Морис Льоблан
Осемте удара на часовника (4)

IV
ИЗДАЙНИЧЕСКИЯТ ФИЛМ

— Наблюдавайте сега внимателно този, който играе ролята на метр д’отел… — зашепна бързо на ухото й Серж Ренин.

— Какво толкова необикновено има в него? — заинтересува се Ортанз.

Двамата водеха този разговор на предобедното представление в един кинотеатър, където младата жена беше завела Ренин, за да му покаже една артистка, от която живо се интересуваше. Всъщност Роз-Андре, която бе в центъра на всички афиши за филма, и бе полусестра. Баща им се беше женил два пъти.

Скарани от няколко години, двете дори не си и пишеха. Красиво създание, с фини маниери и весело лице, Роз-Андре, след като бе играла не много успешно в театъра, сега, напротив, се издигаше твърде бързо в киното, където й предричаха голямо бъдеще. Този ден тя вълнуваше публиката не толкова с играта си, колкото със своята красота, в един доста посредствен филм: Щастливата принцеса.

Ренин не отговори на въпроса на Ортанз, но се върна на него веднага щом настъпи антрактът.

— Когато гледам лош филм — заговори той, — се забавлявам, наблюдавайки второстепенните роли. И винаги се учудвам как тези нещастници дори и след като е трябвало да репетират по десет-двайсет пъти някои сцени, дори и при последните снимки мислят понякога за нещо друго, вместо за това, което играят? Това са моите малки развлечения, да надничам в душите или инстинктите им и това е доста забавно. Наблюдавайки сега например този метр д’отел…

На екрана вече се бе появила луксозно сервирана маса, на централно място, зад която седеше щастливата принцеса, заобиколена от всички влюбени в нея кавалери. Половин дузина слуги непрекъснато сновяха наоколо под командата на метр д’отела, един едър мъжага с груба мутра, с вулгарно изражение и дебели вежди, които се съединяваха, образувайки една непрекъсната линия.

— Една животинска глава — прошепна Ортанз, — какво толкова интересно виждате в нея?

— Обърнете внимание как гледа сестра ви и дали не го прави по-често, отколкото би трябвало.

— Но, боже мой, това досега не ми е направило впечатление — възрази Ортанз…

— Възможно е, но за мен е очевидно, че в действителност този човек изпитва към Роз-Андре чувства, които нямат нищо общо с ролята му на жалък слуга — възрази Ренин. — Възможно е в действителния живот никой дори да не подозира това, но ето тук, на екрана, когато не се сдържа или когато предполага, че колегите му, заети със своите роли, няма да го видят, тайната му се разкрива. Вижте…

Човекът вече не се движеше. Дошъл беше краят на обеда. Принцесата отпиваше от една кристална чаша шампанско и той я фиксираше с искрящите си очи, скрити наполовина под гъстите му вежди…

Още два пъти те забелязаха в израза на лицето му подобни странни нюанси, на които Ренин отдаваше важно значение, но в което Ортанз се съмняваше.

— Той просто има навикът да гледа така — твърдеше тя, и Ренин реши временно да не я разубеждава.

Първата част свърши. Имаше и втора. Според програмата показваните в нея събития се развиваха една година по-късно. Щастливата принцеса вече живееше в една хубава нормандска къщичка, обрасла цялата с пълзящи растения, заедно с бедния музикант, когото бе избрала за съпруг. Все така щастлива, все така пленителна и обаятелна, тя пак бе заобиколена с множество най-разновидни обожатели. Всички мъже — обикновени граждани и благородници, банкери и селяни, лудееха по нея, но повече от всички бе подлудял един див самотник, космат груб дървар, когото тя срещаше при всяка разходка. Въоръжен винаги със своята брадва, опасен и лукав, той постоянно се навърташе около къщурката и зрителите предчувстваха с нарастващ ужас, че опасността все повече надвисва над щастливата принцеса.

— Вижте, вижте — прошепна Ренин, — знаете ли кой е този горски човек?

— Не.

— Същият актьор, който играеше метр д’отела. Възложили са му и двете роли.

И наистина, въпреки грима, който бе променил физиономията му, и дрехите, които бяха променили силуета, под тежката походка и под изпъкналите рамене на дърваря проличаваха маниерите и движенията на метр д’отела, а под занемарената му брада и дълги гъсти коси се прокрадваха познатите черти на бръснатата животинска мутра с рунтави съединени вежди.

В дълбочината на екрана принцесата излезе от къщичката. От време на време камерата фиксираше в едър план свирепите очи или ръцете с грамадни пръсти на дърваря.

— Той ме плаши — каза Ортанз, — действително е ужасен.

— Понеже действително преживява това, което играе — забеляза Ренин. — Нали разбирате, в течение на тези три-четири месеца, които вероятно са изминали след края на първата до снимането на втората част на филма, любовта му се е засилила и за него това вече не е принцесата, а самата Роз-Андре.

Човекът се притаи. Жертвата приближаваше, без да подозира присъствието му. Тя отмина, но чу шум и спря. Погледна нататък отначало усмихната, после с внимание, по-после с безпокойство и най-после с ужас. Дърварят, разтваряйки клоните, изведнъж се появи пред нея.

Двамата се озоваха един срещу друг. Той разтвори ръце, за да я сграбчи, тя искаше да изкрещи, да извика за помощ, но думите й заседнаха в гърлото, и ръцете му я обхванаха, без тя да може да окаже каквато и да било съпротива. След това той я метна на рамо и препусна през гората.

— Убедихте ли се сега? — прошепна Ренин. — Мислите ли, че този толкова посредствен актьор би могъл да изиграе ролята си с такава сила и мощ, ако партньорка му бе друга жена, а не Роз-Андре?

В това време дърварят достигна брега на голяма река. Съзря недалеч една стара, изтеглена върху тинята лодка. Той положи в нея неподвижното тяло на Роз-Андре, бутна лодката във водата и загреба нагоре срещу течението, но без да се отдалечава много от брега.

Следващите кадри вече показваха как той излиза отново на сушата, навлиза в покрайнините на гората и си пробива път между големи дървета и отломъци от скали. Оставяйки за малко принцесата на земята, той разчиства входа на една пещера, която се осветява само от една кръгла дупка.

По-нататък действието се пренася в къщичката на принцесата, където се бе възцарило голямо безпокойство. Съпругът й, силно разтревожен, тръгва да я търси. Най-после след големи митарства открива следите на принцесата по малките начупени клончета, които тя бе хвърляла, за да отбележи пътя, по който е минала при отвличането.

После вече бе показана и развръзката. Отчаяната борба между дърваря и принцесата завършва с победата на първия, но когато тя, останала вече без сили, е повалена и я очаква най-страшното, внезапно се появява съпругът й, който с един изстрел поваля дивака и я спасява.

Филмът свърши. Двамата излязоха от киното и Ренин даде знак на шофьора си, който го чакаше отпред с автомобила, да ги последва бавно, а те двамата с Ортанз тръгнаха пеша по улица „Дьо ла Пе“. Ренин беше замислен. След продължително мълчание, от което младата жена, въпреки желанието си, започна да се безпокои, той я попита:

— Обичате ли сестра си?

— Да, много.

— И въпреки това сте скарани?

— Скарахме се още когато бях омъжена. Роз е твърде кокетна с мъжете, а аз съм ревнива, макар че в случая трябва да призная, съвсем безпричинно. Но защо ми зададохте този въпрос?

— Не зная… този филм ме преследва и изразът на лицето на този човек е толкова странен!

Тя го хвана за ръката и нетърпеливо настоя:

— Но говорете! Кажете най-после какво имате предвид? Какво предполагате?

— Какво предполагам ли? Всичко и нищо. Но не мога да се освободя от мисълта, че сестра ви е била в опасност.

— Само хипотеза!

— Да, но хипотезите, основани на факти, ме впечатляват. Според мен сцената на отвличането представляваше в действителност не нападение на дърваря срещу щастливата принцеса, а грубо изстъпление, израз на яростта на един артист срещу жената, която обожава, но която не му принадлежи. Естествено, това стана в определените от ролята рамки и никой не е забелязал нищо друго освен добрата игра — никой, с изключение на Роз-Андре. Но аз забелязах такива страстни светкавици в погледа му, в който без съмнение имаше страшни желания и дори склонност към убийство. Ръцете му бяха готови да душат и имаше поне още двадесетина подробности, които говорят, че по онова време инстинктите на този човек са го подтиквали да убие тази жена, която не може да му принадлежи.

— По онова време, може би — склони Ортанз. — Но опасността вероятно вече не съществува, тъй като оттогава са изминали доста месеци.

— Сигурно е така… сигурно е така…, но все пак много ми се иска да се осведомя по-конкретно за това.

— От кого?

— От международната компания, която е правила филма. Я вижте, това е офисът на тази компания. Искате ли да влезете в автомобила и да ме почакате в него няколко минути?

Той повика шофьора си Клеман и се отдалечи. Ренин бе успял да я заинтересува, но въпреки това Ортанз продължаваше да бъде скептично настроена. Всички тези любовни сцени, без да отрича нито скритите в тях желания, нито диващината им, й се бяха сторили обикновена игра на добър артист. По време на целия филм не бе съзряла нищо съмнително, нищо от това, за което Ренин претендираше, че е доловил. И се питаше дали той, с неговото прекалено развито въображение, не греши.

— Е, какво открихте? — попита тя все още с известна доза ирония в гласа, когато той се върна обратно. — Какво узнахте? Мистерия при театрална игра?

— Достатъчно — каза той замислен.

— Какво говорите? Ренин заразказва:

— Този човек се нарича Далбрек. Той е твърде странна личност — затворен, мълчалив, и винаги странящ от колегите си. Никой от тях не е забелязал, че е увлечен по сестра Ви. Но от друга страна, играта му в края на втората част на филма се е харесала толкова много на продуцента, че го е ангажирал веднага за един нов филм. Филмът е сниман в околностите на Париж. Компанията е била доволна от играта му, но изведнъж се случило нещо съвсем неочаквано. На 18 септември сутринта, петък, той отворил с шперц гаража на компанията „Сосиете Мондиал“, взел една разкошна лимузина и офейкал, като задигнал същевременно и 25 000 франка. Разбира се, компанията подала веднага оплакване в полицията и лимузината била открита в неделя — 20 септември — в околностите на Дрьо.

Ортанз, която го слушаше пребледняла, подхвърли:

— Дотук… нищо общо…

— Да, но аз се заинтересувах и какво е станало с Роз-Андре. Сестра ви е пътувала през лятото из страната, след това е стояла около петнадесет дни в областта на Л’Юр, където има някакъв имот, по-точно това е къщичката, където е сниман филмът „Щастливата принцеса“. После, понеже била ангажирана в Америка, се е върнала в Париж, предала багажите си на гарата Сен Лазар и напуснала града в петък на 18 септември, възнамерявайки да нощува в Хавър и после да се качи на параход за Щатите в събота.

— Петък, 18 септември… — измънка Ортанз… — същия ден, когато този човек… Боже мой, да не би да искате да кажете, че я е отвлякъл?

— Това ще го разберем по-късно — каза Ренин. — Клеман има разписанието на Трансатлантическата компания.

Този път Ортанз го придружи до бюрото и сама поиска информация от дирекцията.

Издирванията бяха направени бързо. Съобщиха им, че Роз-Андре е била запазила кабина в парахода Ла Прованс, но той е заминал без нея. Едва на следващия ден в Хавър го настигнала телеграма, подписана от нея, с която се съобщавало, че ще закъснее и че иска багажът й да се предаде в склада. Телеграмата била изпратена от Дрьо.

На излизане от бюрото на компанията Ортанз вече бе силно разколебана в скептицизма си. Не беше възможно всички тези съвпадения да се обяснят другояче, освен с покушение. Събитията се развиваха според предчувствията на Ренин.

Клюмнала глава в автомобила, тя чу как той дава на шофьора адреса на Дирекцията на полицията. Скоро пресякоха центъра на Париж и после тя остана отново известно време сама до кея на дирекцията. Ренин се появи все така делови и забързан:

— Елате — каза той, отваряйки вратата на автомобила.

— Приеха ли Ви? — запита тя обезпокоена.

— Нямах за цел да бъда приет. Исках само да установя връзка с инспектор Морисо, онзи същия, който ми изпратиха при случая Дютрьой. Ако в полицията знаят нещо, ще го научим от него.

— Кога?

— По това време той обикновено се намира в кафенето, което виждате ей там на площада.

Влязоха в него и се запътиха към една странична маса, край която забелязаха, че седи главният инспектор, четейки вестник. Морисо вдигна очи и веднага ги позна. Ренин се ръкува с него и заговори без заобикалки:

— Предлагам ви една интересна работа, шефе, която може да ви даде добра възможност да се изявите. Но вие сигурно сте в течение на нещата?

— Каква е работата?

— Далбрек!

Морисо не успя да прикрие изненадата си, но все още се колебаеше дали да говори открито и замрънка с предпазлив тон:

— Да, зная…, писаха в пресата за тези неща… кражба на автомобил… 25 000 франка… утре във вестниците ще има за още едно разкритие на Дирекцията на полицията; известно ни е, че Далбрек е автор на убийството, около което преди година се вдигна толкова шум. Тогава бе убит бижутерът Бурке.

— Става дума за нещо друго — заяви Ренин.

— За какво точно?

— За отвличането, извършено пак от него на 19 септември.

— А! Значи знаете?

— Зная.

— В такъв случай — реши инспекторът, — да идем ей там — и той посочи една още по-закътана маса.

— В събота на 19 септември — продължи вече в новия ъгъл той — посред бял ден действително е била отвлечена една дама от самата улица, както си е правела покупките. Бандитите са били трима и с автомобил, който изчезнал с най-голяма скорост. Вестниците съобщиха за случката, но не посочиха нито името на жертвата, нито на нападателите, тъй като не ги знаеха. Едва, вчера, след като ходихме в Хавър с още няколко агенти, успях да установя самоличността на един от бандитите. Кражбите на двадесет и петте хиляди франка и на автомобила, и отвличането на дамата, изглежда, са извършени от едно и също лице: Далбрек. Но за самоличността на жената нямаме абсолютно никакви данни. Всичките ни разследвания в това отношение останаха безрезултатни.

Около малката маса настъпи дълго мълчание. Ортанз, бледа като платно, хвърляше умолителни погледи към Ренин, сякаш той можеше да проникне изведнъж до самото дъно на мистерията.

— Сигурни ли сте — запита принцът, — че в автомобила е имало трима мъже?

— Да.

— И тримата са пристигнали в Дрьо?

— Не, В Дрьо открихме следите само на двама от тях.

— И сред тях сигурно е бил и Далбрек?

— Едва ли. Нито едно от описанията не се покрива с неговия образ.

Последва ново мълчание, след което Ренин попита инспектора:

— В Хавър ли останаха колегите Ви?

— Да, двама агенти. Ще ги видя утре в едно малко градче Кудебес, където ще нощуваме заедно. Някои сведения ме карат да мисля, че Балбрек е на десния бряг на Сена.

— Добре, инспекторе. Тогава ще се срещнем утре вечер там. Ще ви предам търсения човек.

 

 

На следния ден в 8 часа Ортанз и Ренин напуснаха Париж в една широка лимузина, карана от Клеман. По време на пътуването повечето време мълчаха. Въпреки вярата, която хранеше към извънредните способности на Ренин, Ортанз беше прекарала мъчителна нощ и мечтаеше час по-скоро да настъпи развръзката на тази авантюра.

Преминаха през Руан, след това поеха край левия бряг на Сена. Малко преди пладне обядваха в една гостилница и тук Ренин, разгънал една голяма карта на пътищата върху масата, показа на Ортанз как, ако се прекара една права линия от Хавър или по-право от Килбьоф (където се преминава Сена) чак до Дрьо (където е бил намерен автомобилът), тази линия минава край западните покрайнини от Бретонската гора.

— В кинокомпанията ми казаха, че филмът „Щастливата принцеса“ е сниман в Бретонската гора — продължи той. — И въпросът, който просто се натрапва, е следният: Дали станал вече господар над волята и съдбата на Роз-Андре, Далбрек не е достигнал до идеята да скрие там плячката си, а двамата му съучастници да продължат за Дрьо и оттам да се върнат в Париж? Пещерата от филма е съвсем близо до това място. Как да не отиде в нея? Нали когато няколко месеца преди това е тичал към тази пещера, той е държал в ръцете си, пристиснал е до тялото си, почти е докоснал с устни жената на своите въжделения, и която сега, току-що, е завладял? За него е съвсем логично да повтори по силата на обстоятелствата предишната авантюра, но този път в действителността… Роз-Андре е негова пленница. И е невъзможно някой да й помогне. Гората е необятна и безлюдна. Тази нощ или през една от следващите Роз-Андре трябва да бъде негова…

Ортанз потрепери.

— Или да умре — добави принцът.

— О, Ренин, ние сме много закъснели, твърде много.

— Защо?

— Оттогава са изминали три седмици. Нима допускате, че той ще я държи затворена там толкова дълго време?

— Не, разбира се, но мястото, което ми показаха, се намира на един кръстопът и оттеглянето оттам е твърде несигурно. Убеден съм обаче, че ще открием там някои указания.

След половин час те вече бяха навлезли в могъщата, стара и просторна гора на Бретон, наситена с останки от римската епоха и средните векове. Ренин, който не веднъж бе минавал и по-рано оттук, насочи автомобила към един голям дъб, чийто разперени клони образуваха нещо като широк покрив само на няколко метра встрани от пътя. Автомобилът спря пред него и те тръгнаха по-нататък пешком.

— Елате — каза Ренин, — пещерата е съвсем наблизо, но е прикрита сред храстите.

Намериха я лесно. Няколко големи Скали образуваха нисък вход, към който се отиваше по тясна пътека между гъстата гора.

Ренин влезе вътре и с помощта на електрическото си фенерче заразглежда малката пещера, стените на която бяха изпъстрени с подписи, надписи и рисунки.

— Вътре няма нищо — каза той, като излезе. — Но ето доказателството, което търсих. Ако споменът за филма наистина е довел Далбрек до пещерата на щастливата принцеса, би трябвало да мислим, че до същите мисли е достигнала и Роз-Андре. Тогава щастливата принцеса от филма беше чупила парченца от клоните през целия преход. Ето същите знаци и сега. Там, вдясно, има клончета, които са сравнително скоро отчупени.

— Може и така да е — съгласи се Ортанз. — Приемам, че това може да са следи от преминаването им, но те са от преди три седмици, нали, а оттогава…

— Оттогава сестра ви е затворена в някоя по-скрита дупка.

— Или убита и заровена нейде под окапалата шума.

— Не, не — каза Ренин, като дори тропна с крак. — Не е възможно този човек, който е извършил всичко това, за да я има, да я убие. Той ще прояви търпение. Ще се опита да спечели жертвата си със заплахи или чрез глад…

— Какво да правим тогава?

— Да търсим.

— Но къде?

— За да излезем от лабиринта, имаме една пътеводна нишка — интригата на „Щастливата принцеса“. Ако я следваме, мисля, че ще се приближаваме все повече до развръзката. В драмата, за да доведе принцесата тук, дърварят премина гората и пое с лодка по реката. Сена се намира само на около километър оттук. Нека слезем към нея.

Ренин тръгна отново без колебание напред, но бе постоянно нащрек, като добро ловно куче, чието обоняние го води по правилния път. Следвани от автомобила, те стигнаха до група къщи на самия бряг. Ренин се запъти, без да губи време, направо към лодкаря, който прекарваше пътниците на другата страна на реката. Между тях започна бърз диалог и скоро той вече знаеше всичко, което го интересуваше. Преди три седмици една от лодките на лодкаря изчезнала. Това е било в понеделник. Тръгнал да я търси и я намерил в тинята, половин километър по-надолу по реката.

— Наблизо до колибата, при която снимаха през това лято филма, нали? — запита Ренин.

— Да.

— Тогава бяха докарали една открадната жена, нали?

— О, да, щастливата принцеса, или по-точно г-жа Роз-Андре, собственицата на къщата на хълма Кло-Жоли.

— Къщата отворена ли е сега?

— Не. Дамата я няма вече повече от месец. Преди да замине, затвори всичко.

— Няма ли пазач?

— Не, сега там не живее никой. Ренин се обърна към Ортанз:

— Без съмнение това е затворът, който е избрал за нея. Ловът продължаваше. Тръгнаха по пътеката край Сена. Стъпките им не се чуваха поради меката трева. Пътеката ги изведе на главния път. През просеката на горския масив се виждаше къщата на височината Кло-Жоли, цялата заобиколена с жив плет. В нея Ортанз и Ренин познаха „колибата“ от „Щастливата принцеса“. Прозорците бяха затворени с капаци и по пътеките беше избуяла трева.

Скрити в гората, двамата наблюдаваха къщата повече от два часа, но не забелязаха нищо, което да показва, че в нея има някой. Младата жена вече губеше надежда и не вярваше, че Кло-Жоли е затворът на нейната сестра, но Ренин продължаваше да твърди:

— Казвам Ви, че тя е там. Изчислено е с математическа точност. Не е възможно Далбрек да не е избрал това място за затвор на своята пленница. Надява се по този начин да я направи по-покорна, разчитайки и на въздействието на познатото й и от сценария място.

Най-после откъм къщата се чуха стъпки. На пътя се появи силуетът на мъж — разстоянието беше голямо и лицето му не можеше да се види, но тежката походка и маниерите му бяха съвсем същите като на онзи човек, който бяха видели във филма.

Така, едва за двадесет и четири часа, ръководейки се единствено от бледите симптоми в поведението на един артист, Серж Ренин бе проникнал само чрез психологически анализ в самото сърце на драмата. Далбрек бе действал и в действителния живот като в измисления от киното. Ренин, вървейки стъпка по стъпка по пътя, който Далбрек бе изминал отново под влиянието на филма, бе дошъл на същото място, където дърварят държеше сега своята пленница — щастливата принцеса.

Далбрек бе облечен като безработен, в окърпени парцаливи дрехи. На рамото си носеше познатата дърварска брадва.

Той отключи катинара на външната врата, прекоси овощната градина и се загуби зад дръвчетата, закриващи част от фасадата на къщата.

Ренин стисна ръката на Ортанз, която спонтанно искаше да изтича след него.

— О, Боже, нима ще оставим този разбойник да влезе при нея… — шепнеше отчаяно тя. — Но тогава…

— Ами ако има съучастници? И ако те вече са ни забелязали и ни дебнат?

— Все ми е едно, трябва да я спасим, не разбирате ли?

— Ами ако ни забележат и ние пристигнем късно, за да я защитим? Ако в яростта си той я убие?

Продължиха да чакат. Измина още един час. Бездействието ги изнервяше. Ортанз се разплакваше от време на време, но хапеше устни.

Най-после започна да се здрачава. Сенките на хълмовете вече се протягаха над ябълковите дървета, когато внезапно вратата на фасадата се отвори и през нея излезе една двойка. Телата им бяха плътно притиснати, но въпреки това можеха да се различат краката на мъжа и тялото на жената, което той носеше на ръцете си, притискайки го силно до гърдите си.

— Той!… Той и Роз!… — промълви изплашена Ортанз. — Ах, Ренин, спасете я.

Далбрек затича сред дърветата като луд. Смееше се и крещеше. Въпреки товара си той правеше огромни скокове и приличаше на пиян от радост и от кръвожадност фантастичен звяр. В свободната си ръка той размахваше брадвата, която бляскаше между дърветата, а Роз пищеше от ужас. Така прекоси овощната градина на шир и длъж по всичките й посоки, препуска дълго насам и натам и най-после изведнъж се спря до един кладенец. Наведе се над него и на няколко пъти направи движения, сякаш я хвърляше в него.

Гледката бе ужасна. Ортанз се бе вцепенила. Щеше ли да се реши престъпникът да извърши ужасния акт? Но не, това бе, без съмнение, само заплаха, ужасът от която трябваше да застави младата жена да бъде послушна, защото той тръгна изведнъж към главния вход и я отнесе отново в къщата. Чу се щракването на ключалката и вратата бе отново здраво затворена.

През цялото това време Ренин не се бе дори помръднал. Ортанз го задърпа отчаяно за дрехите, изумена и недоумяваща, молейки го през сълзи:

— Спасете я… Той е луд… Ще я убие… Моля Ви.

В този миг мъжът предприе изведнъж нова офанзива срещу своята жертва. Единият от прозорците се отвори и първобитният звяр спусна през него Роз-Андре, като я люлееше във въздуха така, сякаш всеки миг ще я захвърли.

Но или пак не се реши, или всичко отново бе само закана. Накрая вероятно преценил, че Роз е достатъчно смазана психически, я прибра отново в стаята.

Ортанз вече изнемогваше. Вледенените й ръце се бяха вкопчили в ръката на Ренин и той чувстваше, че тя цялата трепери.

— Ох! Моля Ви… моля Ви… какво чакате още? Ренин като че ли се съгласи да действа, но заяви:

— Нищо не ни принуждава да бързаме… Напротив… Трябва да се обмисли…

— Боже мой! Да се обмисли! Но Роз… Роз… може да бъде убита всеки миг.

Тръгнаха, но Ортанз трябваше да се облегне на него, тъй като вече нямаше сили да върви. Започнаха да приближават. Ренин й помогна да прескочи живия плет. Вече ставаше все по-тъмно и нощта ги криеше от очите на бандита.

Ренин заобиколи мълчаливо овощната градина и двамата спряха зад къщата. Оттук някъде Далбрек бе влязъл първия път в нея. Видяха малка врата, която вероятно водеше към кухнята и която бе достатъчно Ренин да блъсне само веднъж, за да се откърти, но преди това той искаше да узнае какво става вътре.

— Не мога да разбера… Не мога да разбера… — въздишаше Ортанз.

— Аз пък май започвам да разбирам — подхвърли Ренин.

Заобиколиха къщата и се притаиха зад дебелите дървета. Ренин се промъкна под един от прозорците на партера.

— Чуйте — каза той, — отвътре се чуват гласове… Идват от онази стая.

Говорът предполагаше, че помещението е осветено. Ренин отстрани растенията, които покриваха затворените кепенци на прозорците, и между два от тях, които не прилепваха плътно, съзря светлина.

Вкара внимателно острието на ножа си в този процеп и го повдигна бавно нагоре, за да откачи вътрешната кука. Кепенците се отвориха, но тежки платнени пердета закриваха плътно прозореца отвътре.

— Искате да се качите на перваза ли? — прошепна Ортанз.

— Да, и да изрежа едно от стъклата, защото може да се наложи да насоча револвера в лицето му.

Той изпълзя много предпазливо и се изправи на прозореца. С едната си ръка стискаше револвера, а с другата елмаз.

— Виждате ли я? — шепнеше възбудено Ортанз. Ренин залепи чело до стъклото и неволно възкликна смаяно.

— Боже мой — каза той, — не мога да повярвам на очите си!

— Стреляйте! Стреляйте! — настояваше Ортанз.

Вместо това от устата на Ренин се изтръгна едно:

— Дявол да го вземе!

Треперейки цяла, тя също сложи коляното си върху перваза на прозореца. Ренин я подхвана и издигна, за да може да гледа и тя.

— Погледнете.

— Ах! — извика изумена този път тя.

— Е, какво ще кажете? Аз подозирах нещо такова, но чак пък това!

Две лампи без абажур и около двадесет свещи осветяваха един луксозно обзаведен хол, обграден с дивани и постлан с голям персийски килим. Върху един от тези дивани бе полулегнала Роз-Андре. Беше облечена в роклята от ламе, която носеше и във филма „Щастливата принцеса“, която разкриваше красивите й рамене.

Косите й бяха украсени с бижута и бисери.

Далбрек стоеше на колене в краката й върху една възглавничка. Беше облечен в дрехи на ловец и я съзерцаваше в екстаз. Роз се усмихваше щастлива и галеше косата му. Наведе се към него и го целуна — първо по челото, после двамата замряха в страстна целувка. При това очите на отвлечената блажено се притвориха. Каква страстна сцена! Съединени с поглед, с устни, с треперещите си ръце, с Младежкото си желание, тези две същества очевидно се обичаха с пламенна, луда любов. Чувстваше се, че в усамотението и тишината на тази къщурка не ги интересува нищо друго освен техните целувки и нежности.

Ортанз не можеше да отдели погледа си от тази неочаквана гледка. Това ли бе мъжът, който до преди малко подхвърляше тази жена в нещо като танц на смъртта, който имаше вид на човек, който иска да я убие? Това сестра й ли беше наистина? Ортанз не можеше да я познае. Виждаше пред себе си една съвсем друга жена, с една нова хубост и преобразена от едно чувство, за силата на което Ортанз само се досещаше.

— Боже мой — измърмори тя, — колко много го обича. И то такъв човек, нима е възможно?

Ренин се смъкна бавно през прозореца. После се обърна, хвана Ортанз през кръста и я понесе на ръце така, както бе направил това Далбрек с Роз-Андре. Пренесе я през живия плет, постави я под короната на едно дърво и като потри ръце, каза със смях:

— Това май наистина е смешно, нали? Ортанз не възрази и той продължи весело:

— Боже мой, какво комично положение, а? Роз-Андре не само е свободна, но и изживява една прекрасна любов. И с кого о, Господи? С един намазан с помада дървар, когото целува непрекъснато…, а ние я търсим на дъното на пещерата или затворена зад девет врати. О, тя сигурно е почувствала ужаса на пленничеството и съм убеден, че първата нощ е била хвърлена полумъртва в онази пещера. Но само една нощ е била достатъчна, за да я укроти, и Далбрек й се е сторил след това очарователен като красивия принц. Само една нощ…, която им е показала, че са родени един за друг, в която са решили да не се разделят. След което са потърсили подслон тук, скрити от целия свят. И какво мислиш е довело Роз-Андре до Кло-Жоли? Меден месец от няколко седмици? Съвсем не! Те и тъй и тъй остават заедно за цял живот. Не, те са решили да тръгнат веднага по-нататък по очарователния и красив път, който са избрали, и са дошли да се подготвят за предстоящите снимки. Нали в „Щастливата принцеса“ Далбрек е постигнал успех, който надхвърля всяко очакване! И ето го бъдещето: Лос Анжелис, Съединените щати, богатство и свобода… И те са решили да не губят нито минута. Веднага да пристъпят към работа. И така, ние ги изненадваме и сами се превръщаме в изумени зрители. Защото попадаме при тях в разгара на една репетиция, когато двамата играят драмата на лудостта и смъртта. Ще ви призная, че в този момент аз вече малко се съмнявам в истинността на тези сцени. Помислих си: не е ли това филмов епизод? Но да предвидя чак такава любовна интрига в Кло-Жоли? О, от това бях твърде далече и аз. Нали и на екрана, и на сцената щастливите принцеси се съпротивляват пред насилниците и накрая или успяват да се спасят, или се самоубиват, за да запазят честта си. Как можех да предположа, че тази тук ще предпочете „позора“ пред смъртта?

Авантюрата несъмнено развеселяваше Ренин и той продължи:

— Не, дявол да го вземе, не по този начин стават нещата във филмите. И това именно ме вкара в погрешния път. Аз имах предвид филма „Щастливата принцеса“ от самото начало и вървях напред, като стъпвах в направените вече от него дири. Ах, този дявол Далбрек, така ни надхитри. Противно на всички правила, Роз-Андре взе, че тръгна по лошия път и ето ти как само за няколко часа жертвата се превърна в най-влюбената от всички принцеси! Ах този хитрец Далбрек! Та той е превъзходен Дон Жуан. Артист! Пътуващ комедиант! И на всичко отгоре и почтен човек, нежен и предан. Карай! Хващам се на бас, че ще открият истинския убиец на бижутера Бурке и че това няма да бъде той!

Ренин седна близо до младата жена, помоли я да държи в ръката си електрическото фенерче и на неговата светлина започна да пише, като същевременно произнасяше текста на висок глас:

„До госпожица Роз-Андре.

Госпожице, един приятел ви предупреждава, че полицията издирва господин Далбрек. Причините за това сигурно са ви известни. Засега няма никаква опасност да го открият, тъй като го търсят по десния бряг на Сена, в околностите на Кудебес. Това ви дава възможност да заминете за Западна Франция и се качите необезпокоявани, но поотделно, на параходите за Америка. Оттам Далбрек би трябвало да си направи удоволствието да изплати задигнатата от кинокомпанията сума и всичко малко по малко ще се забрави. С почит…“

— И какво ще правите с това писмо? — запита Ортанз.

— Ще се върна там, ще мушна писмото под вратата на кухнята, ще позвъня и ще си отида.

След няколко минути той вече се върна и потривайки ръце, каза:

— Свърши се…, звъннах…, отвори се и видях отдалече, че писмото бе прибрано. Сега нека сами се погрижат за себе си по-нататък.

В девет часа Ортанз и Ренин тръгваха за Кудебес.

— Нищо не открих — съобщи Ренин на инспектор Морисо, — мога да ви дам само едно сведение: Далбрек сигурно ще замине за Германия. Ще се интересувам и по-нататък от този въпрос и ще ви държа в течение. Но що се отнася лично до мен, мисля, че почти загубих надежда.

— И аз не се надявам вече — поклати глава Морисо. Вечерта, в автомобила, който ги връщаше в Париж.

Ортанз и Ренин мълчаха. После той заговори с весел глас.

— Всъщност в началото схванах правилно нещата, излъгах се впоследствие при развръзката. Нямаше нужда да се мобилизира полицията! Но какво да направя, не мога винаги да ви предлагам авантюри, в които успявам да разгадая всичко веднага и изцяло, но и тези са също добри, тези, които ви вълнуват, Ортанз…, карат ви да плачете… и ви задържат при мен.

Ортанз премигна с овлажнени очи. За първи път той правеше алюзия между преживяната сантиментална авантюра и крехките връзки, които все повече ги съединяваха след всяка нова задача, след която се впускаха. Страстната фигура на сестра й, видението на тази любов я бяха смутили и близостта с този необикновен човек, който подчиняваше събитията на волята си и като че ли си играеше със съдбата на тези, които преследва или защитава, вече я караха да се чувства слаба и неспокойна. Отначало го бе приела за враг, от когото трябва да се брани, после за учител, а сега все повече го приемаше за приятел, който я смущава и я изпълва с очарование и съблазън.