Морис Льоблан
Осемте удара на часовника (5)

V
СЛУЧАЯТ С ЖАН-ЛУИ

Това се случи с такава бързина, че Ортанз остана смаяна. Двамата се разхождаха по моста над Сена, когато един женски силует прескочи парапета и се хвърли в реката. Настъпи голяма тревога. От всички страни се чуваха викове. Изведнъж Ортанз хвана ръката на Ренин.

— Какво сте намислил? Да не вземете да се хвърлите след нея!… Забранявам Ви…

Но в ръцете й вече бе останало само палтото на нейния компаньон и Ренин се бе озовал с един скок в реката…

После за известно време тя не можа да види нищо. Увлечена от тълпата, едва няколко минути по-късно достигна до самия бряг на реката и видя как Ренин се изкачваше по една стълба, носейки на ръце млада жена, чиито черни коси бяха прилепнали около посинялото й лице.

— Не е умряла — извика той. — Бързо в аптеката…, но няма опасност за живота й.

Той предаде бързо младата жена на двама стражари, разблъска наобиколилите го журналисти, които искаха да узнаят името му, и като дръпна съвършено омаломощената от вълнение Ортанз в едно такси, извика на шофьора:

— Карай!

— Уф — обърна се вече зад завоя към нея той, — още една баня! Какво да се прави, мила приятелко, това е по-силно от мен. Видя ли някой от себеподобните ми да се хвърля в реката, веднага се хвърлям и аз. Изглежда в мен има някакъв атавизъм — нещо наследствено от далечните ни прадеди.

Стигнаха до дома му и Ренин отиде да се преоблече. Ортанз остана да го чака в автомобила. Когато се върна, нареди на шофьора:

— Улица „Тилсит“!

— Къде отиваме? — запита Ортанз.

— Да проверим какво става с младата дама.

— Значи знаете адреса и?

— Да, успях да го прочета върху гривната, а също така и името й: Женевиев Еймар. Сега отиваме там. О, не за да приемам благодарности. Не. Просто от обикновено любопитство… Макар и може би излишно. Спасявал съм поне дузина млади удавници. Мотивите им са почти винаги едни и същи: любовна мъка и при това почти всеки път породена от най-обикновена нещастна любов. Впрочем, ще имате и сама възможността да видите това, скъпа приятелко.

Когато пристигнаха до къщата на улица „Тилсит“, лекарят току-що излизаше от апартамента, в който г-ца Еймар живееше заедно с баща си. Младата госпожица, уведоми ги слугинята, се чувствала вече далеч по-добре, отколкото можеше да се предполага, и сега спяла. Ренин се представи като спасителя на Женевиев и изпрати визитната си на бащата, който изтича с разтворени ръце и сълзи на благодарност в очите.

Беше слабичък възрастен човек, който веднага, без да чака да го разпитват, заразказва с покрусен от тъга глас.

— Това е за втори път, господине! Преди седмица се опита да се отрови. Нещастното дете! Живота си бих дал за нея, но тя само повтаря: „Не искам да живея! Не искам да живея!“ Ето как отговаря на всичките ми молби… Ох, страхувам се, че пак ще се опита. Какъв ужас! Да се самоубие моята малка Женевиев! И защо, Боже мой!…

— Да, защо? — настоя Ренин. — Сигурно пропаднала женитба.

— Така е — развален годеж… А милото ми дете е толкова чувствително!…

Ренин го прекъсна. От момента, когато човечецът започна да разказва интимните си проблеми, не трябваше да губи време в излишни приказки и използвайки създадения си вече пред него авторитет, предложи:

— Уважаеми господине, искате ли да разгледаме положението по-системно? Госпожица Женевиев беше ли сгодена?

Господин Еймар не се поколеба в отговора си:

— Да.

— От кога?

— От тази пролет. Докато прекарвахме великденските празници в Ница, се запознахме с Жан-Луи д’Ормивал. След като се завърнахме, младежът, който живееше главно с майка си и леля си, пристигна в Париж и се установи на квартира в нашия квартал. С Женевиев се виждаха всеки ден. Ще си призная, лично на мен Жан-Луи Вобоа не ми беше особено симпатичен.

— Извинете — забеляза Ренин, — преди малко го нарекохте Жан-Луи д’Ормивал.

— Той се нарича и така.

— Значи има две имена?

— Не зная. В това също има някаква загадка.

— А той под какво име ви се беше представил?

— Жан-Луи д’Ормивад.

— А Жан-Луи Вобоа?

— Така е бил представен пък на дъщеря ми от някакъв господин. Но Вобоа или д’Ормивал, струва ми се, не е толкова важно. Това лято край морето и после тук той не се отделяше от нея. Но после, миналия месец, когато си замина у дома, за да се договори с майка си и леля си за сватбата, изведнъж дъщеря ми получи ето това писмо:

„Женевиев, има много пречки, които възпрепятстват нашето щастие.

Отказвам се от бракосъчетаването ни с голямо отчаяние. Обичам ви повече от всякога. Сбогом!

Простете ми.“

Скоро след получаването на това писмо дъщеря ми се опита за първи път да се самоубие.

— На какво се дължи тази внезапна раздяла? Нова любов или някоя стара приятелка?

— Не вярвам, господине. Но в живота на Жан-Луи, според дълбокото убеждение на дъщеря ми, има някаква мистерия, или по-точно цяла поредица от мистерии, които му пречат и го преследват. Лице, измъчено като неговото, не съм виждал никога. Още от първия миг почувствах в него голяма мъка и тъга, и което бе най-странното, те се появяваха най-силно в миговете, когато се отдаваше на любовта си с най-голямо доверие.

— Впечатленията ви вероятно са се потвърдили и от някои други подробности, от някои неща, аномалията на които ви е направила впечатление? Това двойно име например…, не сте ли му задавали такъв въпрос?

— Да, питал съм го на два пъти. Първия път ми отговори, че леля му го наричала Вобоа, а майка му д’Ормивал.

— А втория?

— Тогава ми каза, че майка му го наричала Вобоа, а леля му д’Ормивал. Обърнах му внимание върху това и той така се изчерви, че повече не настоявах за отговор.

— Далече ли живее от Париж?

— В самото сърце на Бретан… Къщата Елсевен е на осем километра от Карекс.

Ренин замълча. Обмисляше всичко това няколко минути, после тръсна глава и каза на стареца:

— Не бих желал да безпокоя г-ца Женевиев, но повторете й точно това, което ще ви кажа: „Женевиев, господинът, който те спаси, ще направи дори и невъзможното, но в срок от три дни ще доведе годеника ти тук. Напиши една записка до Жан-Луи, която този господин ще му предаде.“

Старецът го изгледа смаян. Той промълви:

— Боже мой! Нима е възможно!… Бедната ми дъщеря, ще бъде спасена от смъртта… и ще бъде щастлива?

И той добави с глас, който едва се чуваше и същевременно бе много засрамен.

— О, господине, действайте бързо, защото поведението на дъщеря ми ме кара да подозирам, че тя е забравила някои свои задължения и няма да може Да преживее позора…, който скоро ще стане публично достояние.

— Мълчете, господине — предупреди го Ренин. — Има думи, които не трябва да се произнасят.

…Същата вечер Ренин и Ортанз отпътуваха с влака за Бретан.

В десет часа преди обед пристигнаха в Карекс, където Ренин се поразходи, докато Ортанз си почине. В дванадесет и половина, след като обядваха, двамата се качиха в автомобила, който им бе заел един известен в околността човек.

— Нещо сте бледа, мила приятелко — забеляза усмихнато Ренин, докато слизаха пред градината на Елсевен.

— Признавам — промълви Ортанз, — че тази история ме развълнува твърде много. Едно младо момиче, което два пъти посяга на живота си… Каква смелост е била необходима за това… Затова се страхувам…

— От какво се страхувате?

— Че няма да успеете. Не ви ли тревожи това?

— Мила приятелко — отговори той, — сигурно ще се учудите, ако ви кажа, че се чувствам по-скоро весел.

— Но защо?

— Не зная. Имам чувството, че в основата на случая, който толкова ви тревожи, има нещо комично д’Ормивал… Вобоа… това намирисва на нещо смешно. Повярвайте ми и бъдете хладнокръвна. Впрочем, вече сме на самото място. Ще дойдете ли с мен?

Двамата прекрачиха главния вход на имението, който бе отбелязан с два дървени кола. На единия беше изписано името на г-жа д’Ормивал, а на другия това на г-жа Вобоа. На всеки от тях бе окачена отделна портичка с отделна пътека, която водеше към старо прихлупено жилище, разделено на две крила, пред които свършваха и пътеките.

Очевидно наляво живееше г-жа д’Ормивал, а надясно г-жа Вобоа.

Силна глъчка накара Ортанз и Ренин да спрат. Ослушаха се. Гласовете бяха два — остри и бързи, и те се караха. Разправията идваше откъм прозорците на партера, който беше на нивото на самата земя и бе обрасъл целият с лози и бели рози.

— Повече не бива да се приближаваме — каза Ортанз. — Не е прилично да се подслушва, а те, струва ми се, говорят за свои интимни тайни.

— Затова имаме още по-голямо основание да го направим. Подслушването в този случай е наш дълг. Нали сме дошли именно да научим нещо. Внимавайте, и макар и да вървим право напред, тези, които се карат, няма да ни забележат, тъй като са прекалено заети с друго.

И наистина, шумът от караницата не утихваше. Когато приближиха отворения прозорец, който бе недалеч от входната врата, те можеха да наблюдават и слушат каращите се, скрити удобно сред лозите и розите. Бяха две стари дами, които крещяха с всички сили една срещу друга и се заканваха със свити юмруци.

Стояха в предната част на една обширна столова, масата в която още не беше разтребена, а зад нея седеше един младеж, вероятно Жан-Луи, пушеше спокойно лула и четеше вестник, без да обръща внимание на разправията между двете домакини.

Едната от тях бе слаба и висока, облечена в рокля от тъмна коприна, с много руса на едри букли коса и застаряло вече лице. Другата още по-слаба, но съвсем ниска на ръст, се тресеше под домашната си роба от док и блещеше разкривеното си от злоба червено лице.

— Никаквица такава! — крещеше тя. — Няма друга като вас — толкова злобна и при това крадлива.

— Аз да съм крадла? — ръмжеше другата.

— Ами оня случай с десетте патици, по десет франка едната? Това не е ли кражба?

— Млъкнете, голтачка такава. Кой задигна банкнотата от петдесет франка от тоалетната ми масичка? О, Боже мой, да живееш с такава мръсница!

Другата подскочи от обида и се обърна към младежа.

— Е, Жан, значи оставяш тази злоба, твоята д’Ормивал, да ме обижда?

Високата изкрещя още по-бясно:

— Аз злоба? Чуваш ли я, Луи? Виж я тая твоя Вобоа с ариите и на дърта кокошка! Накарай я да млъкне най-после!

Изведнъж Жан-Луи тресна толкова силно с юмрук по масата, че чиниите подскочиха, и произнесе:

— Оставете ме и двете на мира. Умопобъркани бабички!

Сега те и двете се нахвърлиха веднага върху него, обсипвайки го с обиди.

— Подлец!… Долен тип!… Лъжец!… Син на негодница!… И самият ти си негодник…

Обидите се сипеха върху младежа като дъжд. Запушил ушите си, той излезе иззад масата. Имаше вид на човек, който не може да се сдържа повече и е готов да се нахвърли върху тях с юмруци.

Ренин прошепна:

— Какво ви казах? В Париж е драмата, а тук е комедията. Е, хайде, да влезем.

— Сред тези побеснели хора? — възрази Ортанз.

— Именно.

— И все пак…

— Не сме дошли тук само за да шпионираме, а и да действаме. Без маски ще ги видим още по-добре.

Ренин тръгна с твърди крачки към вратата, отвори я и влезе в стаята, последван от Ортанз.

Появяването им ги смая. Двете, почервенели и треперещи от злоба жени, изведнъж млъкнаха. Жан-Луи се изправи пребледнял като платно.

Възползувайки се от объркването им, Ренин веднага заговори.

— Разрешете да ви се представя: принц Ренин, а това е г-жа Даниел… Ние сме приятели на г-ца Женевиев Еймар и идваме от нейно име… Ето това нейно писмо е до вас, господине.

Жан-Луи, смутен и без това от появяването им, чувайки името на Женевиев, се обърка съвсем. Без да схваща какво говори, но само и само за да отвърне на учтивостта на Ренин, той се опита на свой ред да представи двете странни дами и произнесе тази смешна фраза:

— Г-жа д’Ормивал, моята майка… г-жа Вобоа, майка ми…

Настъпи неловко мълчание. Ренин се ръкува с дамите, но Ортанз не знаеше на коя от двете да подаде най-напред ръка, на майката д’Ормивал или на майката Вобоа.

Неочаквано вместо към нея и г-жа д’Ормивал, и г-жа Вобоа обаче протегнаха едновременно ръце към писмото, което Ренин подаваше на Жан-Луи. При това и двете като по команда отново забръщолевиха:

— Г-ца Еймар… си придава важност! Тя се осмелява… Тогава Жан-Луи, възвърнал отчасти хладнокръвието си, сграбчи майка си д’Ормивал и я изблъска през лявата врата, а след това майка си Вобоа през дясната. После, връщайки се при двамата посетители, отвори плика и зачете шепнешком:

„Жан-Луи, моля ви да приемете приносителя на това мое писмо. Имайте пълно доверие в него. Обичам Ви. Женевиев.“

Жан-Луи беше малко тромав на вид. Лицето му, силно почерняло от слънцето, слабо и костеливо, действително отразяваше меланхоличност и лош шанс, както го бе описал и бащата на Женевиев. Тъгата бе сложила своя отпечатък както върху измъчените му черти, така и върху скръбния му и безпокоен поглед.

Той заповтаря името на Женевиев, оглеждайки се разсеяно наоколо, незнаейки какво поведение да възприеме. Изглеждаше като човек, който иска да даде някакви обяснения, но не намира сили. Намесата го беше разстроила като неочаквано наказание, срещу което той не знае как да се брани.

Ренин почувства, че противникът капитулира още при първия пристъп. В течение на няколко месеца той беше водил такава борба и толкова много беше страдал, че бе останал без сили и вече не мислеше да се защитава. А и можеше ли да направи нещо такова, след като тези хора бяха проникнали вече в света на неговото непоносимо съществуване.

Ренин предприе настъплението си, без да му даде възможност да се опомни.

— Господине — каза той, — откакто сте съобщили на Женевиев Еймар, че скъсвате с нея, тя е направила два опита да се самоубие. Дойдох при вас, за да ви попитам дали смятате нейната близка и неминуема смърт за единствена развръзка на любовта Ви.

Жан-Луи се строполи върху един стол, като притисна главата между ръцете си.

— Боже мой — изстена той, — тя се е опитала да се самоубие… О, нима е възможно?

Ренин веднага продължи:

— Уверявам Ви, господине, че е във ваш интерес да ни се доверите. Ние сме приятели на Женевиев. Обещали сме да й помогнем. Затова ви моля да не се колебаете повече.

— Нима бих могъл да се колебая — възкликна омаломощен Жан-Луи — след всичко това, което ми съобщихте и след всичко това, което току-що видяхте и чухте тук? Условията, в които живея, вече не са тайна за вас. Какво да ви разкажа, за да разберете напълно моето положение? Има само още една тайна, която трябва да разкриете и пред Женевиев…, една смешна и съмнителна тайна, която ще й даде възможност да разбере, защо не съм се върнал при нея… и защо нямам право да направя това.

Ортанз погледна Ренин с нямо учудване. Двадесет и четири часа след чутото от бащата на Женевиев той научаваше почти по същия начин и тайните на Жан-Луи. Двамата мъже сякаш по поръчка правеха своите изповеди за цялата тази странна история.

Жан-Луи подаде стол на Ортанз. Седнаха и младежът, без да го молят повече, изпитвайки дори някакво успокоение, започна своята изповед:

— Не се учудвайте, господине, ако ви се стори, че разказвам историята си с известна ирония, защото тя наистина е смешна и сигурно и вие ще се смеете, когато я чуете. Съдбата често се подиграва с хората по толкова невероятен начин, че човек би могъл да си помисли, че цялата глупава действителност е измислица, съчинена от някоя умопобъркана или пияна глава. Впрочем преценете сами:

Преди двадесет и седем години къщата д’Елсевен, която тогава се е състояла само от сегашната централна част, е била обитавана от един възрастен лекар, който, за да подпомогне недостатъчните си доходи, приемал понякога по някой и друг курортист на пансион. Така прекарала веднъж лятото тук и г-жа д’Ормивал, а през следващото лято и госпожа Вобоа. И се случило тъй, че тези две жени, които дори не се познавали, загубили почти едновременно съпрузите си — първият морски капитан, а вторият — търговски агент. При това в същото време и двете вдовици били бременни. И понеже живеели на село в отдалечени от града места, пак едновременно писали на доктора, че ще дойдат у дома му, за да родя под неговите грижи.

Лекарят се съгласил и през есента двете госпожи пристигнали почти едновременно. Предоставени им били двете стаи зад тази, в която се намираме, и докторът ангажирал дори жена, която да се грижи специално за тях и която спяла тук. Всичко вървяло добре. Жените се запознали и дори се сприятелили. Решили, че и двете ще родят момчета и дори определили и имената: Жан и Луи.

Но една вечер лекарят бил извикан за консултация при болен и заминал за там с файтон заедно със слугата си. Преди да тръгне, предупредил, че няма да може да се върне по-рано от следващия ден. Тъй като господарят отсъствувал, слугинята — едно младо момиче, също решила да се види с любовника си и изчезнала от къщата. Наведнъж станали толкова много случайности, че съдбата просто не могла да не се възползва от тях с бясна злоба. Към полунощ г-жа д’Ормивал почувствала болки. Г-ца Бусиньол, която била натоварена да се грижи за двете жени, имала известни познания по акушерство и първоначално не се смутила, но когато след около час същото нещо сполетяло и г-жа Вобоа, драмата или по-скоро трагикомедията започнала. Двете родилки пищели и се гърчели всяка в своята стая и г-ца Бусиньол се чудела на коя от двете по-напред да помага. Отчаяна, тя отворила прозореца и започнала да вика на помощ доктора, но след като никой не се появил, коленичила и започнала да се моли да й помогнат Господ бог и Света Богородица.

През това време най-напред г-жа Вобоа дала живот на едно момченце, което г-ца Бусиньол, идвайки на себе си, отнесла бързо в тази зала, окъпала го и го поставила в люлката, която била вече приготвена за него.

Госпожа д’Ормивал обаче пищяла от болки и госпожицата трябвало да се погрижи и за нея. Същевременно новороденото посинявало от писъци, като животно, което колят, а майка му, прикована на кревата в стаята си, припаднала от ужас. Прибавете към това и неудобствата от безпорядъка, паниката и тъмнината и ще си представите картината. В цялата къща имало само една лампа, която скоро останала без газ, свещите постоянно гаснели от вятъра и ще разберете, че г-ца Бусиньол наистина имало защо да се обърка съвсем. Едва към пет часа, след поредица от трагични инциденти, тя най-после донесла тук и малкия д’Ормивал, когото също трябвало да къпе и повива, и го сложила в люлката. Веднага обаче трябвало да тича пак — този път при г-жа Вобоа, която била дошла на себе си, после при г-жа д’Ормивал, която на свой ред пък решила да губи съзнание.

Когато г-ца Бусиньол най-после се отървала от майките и съсипана от умора и със силно главоболие се върнала при новородените, изпаднала в още по-голям ужас. Установила, че ги е повила със съвсем еднакви пелени и ги е поставила едно до друго, в една и съща люлка! Така вече не знаела кой е Луи д’Ормивал и кой Жан Вобоа. Но това не било всичко. За да придобият събитията наистина трагичен оттенък, съдбата нанесла и последния си удар — когато съсипаната жена повдигнала едното от тях, констатирала, че ръцете M’y са ледени и че вече не диша. Било мъртво. Кое било мъртвото и кое живото естествено вече не можела да знае.

Три часа по-късно лекарят намерил двете жени съсипани и подлудени, а г-ца Бусиньол се влачела полумъртва между креватите им, за да измоли прошка. Предлагала мен, останалия жив, ту на едната, ту на другата, и двете по ред ту ме целували, ту ме отблъсквали. Защото никой вече не знаел кой съм — синът на вдовицата д’Ормивал и починалия морски капитан или синът на г-жа Вобоа и починалия търговски агент? Нямало никакъв белег, по който да се установи това.

Лекарят помолил тогава всяка една от двете ми майки да пожертват поне от юридическа гледна точка правата си да бъда записан под едно от двете имена: Луи д’Ормивал или Жан Вобоа. Те обаче отказали категорично.

— Защо Луи д’Ормивал, ако е Жан Вобоа? — възразявала едната.

— Защо Жан Вобоа, ако е Луи д’Ормивал — отговаряла другата.

Тогава г-н докторът предложил Соломоново решение и аз съм бил записан под името Жан-Луи, син на неизвестни родители.

Принц Ренин слушаше цялата тази умопомрачителна история с каменна физиономия, но Ортанз все повече попадаше под влияние на комизма на създалото се положение и с приближаването на развръзката сдържаше с все по-голяма мъка смеха си. Това не убягна от погледа на младия мъж и тя се почувства в едно особено и твърде неловко състояние.

— Извинете ме — хленчеше Ортанз с просълзени неясно от какво очи, — извинете ме, това действа на нервите. — И тя, правейки трагични гримаси, хапеше устни, за да не се разкикоти с глас.

Жан-Луи отговори тихо и без огорчение.

— Не се извинявайте, госпожо, сам зная, че моята история е от тези, които предизвикват смях и сам аз най-добре разбирам цялата й комичност и абсурдност.

Отстрани всичко това изглежда смешно. Но, повярвайте ми, действителността съвсем не е такава. Всъщност от самото си раждане аз се намирам в едно ужасно положение. Преди малко част от него видяхте сами. Двете ми майки, от които нито една не е сигурна, че ми е такава, и същевременно нито една от тях не е сигурна, че не ми е майка, са се залепили за мен като репей и всяка разсъждава така: Жан-Луи може би ми е чужд, но може да е и мое дете, моя кръв. И всяка една от тези две жени обича прекалено силно това дете и двете си го оспорват в бяс. И най-лошото, те се намразват помежду си до смърт. Различни по характер и по култура, принудени да живеят заедно, понеже никоя не иска да се откаже от радостите на своето възможно майчинство, те живеят като врагове, които нищо не е в състояние да помири. И в тази атмосфера на неугасваща злоба аз отраснах, на тази омраза ме учеха и едната, и другата. Ако детското ми сърце, жадно за милувка, ме теглеше към едната от тях, другата ми се заканваше с презрение и отвращение. В тази къща, която купиха след смъртта на стария лекар и към която пристроиха двете крила, аз бях едновременно техният ежедневен палач и тяхна всекидневна жертва. Едва ли има друго човешко същество, което да е страдало повече от мен.

— Трябва да ги напуснете! — възкликна Ортанз, която вече не се смееше.

— Никой не напуска майка си — поклати глава Жан-Луи, а едната от тези две жени е моята майка. Също както никоя майка не изоставя сина си, а всяка от тях вярва, че сигурно съм неин син. Ние тримата сме свързани един с друг така, както понякога едно общо престъпление обвързва престъпниците — със страданието, със съмнението, но също така и с надеждата, че истината в полза на един или друг все някога ще блесне. И ние продължаваме да бъдем тримата заедно, да се обиждаме и си натякваме един на друг за нашия погубен живот. Какъв ад, но как да се спасим? Неведнъж съм се опитвал, но напразно. Скъсаните връзки скоро се възстановяваха отново. Това лято пак, увлечен от любовта на Женевиев, исках да се отърва от този пъкъл и се опитах да убедя двете жени, които едновременно наричам мамо, но се натъкнах първо на техните молби, после на тяхната внезапна злоба срещу бъдещата ми съпруга… срещу тази чужда жена, която трябваше да им наложа… и отстъпих… Какво би правила тук Женевиев между г-жа д’Ормивал и г-жа Вобоа? Имах ли правото да я пожертвам?

Жан-Луи, който постепенно се бе разчувствал, произнесе тези последни думи с твърд и категоричен тон, сякаш искаше да оправдае поведението си със законите на съвестта и чувството за дълг. В действителност и Ренин, и Ортанз не се заблуждаваха ни най-малко — Жан-Луи беше слаб, неспособен да се противопостави срещу абсурдното положение, в което се намираше и от което страдаше още от най-ранните си детски дни — откакто бе започнал нещо да разбира. Всичко това му се бе наложило като непоправимо и окончателно и той го понасяше като тежък кръст, който не може да бъде захвърлен, но от който същевременно се срамуваше. Пред самата Женевиев първоначално той бе мълчал от страх да не стане смешен, а после, завърнал се в своя затвор, бе заживял в него пак по старому, по навик и от слабост.

Младежът седна пред писалищната маса и написа бързо едно писмо, което подаде на Ренин.

— Бихте ли приели задължението да предадете тези няколко думи на г-ца Еймар — попита той, — и я помолите още веднъж да ми прости.

Ренин не помръдна, но тъй като Жан-Луи продължи да настоява, взе писмото и го скъса.

— Какво значи това? — запита младежът.

— Това значи, че не се ангажирам с никаква мисия.

— Но защо?

— Защото вие ще дойдете заедно с нас.

— Аз?

— И утре ще бъдете при г-ца Еймар, за да й направите предложение за женитба.

Жан-Луи изгледа Ренин с поглед, в който се чувстваше оттенък на презрение. Мислеше си: „Този господин така и не разбра нищо от историята, която му разказах“.

Ортанз приближи до Ренин.

— Но кажете му, че Женевиев се е опитала да се самоубие и че ще се самоубие непременно наистина.

— Няма смисъл. Събитията ще се развият така, както пожелая аз. Само след час-два ние тримата ще заминем заедно, а утре той ще направи и предложението.

— Вие говорите с определена сигурност!…

— За да говоря така, имам мотиви. Ще ви кажа само един единствен, но който е достатъчен, ако наистина искате да ми помогнете в издирванията.

— Издирванията ли… на какво? — запита Жан-Луи.

— С цел да установим, че историята ви не е съвсем точна.

Жан-Луи възрази:

— Моля ви да ми повярвате, господине. Не съм произнесъл нито дума, която да не отговаря на чистата истина.

— Може би не се изразих правилно — продължи Ренин ласкаво. — Вие наистина не сте казали нито дума, която да не е в съгласие с това, което вярвате, че е самата истина. Но тази истина не е и не може да бъде такава, каквато вие вярвате, че е.

Младият мъж скръсти ръце.

— Във всеки случай, господине, не смятате ли, че вероятността аз да я познавам по-добре от вас е по-голяма от обратната?

— Защо смятате така. Това, което е станало през онази трагична нощ, е съобщено и на вас от трето лице. Вие нямате никакви доказателства, че нещата са се развили точно така, г-жа д’Ормивал и г-жа Вобоа също.

— Доказателства за какво? — възкликна нетърпеливо Жан-Луи.

— За грешката, която е станала в онази нощ.

— Как така? Но това е абсолютно сигурно! Двете деца са били поставени в една и съща люлка, без какъвто и да било знак, който да ги отличава едно от друго. Пазачката не е могла да знае…

— Това е само версията, която тя разказва — прекъсна го спокойно Ренин.

— Версия, която разказва? Но вие обвинявате тази жена, господине.

— Не я обвинявам.

— Как не я обвинявате — обвинявате я в лъжа. Да лъже? Но защо? Тя не е имала никакъв интерес и нейните сълзи, нейното отчаяние… всичко потвърждава нейната откровеност. После и двете майки са били там…, те са я видели как плаче…, те са я разпитвали… И после, повтарям пак, какъв интерес би могла да има тя да преиначава истината?

Жан-Луи беше много възбуден. Г-жа д’Ормивал и г-жа Вобоа, които без съмнение бяха подслушвали зад вратата, сега влязоха в стаята и вече смаяно бръщолевеха:

— Това не е възможно… Не… това не е възможно. Оттогава сме я разпитвали стотици пъти. Кажете съображенията си, поради които се съмнявате в тази неоспорима истина?

— Тази истина просто не е правдоподобна — заяви Ренин, повишавайки тон и подчертавайки ядосано фразите си с удари с юмрук по масата. — Не, събитията не са се развивали така! Съдбата няма такава рафинирана жестокост и случайностите не идват една след друга с такава чудовищна последователност. Невероятна случайност е, че точно през същата нощ, в която и докторът, и слугата, и слугинята били излезли от къщата, едновременно и двете жени получили родилни болки, и едновременно родили двама сина. Дори без да прибавям към това още ред по-изключителни събития: лампи, които не горят, и свещи, които угасват, това е хиляди пъти невероятно. Не е допустимо и една акушерка да сбърка това, което е най-важното в нейната професия. Колкото и претрупана да е от работа тя и колкото и притеснена да е от непредвидени обстоятелства, у нея винаги се запазва инстинктът, който няма да й позволи да сложи двете деца заедно, и то така, че после да не знае как да ги различи. Дори да допуснем, че ги е поставила едно до друго, пак първото е сложила отляво, второто отдясно, или обратното. Дори и да са повити с еднакви пелени, пак има някаква дребна подробност, която би ги отличавала, която паметта й ще отбележи и после възпроизведе, без да е необходимо много-много да мисли. Да стане такава поредица от грешки? Изключено! Да не могат да се различат децата? Лъжа! В сферата на условностите всичко може да се приеме за възможно — да се измислят какви ли не фантасмагории, да се съгласуват всички противоречия, но в реалността винаги има една неподвижна точка, една брънка от веригата, около която се групират всички събития, следвайки своя логически ред. Затова твърдя най-категорично, че г-ца Бусиньол не е могла да се излъже относно идентичността на децата.

Ренин произнесе всичко това с такава увереност, сякаш бе присъствал на станалото през онази нощ. Убедеността му бе толкова силна, че разколеба увереността на тези, които не се бяха съмнявали в достоверността на тази история повече от четвърт век.

Двете жени и техният син се притискаха в него, отрупвайки го с въпроси.

— Но значи, според вас, тя знае?… Тя може да си спомни?…

Ренин се поправи:

— Не произнасям окончателно присъдата си. Твърдя само, че в нейното поведение през онези часове има нещо, което противоречи както на собствените й думи, така и на самата истина. Цялата тази неприемлива мистерия, която тежи върху трима Ви, произтича само от минутна невнимателност. Според мен тя знае как стоят нещата. Аз твърдя само това.

Жан-Луи възнегодува. Искаше му се да се изплъзне от властта на този човек.

— Да, но това го твърдите вие… — каза саркастично той.

— Така е било — подчерта категорично Ренин. — Не е необходимо да се присъства на определена случка, за да се разбере тя. Разумът и интуицията ни дават доказателства, не по-малко съкрушителни от самите факти. Акушерката Бусиньол крие някаква тайна, която ние не знаем.

С дрезгав глас Жан-Луи, заеквайки каза:

— Тогава да побързаме! Тя живее в Карекс!… Можем да я извикаме.

Една от двете майки веднага възкликна:

— Отивам да я доведа.

— Не — възрази Ренин. — Не трябва да ходи никой от вас тримата.

Ортанз предложи:

— Съгласен ли сте да отида аз? Ще взема автомобила и ще убедя жената да дойде с мен тук. Къде живее тя?

— В центъра на Карекс — обясни Жан-Луи, — има едно малко дюкянче. Шофьорът ще ви го покаже… Г-ца Бусиньол… я познават всички.

— Но най-важното, мила приятелко, не я предупреждавайте за нищо. Ако се безпокои, толкова по-добре. Но не бива да знае защо я викаме. Това е необходимо, ако искаме да успеем.

Ортанз тръгна. Измина около половин час в напрегнато мълчание.

Ренин се разхождаше из залата, в която красивите старинни мебели, скъпите килими и изящните подвързии на книги показваха, че Жан-Луи има добър вкус. Това помещение беше наистина негово. През полуотворените към страничните малки апартаменти врати се забелязваше лошият вкус на двете майки. Ренин приближи до младежа и пошепна:

— Богати ли са?

— Да.

— А вие?

— Прехвърлиха ми тази къща заедно с околните земи. Всичко това осигурява предостатъчно моето съществуване.

— Те имат ли роднини?

— Имат сестри — и едната, и другата.

— Следователно могат да отидат да живеят при тях, нали?

— Да, и вече са обмисляли тази възможност. Но… господине… не е там въпросът… Страхувам се, че вашата намеса ще бъде безрезултатна. Заявявам ви още веднъж…

Шумът от пристигналия автомобил прекъсна думите му. Двете жени скочиха и бяха готови да започнат да разпитват акушерката веднага, но Ренин каза повелително:

— Оставете на мен да говоря с нея и не се учудвайте на начина ми на действие, колкото и необикновен да ви се види. В случая не трябва само да й задаваме въпроси, а да я изплашим, за да я сломим. След като се обърка, тя няма да може да обмисля всичко, ще започне да греши и после вече ще проговори.

Автомобилът направи завой и спря пред прозорците.

Ортанз скочи и протегна ръка на една възрастна жена с боне на главата, кадифен черен корсаж и дебела тъмна пола.

Новодошлата бе с остри черти на лицето и изпъкнали зъби. Тя пристъпи страхливо и смаяно в тази зала, от която докторът я бе изгонил някога, и с несигурност в гласа попита:

— Какво има, г-жа д’Ормивал? Добър ден, г-жа Вобоа. Жените не отговориха. Ренин се приближи към нея и строго и натъртено каза:

— Какво ли, госпожице Бусиньол? Ей сега ще ви го съобщя. Но преди това искам да ви предупредя, че искаме от вас да преценявате правилно всяка моя, а и всяка своя дума.

В този миг имаше вид на съдебен следовател, за когото виновността на лицето, което разпитва, е вече доказана.

И той формулира нещата така:

— Госпожице Бусиньол, натоварен съм от парижката полиция да установя истината по една драма, която се е разиграла тук преди двадесет и седем години. В нея вие сте играли главната роля и сте скрили истината. Аз съм тук, за да събера доказателства за това, защото поради вашите фалшиви показания гражданското състояние на едно от децата, родено през тази нощ, не е ясно. В тази област неверните показания се считат за престъпление, което според законите се наказва. Следователно, ще бъда принуден да ви отведа в Париж, където в присъствието на вашия адвокат ще бъдете подложена на сериозен разпит.

— В Париж?… разпит… мой адвокат…? — изохка г-ца Бусиньол.

— Налага се да потърсите такъв, госпожице, тъй като може да бъдете и арестувана. Възможно е обаче… — натърти Ренин, — ако вие още сега направите пълни самопризнания, които да поправят последствията от вашата грешка, това да ви се размине.

Старата жена се бе разтреперила цялата. Зъбите й тракаха от ужас. Очевидно бе неспособна вече да се съпротивлява.

— Готова ли сте да признаете всичко? — запита Ренин. Но тя все пак се опита да отрича.

— Нямам какво да призная, тъй като нищо не съм извършила.

— Тогава заминаваме — каза решително той.

— Не, не, моля Ви. Ах, добри ми господине, моля Ви… — захленчи изведнъж тя.

— Готова ли сте тогава?

— Да — отвърна тя с въздишка.

— Добре, но незабавно, тъй като не искам евентуално да изпуснем влака. До заминаването му няма много време. Затова тази работа трябва да се изясни още сега. Иначе при най-малко колебание от ваша страна ще ви отведа. Съгласна ли сте? А сега говорете направо — без предисловия и извъртания.

Ренин посочи Жан-Луи:

— Чий син е господинът? На г-жа д’Ормивал?

— Не.

— На г-жа Вобоа?

— Не.

Настъпи напрегнато мълчание.

— Обяснявайте тогава — заповяда Ренин, поглеждайки заплашително часовника си.

Изведнъж г-ца Бусиньол падна на колене и замърмори с толкова тих и смутен глас, че всички трябваше да се наведат към нея, за да чуят думите й.

— Тогава през нощта дойде един господин. Той донесе едно новородено дете, което искаше да повери на лекаря. Понеже него го нямаше, той остана да го чака цялата нощ, и той направи всичко.

— Какво точно направи? — настоя Ренин. — Какво се случи тогава?

Той беше хванал бабичката за двете ръце и не я изпускаше от повелителния си поглед. Жан-Луи и двете майки също се бяха навели над нея нетърпеливи и уплашени. По-нататъшният им живот зависеше в голяма степен от тези няколко думи, които трябваше да бъдат произнесени.

Като допря ръцете си една към друга, като при изповед, старицата произнесе с треперлив глас това, което всички с трепет очакваха:

— Добре! Стана това, че умряха и двете деца — и това на г-жа д’Ормивал, и това на г-жа Вобоа. Бяха се задушили и двете. И тогава господинът, който видя всичко това, ми каза… Спомням си всяка негова дума… „Обстоятелствата благоприятстват да изпълня и аз своя дълг. Искам да използвам този случай, за да бъде детето ми добре гледано и щастливо. Сложете го на мястото на едно от починалите.“ После ми даде голяма сума пари и каза, че така ще се освободи наведнъж от разноските, които иначе трябвало да плаща всеки месец за издръжка на бебето. Взех парите и започнах да се чудя — на чие място да го поставя? Дали да стане Луи д’Ормивал или да бъде Жан Вобоа? Господинът също се замисли и каза: „Нито едното, нито другото“. И тогава ми обясни как да постъпя и какво да разказвам, след като той си замине. И докато повивах детето му в пелените на едно от умрелите, той зави мъртвото с тези, които беше донесъл, и изчезна в нощта.

Г-ца Бусиньол оброни глава и се разрида.

Ренин помълча, но после й заговори много по-меко:

— Няма да скрия, че вашите показания съвпадат със сведенията, с които разполагам, и това ще се има предвид.

— Нали няма да ме отведете в Париж?

— Не, няма.

— Мога ли да си отида тогава?

— Можете. Засега това е достатъчно.

— И нали няма да разгласявате това пред хората?

— Не, но имам още един въпрос. Знаете ли името на онзи човек?

— Не, той не ми го каза.

— А не сте ли го виждали оттогава?

— Никога.

— Готова ли сте да подпишете показанията си, които ще бъдат изложени писмено?

— Да.

— Много добре. След една-две седмици ще ви извикам отново. Дотогава никому нито дума.

Акушерката стана, но беше толкова изтощена, че Ренин трябваше да я подкрепи. Той я изведе навън и затвори вратата след нея.

Когато се върна, Жан-Луи разговаряше с двете стари жени. Наблюдавайки ги, човек би си помислил, че в отношенията им е настъпило облекчение. Те сякаш още не можеха да повярват на чутото, но бяха станали някак си по-сериозни и смислени.

— Трябва да ускорим събитията — каза Ренин на Ортанз. — Сега е решителният момент. Трябва да натоварим Жан-Луи.

Развеселена, Ортанз прошепна:

— Защо оставихте тази жена да си отиде? Доволен ли сте от нейните показания?

— Нейните показания ли? Тези смешни измислици! Ще дойде време да говорим и за това, но сега трябва веднага да тръгнем с Жан-Луи. В противен случай…

И като се обърна към младежа, Ренин каза:

— Съгласен сте с мен, нали, че събитията налагат еднакво както на г-жа д’Ормивал и на г-жа Вобоа, така и на вас да се разделите. Тази раздяла ще помогне и на трима ви да погледнете нещата по-трезво и да решите при спокоен дух какво ще правите по-нататък. Но сега, господине, трябва да дойдете с нас. Най-неотложното в момента е да спасим годеницата ви Женевиев Еймар от смърт.

Жан-Луи стоеше като ударен от гръм. Ренин се обърна към двете жени.

— Без съмнение това е и ваше желание, нали, драги госпожи?

Двете кимнаха мълчаливо с глава.

— Виждате ли, господине — обърна се отново Ренин към Жан-Луи, — всички сме на едно мнение. След големите кризи има нужда от успокоение. Е, не много за дълго. Може би… след няколко дни ще ви се прииска отново да напуснете Женевиев Еймар и си заживеете пак сам. Но тези няколко дни са необходими. Да побързаме, господине.

И без да му даде възможност да размишлява повече, той го изтика към стаята му, за да се преоблече.

Половин час по-късно Жан-Луи напускаше къщата.

Когато стигнаха до гара Генган и Жан-Луи отиде да предаде куфарите си, Ренин каза на Ортанз:

— Той ще се върне едва след венчавката. Всичко се нарежда, доволна ли сте?

— Да, бедната Женевиев ще бъде щастлива — засмя се тя.

След като се настаниха във влака, двамата отидоха във вагон-ресторанта. Вече привършваха обеда, когато Ренин запротестира. Беше задал на Ортанз много въпроси, на които тя бе отговорила само едносрично.

— Но какво става с вас. Какво има…, мила приятелко? Изглеждате така замислена.

— Аз? О, не.

— Да, да, познавам ви достатъчно добре. Хайде, стига мълчание.

Ортанз се усмихна.

— Е добре! Понеже толкова много искате да узнаете дали съм доволна, ще ви кажа, че… естествено, да. Доволна съм за г-ца Женевиев Еймар… Но… от гледна точка на самата авантюра…

— Изглежда ви неизяснена?

— Да, случаят е недовършен.

— В какъв смисъл?

— Не зная. Може би самопризнанията на тази жена… Това стана толкова непредвидено и толкова бързо!

— Хайде, хайде… — засмя се Ренин. — Мислите си, че много набързо я свърших. Но в тоя момент не ми трябваха повече приказки.

— Как така?

— Ами ако беше започнала да обяснява с подробности, всички щяха да се усъмнят в това, което разказва.

— Да се усъмнят?

— Ами, разбира се. Историята, която ни поднесе г-ца Бусиньол, е чиста измислица. Този господин, който идва през нощта с дете в джоба и си отива с труп, та това е съвсем несъстоятелно. Но какво да направя, мила приятелко, нямах достатъчно време, за да й режисирам по-изящно ролята.

Ортанз го гледаше смаяна.

— Какво? Какво? — промълви тя.

— Как, какво? Ами тази жена е една доста тъпоумна селянка. При това и двамата с нея бързахме, и аз и тя. Затова попретупахме набързо нещата…, но тя доста добре рецитира репликите си. Беше в тон… Смущението… Вътрешната борба… Сълзите…

— Но възможно ли е това?… Възможно ли е? — питаше Ортанз. — Значи вие сте я виждали предварително?

— Ами да, още тази сутрин, когато пристигнахме! Докато вие си поправяхте тоалета в хотела в Карекс, аз се поразтичах за сведения. Драмата д’Ормивал — Вобоа е известна в цялата околност и веднага ми посочиха старата акушерка г-ца Бусиньол. С нея нещата се наредиха доста бързо. Бяха необходими три минути, за да се измисли новата версия и 10 000 франка, за да се съгласи да я повтори пред публиката в къщата.

— Но тази история е съвсем неправдоподобна!

— Не чак толкова. Нали и вие й повярвахте. Другите също. А това беше главното. Трябваше с един замах да се събори една истина от двадесет и седем години, при това истина, която беше още по-здрава, понеже беше съградена върху действителни факти. Ето защо трябваше да я натисна с всички сили. Невъзможността да се установи самоличността на двете деца? Отрекох я! Объркването на децата? Лъжа! Тримата жертви на нещо, което аз не зная, но техен дълг е да го изяснят… Лесна работа, провикна се Жан-Луи. Да повикаме веднага г-ца Бусиньол. И г-ца Бусиньол идва и произнася тихо малката си реч, която й бях измислил. Всичко беше театрален трик. Ужасен, наистина. Но аз все пак успях да се възползвам от него, за да освободя младия мъж от капана, в който беше попаднал.

Ортанз изправи глава.

— Но те ще се окопитят и тримата! И ще размислят.

— Никога! Аз ги извадих от пъкъла, в който се мъчат вече четвърт век, а вие смятате, че те биха желали отново да се хвърлят в него? Това са хора, които само от едно погрешно чувство за дълг не са имали смелостта да се спасят, и сега ще се заловят за свободата, която им давам. Преди нашето заминаване чух как г-жа д’Ормивал и г-жа Вобоа си говореха за незабавното си преселване. При мисълта, че повече няма да се видят, те бяха вече съвсем любезни една към друга.

— Ами Жан-Луи?

— Жан-Луи! Та той вече е страдал предостатъчно от двете си майки. Дявол да го вземе, да имаш две майки в истинския живот е невъзможно. Ето ти най-комичното положение за един мъж. Когато алтернативата е две майки или нито една, колебанието е изключено. Но най-важното е, че Жан-Луи обича Женевиев. И той, според мен, я обича достатъчно, за да не се тревожи чак толкова за двете баби. Хайде, успокойте се поне в това отношение. Щастието на младите е осигурено, та нали искахте точно това. По-важно е, че целта бе постигната, а не средствата, които употребихме. И ако има загадки, които се разкриват благодарение на угарка от цигара, шише за вода и кутия за шапки, защо да няма такива, които изискват психоанализ и чието решение е чисто психологическо.

— Значи наистина сте убеден, че Жан-Луи… Ренин я погледна учудено.

— Но вие още ли мислите за тази стара история, мила приятелко? Е добре, ще си призная, че вече въобще не ме интересува човека с двете майки.

Това бе казано с такъв сериозен тон и забавна искреност, че Ортанз не можа да сдържи смеха си.

— Чудесно — каза той, — смейте се, мила приятелко! Нещата се виждат много по-ясно през смеха, отколкото през сълзите. И после, има и друга причина, поради която трябва да се смеете винаги, когато ви се предостави подходящ случай.

— И коя е тази причина?

— Причината е, че имате толкова хубави зъби.