер.

Самият Мустафа не участваше в играта на убиване. Предпочиташе да наема подизпълнители — всъщност използваше предимно малки деца, които да вършат мръсната работа. Особено му допадаха изхвърлените на улицата сирачета като Абдула и Хади, които имаха няколко много съществени предимства. Първо, те бяха бедни и неописуемо отчаяни. Второ, нямаха допълнителен багаж — никакви изнервени родители, ядосани братя, отмъстителни чичовци или роднини, за които да трябваше да мисли, ако нещо се обърка.

А при Мустафа нещата често се объркваха.

Абдула погледна нагоре. Хади махаше бясно с една ръка, а с другата сочеше като обезумял наляво. Това изобщо не беше сигналът, за който се бяха уговорили. Хади обаче беше на дванайсет, дребен за възрастта си, малко тъп и в моменти като този често се отнасяше. На тринайсет, Абдула беше далеч по-обръгнал, спокоен и амбициозен. Той убеди Хади да се заемат с тази нищо и никаква работа. Хади си придаваше важен вид, но си личеше, че умира от страх. Налагаше се Абдула да му напомня, че Мустафа е обещал да им даде петстотин долара, ако направеха това нещо — богатство, което щяха да си разделят поравно.

Мустафа се кълнеше, че наградата за мъртви американци е шестстотин долара и заради честността си — защото бе религиозен човек в края на краищата — щял да вземе за себе си само някакви си сто долара. Петстотин оставаха за тях само ако стиснеше малкото устройство, което сега беше в ръката му. Лесни пари.

Няколко момчета от квартала ги предупредиха, че Мустафа е известен мошеник и получава много повече за тази работа. Какво от това? Петстотин долара са цяло състояние. Щяха да се хранят добре една година.

 

 

Капитан Бил Форест хрускаше шумно чипс с аромат на барбекю. Преглъщаше с помощта на големи глътки бутилирана вода, която през изминалите двайсет минути от хладка бе достигнала почти точката на завиране. Денят беше ужасно горещ — не падаше под 46 градуса. Той копнееше да се измъкне от бронежилетката, да се наспи, да приключи обиколката. Мечтаеше за климатик, за сладолед, за дълги разходки в хладни гори, без някой да стреля по него или да се чуди как да го взриви.

Мисълта за седмица без потене — или взривове — изглеждаше невъобразима. Все пак той правеше всичко възможно да си я представи.

— Още две седмици в тази кочина! — шумно се оплака шофьорът му, редник Теди Дейвис, и удари волана с длан. — Знаеш ли какво ще направя веднага щом се върна в нормалния свят?

— Мисля, че знам. — Форест схруска шумно още един чипс. Защо пита? Същото, което се кълняха да направят всички от частта им. Да потърсят голи жени. Дебели, грозни, кльощави, без значение — жени без дрехи, както и да изглеждат, каквито и да са, щяха да свършат работа. — Отваряй си очите какво става край пътя, Дейвис.

Шофьорът се вторачи напред. Същото направи и умът му.

— Има един дом с момичета, сър. Само на три къси пресечки от портала. Страхотни дами! Казват, че се събличали съвсем голи.

— Звучи обещаващо. И какво после?

— После… не знам. — Добър въпрос. — Ти какво ще правиш?

— Аз съм женен, нали така?

— Да. И какво?

— Значи, първо, няколко минути ще си поиграя с моите две малки дъщерички.

— Звучи забавно — отбеляза невярващо Дейвис.

— После… да, ще кача хубавата им майка горе, ще заключа вратата на спалнята и ще си поиграя и с нея.

Капитанът се усмихна. Дейвис също.

Бил Форест беше на двайсет и девет, едър, с широко мургаво лице и гъста черна коса. Бе играл като защитник в университетския футболен отбор на „Нотър Дам“ и този факт дълбоко впечатляваше хората му. Като на шега, между футбола и колежа, бе отделил известно време на школата за офицери от запаса. И макар че специалността му беше финанси и имаше амбицията да стане много богат и въпреки отсъствието на всякаква военна традиция в семейството му атмосферата в армията му беше харесала и беше решил да се пробва в пехотата — само за няколко години. Така си обеща тогава.

Последния ден от третата година щеше да каже „Чао, момчета“ и щеше да се отправи към Уолстрийт.

Парите щяха да дойдат по-късно.

През последната година в колежа се ожени за Джанет — най-страхотната мацка в Саут Бенд. Джанет беше руса, прекрасна и бременна, когато завършваха, после почти веднага отново забременя и роди две хубави руси момиченца, с десет месеца разлика, почти близначки, които много подхождаха на двойка борещи се с живота абсолвенти на „Нотър Дам“.

През третата година дойдоха 11 септември и войната и тогава Бил установи, че е невъзможно да изостави другарите си и страната си. Само още две години, някакви си двайсет и четири месеца, и тогава: „Адиос, бейби“, обеща той на Джанет. На петата година остана само „една лека обиколка във военната зона и повече никакво обръщане назад, скъпа“.

Джанет понасяше военните му увлечения с благородство и добре овладяно търпение. Харесваше другите военни съпруги и се радваше на сестринските чувства помежду им, породени от трудния живот. От друга страна, прашното, горещо място в Тексас беше далеч от очакванията й. Джанет си беше градско момиче, родено и израснало в централната част на Чикаго. Можеше да изтърпи натъпканите казармени помещения, прашните бури, дори лятната жега. Цялата обстановка обаче, очуканите пикапи и кънтри музиката, дразнеше сериозно северняшките й сетива. Предпочиташе непрекъснат шум, трафик, човешки контакти и всички останали съмнителни постижения на градския живот.

Бил беше получил чудесно примамливо дългосрочно предложение от голяма финансова фирма в Ню Йорк — шумен, жив град, за който тя можеше само да мечтае. Съдружниците във фирмата, двама от които се оказаха ревностни запалянковци на „Нотър Дам“, обещаха да пазят мястото за Бил, стига да не прекали с търпението им. Само че на него му беше добре в армията. И тя не настояваше.

Всъщност не смееше. Съпругите на войниците от ротата му щяха да я обесят на портала, ако го беше направила. Войниците му го боготворяха. Бързият ум, който му помагаше във футбола, вършеше идеална работа и на бойното поле. Повече от единайсет месеца сражения досега. Единайсет дълги кървави месеца в някои от най-тежките бойни зони и гнойни рани на Ирак, без нито един от войниците му да се отправи на тъжно пътуване към дома в чувал. Другите роти от батальона бяха опустошени от жертви и погребения. Но не и ротата на Бил. Имаше няколко ранени, и то сериозно. По-добре в болницата обаче, отколкото в самотен гроб на хълма.

И сега оставаха само две седмици, а безупречното служебно досие изглеждаше на ръка разстояние. След цяла година трещящи бомби, снайперисти, стрелящи от леки коли, крайпътни засади, повече близки съприкосновения, отколкото им се искаше да си спомнят, бе изумително, че всички щяха да се приберат невредими у дома.

Жените им чукаха по три пъти на всяко парче дърво, което им се мернеше пред очите, стискаха заешки крачета талисмани и планираха голямо парти за деня, когато мъжете им най-после щяха да се приберат у дома.

Радиостанцията изпращя, капитан Форест взе микрофона и проведе дълъг успокояващ разговор. Сигурно бе поредният опит за овладяване на нервите на досадния лейтенант през четири коли назад в конвоя, реши Дейвис и едва сдържа презрителната си усмивка. Лейтенантът беше млад, „чисто нов“ и толкова изнервен, че клепачите му трепереха. Дечко със сополив нос, изпратен да смени закоравял в сраженията взводен командир, загубил и двата си крака от граната. Тъжно. Още повече, че му оставаха само три седмици.

Сега горкият щеше да куцука до края на живота си с изкуствени крака.

На около километър напред се показа поредното малко, порутено, занемарено и обрулено от пясъка село. Каква тъжна, жалка пародия на държава, помисли си Дейвис не за пръв път и избърса потта, която се стичаше по лицето му. Беше рожба на една от най-бедните, затънтени дупки по Мисисипи и се бе надявал, че повече няма да вижда мизерия. Парите в къщата им се изсмъркваха през носа на баща му и покриваха сметките на майка му в бара. След училище той самият работеше във фабрика за обувки, трудеше се здраво в цеха за боядисване, но препълнената с разхвърляни вещи каравана, която наричаше „дом“, беше толкова малка, че родителите му винаги успяваха да открият парите му и да ги изхарчат както намерят за добре. Записа се в армията при първата възможност и избяга да търси нов живот. Сбогом, мамо, чао, тате — смъркайте и се наливайте до гроб.

Хъмвито им хлътна в коловоз и друсна много силно. Главите им се удариха в тавана и капитанът изруга.

— Съжалявам — промърмори Дейвис и се сви на седалката си, за не види намръщената физиономия, която знаеше, че ще получи в отговор. — Амортисьорите са заминали — добави той доста неубедително.

Разбира се, че амортисьорите бяха заминали. Мамка му, тази самоходна барака беше претоварена с толкова много чували пясък и импровизирано заварени стоманени плочи, че беше цяло чудо, че изобщо се движи. Хъмвито трябваше да бъде заменено с някой от новите модели с фабрично подсилена броня преди осем кошмарни месеца. Всеки месец започваше с обещанията, че фирмата, която доставя машините, щяла най-после да изпълни договора си. И всеки месец свършваше с изтъркани оправдания защо все още не го изпълнява.

Новата машина, която чакаха, имаше подсилено окачване и дебела подова броня, която даваше някаква надежда за оцеляване при бомбен взрив. След близо година обикаляне на иракските улици в този тънкокож смъртоносен капан бяха изоставили всяка надежда.

Сега просто се опитваха да оцелеят.

 

 

Хади подскачаше, ръкомахаше и жестикулираше, като че ли армия хапещи буболечки беше проникнала в гащите му.

Абдула се оттласна и се надигна още малко. Погледна нагоре към Хади и разпери ръце. Питаше — колко.

Хади показа малката си глава през прозореца и погледна надясно. Започна да брои с лявата си ръка. Най-накрая показа десет пръста, после размаха ръце като вятърна мелница.

Скрий се, искаше да му изкрещи Абдула. Дръпни се от този прозорец, поеми си дъх, отпусни се. Сега вече чуваше шумните двигатели и нямаше нужда от сигналите на приятеля си. Представяше си конвоя от мишени на по-малко от километър разстояние. Всеки момент американците щяха да стъпят на главната улица с огромните си машини като колона нахални патки и… да попаднат на мерника на Абдула.

Той си напомни да не бърза и да подбере момента точно. Никой не го гонеше. Дали да не гръмне някой от квадратните, странни на вид джипове, които наричаха „Хъмви“? Или бронирана машина „Брадли“?

Ако обаче имаше късмет, щеше да подпали пълен резервоар гориво. Взривът щеше да е чудовищно голям — огромно огнено кълбо, което щеше да се вижда от километри. Щеше да гори часове, а в селото да се говори за това със седмици. Той прогони муха от носа си и се замечта.

Беше избрал дренажната шахта с придирчивостта на майстор готвач. Шосето към селото водеше право към главната улица — тесен път без извивки, със сгради от двете страни, които щяха да отведат конвоя направо при Абдула. След дълго и внимателно обмисляне се беше настанил на двайсетина метра преди първото кръстовище, което беше и първа възможност за американците да сменят посоката.

Нямаха избор, освен да минат покрай Абдула и покрай смъртоносния контейнер за боклук на три метра встрани.

Абдула не можа да сдържи усмивката си. Каква зловеща изненада ги очакваше!

 

 

Четиримата мъже в роби надникнаха иззад парапета на покрива. Улицата беше безлюдна и тиха, без трафик, без безцелно скитащи се пешеходци. Идеална зона за нападение, идеален ден за убиване.

Преди три часа те търпеливо изчакаха да дотътрят големия контейнер на място, после видяха как едно дребно хлапе влезе в изоставена сграда и след няколко минути се появи на един прозорец горе. Смяха се, когато едно по-едро, по-дебело хлапе се натъпка в тясната шахта.

Наблюдаваха и чакаха.

Бяха се качили на покрива предната нощ при пълна тъмнина. През последните седем часа между изпушените цигари и глътките чай заедно с отегчението, потенето и печенето под изгарящото иракско слънце бяха наблюдавали и чакали.

Шепнеха помежду си, спореха тихо, а понякога и разгорещено за качествата на бомбата долу. Щеше ли да свърши добра работа? Това беше жизненоважна проба, въпреки че този факт не беше съобщен на Мустафа и двете улични хлапета, които беше наел, за да свършат работата. Преструвките му на запален правоверен патриот не заблуждаваха никого. Мустафа беше чисто и просто егоист и мошеник. Наемник, който убиваше за пари, и само толкова.

Ако знаеше, щеше да иска повече пари. Може би много повече.

Бомбата беше от най-ново поколение, докарана нелегално от Иран преди седмица с множество гръмки декларации за разрушенията, които можеше да причини. Предполагаше се, че е направена така, че да се детонира по въздуха, макар че четиримата мъже на покрива нямаха понятие как точно щеше да стане това. Нито пък ги интересуваше. Иранският доставчик им обясняваше подробностите — разни неща за проникващи остриета, вторични взривове, звукови вълни и сигнални рецептори. Дълго преди да свърши, четиримата мъже вече се прозяваха и клюмаха.

Беше им все едно. Бърборкото си хабеше думите и им губеше времето. Те искаха да знаят само дали бомбата ще проработи. Дали ще има взрив? Щеше ли да им даде възможност да убият повече американци?

Единият от четиримата се придвижи малко напред. Намести видеокамерата на ръба, приближи със зума мястото точно пред контейнера и натисна „Старт“. Запали цигара и зачака веселбата да започне.

 

 

Бил Форест заби нос в картата. Бяха на петдесет метра от селото, когато той посочи право напред към тясната улица.

— Карай напред до първото кръстовище и там свий вляво — каза той на Дейвис, който натисна спирачката и леко намали, както беше обичайно при навлизане в населено място.

Крайпътните бомби можеха да се скрият навсякъде — в трупове на животни, в стари коли, дори в плитки изкопи на самия път или някъде из пущинаците. Градовете и селата обаче предлагаха много повече възможности и бяха неизмеримо по-опасни.

— Каква дупка! — възкликна Дейвис. Улиците нямаха никаква настилка — просто прахолякът там беше отъпкан.

— Намали още — нареди Форест. Видът му беше тревожен и напрегнат.

— Защо?

— Виждаш ли някого на улицата? Местните винаги знаят кога е опасно да излизат вън.

Дейвис се огледа и видя няколко физиономии да надничат от прозорците.

— Най-горещото време на деня е. И аз бих се скрил.

Тогава изпращя радиото — същият млад лейтенант, същото жално скимтене. Капитанът поклати глава, погледна към тавана и взе микрофона.

— Слушай — каза на младия офицер. — Дишай дълбоко и се успокой. Опитвам се да оглеждам пътя, пречиш ми.

Дейвис се усмихна.

 

 

Абдула затаи дъх. Ръката му беше отпусната, докато гледаше как конвоят приближава контейнера. Мустафа му беше казал да не натиска спусъка прекалено рано. Било се случило вече два пъти с млади идиоти, обзети от възбуда или нерви, които бяха похабили бомбите, без да убият никого. Няма ли трупове, няма пари — беше ги предупредил той със зла усмивка, която разкри кои зъби му бяха избили с ритник при един от многото му неуспешни опити да извърши престъпление.

Абдула погледна нагоре към Хади, който се бе навел през прозореца и извиваше врат, за да види големия взрив.

След миг първото превозно средство се изравни с контейнера. Абдула видя мъжете вътре — единият говореше по радиото, а другият, малко по-млад, се хилеше и държеше волана. Абдула реши да изчака кола с повече пътници, но в този момент ръката му сякаш придоби своя собствена воля и здраво стисна устройството.

Резултатът беше мигновен и поразяващ. Абдула почувства как взривът буквално го натика по-навътре в шахтата, като тапа в бутилка. Изпищя от болка и стисна очи, за да се предпази от сипещия се от пътя прахоляк. Ушите го боляха. Още не го знаеше, но тъпанчетата му бяха спукани.

Когато отвори очи, видя, че хъмвито се е преобърнало и се поклаща на една страна като огромна играчка, духната от вятъра. Джипът гореше и той усещаше горещината на пламъците дори и от петдесет метра разстояние. Видя как един едър мъж се промуши нагоре през страничната врата и отчаяно се мъчи да се измъкне от огъня. След миг падна на земята и запълзя напред само с ръце. Не би могъл да го направи по друг начин, защото краката му ги нямаше.

Едрият американец като че ли погледна Абдула право в очите със смесица от шок и разбиране. После се отпусна неподвижно за момент. Кървеше и страдаше. Абдула не чуваше, но ясно си представяше стоновете му и жалките му опити да диша. Видя как ръката му помръдна и се насочи към джоба на ризата. Извади нещо и се вторачи в него.

Абдула напрегна всички сили, за да се измъкне от шахтата и да пристъпи напред. Големият американец продължаваше да гледа нещото в ръката си и Абдула присви очи, за да види какво е. Явно онзи умираше и момчето искаше да разбере какво е последното нещо, което толкова отчаяно иска да види човек на косъм от смъртта.

Най-накрая Абдула се измъкна от шахтата. За своя изненада установи, че едва успява да ходи. От ушите му струеше кръв. Тръгна със залитане напред, докато не застана над американеца.

В ръката му видя снимка на привлекателна руса жена, прегърнала две малки руси момиченца, които се смееха.