Морис Льоблан
Осемте удара на часовника (3)

III
ТЕРЕЗ И ЖЕРМЕН

Краят на есента беше толкова мек, че на 2 октомври сутринта много семейства, забавили се по техните вили в Етрета, бяха слезли на морския бряг. Човек би казал, че между скалите и облаците на хоризонта се простира планинско езеро, задрямало във вдлъбнатината на скалите, които го затварят, ако във въздуха не се носеше нещо леко и ако небето нямаше тези бледи, нежни и неопределени цветове, които придават в някои дни на този край толкова особено очарование.

— Това е прелестно — прошепна Ортанз. И след мъничко добави:

— Но все пак не дойдохме тук само за да се наслаждаваме на природната гледка или да се питаме дали тази огромна каменна игла, която стърчи вляво от нас, действително е била жилището на Арсен Люпен, нали?

— Не — заяви принц Ренин. — И аз трябва да призная действително, че е време да задоволя вашето законно любопитство… Или поне да го задоволя отчасти, защото два дни наблюдения и разследвания не прибавиха нищо към това, което очаквах да открия тук.

— Слушам Ви.

— Няма да говоря дълго, но все пак ще кажа няколко думи като пледоария… Вие ще приемете, скъпа приятелко, че ако се мъча да бъда полезен на моите подобни, то аз съм длъжен да имам — отляво и отдясно — приятели, които да ми сочат случаите, в които да действам. Много често предупрежденията, които ми дават, ми изглеждат повърхностни или неинтересни и аз ги отминавам. Но миналата седмица аз получих мнение за един подслушай телефонен разговор от един от моите кореспонденти и вие ще схванете неговото значение. От своя апартамент в Париж една дама говорела с един господин, отседнал в хотел в околностите на големия град. Името на града, на господина и на дамата са загадка. Господинът и дамата говорели на испански, използвайки онзи жаргон, който ние наричаме явайски и изяждайки при това твърде много срички. Независимо от трудностите, създадени от това, че целият разговор не е бил записан, все пак може да се улови същественото за сериозните неща, за които си говорели, полагайки такива големи усилия да ги прикрият. А това може да се резюмира в три точки:

1. Този господин и тази дама, които са брат и сестра, чакали среща с трето лице, очевидно семейно и желаещо да получи на всяка цена своята свобода;

2. На тази среща трябвало да се споразумеят по принцип, а на втори октомври — денят за действие, уговорката трябвало да бъде потвърдена с дискретно съобщение във вестника;

3. Срещата на 2 октомври щяла да бъде последвана в края на деня от разходка по скалите, на която третото лице щяло да отведе този или тази, от когото или от която трябвало да се освободи.

Ето в основни линии проблема.

Няма нужда да ви казвам колко внимателно следях малките обяви в парижките вестници. И тъй, онзи ден сутринта, аз прочетох в един от тях следния ред:

„Среща, 2 окт.обяд, 3-Матилд.“

— Тъй като ставаше въпрос за скали, направих извода, че престъплението ще бъде извършено на брега на морето и знаейки в Етрета едно място, наречено „Трите Матилди“, а това не е обикновено наименование, тръгнахме, за да попречим на проекта на тези лоши хора.

— Какъв проект? — попита Ортанз. — Вие говорите за престъпление. Несъмнено обикновено предположение?

— Съвсем не. Чутият разговор намекваше за сватба, за сватбата на брата или на сестрата с жената или мъжа на третото лице, което предполага престъпление, т.е. очевидно е, че жертвата — жената или мъжа на третото лице, трябва да бъде хвърлена тази вечер от скалата. Всичко това е напълно логично и не оставя възможност за съмнение.

Те седяха на терасата на казиното, срещу стълбата, която водеше към плажа. Под тях се намираха няколко кабини на собственици, настанени върху камънака, пред които четирима господа играеха бридж, а една група дами разговаряха, занимавайки се с ръкоделие и бродерия. По-нататък, малко по-напред, имаше друга самотна и затворена кабина. Половин дузина деца играеха във водата.

— Ох! — въздъхна Ортанз. — Чарът и сладостта на есента не могат да ме завладеят. Въпреки всичко аз вярвам на всичките ви предположения и не мога да престана да мисля за страшния проблем.

— Страшен е, скъпа приятелко, думите ви са точни и вярвайте ми, че от онзи ден го изучавам от всички страни… Уви, напразно!

— Напразно ли? — повтори Ортанз. — Тогава какво ще стане?

И тя прошепна почти на себе си:

— Кой от тези хора е в опасност? Смъртта вече е избрала своята жертва. Коя е тя? Дали тази млада блондинка, която се люлее и се смее? Дали не е онзи висок господин, който пуши? А кой ли е другият, който носи дълбоко в душата си мисълта за престъплението? Всички тези хора са толкова спокойни и така добре се забавляват. И все пак смъртта броди около тях.

— На добър час! — каза Ренин. — Вие също се увличате. Аз ви предупредих, нали? Всичко е приключение, всичко е само приключение. При мисълта за това какво може да се случи вие вече цяла треперите. Вие съчувствате на всички драми, които пулсират около вас, и мисълта за загадката се е загнездила дълбоко в главата Ви. Я вижте с какъв остър поглед наблюдавате семейството, което пристига! Знае ли човек? Може би именно този господин желае да премахне своята съпруга? Или пък тази дама мечтае да премахне своя съпруг?

— Семейство Ембревал ли? Невъзможно! Чудесно семейство! Вчера аз говорих дълго в хотела с жената, а самият вие…

— О, аз играх голф с Жак Ембревал, който обича да позира малко като атлет, и играх на кукли с техните две очарователни момиченца.

Семейство Ембревал се беше приближило и размениха няколко думи. Г-жа Ембревал разказа, че двете им дъщери се бяха завърнали сутринта в Париж с гувернантката си. Мъжът й — един здравеняк с руса брада, който носеше трикотажното си сако в ръка и пъчеше гърди под карираната риза, се оплакваше от горещината.

— Терез, носиш ли ключа от кабината? — попита той жена си, когато се разделиха с Ренин и Ортанз и спряха на десетина крачки от стълбата.

— Ето го — каза жената. — Ще четеш ли вестници?

— Да. Освен ако не се разходим заедно.

— Предпочитам след обяд, искаш ли? Тази сутрин трябва да напиша десет писма.

— Добре. Ще се изкачим на скалата.

Ортанз и Ренин се спогледаха изненадани. Дали тази разходка беше случайност или противно на очакванията им пред тях бе двойката, която търсеха?

Ортанз се опита да се усмихне.

— Ще ми се пръсне сърцето — прошепна тя. — И все пак отказвам да повярвам напълно на едно толкова невероятно нещо. „Мъжът ми и аз никога не сме спорили“, ми каза тя. Но тези хора се разбират отлично?

— Скоро ще видим, на „Трите Матилди“ дали един от двамата е намерил брата и сестрата.

— Г-н Ембревал слезе по стълбата, а жена му остана подпряна на перилото на терасата. Имаше красив силует — тънък и гъвкав. Профилът й се открояваше отчетливо, подчертан от малко по-издадената брадичка. Когато не се усмихваше, лицето й създаваше впечатление за някаква тъга и страдание.

— Жак, загуби ли нещо? — извика тя на мъжа си, който се беше навел към камъните.

— Да, ключа — каза той. — Изплъзна ми се от ръцете… Тя отиде при него и също започна да търси. В продължение на две или на три минути, вървейки надясно към подножието на склона, те изчезнаха от очите на Ортанз и Ренин. Шумът от скарването на играещите бридж по-нататък заглуши гласовете им. Изправиха се почти едновременно. Г-жа Ембревал се заизкачва бавно по стълбата, после спря, обърната към морето. Той бе наметнал сако на плещите си и вървеше към самотната кабина. По пътя Играчите на бридж го поканиха за арбитър, сочейки сложените на масата карти. Само с жест той отказа да даде мнение, измина четиридесетте крачки, които го отделяха от кабината, отвори я и влезе. Терез Ембревал се върна на терасата и седна за десетина минути на една пейка. После излезе от казиното. Навеждайки се, Ортанз я видя да влиза в една от хижите към хотел „Овил“ и малко по-късно на балкона на тази хижа.

— Единадесет часа — каза Ренин. — Дали това е тя или той, или един от играчите, или една от съпругите на тези играчи, или който и да е, нищо няма да стане, преди някой от тях да отиде на срещата.

Изминаха двадесет, после двадесет и пет минути, но никой не мърдаше.

— Г-жа Ембревал може би е тръгнала — настоя Ортанз, която се изнервяше. — Тя вече не е на балкона.

— Ако тя е на „Трите Матилди“ — каза Ренин, — ние ще я изненадаме там.

Той вече ставаше, когато нов спор възбуди отново играчите и един от тях извика:

— Да попитаме Ембревал.

— Добре — каза друг. — Приемам… При условие, че пожелае да ни стане арбитър. Но преди малко беше намръщен.

Извикаха:

— Ембревал! Ембревал!

Тогава забелязаха, че Ембревал е затворил след себе си вратата и стоеше в полутъмното, понеже този вид кабини нямат прозорци.

И четиримата отидоха там и започнаха да го викат, но като не получиха отговор, зачукаха на вратата.

— Ехей, Ембревал, спите ли?

Серж Ренин внезапно стана и с разтревожен вид, който изненада Ортанз, процеди през зъби:

— Дано да не е много късно!

Ортанз се опита да го попита, но той тичешком се спусна по стълбата по посока на кабината. Пристигна точно когато играчите се опитваха да отворят вратата.

— Стойте! — заповяда той. — Нещата трябва да бъдат извършени законосъобразно.

— Кои неща? — запита някой.

Без да отговори, Ренин разгледа щорите и като забеляза, че една от горните пластинки е полусчупена, се изкачи с усилие на покрива на кабината и надникна вътре. Дочуха се въпроси:

— Какво има? Можете ли да видите?

Той се обърна и каза на четиримата господа:

— Мисля, че ако господин Ембревал не отговоря, значи нещо сериозно му пречи.

— Нещо сериозно ли?

— Да. Има всички основания да мислим, че г-н Ембревал е ранен… или мъртъв.

— Как така мъртъв! — извикаха хората. — Той току-що се раздели с нас.

Ренин измъкна ножа си, изби бравата и отвори двете крила. Чуха се ужасени викове. Г-н Ембревал лежеше на пода по корем, двете му ръце бяха вкопчени в сакото и вестника. Кръв се стичаше по гърба му и обагряше ризата.

— А! — каза някой. — Той се е самоубил.

— Как така се е самоубил! — възрази Ренин. — Раната е в средата на гърба, където ръката не може да достигне. А освен това в кабината няма оръжие.

Играчите запротестираха.

— Значи смятате, че е престъпление? Но това е невъзможно. Никой не е идвал. Ние щяхме да видим… Никой не можеше да мине, без да го видим.

Всички, които се намираха наоколо или играеха на брега, вече бяха дотичали. Ренин забрани да се доближават до кабината. Сред тях имаше лекар — той единствен влезе, но можа да установи само смъртта на Ембревал — смърт, предизвикана от удар с нож. Скоро кметът и пъдарят пристигнаха с хора от селото и след обичайните формалности отнесоха трупа. Няколко души вече бяха тръгнали, за да предупредят Терез Ембревал, която бе отново на своя балкон. Така драмата бе станала без каквото и да е указание за това как един мъж, затворен в кабина, зад врата, чиято ключалка е непокътната, е могъл да бъде убит за няколко минути пред двадесет свидетели, т.е. пред двадесет наблюдатели. Никой не беше влизал в кабината. Никой не бе излизал от нея. А що се отнася до камата, с която Ембревал е бил намушкан между плешките, така и не я откриха. Всичко това би напомняло номер на минаване през стена на ловък магьосник, ако не ставаше въпрос за ужасно убийство. Ортанз не можа да тръгне, както бе пожелал Ренин, с малката група хора, които отиваха при г-жа Ембревал. Вълнението я бе парализирало. За първи път нейните приключения с Ренин я бяха отвели на местопрестъплението и вместо да наблюдава само последиците или да участва в преследването на виновните, тя се оказа лице с лице със самото престъпление. Това я караше да трепери и тя само мълвеше:

— Какъв ужас! Горкичкият! Ах, Ренин, вие не можахте да го спасите! И това най-много ме потриса, това, че ние можехме…, че ние може би щяхме да го спасим, защото знаехме за заговора…

Ренин й поднесе амоняк и когато тя дойде на себе си, й каза, като я наблюдаваше внимателно:

— Значи вие смятате, че има връзка между това убийство и заговора, който искахме да осуетим?

— Разбира се — каза тя изненадана от този въпрос.

— Тъй като той бе замислен от един съпруг против неговата жена или от една жена против нейния мъж и мъжът беше убит, вие допускате, че убийцата е мадам Ембревал?

— О не, невъзможно е — каза тя. — Първо, г-жа Ембревал не е излизала от своя апартамент… И второ, аз никога няма да повярвам, че тази красива жена е способна…, не… има нещо друго, очевидно…

— Какво друго?

— Не зная… Може би не е чуто добре това, което са си казали братът и сестрата… Сам виждате, че престъплението беше извършено при съвсем различни условия… В друг час и на друго място…

— И следователно — довърши Ренин — между двете неща няма никаква връзка?

— Ах! — каза тя. — Нищо не разбирам! Всичко е толкова странно!

В гласа на Ренин прозвуча ирония.

— Моята ученичка не ми прави чест днес.

— И с какво моля?

— Как така! Ето една съвсем проста история, която стана пред очите Ви, която видяхте да протича като сцена от филм и всичко това остава за вас така мътно, сякаш чувате да се говори за нещо, което е станало в някое мазе на тридесет левги оттук!

Ортанз беше смутена.

— Какво говорите? Какво! Нима вие разбрахте нещо? По какви признаци!

Той погледна часовника си.

— Аз не разбрах всичко — каза той. — Самото убийство с цялата му бруталност го разбрах, но за най-същественото, т.е. за психологията на това престъпление няма никакви показания. Само че е обяд. Братът и сестрата, виждайки, че никой не идва на срещата на „Трите Матилди“, ще слязат на плажа. Не мислите ли, че тогава ще бъдем осведомени за техния съучастник? А аз смятам, че те имат такъв и че има връзка между двете престъпления.

Те отидоха на площада, покрай който се издигат хижите на „Овил“ и където рибарите изваждат своите лодки с помощта на лебедки. Пред вратата на една от тези хижи имаше много любопитни. Двама митничари на пост забраняваха да се влиза. Кметът мина първо през тълпата. Той идваше от пощата, откъдето се бе обадил в Хавър. В комисариата бяха отговорили, че прокурорът на републиката и един следовател ще пристигнат в Етрета следобед.

— Това ни позволява да обядваме — каза Ренин. — Трагедията ще се разиграе след един-два часа. А ми се струва, че ще бъде заплетена.

Все пак побързаха. Силно възбудена от умората и желанието да научи нещо повече, Ортанз непрекъснато разпитваше Ренин, който отговаряше уклончиво, гледайки към площада, който се виждаше през стъклата на трапезарията.

— Тях ли дебнете? — попита тя.

— Да, братът и сестрата.

— Сигурен ли сте, че ще рискуват?

— Внимание! Ето ги.

Той излезе бързо. В дъното на главната улица един господин и една дама вървяха с нерешителни крачки, сякаш изобщо не познават мястото. Братът беше дребен, мършав мъж, с жълтеникавозелен тен и с каскет на автомобилист. Сестрата също беше дребна, доста пълна, облечена с дълго манто и както им се стори под леката воалетка, която скриваше лицето й, не съвсем млада, но все още красива. Те видяха групите, които стояха пред хижата, и се приближиха към тях. Походката им издаваше безпокойство и колебание. Сестрата запита нещо един моряк. Още при първите думи, от които без съмнение разбра за смъртта на Ембревал, тя нададе вик и се опита да си проправи път. Ренин вече бе наблизо. Той видя как братът на свой ред се осведоми за случилото се, проби си път с лакти и каза на митничарите:

— Аз съм приятел на Ембревал! Ето моята визитна картичка, Фредерик Астенг… Моята сестра — Жермен Астенг, е близка приятелка на г-жа Ембревал. Те ни чакаха… Ние имахме среща!

Пуснаха ги да минат. Без да каже дума, Ренин, който вървеше след тях, ги последва, придружен от Ортанз. На втория етаж семейство Ембревал заемаше четири стаи и един хол. Сестрата се спусна към една от тези стаи и се хвърли на колене пред леглото, на което бе положен трупът. Терез Ембревал беше в хола и хлипаше сред няколко мълчаливи лица. Братът седна до нея, хвана я за ръцете и произнесе с треперещ глас:

— Моя бедна приятелко… Моя бедна приятелко… Ренин и Ортанз дълго наблюдаваха двойката, която образуваха те, и Ортанз прошепна:

— Нима заради този тип е извършила убийството? Невъзможно!

— И все пак — отбеляза Ренин, — те се познават, а ние знаем, че Фредерик Астенг и неговата сестра познават едно трето лице, което им е било съучастник. Така че…

— Невъзможно! — повтори Ортанз.

Тя изпитваше към младата жена такава симпатия, че след като Фредерик Астенг стана, отиде да седне до г-жа Ембревал и я утеши с нежен глас. Сълзите на клетата я смущаваха дълбоко. Ренин още от началото се зае да наблюдава брата и сестрата, сякаш това имаше важно значение. Той не изпускаше от очи Фредерик Астенг, който с безразличен вид започна грижлив оглед на апартамента, разгледа салона, влезе във всички стаи, смеси се с групите и заразпитва как е извършено убийството. Два пъти неговата сестра идва да му каже нещо. После той се върна при г-жа Ембревал и отново седна до нея, изпълнен със състрадание и загриженост. Накрая той проведе със сестра си в преддверието едно дълго съвещание, след което двамата се разделиха като хора, споразумели се по всички въпроси. Фредерик си отиде. Всичко това продължи тридесет и четири минути. Тъкмо в този момент пред хижите спря автомобилът, от който слязоха следователят и прокурорът. Ренин, който очакваше да пристигнат по-късно, каза на Ортанз:

— Трябва да се бърза. За нищо на света не се отделяйте от г-жа Ембревал.

Полицаите предупредиха лицата, чиито показания можеха да бъдат полезни, че трябва да се съберат на плажа, където следователят ще започне предварителна анкета. След това трябваше да отиде при г-жа Ембревал. Всички присъстващи излязоха. Останаха само двамата пазачи и Жермен Астенг. Тя коленичи за последен път до мъртвия и надвесена над него с глава между дланите си, дълго се моли. После се изправи и отвори вратата към стълбата, на която се появи Ренин.

— Искам да ви кажа нещо, госпожо. Тя се изненада и отговори:

— Кажете, господине, слушам Ви.

— Не тук.

— А къде, господине?

— В хола.

— Не — каза тя живо.

— Защо? Въпреки че дори не й стиснахте ръката, аз предполагам, че г-жа Ембревал е ваша приятелка?

Той не й даде време да размисли и я въведе в другата стая, затвори вратата и като се спусна към г-жа Ембревал, която искаше да излезе и да се върне в стаята си. Той каза:

— Не, госпожо, слушайте. Заклевам Ви. Присъствието на г-жа Астенг не трябва да ви кара да се оттегляте. Ще разговаряме за много сериозни неща и без да губим време.

Изправени една пред друга, двете жени се гледаха с еднакво изражение на неумолима омраза, през която прозираха и при двете еднакво душевно смущение и еднакво овладян гняв. Ортанз, която мислеше, че са приятелки и донякъде и съучастнички, остана ужасена от сблъсъка, който назряваше и който неизбежно щеше да стане. Тя накара насила Терез Ембревал да седне отново, докато Ренин застана в средата на стаята и произнесе с твърд глас:

— Случайността ме осведоми за истината и ще ми позволи да ви спася и двете, ако желаете да ми помогнете, като ми дадете искрено обяснение и сведенията, от които се нуждая. Всяка от вас знае каква е опасността, защото всяка от вас в душата си познава злото, за което е отговорна. Но омразата ви замайва главите и се налага аз да гледам трезво и да действам. След половин час следователят ще бъде тук. Дотогава споразумението трябва да стане.

И двете подскочиха, сякаш бяха блъснати от тази дума.

— Да, споразумението — повтори той повелително. — Доброволно или не, то ще бъде постигнато. Не става въпрос само за вас двете, а и за малките ви дъщери, г-жо Ембревал. Понеже обстоятелствата ме изпречиха на техния път, за да ги защитавам и за да ги спася, аз трябва да се намеся. Една грешка, една излишна дума и те са загубени. А това няма да стане.

При споменаването на децата й г-жа Ембревал се бе отпуснала и хлипаше. Жермен Астенг повдигна рамене и тръгна към вратата, на което Ренин отново се противопостави.

— Къде отивате?

— Покани ме следователят.

— Не.

— Да. Както и всички, които могат да дадат показания.

— Но вие не бяхте там. Вие не знаехте нищо за станалото. Никой не знае нищо за това престъпление.

— Аз знам кой го е извършил.

— Невъзможно!

— Терез Ембревал.

Обвинението бе хвърлено в изблик на гняв и с жест на бясна закана.

— Нещастница! — извика г-жа Ембревал, като се спусна към нея. — Махай се! Махай се! Ах, каква мизерница е тази жена!

Ортанз се мъчеше да я спре, но Ренин й каза тихо:

— Оставете ги, тъкмо това исках… да ги хвърля една против друга и така да хвърля пълна светлина върху случая.

Обидата накара г-жа Астенг да направи усилие да се пошегува. Стиснала устни, тя изръмжа:

— Нещастница ли? Защо? Защото те обвинявам ли?

— Съвсем не! Съвсем не! Ти си една нещастница! Чуваш ли, Жермен, нещастница!

Терез Ембревал повтаряше обидата, сякаш тя й носеше облекчение. Гневът й стихваше. Може би и нямаше повече сили да продължи борбата и затова госпожа Астенг мина в атака. С протегнати юмруци и разстроено лице, остаряла с десетина години, тя изкрещя:

— Ти ли! Ти ли дръзваш да ме обиждаш? Ти! След твоето престъпление! Ти се осмеляваш да вдигнеш очи, когато човекът, който си убила, е там, на своя смъртен одър! Ах, ако една от нас двете е нещастница, ти знаеш добре кой е това, Терез! Ти уби твоя мъж!

Тя подскочи, превъзбудена от ужасните думи, които сама произнасяше, и ноктите й почти докосваха лицето на нейната „приятелка“.

— Ах, не казвай, че не си го убила — се провикна тя. — Не казвай това, забранявам ти. Не го казвай! Камата е там в твоята чанта. Моят брат я напипа, докато говореше с теб, и извади ръката си оттам с кървави петна. Кръвта на твоя съпруг, Терез. А освен това дори нищо да не бях открила, мислиш ли, че още първите минути нямаше да отгатна? Веднага узнах истината, Терез. Още когато един моряк ми каза долу: „Г-н Ембревал ли? Той е убит.“ Аз си казах: „Това е тя, Терез го е убила“.

Терез не отговори. Не протестира дори с жест. Ортанз, която я наблюдаваше с напрежение, помисли, че открива в нея отчаянието на тези, които знаят, че са загубени. Бузите й хлътнаха, а лицето й имаше такова отчаяно изражение, че Ортанз се смили и я закле да се защитава.

— Но хайде, обяснете, моля Ви. По време на престъплението вие бяхте тук на балкона… А тази кама, как сте могла? Как ще обясните?

— Обяснения! — възрази Жермен Астенг. — Нима тя може да даде някакво обяснение? Какво значение имат привидностите на престъплението! Какво значение има какво е видяно и какво не е видяно! Основното й доказателство… е там в нейната чанта. Да, това си ти! Ти си го убила! Ти най-сетне го уби! Ах, колко пъти съм казвал на моя брат: „Тя ще го убие!“ Фредерик се опитваше да те брани. Фредерик винаги е имал слабост към теб. Но всъщност той предвиждаше събитията… И ето че това ужасно нещо е извършено! Един удар с кама в гърба. Страхливка! Страхливка! Нищо ли да не кажа! Но аз не се колебах и за секунда! Фредерик също! Ние веднага потърсихме улики… И с целия си разум, с цялата си воля, ще те предам… Свършено е с теб, Терез. Ти си загубена. Нищо повече не може да те спаси. Камата е в тази чанта, около която се притиска твоята ръка. Следователят ще се върне и ще я намери. Обагрена с кръвта на твоя мъж…Там ще намери също неговия портфейл. Те са там. Ще ги намерят.

Такъв гняв я раздираше, че тя не можа да продължи и остана с протегнати ръце и раздвижено от нервни конвулсии лице. Ренин хвана леко чантата на Терез Ембревал. Младата жена се вкопчи в нея, но той настоя и й каза:

— Оставете това на мен, госпожо. Вашата приятелка Жермен е права. Следователят ще дойде и фактът, че камата е във вашите ръце, ще доведе до незабавно арестуване. А не бива да става така. Оставете на мен.

Неговият внушителен глас сломяваше съпротивата на Терез. Един след друг пръстите й се отпуснаха. Той взе чантата. Отвори я. Извади от нея малка кама с абаносова дръжка и портфейл от сив марокен. После кротко сложи двата предмета във вътрешния джоб на своето сако. Жермен Астенг го гледаше слисано.

— Вие сте луд, господине! С какво право?

— Това са предмети, които не бива да се търкалят току така. Сега съм спокоен. Съдията няма да бръкне за тях в моя джоб.

— Но аз ще ви издам, господине! — каза тя възмутено. — Правосъдието ще бъде предупредено.

— А не, не — каза той, като се смееше. — Вие нищо няма да кажете! Правосъдието няма нищо общо с това. Конфликтът, който ви разделя, трябва да се уреди между вас двете. Откъде накъде ще месите правосъдието във всички житейски инциденти!

Г-жа Астенг се задушаваше от гняв.

— Но вие нямате никакво право да ми говорите така, господине! Кой сте вие? Приятел ли сте на тази жена?

— От момента, в който я нападате, да.

— Но аз я нападам, защото е виновна. Не можете да отречете, че е убила съпруга си.

— Аз не го отричам — заяви Ренин със спокоен вид. — Ние всички сме съгласни по този въпрос. Жак Ембревал беше убит от неговата жена. Но аз повтарям, правосъдието не трябва да узнае истината.

— То ще я узнае от мен, господине, заклевам ви се. Тази жена трябва да бъде наказана. Тя е убийца.

Ренин се приближи до нея и като я докосна по рамото, каза:

— Току-що ме питахте с какво право се намесвам. А вие, госпожо?

— Аз бях приятелка на Жак Ембревал.

— Само приятелка ли?

Тя бе малко смутена, но веднага се съвзе и продължи:

— Аз бях негова приятелка и мой дълг е да отмъстя за него.

— Вие ще мълчите обаче, така както той замълча.

— Но той не е могъл да я обвини, преди да умре.

— Вие се лъжете. Той можеше да обвини жена си и имаше достатъчно време, за да го стори, но нищо не каза.

— Защо?

— Заради техните деца.

Г-жа Астенг не се предаваше и поведението й изразяваше все същото желание за отмъщение и същата ненавист. Но въпреки всичко тя изпадаше под влиянието на Ренин. В малката затворена стая, където се сблъскваше толкова омраза, той постепенно ставаше господар на положението и Жермен Астенг разбираше, че г-жа Ембревал чувства ободряващата сила на тази неочаквана помощ, която й се предлагаше на ръба на пропастта.

— Благодаря Ви, господине — каза Терез. — Тъй като вие сте видели ясно всичко това, вие знаете също, че именно заради моите деца аз не се предадох на правосъдието. Иначе аз съм много уморена!

Така сцената се променяше и нещата придобиваха друг вид. Благодарение на няколкото думи, казани в спора, виновната изправяше глава и се успокояваше, докато обвинителката се колебаеше и изглеждаше разтревожена. Тя вече не смееше да говори, а другата в този миг се доближаваше до желанието да наруши мълчанието и да каже съвсем естествено думите, които признават и които облекчават.

— Сега — каза й Ренин със същата благост, — аз мисля, че вие можете, че вие трябва да обясните.

— Да… Да. И аз така мисля — каза тя, — аз трябва да отговоря на тази жена… истината е съвсем проста?

Тя се разплака отново, просната във фотьойла. И нейното лице се бе състарило и бе пронизано от болка. Съвсем тихо, без гняв, с малки накъсани изречения тя започна:

— Преди четири години тя стана негова любовница… Ах, колко много страдах… Тя сама ми разкри тяхната връзка… От злоба… Тя ме мразеше повече, отколкото обичаше Жак… И всеки ден получавах нови рани… Телефонни обаждания, в които ми говореше за техните срещи… За да ме накара да страдам — тя се надяваше, че ще се самоубия… Аз мислех няколко пъти за това, но се въздържах заради децата… Жак все повече се поддаваше на уговорките й. Тя искаше той да се разведе… И той постепенно започна да отстъпва… Подвластен на нея и на нейния брат, който е още по-подъл и още по-опасен от нея. Аз почувствах всичко това… Жак ставаше груб с мен… Но нямаше смелостта да замине, а аз бях пречката и затова и той ме мразеше… Господи, какво мъчение!

— Трябваше да му дадете свободата — възкликна Жермен Астенг. — Не се убива човек за това, че иска да се разведе.

Терез поклати глава и отговори:

— Аз не го убих, защото искаше да се разведе. Ако той действително желаеше, щеше да замине и какво можех да направя аз? Но твоите планове се бяха променили, Жермен, разводът вече не те удовлетворяваше. И той ти обеща нещо друго, нещо много по-сериозно, което ти и брат ти поискахте… и с което той се беше съгласил… От страх… въпреки волята си…

— Какво искаш да кажеш? — прошепна Жермен. — Какво друго нещо?

— Моята смърт.

— Ти лъжеш! — извика г-жа Астенг.

Терез не повиши глас. Тя не показа омраза или възмущение, а просто повтори:

— Моята смърт, Жермен. Аз прочетох твоите последни писма, шестте твои писма, които той бе имал лудостта да забрави в своя портфейл, шестте писма, в които ужасната дума не е написана, но в които всеки ред говори за нея. Аз прочетох това треперейки. Значи Жак бе стигнал дотам! И все пак дори за секунда мисълта да го убия не ми бе минавала. Жена като мен, Жермен, не убива доброволно… Аз загубих разсъдък… По-късно… Заради теб…

Тя обърна глава към Ренин, сякаш го питаше дали това, което казва, не е опасно, разкривайки истината.

— Не се страхувайте — каза той, — аз отговарям за всичко.

Тя прокара длан по челото си. Ужасната сцена оживяваше в мислите й и я измъчваше… Жермен Астенг не мърдаше, стоеше с кръстосани ръце, с мътен поглед, докато Ортанз Даниел очакваше с нетърпение признанието за престъплението и обяснението на непроницаемата мистерия.

— Едва по-късно — продължи тя, — и то заради теб, Жермен. Аз сложих отново портфейла в чекмеджето, където беше скрит, и днес сутринта не казах нищо на Жак… Не исках да му казвам, че знам… Беше прекалено ужасно! При все това трябваше да се бърза… Твоите писма съобщаваха за тайното ти пристигане днес… Отначало помислих да избягам, да хвана влака…, машинално взех тази кама, за да се отбранявам… Но когато Жак и аз отидохме на плажа, аз вече знаех… Да, аз приемах да умра… Да умра, мислех аз и този кошмар да свърши! Само че заради децата исках моята смърт да изглежда като случайност и Жак да не бъде обвинен. Ето защо твоят план за разходка по скалата ми прилягаше… Едно падане от високата скала изглежда съвсем естествено… Жак ме напусна, за да отиде в своята кабина, откъдето по-късно трябваше да дойде при теб на „Трите Матилди“. По пътя, под терасата, изпусна ключа от кабината. Аз слязох и започнах да търся с него… И там… По твоя вина… Да, Жермен, по твоя вина, портфейлът на Жак падна от джоба на неговото сако, без той да забележи, а заедно с него и една снимка, която веднага познах… Снимка от тази година, на която съм с моите две дъщери. Аз я вдигнах… и видях… ти знаеш добре какво видях, Жермен. На моето място на снимката беше ти… Ти ме беше заличила и заменила със себе си, Жермен! Видях твоето лице! Една от твоите ръце обвиваше врата на моята по-голяма дъщеря, а другата седеше на коленете ти… Ти, Жермен, беше жената на моя мъж… Ти беше бъдещата майка на моите деца… Ти щеше да ги отвлечеш… Тогава загубих ума си. Камата беше с мен… Жак се бе навел… И аз нанесох удара…

Всяка дума от нейното признание беше самата истина. Тези, които я слушаха, го чувстваха дълбоко, и за Ортанз и Ренин нямаше нищо по-покъртително и по-трагично. Тя бе седнала отново, изчерпала силите си, но продължаваше да произнася неразбираемите думи и постепенно, навеждайки се над нея, можаха да чуят:

— Аз мислех, че той ще се развика и че ще ме арестуват… Нищо. Това бе станало така и при такива обстоятелства, че никой нищо не видя. Нещо повече. Жак се изправи едновременно с мен и ето че не падна! Не, той не падна! Удареният от мен оставаше прав! От терасата, където се бях изкачила отново, аз го видях. Той наметна сакото на раменете си, очевидно за да скрие своята рана, и се отдалечи клатушкайки се… Или едва, едва толкова, че само аз можех да забележа. Той дори поговори с приятелите, които играеха на карти, а после се отправи към кабината и изчезна. Миг след това аз се прибрах. Бях убедена, че всичко е само лош сън… Че не бях убила… Или че поне раната е лека. Жак щеше да излезе… Бях сигурна в това… Аз наблюдавах от моя балкон… Ако си бях помислила само за секунда, че той има нужда от помощ, щях да изтичам при него… Но наистина, аз не знаех, аз не отгатнах… Говори се за предчувствие… Не е вярно. Аз бях абсолютно спокойна, спокойна като човек, събудил се след кошмар, споменът за който отлита. Не, заклевам ви се, аз нищо не знаех… чак до момента…

Тя млъкна. Ридания я задушаваха. Ренин довърши:

— До момента, когато дойдоха да ви известят? Терез прошепна:

— Да… Едва тогава осъзнах какво съм извършила… И почувствах, че полудявам и че ще извикам на всички тези хора: „Но това съм аз, не търсете, ето камата… аз съм виновната.“ Да, щях да извикам това, когато изведнъж го видях него, клетия мой Жак… Носеха го… Лицето му беше много спокойно… Много нежно… И пред него аз разбрах моя дълг… Както той бе разбрал своя… Заради децата умря и всичко скри. Аз също ще мълча. Виновни сме и двамата за убийството, на което стана жертва той. Ние двамата трябваше да направим всичко престъплението да не се прехвърли върху тях… В своята агония той ясно бе видял това… Той бе имал нечутата смелост да върви, да отговаря на зададените му въпроси и да се затвори, за да умре. Беше направил това, заличавайки наведнъж всички свои грешки, и така ми даваше своята прошка, защото не ме издаде… и ми заповядваше да мълча… да се защитавам… против всички… и най-вече против теб, Жермен.

Тя произнесе последните думи с по-голяма твърдост. Потресена отначало от несъзнателния акт, който бе извършила, убивайки своя мъж, сега възвръщаше постепенно силите си, мислейки за това, което бе направил той, и въоръжавайки се със същата воля. Пред интригантката, чиято омраза беше довела и двамата до смъртта и престъплението, тя стискаше юмруци, готова вече да се бори. Жермен Астенг не помръдваше. Слушаше я мълчаливо, с неумолимо лице, чийто израз ставаше все по-навъсен, колкото повече признанията на Терез ставаха по-точни. Никакво вълнение не я разнежваше, никакво угризение не покълваше в душата й. Накрая върху тънките й устни се появи лека усмивка. Тя сякаш се радваше на начина, по който се бяха развили събитията. Защото държеше в ръце своята плячка.

Бавно, с вдигнати към огледалото очи, тя оправи шапката си и се напудри. После тръгна към вратата. Терез се спусна след нея.

— Къде отиваш?

— Където ми харесва.

— При следователя ли!

— Вероятно!

— Ти няма да минеш.

— Добре. Ще го чакам тук.

— А ще му кажеш ли?

— По дяволите! Ще му съобщя всичко, което ти току-що каза, всичко, което ти има наивността да признаеш. Нима ще се усъмни? Ти ми даде всички обяснения.

Терез я сграбчи за раменете.

— Да, но аз ще му дам и други в същото време, Жермен, и те те засягат. Щом аз ще бъда загубена, ще бъдеш и ти.

— Не можеш да направиш нищо против мен.

— Мога да те издам. Да покажа писмата.

— Кои писма?

— Тези, в които пишеш за моята смърт.

— Лъжи! Терез! Ти знаеш, че този прословут заговор против теб съществува само в твоето въображение. Нито Жак, нито аз желаехме твоята смърт.

— Ти я искаше. Твоите писма те осъждат.

— Лъжи! Това бяха писма от приятелка до приятел.

— Писма на любовница и съучастница.

— Докажи го.

— Те са тук, в портфейла на Жак.

— Не.

— Какво?

— Казвам, че тези писма не са там. Аз си ги взех… Или по-скоро моят брат ги взе.

— Ти си ги откраднала, нещастнице! Ти ще ми ги върнеш — се провикна Терез, като я блъсна.

— Не са у мен. Брат ми ги взе и ги отнесе.

— Той ще ми ги върне.

— Той замина.

— Ще го задържат.

— Сигурно ще го намерят, но не и писмата. Такива писма не се пазят, те се унищожават.

Терез се олюля и протегна отчаяно ръце към Ренин.

— Тя казва истината — потвърди той. — Аз проследих действията на брат й, докато пребъркваше вашата чанта. Той взе портфейла и го прегледа пред сестра си, после го върна на мястото му и замина с писмата.

Ренин направи пауза и добави:

— Или поне с пет от писмата.

Фразата бе произнесена небрежно, но всички схванаха нейното голямо значение. Двете жени се приближиха до него. Какво искаше да каже той? Ако Фредерик Астенг беше отнесъл само пет писма, тогава къде е шестото?

— Предполагам — каза Ренин, — че когато портфейлът се е изхлузил от жилетката, това писмо е изпаднало от него заедно със снимката, която г-жа Ембревал е взела.

— Откъде знаете? Откъде знаете? — попита г-жа Астенг.

— Аз го намерих в джоба на неговото сако, закачено близо до леглото. Ето го. То е подписано Жермен Астенг. И е напълно достатъчно, за да потвърди намеренията на тази, която го е написала, и съветите за убийство, които е давала на своя любовник. Аз дори не мога да разбера как една толкова ловка жена е могла да извърши подобна непредпазливост.

Г-жа Астенг беше смъртно бледа и толкова объркана, че дори не се опита да се защити. Ренин продължи, като се обърна към нея:

— За мен, госпожо, вие носите отговорността за всичко, което стана. Без съмнение разорена, изчерпила своите финансови средства, вие искахте да се възползвате от любовта, която изпитваше към вас г-н Ембревал, за да го накарате да се ожени за вас въпреки всичко и да сложите ръка върху неговото богатство. Тази алчност, тези отвратителни сметки аз мога да ги докажа. Няколко минути след мен вие пребъркахте джоба на сакото. Но аз бях извадил шестото писмо и бях оставил само късчето хартия, което вие така настойчиво търсехте. Става въпрос за чек от 100 хиляди франка, подписан от г-н Ембревал в полза на вашия брат… Обикновен сватбен подарък… Това, което се нарича игла за вратовръзка. Според вашите указания брат ви забърза с колата към Хавър и без съмнение преди около четири часа се е явил в банката, в която е депозирана сумата. Впрочем, трябва да ви осведомя, че той не ще я получи, защото аз се обадих и съобщих за убийството на г-н Ембревал, което прекратява всички плащания. От всичко това следва, че правосъдието ще има в свои ръце, ако вие решите да приведете в изпълнение вашите планове за отмъщение, всички необходими доказателства против вас и вашия брат. Бих могъл да добавя към тях едно поучително свидетелство — разказ за телефонния разговор, който бе подслушай между вашия брат и вас миналата седмица, разговор, в който вие говорехте на испански, примесен с явайски. Но аз съм сигурен, че вие няма да ме принудите да вземам тези извънредни мерки и че всички ще се спогодим, нали.

Ренин говореше с впечатляващо спокойствие и с безгрижието на човек, който знае, че никой няма ни най-малко да възрази на неговите думи. Наистина, изглежда, не можеше да сбърка. Той изреждаше събитията така, както бяха станали, и правеше неизбежните изводи, които съответстваха на здравата логика. Оставаше само да му се подчинят. Г-жа Астенг разбра това. Характери като нейния — силни, ожесточени, докато битката е възможна и остава поне малка надежда, че може да бъде спечелена, но позволяват лесно да бъдат подчинени при поражение. Жермен беше много умна и не можеше да не разбере, че и най-малкият опит за съпротива щеше да бъде осуетен от този противник. Тя беше в ръцете му. А в подобни случаи човек се прекланя. И тя се отказа от всякакви по-нататъшни демонстрации, заплахи, гневни изблици и нервни кризи. Тя се преклони.

— Съгласни сме — каза тя. — Какво искате?

— Идете си.

— А ако някой спомене за вашето свидетелство?

— Никой няма да го направи.

— И все пак…

— Отговорете, че не знаете нищо.

Тя си отиде. На прага на вратата тя се поколеба, а после попита през зъби:

— А чекът?

Ренин погледна г-жа Ембревал, която заяви:

— Да го задържи. Не искам тези пари.

Ренин даде на Терез Ембревал точни инструкции как да се държи и как да отговаря на въпросите, които ще й бъдат поставени, и напусна хижата, придружен от Ортанз Даниел. Долу, на плажа, следователят и прокурорът продължаваха своето разследване, правеха измервания, разпитваха свидетелите и се съветваха помежду си.

— Като си помисли човек — каза Ортанз, — че камата и портфейлът на г-н Ембревал са у вас!

— А това ви се струва безкрайно опасно ли? — каза той, като се смееше. — На мен ми се струва безкрайно комично.

— Не ви ли е страх?

— От какво?

— Да не се усъмнят в нещо?

— Господи боже! В нищо няма да се усъмнят! Ние ще разкажем на тези хора онова, което видяхме, а нашето свидетелство само ще увеличи техните затруднения, защото ние съвсем нищо не сме видели. От благоразумие ние ще останем един-два дни, за да бдим. Но въпросът е уреден.

— Все пак вие отгатнахте, и то още в първата минута. Защо?

— Защото, вместо да търся под вола теле, както обикновено става, аз си поставям винаги въпроса така, както трябва да се постави. И решението идва съвсем естествено. Един господин влиза в своята кабина и се затваря в нея. Намират го мъртъв половин час по-късно. Никой не е влизал. Какво е станало? За мен отговорът е незабавен. Не е нужно дори да се мисли. След като престъплението не е извършено в кабината, значи е извършено преди и господинът, влизайки в своята кабина, вече е бил смъртно ранен. И изведнъж истината се яви пред мен. Г-жа Ембревал, която трябваше да бъде убита тази вечер, го бе изпреварила и докато мъжът и се е навеждал, в момент на умопомрачение тя го е убила. Остава само да се търсят мотивите за нейното действие. Аз ги научих, аз влязох в дълбочината на нейната душа. Това е цялата история.

Започна да се свечерява. Небесната синева ставаше по-тъмна, а морето още по-спокойно.

— За какво мислите? — попита Ренин след миг.

— Мисля — каза тя, — че ако аз бях жертва на някаква машинация, щях да запазя доверието си във вас, каквото и да става. Аз знам, така както знам, че съществувам, че вие бихте ме спасили, каквито и да са пречките. Няма граници за вашата воля.

Той каза много тихо:

— Няма граници за моето желание да ви се харесам.