Морис Льоблан
Осемте удара на часовника (8)

VIII
„НА БОГ МЕРКУРИЙ“

До госпожа Даниел,

Ла Ронсиер, Басикур

 

„Прескъпа ми приятелко,

Не сте ми писала вече втора седмица, но преди да отмине тази толкова неприятна дата, 5 декември, когато изтича срокът на нашето договорно сдружение, не се надявам да получа писмо. Желая искрено тя да мине no-скоро, за да се почувствате освободена от него, тъй като по всичко личи, че то вече не ви харесва. Макар че според мен седемте сражения, в които участвахме заедно и които заедно спечелихме, бяха време, прекарано в радост и екзалтация. И ако сега се прекланям и аз пред неговия край, то ще ми позволите, надявам се, поне да ви кажа за какво съм си мислил през цялото това време. Истината е, че в ума ми винаги е била и тази последна авантюра, в името на която мислех, че трябва да напрегнем и последните си усилия. Ще ми позволите ли да ви припомня собствените ви думи, които така добре съм запомнил?

— Желая — бяхте казали вие — да ми възвърнете една тока от стар колан, апликирана с корали и монтирана към металическа тъкан. Имах я от майка ми и никой не знае, че тя й е носила щастие и че на мен също ми носеше щастие. Откакто изчезна от касичката, в която беше заключена, аз съм нещастна. Върнете ми я, господарю на добрия гений.

И когато ви запитах за времето, по което е изчезнала тази тока, вие ми отговорихте със смях:

— Оттогава са изминали шест или седем години, или осем… не зная точно… не зная как… нищо не зная…

По този начин вие допълнително затруднихте задачата ми, така че да не бъда в състояние да я изпълня. Въпреки всичко аз обещах и бих желал да удържа дадената дума. Защото ми се струва, че всичко, което направих, за да разнообразя живота ви, е безполезно, ако продължи да ви липсва този талисман, на който вие отдавате толкова голямо значение. Е, нека не се смеем над тези малки суеверия, понеже понякога те се оправдават напълно.

Мила приятелко, ако вие бихте ми помогнали още веднъж, мисля, че победата ни би била сигурна. Аз сам, имайки предвид наближаването на датата, направих всичко възможно, за да подредя нещата така, в случай че поискате сама да направите това, да имате най-големи шансове за успех.

Не считайте моите инструкции за фантазия. Всяка една от тях е необходимо условие за успеха. Най-напред отсечете от градината на братовчедката си три дрянови клончета, привържете ги и извийте така, че да образуват нещо като камшик. В Париж си купете една огърлица с мъниста от ахат, която да има седемдесет и пет топчета. Под зимното си манто облечете синя вълнена рокля. На главата си сложете шапка с формата на калпаче, украсено с червени листа. На шията си сложете низ от пера. Бъдете без ръкавици и без пръстени. След това в следобедните часове тръгнете по левия бряг на Сена към черквата «Свети Стефан». Точно в четири часа пред олтара и ще видите стара жена, облечена в черно. Тя ще ви предложи светена вода. Тогава вие ѝ подайте огърлицата си. Тя ще преброи зърната и ще ви я върне. Ще тръгнете след нея, ще преминете ръкава на Сена и тя ще ви отведе по една усамотена улица на острова Свети Луи, до една къща, в която ще влезете. В партера ще намерите младеж с матово лице, комуто, след като си свалите палтото, ще кажете:

— Идвам, за да взема токата си.

Не се учудвайте на смущението, нито на уплахата му. Дръжте се спокойно. Ако ви запита защо се обръщате с такова искане към него, не давайте никакви обяснения. Всички ваши отговори трябва да се резюмират само в това: Дойдох да взема това, което ми принадлежи. Не ви познавам, не зная името ви, но ми се налага да отправя искането си към вас. Трябва да си върна токата за колан. Това е наложително.

И в този последен случай ще ви е необходимо моето съдействие. Предлагам ви го, мила приятелко, без никакви условия. Подчертавам това, за да знаете, че всичко, каквото съм правил за вас, и всичко, което ще направя, не ми дава никакво друго право, освен да благодаря и се привържа още по-силно към тази, която е единствената радост и единственото щастие на живота ми.

30 ноември,

Париж

Серж Ренин“

Когато получи и прочете това писмо, Ортанз го захвърли в едно шкафче, казвайки си решително:

— Няма да отида!

Най-напред — мислеше си тя, — ако съм придавала някога някакво по-особено значение на тази скъпоценност, която ми се е струвало, че има стойността на талисман, сега вече ни най-малко не се интересувам от нея. Периодът на опитите вече приключи!

Ортанз не можеше да забрави числото осем, номера на новата авантюра. Да започне пак, би означавало да продължи нескончаемата им верига, като при това се приближи още повече до Ренин и му даде залог, който той, при неговата опитност в тези неща, би могъл доста добре да използва.

Дори и в навечерието на определения ден Ортанз не бе променила решението си. Сутринта на самия ден също. Затова обратът, който настъпи изведнъж и без каквато и да било вътрешна борба срещу първоначалното й решение, беше необясним. Тя изтича в градината, отсече три дрянови клонки, приготви ги по препоръчания начин и по обед беше вече във влака за Париж. Измъчваше я любопитство и не можеше да устои на увлекателните сензации, които и предлагаше последната авантюра. Това бе наистина много съблазнително. Огърлицата от ахат, шапката с есенни листа, възрастната жена в храма… — как да устои на тази мистерия и как да отблъсне един такъв случай, в който може да докаже на Ренин на какво е способна самата тя?

— И после какво? — смееше се Ортанз. — Той ме довежда в Париж, а осмият час е опасен за мен само на сто километра оттук, в онзи изоставен замък Аленгър. Единственият часовник, който може да бие заплашително, е затворен чак там!

Ортанз пристигна в Париж вечерта. Сутринта на 5 декември си купи огърлицата от ахат със седемдесет и пет мъниста, облече синя рокля и си сложи шапка с червени листа. Точно в четири вече влизаше в черквата „Свети Стефан“. Сърцето й биеше лудо. Този път беше сама. Чувстваше, че е направила грешка, отказвайки се от могъщата подкрепа на Ренин, но вече бе късно. Огледа се с надеждата да го види, но нямаше никой… Никой, освен една стара жена, облечена в черно, изправена срещу олтара.

Ортанз тръгна към нея. Старата дама държеше между пръстите си броеница от сребърни зрънца и й предложи светена вода. После започна да брои топчетата на огърлицата, която Ортанз й подаде.

— Седемдесет и пет — завърши тя. — Е, добре. Елате. Без да каже повече нито дума, тя я поведе. Минаха моста Туриел и навлязоха в остров Сен Луи. Продължиха по тясна усамотена улица, която ги отведе до кръстопът. Спряха пред стара къща с балкони от ковано желязо.

— Влезте — каза старицата и си отиде.

Тогава Ортанз видя магазин с красиви витрини, които заемаха почти цялата дясна част на партера. Бяха силно осветени и вътре в тях се виждаха безредно нахвърляни предмети и стари мебели.

Остана там няколко секунди, гледайки разсеяно всичко това. Фирмата бе „На бога Меркурий“ и под нея се мъдреше и името на собственика: „Панкарди“. Малко по-нависоко, при основата на първия етаж, имаше малка ниша, в която бе поставена статуята и на самия Меркурий, изработена от печена глина.

— Хайде — прошепна сама на себе си Ортанз и натисна дръжката на вратата.

Един мъж седеше зад широко писалище и прелистваше някакви тефтери. Без да обръща глава, той каза:

— На ваше разположение съм, госпожо. Влезте и разгледайте, моля.

— Това е човекът — помисли си Ортанз.

Той имаше действително необикновено матово лице. Малката посивяла брадичка, разделена на две, правеше лицето му да изглежда по-продълговато. Главата му бе съвършено гола. Две малки очички гледаха хитро към нея. Ортанз, която още не бе вдигнала воала от лицето си, нито свалила мантото, отговори:

— Търся една тока от колан.

— Ето погледнете тук — каза той и я поведе към вътрешността на магазина.

Ортанз огледа витрината и промълви:

— Не… това, което търся, тук го няма. Тази, която искам да си върна, е токата, която изчезна някога от кутията за бижута и която идвам да потърся при вас.

Тя остана смаяна от смущението, което се изписа върху лицето на човека. Очите му станаха плахи.

— Но защо тук? Не вярвам да успеете… каква е тя?…

— От корал, златен филигран… от 1830 г…

— Не разбирам… — замънка г-н Панкарди… — Защо питате точно мен за това?

Ортанз повдигна спокойно воалетката и съблече палтото си.

Младият мъж отскочи назад, сякаш бе видял видение, и още по-смаян замърмори:

— Синя рокля… шапка с червени листа… О, нима е възможно? Огърлицата от ахат!…

Но най-много се смути, когато видя камшика от три дрянови пръчки. Изопна пръсти към нея, замига често-често и като размаха ръце като плувец, който се дави, се облегна на един стол и припадна…

След минута-две обаче господин Панкарди се съвзе. Изтри потта, обляла челото му, и опитвайки да се овладее, запита пак с треперещ глас:

— Но защо се обръщате към мен?

— Понеже тази тока е у вас.

— Но откъде знаете? — запита той, без да се брани срещу обвинението.

— Знам, защото е така. Никой нищо не ми е казвал. Тук съм, защото съм сигурна, че ще я намеря при вас и съм дошла с твърдото решение да си я взема обратно.

— Но познавате ли ме? Откъде знаете името ми?

— Не ви познавам и не знаех името ви, преди да го прочета на фирмата. За мен вие сте само този, който ще ми върне това, което ми принадлежи.

Ортанз почувства, че има някаква власт над този човек и възползвайки се от объркването му, неочаквано заповяда заплашително:

— Къде се намира тя? Настоявам да ми я предадете! Панкарди беше отчаян. Закърши ръце и мрънкайки покорно, замоли за прошка. После, признавайки се за победен, примирен запита:

— Искате ли я, наистина?

— Искам я… Това трябва да стане…

— Да… Трябва… Напълно съм съгласен.

— Говорете тогава! — заповяда Ортанз още по-настойчиво.

— Да говоря няма, но ще пиша… Ще напиша тайната си… и за мен всичко ще бъде свършено.

Той отиде към писалището си и написа няколко реда, след това постави листа в плик, който залепи.

— Вземете, ето моята тайна… Това беше целият ми живот…, а сега по-добре да умра…

Той насочи към слепоочието си револвер, който грабна от един куп книжа и стреля.

Ортанз ужасена блъсна ръката му. Куршумът изхвръкна встрани, проби огледалото на една Психея, но Панкарди се строполи на пода и заохка, сякаш беше тежко ранен.

Ортанз положи огромно усилие да запази хладнокръвие, но си даваше сметка, че въпреки привидното й спокойствие, този опит за самоубийство и изстрелът я бяха объркали съвсем. Силите, които чувстваше до преди това, я бяха напуснали. Имаше тягостното впечатление, че човекът, който все още се търкаляше в нозете й, в действителност постепенно взема надмощие над нея. Тя седна изтощена. Точно както Ренин бе предсказал, двубоят продължи само няколко минути. Но победената бе тя — по вина на женските й нерви, и то в момента, в който вече предчувстваше победата си.

Синьор Панкарди бе вече наясно с положението и без да си дава труд да търси други хитрини, прекрати охканията си, намери се с един скок пред Ортанз и извика подигравателно.

— Мисля, че краткият разговор, който ни предстои, не бива да бъде смущаван и да зависи от първия клиент, който би могъл да влезе в магазина, нали. Изтича навън, спусна ролетките, заключи входната врата и се върна при Ортанз.

— Уф! Почти повярвах, че наистина съм загубен. Ако ме бяхте натиснали още малко, щяхте да спечелите играта. Но и аз съм един наивник! Стори ми се, че идвате от далечното минало, като пратеница на Провидението, за да ми потърсите сметка и аз, глупакът, още малко и щях да отстъпя. Ах, госпожице Ортанз, позволете ми да ви наричам така, тъй като ви познавах някога под това име, липсва ви опит.

Той седна до нея и вече с откровено злобен тон подхвърли:

— Сега трябва да бъдете искрена. Кой скрои този номер? Че не сте вие, е ясно. Не отговаря на характера ви. Но кой? През целия си живот съм бил честен… само веднъж… тази тока. И когато вече мислех, че всичко това е забравено и погребано в миналото, изведнъж на сцената се появявате вие. Как? Това именно бих желал да зная.

Ортанз дори не се опита да се защити. Синьор Панкарди се наложи над нея с цялата си мъжка сила и с всичката си злоба. Изплаши я с жестовете си, със своята едновременно смешна и зла физиономия.

— Говорете! Трябва да зная. За да мога да се защитя, ако имам таен враг. Кой е той? Дали не е съперник, който завижда на щастието ми и сам иска да използва токата? Но говорете, дявол да ви вземе… или кълна се в Бога…

Стори й се, че той прави движение да вземе отново револвера си и се отдръпна с протегнати ръце с надежда да се измъкне.

Сблъскаха се и Ортанз, която все повече и повече се плашеше, не толкова от самото нападение, колкото от разкривеното от злоба лице на нейния нападател, започна да вика. В същия миг синьор Панкарди се скова с опънати ръце, разтворени пръсти и поглед, устремен над главата на Ортанз.

— Кой сте вие? Как сте влезли? — каза той със задавен глас.

Ортанз нямаше нужда дори да се обръща, за да разбере кой й се бе притекъл на помощ и ужасил и смаял толкова много антикваря. В същия миг един тънък силует се плъзна над фотьойлите и канапетата и Ренин се придвижи със спокойни стъпки напред към сцената на действието.

— Кой сте вие? — повтори Панкарди. — Откъде идвате?

— Отгоре — отговори Ренин, сочейки тавана.

— Отгоре ли?

— Да, от първия етаж, който съм наел от три месеца. Чух шум, някой викаше за помощ. Затова дойдох.

— Но как успяхте да влезете тук?

— Всичко е позволено, когато трябва да се притечеш на помощ на някого.

— Още веднъж ви питам, кой сте вие?

— Принц Ренин… приятел на тази дама… — каза той, като се наведе и целуна ръка на Ортанз.

Панкарди още повече се обърка и смутолеви:

— Аха, разбирам… Вие сте този, който устрои цялата тази комедия… вие сте изпратили госпожата…

— Лично аз, господин Панкарди, точно така.

— И с каква цел?

— Много обикновена. Намеренията ми бяха много чисти. Да няма грубости, а само кратък разговор, след който вие ще предадете това, което искам.

— И какво е то?

— Токата за колана.

— Това е невъзможно — каза антикварят ядосан.

— О, не казвайте не. Резултатът е предварително гарантиран.

— Няма сила на света, господине, която да ме принуди да направя това.

— Искате ли да извикаме жена ви? Г-жа Панкарди може би ще прецени по-добре положението.

Идеята да не бъде сам срещу този непредвиден неприятел, изглежда, се хареса на Панкарди и той натисна три пъти бутончето на звънеца.

В дъното на магазина, между бюрото на антикваря и витата стълба, килимът се надигна и изпод него се появи една жена, която държеше дръжката на малка вратичка. Бе около тридесет годишна, семпло облечена и в престилката си приличаше повече на готвачка, отколкото на собственица на магазин. Но лицето й бе симпатично.

Ортанз, която вървеше зад Ренин, остана учудена, познавайки в тази жена камериерката от юношеските си години.

— Боже мой, Люсиен? Нима вие сте г-жа Панкарди? Новодошлата я изгледа, позна я и като че ли се смути.

Ренин се обърна към нея:

— Госпожо Панкарди, съпругът ви и аз имаме нужда от вас. Трябва да уредим една доста объркана история… една афера, в която вие сте играли главната роля.

— Какво има? Какво искате от мен! Каква е тази история?

Панкарди й прошепна тихичко:

— Токата… Токата за колан…

Жената се вцепени. С втренчен поглед тя изведнъж се разплака. Ренин се наведе над нея и каза успокоително:

— Искате ли да уредим тази работа, госпожо? Ние гледаме по-трезво на нещата и вярвам, че ще намерим заедно най-правилното разрешение на въпроса. Ето, преди девет години вие се запознавате със синьор Панкарди, който скоро след това става ваш съпруг. И двамата сте корсиканци, т.е. от страна, в която силно вярват в какви ли не предразсъдъци и суеверия. Затова отдавате голямо значение на щастието и нещастието, смятайки, че злата съдба играе много важна роля в живота на хората. Научавате, че токата за колан на вашата господарка е носила винаги щастие на този, който я притежава. Това е причината, поради която в момент на оскъдица и по внушение на синьор Панкарди вие я открадвате. Шест месеца по-късно напускате работата си и ставате г-жа Панкарди. Това е накратко цялата ви авантюра, нали? Вие сте честни хора, но не сте могли да устоите на това случайно изкушение. Безполезно е да ви казвам какъв успех сте имали в живота и как с помощта на този талисман сте се издигнали на първо място сред търговците на старинни предмети. Сега сте богатите собственици на магазина „На бога Меркурий“ и всичките си успехи отдавате на тази тока. Вярвате, че ако я изгубите, ще ви постигне съсипия и мизерия. Целият ви живот е свързан с нея. За вас тя е ангел-хранител, домашен Бог, който закриля и помага.

Ренин направи малка пауза и продължи:

— След като открих дирите ви, наех преди два месеца мецанина над магазина. Можах да използвам тази стълбичка, но въпреки това двата месеца бяха за мен изгубено време, макар и само до известна степен, разбира се. Още не съм успял да намеря токата, въпреки че се вмъквах неведнъж в магазина ви нощем и прегледах вече всичко най-щателно. Нищо тук не е останало неопипано най-внимателно от мен. Нито едно парче от паркета на пода не е пропуснато, без да проверя дали не се вади или дали няма кухина под него, но резултатът бе отрицателен. Впрочем, направих едно второстепенно откритие. В едно тайно чекмедже на бюрото ви, драги Панкарди, открих малко тефтерче, в което сте описали безпокойствата си, угризенията на съвестта си, страха от светско наказание и от гнева Божи. Това е една голяма небрежност, любезни ми господине. Пишат ли се такива самопризнания, и нещо повече, оставят ли се да се търкалят току така? Както и да е, аз прочетох всичко това и запомних фразата, която ми помогна да изградя своя план за действие.

„Ако пред мен се яви тази, която ограбих, такава, каквато я видях тогава в градината и, докато Люсиен вземаше бижуто, ако се появи, облечена в синя рокля, с шапка, украсена с червени листа, с огърлица от ахат и камшик от три дрянови пръчици, какъвто държеше в онзи ден, и ми каже: «Дойдох да си взема това, което ми принадлежи», тогава ще разбера, че Бог я е вдъхновил и я ръководи и че трябва да се подчиня на Провидението“.

— Ето какво е писано в тефтерчето ви, Панкарди. Струва ми се, че сега ще си обясните лесно постъпката на тази, която вие наричате г-ца Ортанз. Тя според моите наставления и малка режисура, която вие самият бяхте измислили, е дошла при вас, както сам се изразихте, от дъното на миналото. Ако тя бе малко по-хладнокръвна, без съмнение, щеше веднага да спечели мача. За нещастие вие твърде майсторски изиграхте комедията. Тогава схванахте, че това не е заповед от Провидението, а само опит за реванш от страна на старата ви жертва. Наложи се да се намеся и аз. Затова сега съм тук и нека да приключим: Къде е токата, Панкарди?

— Не — каза антикварят, комуто дори и самата мисъл, че трябва да върне токата, възстановяваше всички съпротивителни сили.

— А вие, госпожа Панкарди?

— Аз не зная къде е тя — заяви жената.

— Добре. Тогава ще пристъпим към действия. Госпожа Панкарди, вие имате син на седем години, когото обичате от все сърце. Днес, като всеки четвъртък, синът ви се връща сам от дома на леля си. Двама от моите хора са по петите му. Няма да го отвлекат само ако отменя заповедта си.

Г-жа Панкарди се завайка като луда:

— Синът ми, моля ви се…, не, само това не… Кълна се, че не зная нищо. Мъжът ми никога не ми е казвал… Не ми се е доверявал…

Ренин продължи:

— Втора точка: още тази вечер на прокурора ще бъде депозирано оплакване и като доказателство за престъплението ще бъдат приложени самопризнанията от тефтера. Последствията вероятно са ви ясни: съдебно следствие, обиск и накрая съд и присъда…

Панкарди мълчеше. Всички тези закани, изглежда, не го засягаха. За него бе по-важна закрилата на талисмана му, която смяташе, че го прави неуязвим. Съпругата му обаче се хвърли в краката на Ренин разплакана и занарежда:

— Не…, не… моля ви, ще ни арестуват, не желая… И после, синът ми… Ох! Моля ви се…

Ортанз я съжали и дръпна Ренин настрана.

— Бедната жена, оставете я, застъпвам се за нея.

— Успокойте се — прошепна той, — нищо няма да се случи на детето.

— Но вашите хора, които го дебнат?

— Чиста измислица.

— Ами оплакването пред прокурора?

— Обикновена закана.

— Но какво целите тогава?

— Да ги объркам и ги накарам да излязат от равновесие. Надявам се, в такова състояние да изпуснат някоя дума, която ще ме улесни. Вече употребихме всички средства, само това ни остава, но то е средство, което почти винаги успява. Спомнете си нашите авантюри.

— Но ако това не стане?

— Трябва да стане непременно — каза Ренин със задавен глас. — Трябва всичко най-после да свърши. Часът наближава.

Погледите им се срещнаха и младата жена се изчерви, разбирайки намека за часа, който правеше той. Наближаваше осем и той искаше да привърши с тази работа, преди часовникът да отбие осемте си удара.

— И така, вече знаете какво рискувате — обърна се отново той към двойката Панкарди: от една страна — отвличането на детето, после сигурен затвор, понеже налице са самопризнанията от тефтера, а от друга страна — ето моето предложение: ако незабавно върнете токата — още в този момент, ще получите двадесет хиляди франка. Самата тока не струва и три наполеона.

Не последва никакъв отговор. Само г-жа Панкарди продължаваше да плаче. Ренин продължи:

— Удвоявам откупа… утроявам го… Дявол да ви вземе, толкова ли сте алчен, Панкарди… Е, тогава да закръгля ли цифрата? Добре, нека бъдат сто хиляди.

Ортанз прошепна онемяла:

— Ренин, това е лудост, бижуто не струва нищо.

— Не се страхувайте — прошепна също така тихо Ренин, — той няма да се съгласи… Но я го погледнете… Колко е развълнуван! Точно това е, което искам… Аха, виждате ли… ето как може да се изкара човек от равновесие… Да му отнемеш способността да се контролира и проверява с разума си това, което говори!… И в този хаос, в тази буря, която ги разтърсва, трябва да се забележи малката искра, която все някъде ще светне!… Ето, вижте го!… Вижте го!… Сто хиляди франка за едно камъче, което няма никаква стойност… в противен случай затвор… Има от какво да ви се завърти главата, нали?…

Панкарди беше посинял, устните му трепереха и от тях течаха лиги, които не забелязваше. Виждаха как смут все повече обзема цялото му същество. Противоречивите чувства: страх и алчност, се бореха в него, поглъщайки разума му.

Внезапно Панкарди избухна и наистина бе ясно, че думите бликаха от устата му случайно, без самият той да схваща какво говори:

— Сто хиляди! Двеста! Петстотин! Милион! Все ми е едно! За какво са ми тези милиони? Те могат да се загубят, могат да изчезнат… да отлетят… Само едно нещо е важно — и само за него си струва да се държи сметка: съдбата, която или е с вас, или е против вас. А сега съдбата е с мен — вече повече от девет години. Никога не ми е изневерила. А вие сега искате аз да й изневеря? Да я продам. Защо? От страх? Затвор? Синът ми?… Глупости!… Докато тя се грижи за мен, нищо лошо не може да ми се случи. Тя ми е слуга и приятел… Тя е завързана в токата. Как? Не зная! Може би коралът… има вълшебни камъни, които задържат щастието.

Ренин, без да го изпуска от очи, слушаше внимателно всяка негова дума, всяка, дори и най-малката промяна в интонацията му. Сега антикварят се смееше. Смехът му беше нервен, дрезгав, смях на човек, който е много сигурен в себе си. Панкарди се отправи към Ренин с жестове, в които се чувстваше голямата му самоувереност.

— Милиони? Но аз не ги желая, драги господине. Малкото каменно късче, което имам, струва много повече от тях. Доказателство за това е целият този труд, който хвърляте, за да ми го отнемете. Сам признавате, че цели месеци сте правили своите издирвания. Месеци, през които сте преровили всичко, докато аз дори и не подозирах. Дори не съм знаел за това, за да се защитавам. Но защо да се защитавам?… Малката вещ се пази сама. Тя не желае да бъде открита и това няма да стане никога… Да, тя наистина е тук… И е поставена на място, което задоволява… Щастието на Панкарди? Но то е известно на целия квартал, на всички антиквари. Аз крещя от покрива: „Аз имам щастие“. Дори си позволих нахалството да взема като покровител бога на щастието… Меркурий! Той също ме закриля. Вижте колко много статуетки на Меркурий има в магазина ми! Погледнете колко много от тях висят горе на тази дъска. И всичките те са от известен скулптор. Можете да проверите подписите му. Ако желаете, разбира се. И той, ми ги продаде всичките. Искате ли да ви подаря една, драги господине? Един подарък от Панкарди като обезщетение за вашия неуспех! Ще я приемете ли?

Той се изправи до стената, взе една статуетка от дъската и просто я натика в ръцете на Ренин. И смеейки се, понеже противникът като че ли отстъпваше пред смелата му атака, той се провикна:

— Браво, той приема! А ако той се съгласи, това означава, че всички сме съгласни! Госпожо Панкарди, не се тревожи, скъпа! Довиждане, г-це Ортанз! Довиждане, господине! Когато поискате отново да ми кажете добър ден, почукайте три пъти на тавана. Довиждане, отнесете подаръка си… и нека Меркурий ви закриля! Довиждане, мили мой принце… Довиждане, госпожице Ортанз…

Той ги изтласка към желязната стълба, като хващаше ту единия, ту другия за ръката и ги избута така чак до ниската врата, която се виждаше в горния край на стълбата.

Но което беше най-невероятното в случая, Ренин въобще, не протестираше. Той не оказа ни най-малка съпротива и се остави да го водят като наказано дете, което изпъждат навън.

От мига, в който той направи своето предложение на Панкарди, до този, в който Панкарди тържествуваше и го изтласка към вратата със статуетката в ръце, не бяха минали и пет минути.

Прозорците на столовата и салона на мецанина, които Ренин бе наел, гледаха към улицата. Масата бе сервирана за двама души.

— Извинете, че наредих да сервират, без да ви попитам — каза Ренин на Ортанз, като отвори вратата на салона.

— Но си мислех, че както и да се развият събитията, все ще се съгласите да дойдете тук и да вечеряме заедно. Не ми отказвайте тази милост, която ще бъде последната от нашата последна авантюра.

Ортанз не отказа. Начинът, по който завърши сражението, толкова противоположен на всичко, което бе виждала от него досега, я отчайваше. А и защо да отказва, когато условията на договора не бяха изпълнени?

Ренин излезе за малко, за да даде някои заповеди на слугата си, и след минута-две се върна отново при нея и я въведе в столовата. Часът вече минаваше седем.

Върху масата имаше цветя, а по средата стоеше статуетката на Меркурий, подарък от синьор Панкарди.

— Нека Бога на щастието председателствува нашата вечеря! — каза шеговито Ренин.

И чудно, изглеждаше много весел.

— Ах — възкликна той, — а колко много зла воля проявихте вие! Госпожата ми затваряше вратата си… Госпожата вече не ми пишеше… Наистина, мила приятелко, вие бяхте много жестока и аз много страдах. Трябваше да употребя какви ли не средства, за да ви привлека поне тук. Признайте, че писмото ми беше доста майсторски написано! Трите пръчици… синята рокля… Кой може да устои на всичко това! На всичко отгоре, прибавих и от себе си няколко загадки: седемдесет и пет зрънца на огърлицата, старата жена със сребърната броеница… всичко това изкушава все пак любопитството. Не ми се сърдете за всичко това. Исках да ви видя днес и вие дойдохте. Благодаря.

След това принцът разказа накратко как е открил следите на откраднатото бижу.

— Сигурно се надявахте, че като ми поставите това условие, аз няма да мога да го изпълня? Грешка, мила приятелко. Опитът поне в началото беше лесен, понеже разполагах с едно важно сведение: характера на талисмана, олицетворяван от тази тока. Достатъчно бе да проуча дали сред тези, които са ви заобикаляли от прислугата, има някой, който да е по-заинтересован от него. Така съставих един списък на лицата, които са били в по-голяма близост до вас. В него вниманието ми веднага бе привлечено от г-ца Люсиен, родена в Корейка — страната на суеверията. Това бе изходната ми точка. После всичко беше свързано едно с друго и само трябваше да разнищя веригата.

— Всичко се разнищваше добре, но веригата се скъса. Открихте крадеца, но не успяхте да се доберете до откраднатата вещ.

Упрекът беше ясен. Ренин не беше свикнал с неуспехи. А тя, изглежда, се нервираше и от неговото спокойствие след неуспеха, вследствие на който пропадаше и всичко останало.

Той не отговори. Беше напълнил две чаши с шампанско и бавно изпразни едната, като не сваляше поглед от статуетката на бога Меркурий. Завъртя я върху пиедестала й.

— Каква добра работа, каква хармония на линиите! Цветът ми харесва по-малко, но линията, пропорцията, симетрията. Погледнете тази статуетка. Панкарди има право, тя е творение на голям майстор. Краката са едновременно и тънки, и мускулести. Целият силует напомня елен, навява чувството за бързина. Това е много добре… Има обаче една малка грешка, която може би не сте забелязали.

— О, да — съгласи се Ортанз. — Направи ми впечатление още като я видях над фирмата на магазина. Имате предвид сигурно, че й липсва нещо като равновесие, нали? Тялото е прекалено наведено върху крака, който го носи. Създава впечатлението, че ще падне напред.

— Поздравявам ви — каза Ренин. — Грешката е едва забележима и трябва много чувствително око, за да се долови. Но наистина, логично би било тежестта на тялото да я събори и според законите на равновесието малкият бог да се строполи върху главата на някой минувач.

След кратко мълчание Ренин продължи:

— Още от първия ден забелязах този недостатък. Но как още тогава не съм направил необходимия извод? Бях смутен само от нарушаването на един естетически закон, докато е трябвало да се запитам как така се нарушава един физически закон. Сякаш изкуството и природата нямаха нищо общо! И като че ли законите на гравитацията могат да бъдат нарушавани, без да има там някаква друга първоначална причина.

— Какво искате да кажете? — попита Ортанз заинтригувана.

— О, нищо — каза той. — Учудвам се само, че не сте се запитали по-рано защо този Меркурий не се търкулва напред, както би трябвало да стане.

— И каква е причината?

— Причината ли? Предполагам, че Панкарди, като е усъвършенствал статуетката, за да я направи по-пригодна да му помага в щастието, е променил някак центъра й на равновесие! И най-вероятно е постигнал това, като е поставил някаква допълнителна тежест, която да я придържа.

— Каква тежест?

— На пръв поглед би могло да се предположи, че статуетката е привързана с нещо, за да не пада. Но нищо подобно. Наблюдавах го от прозореца как на всеки два дни се качва по една подвижна стълба до нея, за да я почиства. Той тогава я повдигаше и значи остава единствената хипотеза: тя е балансирана с противотежести.

Ортанз изтръпна. Бе започнала вече да се досеща.

— Противотежест?… Предполагате, че тя е там… сигурно в пиедестала?

— А защо не?

— Нима е възможно? Но в такъв случай защо Панкарди ще ни подарява тази статуетка?

— Той не ни подари точно тази — уточни Ренин. — Тази аз сам си я взех.

— Но кога? Откъде?

— Преди малко. Докато вие стояхте в салона, аз просто прекрачих през прозореца, който е над фирмата на магазина, и смених статуетките. Взех тази, която бе поставена в нишата и която бе интересна за мен, и на нейно място поставих другата, която ми бе подарил Панкарди и въобще не ме интересуваше.

— Но другата ми се струва, че не беше толкова наклонена напред?

— Не колкото другите, които са окачени в магазина. Но Панкарди не е скулптор. Разликата в наклона едва ли ще му направи впечатление. Нищо няма да забележи и ще продължава да вярва, че щастието бди над него от талисмана. Така че ето статуетката, която беше над фирмата. Трябва ли да я счупя, за да извадя от пиедестала и вашата тока, и парчето олово, поставено в задната част на същия този пиедестал, за да уравновесяват бога Меркурий?

— Не…, не!… няма смисъл… — промълви Ортанз. Интуицията, проницателността на Ренин, ловкостта, с която бе ръководил издирването, всичко това за нея остана в сянката на един по-важен момент. Тя изведнъж се досети, че и осмата авантюра е вече завършена и резултатът е в негова полза. Нещо повече, крайният срок за последната авантюра не беше още изтекъл. При това той имаше смелостта да подчертае:

— Часът е осем без четвърт.

Настъпи тягостно мълчание. И двамата се чувстваха толкова притеснени, че не смееха дори да помръднат. За да наруши мълчанието, Ренин се зашегува:

— Този доблестен господин Панкарди ме осведоми така изчерпателно! Аз знаех, разбира се, че като се нервира много, той все ще изпусне нещо. Трябваше ми само една искра, за да блесне истината. И той не ме разочарова. Връзката, която направи несъзнателно, но неминуемо, между кораловата тока, теорията за щастието и Меркурий, неговия бог, беше достатъчна. Разбрах, че асоциациите му произтичат от това, което бе направил в действителност. Беше съединил двата шанса. И веднага си спомних за статуетката на Меркурий, поставена над входа на магазина и за странното й равновесие.

Ренин внезапно замълча. Струваше му се, че хвърля думите си на вятъра. Младата жена се бе хванала за челото, бе закрила очите си и сякаш бе замръзнала в това положение.

И тя наистина не го слушаше. Развръзката на това странно приключение, начинът, по който Ренин бе действал, не я интересуваха. Мислеше за всичко това, което от три месеца бяха преживели заедно, за невероятното поведение на този човек, който й бе предложил своята преданост.

Виждаше като в магически фенер чудотворните дела, които беше извършил, спасените хора, успокоените страдания, наказаните престъпници и установения ред, навсякъде, дето той се бе появил и се бе проявила непоколебимата му воля. Предприемеше ли нещо, винаги го довеждаше докрай. Всяка цел, към която се стремеше, сякаш бе предварително постигната. И всичко това този човек извършваше без особени усилия; със спокойствието на вълшебник, който познава добре своята мощ и знае, че нищо не е в състояние да му се противопостави.

Какво можеше да направи тя срещу него? Ако той поиска да я подчини, нима не знаеше как да постъпи? Тази авантюра не беше ли за него дори по-лесна от всяка друга? Дори ако реши да избяга, имаше ли място някъде в света, където да се скрие и да бъде сигурна, че няма да я открие? Нима той не говореше със самоувереност за всяка развръзка, дори и за тази, още от първите им срещи. Не беше ли сигурен още тогава в крайния резултат?

Въпреки всичко тя вее още търсеше оръжие и убежище. Казваше си, че макар и да бе изпълнил осемте й условия и бе намерил и й предал и кораловата тока, преди часовникът да отброи уречения час, според условието всичко това трябваше да завърши с биенето на часовника от замъка Аленгър. Договорът им бе категоричен. Тогава Ренин, гледайки треперещите й устни, беше казал: „Това старо медно махало ще се залюлее и когато на уговорената дата отбие отново осем пъти, тогава…“

Тя вдигна глава, но Ренин дори не помръдна. Сериозен и търпелив, той сякаш само чакаше.

Тя бе готова да проговори и дори бе подготвила и изреченията си:

— Знаете ли… нашият договор предполага ударите да бъдат отброени от часовника от Аленгър. Всички други условия наистина са изпълнени, но не и това. А в такъв случай значи имам право да не изпълнявам обещание, което и тъй и тъй не съм поела, но което иначе се разбираше от само себе си… И значи вече съм съвсем свободна… като доблестна контрагентка… и пр… и пр…

Но тя не успя да проговори. Точно в този момент зад гърба й се чу едва доловимо тракане, подобно на това, което се чува, когато някой часовник ще започне да бие.

Отекна първият удар, после вторият, третият…

Ортанз онемя. Беше познала тембъра на стария часовник от Аленгър. Същият, който преди три месеца по толкова неочакван начин бе нарушил тишината на изоставения замък.

Започна да брои. Часовникът отби осем пъти.

— Ах — промълви отмаляла тя, скривайки лице в ръцете си… — часовникът… този часовник… е оттам… познавам гласа му.

Тя не каза нищо повече. Почувства, че Ренин я гледа и този негов поглед й отнемаше всичките сили. Не можеше да му окаже съпротива, понеже вече не желаеше да се съпротивлява. Всички предвидени авантюри бяха привършени освен една, в очакването на която спомените от всички други избледняваха — най-вълнуващата и най-желаната. И тя се подчини с радост на повелята на съдбата, щастлива от всичко, което щеше да се случи. Защото бе влюбена. Неволно се усмихна, усещайки как радостта й се възвръща, как изпълва живота й от мига, в който нейният любим й бе поднесъл кораловата тока. Дали наистина не беше вълшебна?

Гласът на часовника отекна отново.

Ортанз погледна Ренин. Още няколко секунди остана неподвижна, онемяла, притихнала като птичка с отрязани криле, която не може да отлети, но когато часовникът отброи последния удар, тя се отпусна върху гърдите му и блажено усмихната му подаде устните си…