Морис Льоблан
Осемте удара на часовника (2)

II
ШИШЕТО С ВОДА

Бяха изминали вече четири дни, откакто Ортанз Даниел се беше настанила в Париж, когато тя се съгласи да се срещне с принц Ренин в Булонския лес. Така в едно хубаво утро двамата седнаха в едно ъгълче на терасата на ресторант „Империал“.

Младата жена беше изпълнена с жизнерадост, очарование и грация. Ренин дори и не намекваше за споразумението, което й беше предложил. Тя му разказа за заминаването си от Ла Марец и спомена, че не е чувала нищо за Росини.

— Аз чух да се говори за него — каза Ренин.

— О, и какво?

— Ами той ми изпрати своите секунданти, тази сутрин имахме малък дуел. Раних го в рамото и с това случаят беше ликвидиран. Но нека говорим за друго.

Така за Росини повече не стана дума. Ренин се зае да изложи пред Ортанз плановете си за две експедиции, които възнамеряваше да предприеме и в които й предлагаше без особен ентусиазъм да вземе участие и тя.

— Най-интересното приключение — твърдеше той — е това, което се случва неочаквано. То започва внезапно, без предизвестие, и никой друг освен посветените в тайните му не забелязват и не долавят връзката между случайностите, които минават край тях. Събитието трябва да се усети веднага. Само миг колебание и вече може да бъде много късно. Едно специфично чувство, като нюх на ловджийско куче, което отличава необходимата миризма между всички други, ни предупреждава за него.

На терасата около тях вече бяха започнали да идват и други посетители. На съседната маса млад човек четеше вестника си, така че те виждаха само незначителна част от профила му и дългите му черни мустаци. Отзад, през прозорците на ресторанта, долиташе до ушите им далечна музика от оркестър. В един от салоните няколко души танцуваха.

Ортанз наблюдаваше всички тези хора така, сякаш искаше да открие по лицата им едва забележимите белези, говорещи за лична драма, нещастна съдба или престъпни наклонности.

Но докато Ренин плащаше сметката, младият мъж с дългите мустаци възкликна изплашен и със задавен от вълнение глас повика един от келнерите.

— Колко дължа?… Нямате дребни ли? Но, Боже мой, защо не побързате!…

Младият господин още плащаше, когато Ренин без колебание се пресегна и взе вестника. След като го прегледа набързо, прошепна на Ортанз:

— Тук не трябва да допускаме грешка…, а аз може и да се заблуждавам, спирайки се точно на това антрефиле. Как мислите, я прочетете.

„Защитникът на Жак Обриьо, господин Дурданс, е бил приет в Елисейския дворец от председателя на Републиката — зачете Ортанз. — Последният е отказал да помилва осъдения на смърт Обриьо и присъдата ще бъде изпълнена утре сутринта.“

Младежът с мустаците беше вече прекосил терасата и се насочваше към вратата на градината, когато един господин и една дама препречиха пътя му и господинът изрече:

— Извинете ме, господине, но забелязах вълнението Ви. Отнася се до Жак Обриьо, нали?

— Да… до Жак Обриьо… — едва не проплака младежът… — Приятел ми е още от детинство, бързам да отида сега при жена му… Тя сигурно е полудяла от мъка…

— Ще разрешите ли да ви предложа услугите си? Аз съм принц Ренин. Тази дама и аз ще бъдем щастливи, ако можем да видим г-жа Обриьо и се поставим на нейно разположение.

Младежът, потресен от новината, която току-що бе прочел, като че ли все още не разбираше какво му предлагат и се представи малко недодялано:

— Аз съм Дютрьой… Господин Дютрьой… — повтори той.

Ренин направи знак на шофьора си Клеман, който чакаше наблизо, и натиквайки господин Дютрьой в автомобила, запита:

— Какъв е адресът? Адресът на г-жа Обриьо?

— Авеню дю Рул, номер 23.

Ренин настани и Ортанз, повтори адреса на шофьора и още докато пътуваха, реши да разпита Гастон Дютрьой…

— Току-що узнах за това — промълви той.

— Обяснете ми накратко, Жак Обриьо е убил един от своите роднини, нали?

— Той е невинен, господине — отвърна младежът, който, изглежда, не беше в състояние да даде каквито и да било смислени обяснения. — Невинен е, кълна ви се… Двамата сме приятели вече повече от двадесет години и аз го познавам добре… Той е невинен… и това ще бъде ужасно…

Ренин не можа да узнае повече нищо от него. При това стигнаха бързо. Влязоха в Ньой през вратата Саблон и скоро спряха на една дълга и тясна алея, оградена със стени, която водеше към малка едноетажна сграда.

Гастон Дютрьой изтича към нея като луд, зазвъня непрекъснато, като същевременно крещеше.

Слугинята, която отвори, ги уведоми:

— Госпожата заедно с майка си е в салона.

— Искам да ги видя — заяви Дютрьой и тръгна нататък, водейки след себе си и Ренин, и Ортанз.

Салонът беше доста голям и добре обзаведен. По-рано сигурно бе служил за работен кабинет. В него намериха две жени, които седяха там и плачеха. Едната, доста възрастна, с прошарена от годините коса, дойде веднага при Гастон. Той обясни защо е довел със себе си принц Ренин и тя възкликна, хълцайки:

— Жак, съпругът на дъщеря ми, е невинен, господине. Та той е най-добрият човек на света… има златно сърце! Боже мой, той да убие братовчед си… Та той го обожаваше! Кълна се, че е невинен, господине! И ще извършат голямо безчестие, ако го убият. Ах, господине, това би означавало неминуема смърт и за дъщеря ми!

За Ренин стана ясно, че тези хора месеци наред живееха с убеждението в тази невинност и вярата, че един невинен не може да бъде екзекутиран. Новината за предстоящото изпълнение на смъртната присъда, която вече не можеше да бъде отменена, ги подлудяваше.

Той се доближи до бедното, свито на две създание, чието съвсем младо лице, заобиколено от хубави руси коси, беше обезобразено от мъка и отчаяние. Ортанз беше седнала вече до нея и я беше притеглила внимателно до рамото си.

— Госпожо — проговори Ренин, — не зная какво бих могъл да направя за вас, но ви давам честната си дума, че ако има на света някой, който би могъл да ви бъде полезен, това съм аз. Затова ей моля да отговорите на въпросите ми с ясното съзнание, че от пълнотата и точността им зависи дали нещата ще се променят и дали и аз ще споделя вашето мнение за Жак Обриьо. Защото той е невинен, нали?

— Да, господине! — възкликна тя, влагайки в отговора цялото си същество.

— Е, добре! Сега искам тази ваша сигурност, която не сте успели да предадете и на правосъдието, да я предадете н мен. Не ви карам да влизате в подробности и да преживявате отново страшната Голгота, през която сте минали, но трябва да отговорите на някои въпроси. Съгласна ли сте?

— Говорете, господине — отговори с готовност тя.

С няколко изречения Ренин беше успял да я покори и й внуши необходимостта да му се подчинява.

Ортанз още веднъж почувства колко сила, авторитет и убедителност имаше в този човек. Ренин помоли майката и Гастон Дютрьой да пазят пълна тишина и зададе първия си въпрос:

— Какво работеше вашият съпруг?

— Застрахователен агент, господине.

— А работите му вървяха ли добре?

— До преди година, да.

— Значи оттогава сте в парични затруднения?

— Да.

— А кога бе извършено престъплението?

— През март в един неделен ден.

— И какво представлява жертвата?

— Господин Вилхелм, един далечен братовчед на Жак, който живееше в Сюренс.

— И какво е било ограбено от него?

— Шестдесет банкноти по хиляда франка, които бил получил в навечерието на убийството от един стар свой длъжник.

— Вашият мъж знаеше ли предварително за тях?

— Да. Същият този неделен ден господин Вилхелм му беше съобщил за парите по телефона. Жак го убеждаваше да не държи такава голяма сума у дома си, а да я внесе още на другия ден в някоя банка.

— Това сутринта ли беше?

— След обяд, около един часа. Жак тъкмо се канеше да ходи при г-н Вилхелм с мотоциклета си, но понеже беше много уморен, му каза, че няма да излиза тоя ден. И си е бил целия ден у дома.

— Сам?

— Да, съвсем сам. Двете слугини бяха в отпуск. Ние с майка ми отидохме на кино на ул. Терн. Придружаваше ни и г-н Дютрьой. Вечерта научихме за убийството на г-н Вилхелм, а на другия ден сутринта дойде полиция и арестува Жак.

— И какви са уликите?

Нещастната жена се поколеба. Изглежда, уликите бяха съкрушителни, но след жеста на Ренин отговори, без да се запъва.

— Убиецът е пристигнал в Сюренс с мотоциклет, и отпечатъците от гумите му са идентични с тези на мотоциклета на мъжа ми. Намерили и носна кърпичка с негови инициали. И нещо повече, револверът, с който е извършено убийството, е също собственост на моя мъж. И накрая, един от съседите твърди, че в три часа е видял мъжа ми да излиза с мотоциклета си, а друг го е видял да се прибира в четири и половина. Убийството е било извършено в четири часа.

— А как се оправдава Жак Обриьо?

— Твърди, че е спал през целия следобед. Смята, че през това време някой е дошъл, взел е мотоциклета от гаража и е отишъл в Сюренс. Револверът и кърпичката са били в чантата на мотоциклета и нищо чудно, че убиецът се е възползвал от това.

— Обяснението му е правдоподобно…

— Да, но обвинението прави две възражения. Първото — никой не е знаел, че съпругът ви е щял да бъде целия ден в къщи. Напротив, всички знаят, че той излиза с мотоциклета си всяка неделя след обяд.

— И другото?

— Убиецът е изпил до половината една бутилка с вино от бюфета на г-н Вилхелм, а от нея са снети отпечатъци от пръстите на Жак.

Нещастната жена замълча. Бе изразходвала всичките си усилия, за да разкаже всичко това заради надеждата, която бе почувствала в намесата на този странен човек, но сега, след изброяването на тези доказателства, се задушаваше и изведнъж грохна и потъна така дълбоко в себе си, че дори и нежните грижи на Ортанз не можаха да я утешат.

Майката проплака:

— Но, той е невинен, господине! А невинният не се наказва. Нямат право. Нямат право да убият дъщеря ми! Боже мой, боже мой, какво сме прегрешили, за да ни накажеш толкова жестоко? Бедната ми мила Мадлен…

— Тя ще се самоубие — шепнеше уплашено Дютрьой.

— Няма да понесе дори и мисълта, че ще гилотинират Жак. О, тя ще се самоубие… още тази нощ…

Ренин продължаваше да се разхожда из стаята.

— Нищо не можете да направите за нея, нали? — запита Ортанз.

— Часът е единадесет и половина — отговори угрижено той… — А това е утре сутринта.

— Смятате ли, че е виновен?

— Не зная… Не зная… Увереността на нещастната жена е нещо много затрогващо, което не бива да се пренебрегва. Когато двама души са живели един до друг в продължение на години, те не могат да се заблуждават един в друг до такава степен… И все пак!…

Принцът се усамоти на едно кресло и запали цигара. Изпуши три една след друга, без някой да наруши размислите му. Само от време на време хвърляше поглед към часовника си, защото вече и минутите бяха от значение.

Когато най-после се върна при Мадлен Обриьо, улови ръцете и й каза приятелски:

— Не се съсипвайте. Докато не е изтекла и последната минута, нищо не е загубено. Що се отнася до мен, обещавам Ви, че няма да се обезкуража, каквото и да се случи, но имам нужда от хладнокръвието и доверието Ви.

— О, аз ще бъда спокойна — възкликна Мадлен, но видът й предизвикваше съжаление.

— И ще ми имате доверие, нали?

— Ще имам, господине.

— Добре, чуйте ме тогава. Ще се върна след два часа. А вие, господин Дютрьой, искате ли да дойдете с нас?

Когато вече влизаше в автомобила, Ренин запита младежа:

— Да знаете някое малко ресторантче, което не се посещава от много хора и се намира някъде наблизо тук в Париж?

— О, да, в партера на дома, в който живея, на площад „Терн“, има бирария — нарича се „Лютеция“.

— Отлично, там ще ни бъде много удобно.

Почти не приказваха повече по време на целия път. Само Ренин запита веднъж Гастон Дютрьой:

— Номерата на банкнотите, доколкото си спомням, бяха известни, нали?

— Да, Вилхелм ги е бил записал в тефтерчето си. Замълчаха, после Ренин промълви:

— Решението на загадката е точно в това: къде са сега банкнотите? Ако ги открием, ще имаме вярна следа. Няма да се лутаме повече.

Телефонът в бирария „Лютеция“ бе в отделна стая. Принц Ренин настоя обедът да им бъде поднесен там, но само веднъж вдигна слушалката пред Ортанз и г-н Дютрьой.

— Моля, Дирекцията на полицията, госпожице — … Ало… Ало… Искам да говоря с някого от криминалния отдел. Да, съобщението е много важно. Ще говори принц Ренин — каза той.

После се обърна към събеседника си, държейки все още слушалката, и запита:

— Дали да не извикам някого тук? Ще можем ли да говорим напълно спокойно, без да ни безпокоят?

— Сигурно.

Ренин отново заговори в слушалката:

— Секретарят на криминалната полиция ли е? О, много добре, господин секретар. Имал съм възможността неведнъж да контактувам с господин Дюдуи и съм му съобщавал сведения за различни престъпления, които са му били твърде полезни. Сигурно ще си спомни за принц Ренин. Днес мога да ви бъда полезен със същото — ще ви покажа мястото, където са скрити откраднатите от жертвата на убиеца Обриьо шестдесет хиляди франка. Ако моето предложение го интересува, нека ми изпрати някои от агентите си в бирария „Лютеция“, на площад „Терн“. Ще бъда с една дама и г-н Дютрьой, приятел на Обриьо. Моите почитания, господин секретар.

Оставяйки слушалката, Ренин видя изненаданите лица на Ортанз и на Гастон Дютрьой, които се бяха приближили до него.

Ортанз прошепна:

— Вие знаете къде са парите? Значи сте ги открили…

— Не зная абсолютно нищо — засмя се Ренин.

— Но, тогава?

— Действам така, сякаш зная. И това също е начин на работа. А сега вече не искате ли все пак да обядваме?

Ренин погледна часовника. Беше дванадесет и четиридесет и пет минути.

— След двадесетина минути — каза той — изпратеният от Дирекцията на полицията агент ще бъде тук.

— Ами ако не дойде? — подхвърли Ортанз.

— Не вярвам. Въпреки че, ако бях помолил да съобщят на г-н Дюдуи: „Обриьо е невинен“? Но не, нямаше да има ефект. Да убеждаваш господата от полицията или от съда вечерта преди самата екзекуция, че осъденият на смърт е невинен! Не, според тях Жак Обриьо вече принадлежи на палача и толкоз. Но Виж, откриването на шестдесетте хиляди франка е нещо, за което си заслужава да си нарушат спокойствието. Защото това е единствената слаба страна на обвинението — не са намерили банкнотите.

— Но нали и вие не знаете нищо…

— Мила приятелко! Ще ми разрешите ли да ви наричам така? Мила приятелко, когато някое физическо явление не може да бъде обяснено, се създава хипотеза, която обяснява всички известни прояви на това явление и се изказва предположението, че всичко е станало точно или приблизително така. По този начин именно постъпвам и аз.

— Значи все пак предполагате нещо?

Ренин не отговори. Едва когато обядът беше към своя край, продължи:

— Естествено, аз предполагам нещо. Ако разполагах с достатъчно време, сигурно щях да се помъча да проверя хипотезата си, която се базира както на интуицията ми, така и на няколко действителни факти. Но аз разполагам само с два часа и съм принуден да крача по непознатия път така, сякаш съм сигурен, че той ще ме изведе към истината.

— А ако се лъжете?

— Нямам време за избор. Твърде много съм закъснял. В този миг някой почука на вратата.

— Ах! Само още една молба. Не ме изобличавайте, каквото и да кажа, господин Дютрьой. Обещавате ли?

Ренин стана и отвори вратата. Влезе човек с хилаво телосложение и рижавочервеникава брада.

— Принц Ренин?

— Да, господине. Изпраща ви несъмнено г-н Дюдуи?

— Да, господине. Главен инспектор Морисо — представи се новодошлият.

— Благодаря, че бяхте така любезен да се отзовете, господин главен инспектор — каза принц Ренин, — и още по-радостен съм, че г-н Дюдуи е изпратил именно вас, чийто служебни качества познавам добре и чиято кариера съм следил с възхищение.

Инспекторът се поклони поласкан.

— Г-н Дюдуи изпраща мен и още двама агенти, които чакат на площада на ваше разположение. Тримата работим по това убийство още от самото начало.

— Няма да се бавим много — обясни Ренин, — затова не ви каня да седнете. Трябва да побързаме и свършим работата за няколко минути. Знаете за какво става дума, нали?

— За шестдесетте банкноти по хиляда франка, откраднати от г-н Вилхелм. Ето ви номерата.

Ренин разгледа набързо описа и възкликна:

— Да-a. Точно това ми трябва. И така… Инспектор Морисо бе силно впечатлен.

— Началникът отдава изключително голямо значение на вашите разкрития. Може би ще ме поставите в течение на нещата.

След кратко мълчание принц Ренин заговори:

— Господин главен инспекторе, моите собствени разследвания, за резултатите от които веднага ще ви осведомя, ме доведоха до извода, че след като се е завърнал от Сюренс, убиецът е оставил мотоциклета в гаража на авеню дю Рул, притичал е до площад „Терн“ и е влязъл в тази къща.

— В тази?

— Да.

— Но защо, какво ще прави в нея?

— За да скрие плодовете от кражбата си, шестдесет банкноти по хиляда франка.

— Но къде?

— В апартамента на петия етаж, от който е имал ключ. Гастон Дютрьой възкликна смаяно.

— Но на петия етаж има само един апартамент, в който живея аз.

— Именно, и тъй като вие сте били на кино с госпожа Обриьо и майка й, той се е възползвал от отсъствието Ви…

— Но това е невъзможно. Само аз имам ключ от този апартамент.

— В него може да се влезе и без ключ.

— Но аз не съм забелязал никакви следи. Морисо се намеси:

— Но може би ще обясните по-ясно версията си? Казвате, че банкнотите са били скрити у г-н Дютрьой?

— Да.

— И понеже Жак Обриьо е бил арестуван още на другата сутрин, тези банкноти се намират все още там?

— Според мен, да!

Господин Дютрьой се разсмя с глас:

— Но това е абсурд. Ако беше така, щях непременно да ги открия.

— А вие търсили ли сте ги?

— Не. Но непременно щях да попадна на тях. Апартаментът е съвсем малък. Искате ли да го огледате?

— Колкото и да е малък, все ще е достатъчен да побере шестдесет банкноти по хиляда франка.

— Естествено — съгласи се Дютрьой, — естествено, всичко е възможно. Но все пак ще ви напомня, че според мен никой не е влизал в дома ми, понеже има само един ключ. При това аз нямам прислуга. Чистя си сам и затова не разбирам добре…

Ортанз също не разбираше. Гледаше втренчено принц Ренин, сякаш искаше да прочете мислите му. Каква комедия играеше този човек? Трябва ли да подкрепя твърденията му? Най-после тя дойде на себе си и каза:

— Господин главен инспектор, след като принц Ренин твърди, че парите са оставени горе, не е ли по-добре да ги потърсим? Г-н Дютрьой, вие ще ни заведете, нали?

— Веднага — съгласи се младежът. — Няма нищо по-лесно от това.

Изкачиха се на петия етаж на сградата. Дютрьой отвори и четиримата влязоха в малък апартамент, състоящ се от две стаи и два кабинета. Всичко в него беше подредено някак особено. Чувстваше се, че всяко канапе, всеки стол от стаята, която служеше за хол, имаше строго определено място. Дори за лулите имаше специална етажерка, за кибритите също. Окачените на три окачалки бастуни бяха подредени по големина. Върху еднокрака масичка пред прозореца имаше кутия за шапка, постлана с тъмна коприна, която сякаш очакваше кадифената такава на г-н Дютрьой, който грижливо я положи веднага там… До нея постави ръкавиците си. Вършеше всичко това с привични и машинални движения, като човек, който обича да вижда всичко на мястото си. Затова веднага щом Ренин премести някакъв предмет, той направи жест на протест, взе шапката си, нахлузи я отново на главата си, отвори прозореца и се облегна на перваза. Слънцето го озаряваше целия. Застанал с гръб към другите, той сякаш искаше да каже, че не понася такива гледки.

— Вие твърдите… — започна инспекторът, обръщайки се към принц Ренин.

— Да, твърдя, че след престъплението банкнотите са били пренесени и укрити тук.

— Да ги потърсим тогава?

За по-малко от половин час вече не бе останало непреровено нито едно кътче, всичко бе проверено най-внимателно.

— Нищо — вдигна разочаровано рамене инспектор Морисо. — Ще продължаваме ли още?

— Не — отговори Ренин. — Парите не са вече тук.

— Какво искате да кажете?

— Че са ги взели!

— Кой? Насочете по-точно обвинението си.

Ренин не отговори, но Гастон Дютрьой възкликна с възмущение:

— Господин инспектор, искате ли да разясня обвинението аз? Така както се очертава от думите на господина, според тях тук има един безчестник и непочтен човек, който е открил скритите от убиеца банкноти, откраднал ги е и ги е пренесъл другаде, на по-сигурно място. Това е точният смисъл на вашите думи, нали господине? И обвинявате именно мен в тази кражба, нали така?

Господин Дютрьой се приближи задъхан от гняв до Ренин, удряйки се от възмущение в гърдите.

— Значи аз? Аз съм намерил парите и съм ги задържал за себе си? Вие се осмелявате да твърдите…

Ренин отново не отговори. Дютрьой се увлече и като придърпа встрани инспектор Морисо, възкликна:

— Господин инспектор, протестирам най-енергично срещу цялата тази комедия и срещу ролята, която вие се съгласявате да играете в нея. Преди да дойдете, принц Ренин сам заяви пред госпожата и мен, че не знае нищо, че разчита на случайността и че ще следва първата версия, която се разкрие пред него, разчитайки само на късмета си. Не е ли вярно това, господине?

Ренин дори не помръдна.

— Но защо мълчите, господине? Обяснете поне защо сипете обвинения, без да приведете каквито и да било доказателства. Но самите факти ви опровергават! Лесно е да се твърди, че аз съм откраднал парите. Но как ще докажете, че те въобще са били тук? Кой ги е донесъл? И защо е избрал точно моя апартамент? Всичко това е абсурд, нелогично и смешно… Къде са доказателствата Ви, господине?… Посочете поне едно доказателство!

Инспектор Морисо бе наистина затруднен. Въпросителният му поглед се спря на Ренин.

Но неочаквано принцът заяви хладнокръвно:

— Искате доказателства? Добре, г-жа Обриьо ще ви ги даде сама. Тя има телефон. Но нека слезем долу. Само след минута ще се изясни всичко.

Дютрьой повдигна рамене.

— Както желаете, но само губим време!

И личеше, че е много развълнуван. Изглежда, бе ожаднял от яркото слънце, огряващо прозореца, тъй като излезе от стаята и се върна с шише с вода, от което отпи няколко глътки и го остави на перваза на прозореца.

— Да вървим — каза той. Принц Ренин подхвърли:

— Май ви се иска да напуснем по-бързо апартамента?

— Бързам да ви изоблича — отговори Дютрьой, блъскайки гневно вратата.

Скоро всички се озоваха отново в стаичката на бирарията, където бе телефонът. Ренин попита Гастон Дютрьой за номера на Обриьо и веднага вдигна слушалката. На телефона се обади слугинята. Съобщи, че г-жа Обриьо е получила нервна криза от отчаяние, припаднала е и сега спи.

— Повикайте майка й, кажете й, че принц Ренин я търси по много спешен въпрос.

Той подаде едната слушалка на Морисо. Звукът от нея бе толкова ясен, че Дютрьой и Ортанз чуваха разговора без затруднение.

— Вие ли сте, госпожо?

— Да. Вие ли сте, принц Ренин? Кажете по-бързо, господине, какво се е случило. Появи ли се някаква надежда? — заговори умолително старата жена.

— Разследването още продължава — отговори Ренин, — но резултатите са задоволителни и можете да се надявате. Но сега искам да ви запитам нещо много важно. Идва ли Гастон Дютрьой у вас в деня на убийството?

— Да, дойде следобед, за да изведе дъщеря ми и мен.

— Знаеше ли в този момент, че братовчедът Вилхелм има у себе си 60 000 франка?

— Да, бях му казала аз.

— И че Жак Обриьо не се чувства добре и няма да направи традиционната си разходка с мотоциклет, а ще остане да спи.

— Да.

— Съвсем сигурна ли сте във всичко това, госпожо?

— Абсолютно сигурна.

— Тримата заедно ли бяхте на кино?

— Да.

— И по време на представлението седяхте един до Друг?

— О, не! Имаше достатъчно свободни места и той се настани малко по-встрани от нас.

— Вие виждахте ли го от своето място?

— Не.

— А по време на антракта той идва ли при вас?

— Не, видяхме се чак когато излизахме.

— Това съвсем точно ли помните?

— Да, съвсем сигурна съм, че беше така.

— Добре, госпожо, след около час ще ви съобщя какво съм направил, но не събуждайте още г-жа Обриьо.

— Но ако тя сама се събуди?

— Е, успокойте я тогава и се опитайте да я окуражите. Нещата вървят на добре, много по-добре, отколкото предполагах.

Ренин остави слушалката и като се обърна към Дютрьой, продължи иронично:

— Е, млади господине, нещата взимат съвсем друг обрат. Какво ще кажете на всичко това?

Настъпи тежко и мъчително мълчание.

— Господин главен инспектор — наруши го отново Ренин, — вие нали имахте ваши хора на площада?

— Дори двама.

— Ще бъде добре, ако дойдат тук. И помолете собственика да се погрижи да не ни безпокоят по какъвто и да било повод.

Скоро Морисо се завърна. Ренин затвори вратата, изправи се пред Дютрьой и запита с доволна усмивка.

— Съгласни сме значи, млади господине, че през фаталната неделя тези дами не са ви виждали между три и пет часа? Това е доста е интересен факт, нали?

— Много естествен факт — отговори вече успокоен Дютрьой — и който впрочем абсолютно нищо не доказва.

— О, той доказва, че сте имали на разположение цели два часа.

— Ами да — двата часа, които прекарах в киното.

— Или другаде?

— Къде другаде? — учудено запита Дютрьой.

— Ами понеже сте били свободен, сте имали възможността да се поразходите където си искате. Например към Сюренс.

— О-о! — възкликна шеговито на свой ред младежът. — Сюренс не е ли твърде далече?

— Съвсем наблизо е! Не разполагахте ли при това с мотоциклета на приятеля ви Жак Обриьо?

Всички замълчаха отново. Дютрьой смръщи вежди, като човек, който се опитва да проумее нещо. Най-после го чуха да шепне:

— А-ха. Ето какво е искал да каже мизерникът… Ръката на Ренин легна върху рамото му.

— Ето ви фактите, които искахте, господин Дютрьой! Вие сте единственият, комуто са били известни две важни неща: първо, братовчедът на Жак Обриьо е имал у себе си 60 000 франка; второ, Жак Обриьо е решил този ден да не излиза. Веднага сте съставили план. Мотоциклетът е бил на ваше разположение. Измъкнали сте се по време на представлението и сте отишли в Сюренс. Убили сте братовчеда Вилхелм. Взели сте шейсетте банкноти по хиляда франка и сте ги отнесли у вас. След това сте се върнали в киното и в пет часа сте намерили там двете дами.

Дютрьой слушаше едновременно подигравателно и смаяно, поглеждайки от време на време към инспектор Морисо, призовавайки го сякаш за свидетел.

— Той е луд — възкликна младежът, — затова не бива да му се сърдим.

Когато Ренин завърши изложението на версията си, Дютрьой се разсмя:

— Няма що, твърде смешно… чудесен фарс… Значи съседите са видели мен да отивам и се връщам с мотоциклета?

— Разбира се, че вас, но прикрит в дрехите на Обриьо.

— А нима отпечатъците, снети от бутилката в бюфета на братовчеда Вилхелм, са от моите пръсти?

— Бутилката е била отворена от Жак Обриьо по време на обяда у дома му, но вие сте я занесли там като доказателство за престъплението.

— Това е още по-смешно — провикна се шеговито Дютрьой, който наистина имаше вид на човек, който се забавлява от сърце. — Тогава аз трябва да съм нагласил и всичко останало, само и само за да привлекат Жак Обриьо като обвиняем?

— Това е бил най-сигурният начин да избегнете подозренията.

— Но, Боже мой, Жак ми е приятел от детинство.

— Вие обичате жена му!

Този път младият мъж подскочи. Смехът му изведнъж секна и той ожесточено изсъска:

— Вие имате нахалството!… Позволявате си такава обида?

— Имам доказателства за това!

— Лъжете! Аз винаги съм изпитвал към госпожа Обриьо голямо уважение и респект…, но само това!

— Външно да. Но вие я обичате и желаете. Не отричайте. Разполагам с всички доказателства за това.

— Лъжете, та вие ме познавате съвсем отскоро.

— Хайде де, познавам ви достатъчно, отдавна ви дебна и чакам сгоден момент да скоча отгоре Ви.

Той стисна младежа за рамене и го раздруса със сила.

— Хайде, Дютрьой, признавайте. Имам всички необходими доказателства. Имам и свидетели, които веднага ще извикам пред началника на криминалния отдел. Няма смисъл да отричате повече. Нима не ви гризе съвестта? Спомнете си ужаса, който ви овладя, когато прочетохте съобщението във вестника: Жак Обриьо осъден на смърт!… Вие не сте искали нещата да стигнат дотам, нали? Смятали сте, че е достатъчно да го оковат във вериги. Но гилотината… Жак Обриьо, който е невинен, да бъде екзекутиран утре? Хайде, признайте, ако не за друго, за да спасите главата си. Признавайте де!

Наведен над него, Ренин се опитваше с всички сили да изтръгне самопризнание, но младежът се бе вече опомнил и хладнокръвно, почти с презрение произнесе:

— Вие сте луд, господине. Всичко това, което наприказвахте, е пълна безсмислица. Всичките ви обвинения са неоснователни и недоказуеми. Ами банкнотите? Намерихте ли ги у дома, както твърдяхте?

Отчаян, Ренин го заплаши с юмрук:

— Ах, негоднико, ще те довърша, ще видиш! Той дръпна инспектора настрана.

— Е добре! Какво ще кажете за всичко това? Такъв глупав тип, нали?

Инспекторът повдигна глава.

— Може би…, но въпреки това… досега… не сте привели никакво сериозно доказателство.

— Почакайте, господин Морисо — каза Ренин. — Почакайте да се срещнем с г-н Дюдуи. Той ще ни чака в Дирекцията на полицията, нали?

— Да, трябва да бъдем там в три часа.

— Добре тогава. Там ще бъдете удовлетворен, господин инспекторе! Повтарям Ви, че ще бъдете!

Ренин говореше като човек, сигурен в своята версия. Ортанз приближи до него и му прошепна така, че да не чуят другите:

— Уловихте ли го най-после? Ренин поклати отрицателно глава.

— Уви не съм! Дори не съм направил нито крачка напред от първоначалното положение.

— Но това е ужасно! Ами доказателства?

— Няма и следа от доказателства. Надявах се да го извадя от равновесие. Но се съвзе много бързо негодникът.

— И все пак сте сигурен, че е той, нали?

— Не може да бъде друг. От самото начало предчувствах, че е той и оттогава не го изпускам от очи. Забелязах как безпокойството му се увеличава едновременно с разследването, което правех около него. Сега вече зная, че е той.

— Обичал ли е наистина г-жа Обриьо?

— Ако следваме логиката, би трябвало отговорът да бъде да. Но всичко това поне засега са само мои лични убеждения, извадени от теоретични предположения. С тях обаче не можем да спрем гилотината. Е, ако успеем да открием банкнотите, г-н Дюдуи би ме подкрепил, но иначе ще се изсмее в лицето ми.

— Но какво да правим тогава? — прошепна Ортанз с изтръпнало от болка сърце.

Ренин не отговори. Продължи да кръстосва стаята и потрива ръце. Нещата все пак вървяха на добре.

— Колко приятно е да се занимаваме със случаи, които се разплитат сами. Как мислите, г-н Морисо, ако отидем сега в Дирекцията на полицията, дали началникът няма да бъде вече там? От това, което вече знаем, мисля, че ще успеем да стигнем до добър край. Дали г-н Дютрьой няма да пожелае също да ни придружи?

— А, защо не? — отговори запитаният с нотки на арогантност в гласа.

В същия миг, в който Ренин отвори вратата, в коридора се чу шум. Дотича собственикът на къщата, който жестикулираше уплашено.

— Господин Дютрьой, господин Дютрьой — крещеше той, — във вашия апартамент има пожар. Един минувач е видял това от площада.

В погледа на младежа блесна пламъче. Може би за част от секундата устните му се свиха в подигравателна усмивка. Забелязвайки я, Ренин извика:

— Аха! Сам се издаде, негоднико! Ти си предизвикал пожара и сега парите горят.

Ренин прегради пътя на опитващия се да излезе младеж.

— Оставете ме — крещеше Дютрьой, — в квартирата ми има пожар и никой не може да влезе в нея, за да гаси, понеже само аз имам ключ. Ето, вижте го… Пуснете ме да мина, за Бога!

Ренин отне ключа от ръцете му и го притисна до стената:

— Не мърдай, сега вече те пипнах. Загуби играта, негоднико… Господин Морисо, не бихте ли издали заповед да бъде задържан и ако се опита да бяга, да му пробият набързо главата? Е, господа агенти, можем ли да го оставим на вас? Един куршум в главата и толкова.

Ренин затича по стълбите. Ортанз и главният инспектор го последваха протестирайки и без да крият лошото си настроение.

— Само се лутаме, не е възможно да е запалил той огъня, не ни е напускал дори за минута!

— По дяволите, той е устроил всичко това предварително.

— Но как, моля Ви? Как?

— Знам ли? Но един пожар не избухва случайно и точно в момент, когато някой има нужда да изгорят компрометиращи веществени доказателства.

Откъм етажа се чуваше все по-голям шум.

Келнерите от бирарията се опитваха да изкъртят вратата. Стълбището бе изпълнено с остра миризма на дим.

Ренин най-после се добра до последния етаж.

— Направете път, приятели! Аз имам ключ! — подвикваше той. После напъха ключа в ключалката и отвори. Вълната от дим, която излезе отвътре, беше толкова гъста, че можеше да се предположи, че гори целият етаж. Ренин обаче веднага разбра, че пожарът бе угаснал от само себе си. Вече нямаше какво да гори и пламъците бяха затихнали.

— Господин Морисо, наредете тук да не влиза никой освен нас! И най-малката небрежност може да провали всичко. Или най-добре затворете вратата с райбера.

Ренин влезе най-напред в предната стая, тъй като бе ясно, че пожарът е започнал именно там. Всичко в нея — стените, таванът, мебелите, бе почерняло от пушека, но не бе засегнато от огъня. Всъщност целият пожар се състоеше в подпалването на някакви хартии, които продължаваха да тлеят насред стаята под прозореца.

Ренин се плесна по челото.

— Какво тройно говедо съм бил, ама че съм бил глупав.

— Какво? Какво? — запита в недоумение инспекторът.

— Ами, кутията за шапки, дявол да го вземе! Онази, която стоеше на еднокраката масичка. Банкнотите са били скрити в нея. Докато ние правехме обиска, те са били още там.

— Не е възможно!

— Е да, скривалището, което е пред очите ни и под ръка, винаги се забравя в такива случаи. Как да предположим, че крадецът ще остави 60 000 франка в една отворена кутия, в която поставя небрежно шапката си още с влизането си в стаята. Там не се търси. Добре ни изигра Дютрьой.

Инспекторът, продължавайки да стои в недоумение, повтори:

— Не, не, това е невъзможно. Нали бяхме с него. Та той не е имал възможност да запали сам огъня.

— Всичко е било приготвено предварително — кутията… хартиите… Банкнотите. Всичко е било напоено с леснозапалима течност. Преди да излезем, той само е хвърлил клечка кибрит или бог знае какво!

— Но в такъв случай щяхме да го видим! И после, допускате ли, че човек, откраднал 60 000 франка, ще ги унищожи по такъв начин? Ако скривалището е било толкова добро — а то действително беше, тъй като и ние не можахме да го открием — защо му е било да ги унищожава?

— Уплашил се е, господин Морисо. Не забравяйте, че рискува главата си. За него е по-добре да загуби всичко, отколкото да попадне под гилотината. А единственото доказателство срещу него биха могли да бъдат тези банкноти. Нима би могъл да ги остави?

Морисо се вцепени.

— Как? Нима наистина единственото доказателство…

— Очевидно!

— А свидетелите Ви, разкритията ви и всичко, което щяхте да разкажете на началника?

— Блъф!

— Ама, наистина ли — измънка покрусен инспекторът, — добре ни наредихте.

— А ако не ви бях подвел, щяхте ли да ми съдействате?

— Не.

— Тогава какво трябваше да направя?

Ренин се наведе и разрови пепелта. Но сред останките нямаше нито една, която да бе запазила поне формата на изгорялата хартия.

— Нищо — промълви той. — Интересно все пак е, как се е изхитрил да запали огъня?

Изправи се и се замисли. Ортанз остана с впечатление, че напряга всичките си сили за едно последно сражение, което или ще му донесе победа, или ще го накара да се признае за победен.

Отчаяна, тя го попита със страх:

— Всичко вече е загубено, нали?

— Не… не всичко… — каза замислено той. — Преди малко наистина смятах, че е така, но сега… Сега заблещука една светлинка, която ми дава надежда.

— О, боже мой, дано стане така!

— Спокойно. Не трябва да бързаме — каза той. — Ще направим един опит… само олят, но много добър…, който може да се окаже сполучлив.

Ренин замълча, после изведнъж се усмихна доволен, цъкна смаян с език и възкликна:

— О, това бе много силен ход, пустият му Дютрьой. Да изгори по такъв начин парите… И то с какво хладнокръвие! Ах, негодникът, той ми показа пътя, по който трябва да тръгна! Та той е истински майстор!

Ренин грабна метлата, измете пепелта и я отнесе в съседната стая, а оттам донесе една друга кутия, съвсем съща на вид като тази, която бе изгоряла. Постави я на еднокраката масичка, разбърка хартията в нея, извади клечка кибрит и я запали.

Когато пламъците погълнаха половината от кутията и почти всички хартии, той угаси огъня. Извади от вътрешния джоб на жилетката си цяла пачка с банкноти. Отдели шест от тях и ги запали. Когато вече бяха почти изгорели, подреди останките от пепелта, които бяха запазили формата си. После мушна останалите банкноти от пачката на дъното на кутията и ги затрупа с овъглена хартия.

— Господин Морисо — каза той едва след като привърши с всичко това, — моля за вашето съдействие за последен път. Идете и доведете Дютрьой. Кажете му само тези думи: „Вие сте разобличен, банкнотите не са изгорели. Елате с мен“.

Въпреки колебанията си, породени от страха да не надвиши пълномощията си в задачата, която му беше възложил началникът на Криминалния отдел, главният инспектор се поддаде на влиянието, което Ренин вече бе установил над него, и тръгна.

Ренин се обърна към младата жена:

— Разбирате ли сега моя боен план?

— Да — каза тя, — но опитът ви е опасен. Мислите ли, че Дютрьой ще влезе в клопката?

— Всичко зависи от състоянието на психиката му и от това, до каква степен е разколебана самоувереността му. Една внезапна атака би могла да го пречупи.

— Ами ако разбере, че кутията е сменена?

— Наистина, той не е лишен от шанс. При това е много по-хитър, отколкото предполагах. И е способен да се измъкне. Но от друга страна, понеже сигурно ще бъде смутен и кръвта ще му забучи в ушите и ще нахлуе в очите, не допускам, че ще издържи удара. Вярвам, че ще капитулира…

Не размениха повече нито дума. Ренин дори не мръдна от мястото си, а Ортанз зачака по-нататъшния развой на събитията с напрежение. Касаеше се до живота на един невинен човек. Какво ли щеше да предприеме Ренин? И какво щеше да се получи от опита му? Как щеше да се отбранява Гастон Дютрьой?

Чуха се стъпки откъм стълбите. Бяха на хора, които бързат. Шумът им все повече се приближаваше. Стигнаха и последния етаж.

Ортанз погледна към принца.

Стоеше все така неподвижен. Стъпките се чуваха вече откъм коридора. Изведнъж, като изхвърлен от пружина, Ренин скочи към вратата и извика:

— Бързо!… Нека свършим най-после тази работа! Полицаите и двама келнери от бирарията влязоха.

Между пазителите на закона вървеше Дютрьой. Ренин го сграбчи и дръпна за ръката, крещейки радостно:

— Браво, драги! Замисълът ти с шишето с вода е отличен! Истински шедьовър! Само че не сполучи.

— Какво? Какво има? — измърмори несигурно младият мъж.

— Боже мой, ами сам виждате. Огънят е изгорил до половина само хартиите и кутията и макар някои банкноти да са също така обгорени… другите са там, на дъното… Чуваш ли? Фаталните банкноти… голямото доказателство за престъплението… там са си, където ги беше скрил… по случайност не са изгорели… Ето, гледай… ето номерата… познаваш ги, нали?… Аха! Е, сега ти си вече съвършено загубен, човече.

Младежът се обърка. Както бе предположил Ренин, той дори не разгледа кутията, нито банкнотите. При внезапния удар не успя да размисли и повярвал на всичко, изведнъж се сгромоляса върху един стол и зарида.

Точно според замисъла на Ренин. Внезапната атака беше успяла. Смятайки, че всичките му планове са провалени и че противникът му знае вече всичките му тайни, Дютрьой рухна. Негодникът нямаше повече сили да се защитава. Бе изгубил играта.

Ренин не го остави да си поеме дъх.

— А сега напред, ако искаш да спасиш главата си, драги, единственият изход е да напишеш пълни самопризнания и да отървеш кожата с това. Ето ти писалка… Е, наистина не ти проработи късметът, признавам го. Но иначе всичко беше превъзходно скроено, особено тая дяволия в последния момент. Нали? Банкнотите, които бяха у теб, те смущаваха, затова реши да ги унищожиш. И какво по-лесно от това. Поставяш на перваза на прозореца голямото тумбесто шише за вода. Стъклото му представлява леща, която концентрира слънчевите лъчи върху хартията и копринените парцалчета, приготвени предварително. След десетина минути всичко се запалва. Чудесна идея! И като всички велики изобретения и това ти е хрумнало случайно, нали? Нещо като историята с ябълката на Нютон? Сигурно някога слънцето случайно е подпалило през това стъкло или покривката, или нещо друго и понеже сега има силно слънце, ти си си казал: „Я пак да направим така“, и си поставил шишето с вода на съответното място. Поздравявам те, Гастон, но сега ето ти лист хартия и пиши: „Аз съм убиецът на Вилхелм“. Пиши де!

Надвесен над младежа, Ренин проверяваше написаното, диктуваше му и подкрепяше ръката му да не трепери. Съвършено изтощен и вече на края на силите си, Дютрьой написа всичко както трябва. Ренин грабна листовете и каза с официален тон:

— Господин главен инспектор, ето необходимите самопризнания. Моля да го предадете на г-н Дюдуи. Сигурен съм, че тези господа — посочи келнерите от бирарията — няма да имат нищо против да се явят и дадат показания като свидетели.

И понеже сломеният Дютрьой ни мърдаше, ни шаваше, той го разтърси:

— Ей, приятелю, вече трябва да се събудиш. След като беше така глупав, че да признаеш, карай по-нататък докрай.

Дютрьой стана и го изгледа с недоумение, без да продума.

— Очевидно — продължи Ренин, — имаш на раменете си празна кратуна, а не глава. Ами кутията беше съвсем изгоряла, бе човече, и банкнотите също. Тази кутия е друга, драги, а тези банкноти са мои. Изгорих шест от тях, за да налапаш по-сигурно въдицата. Нали сам видя огъня — как можа да бъдеш след всичко това толкова наивен, че да ми дадеш в последния момент необходимото доказателство, след като аз нямах дотогава нито едно! И още какво доказателство! Собственото ти писмено самопризнание, писано пред свидетели! Слушай, човече, ако ти отсекат главата на гилотината, в което съм почти сигурен, знай, че наистина си го заслужил. Сбогом, Дютрьой!

Когато бяха вече на улицата, принц Ренин помоли Ортанз Даниел да вземе автомобила и отиде у Мадлен Обриьо, за да й разкаже всичко.

— Ами вие? — попита Ортанз.

— О, аз имам една важна работа… Спешна среща…

— И се отказвате от удоволствието да съобщите тази новина сам?

— Вече не се впечатлявам от такива неща. Единственото удоволствие, което не омръзва и което е винаги ново, е самото разследване и разкриване на престъпленията. Всичко останало е неинтересно.

Ортанз хвана ръката му и я задържа между своите две. Как би искала да изкаже възхищението си на този странен човек, който правеше добри дела привидно само за спорт, но дори и да беше наистина така, ги правеше гениално. Искаше й се да му каже поне това, но не можа да проговори. Преживените събития я бяха разстроили. Чувстваше, че нещо стиска гърлото и мокри очите й. Ренин разбра положението й, поклони се и каза:

— Благодаря Ви. Това е най-голямата награда за мен.