Морис Льоблан
Осемте удара на часовника (7)

VII
СТЪПКИ ПО СНЕГА

До принц Ренин

бул. „Осман“, Париж:

 

Мой мили приятелю,

Сигурно ме смятате за много неблагодарна. Изминаха три седмици, откакто съм тук, а още не съм ви писала. Нито благодарила! При това, най-после узнах и аз от каква ужасна смърт сте ме избавили, както и тайната на цялата тази страшна мистерия! Но какво да направя? След всичко, което преживях, бях така съсипана и сломена! Имах толкова голяма нужда от почивка и самота, как да остана в Париж? Как да продължавам с вас нашите похождения? О, не, хиляди пъти не! Стига толкова авантюри. Впрочем авантюрите на другите са много интересни, но тези, в които човек сам е жертва и в които животът му виси на косъм… О, мили приятелю, какъв ужас! Мога ли да забравя някога всичко това?…

Сега тук в Ронсиер е много спокойно. Старата ми братовчедка се грижи за мен и ме гледа като болна. Вече възвръщам цвета на лицето си и всичко, всичко върви на добре, така добре, че дори и наум не ми минава да се меся в работите на другите. Представете си например следното… (казвам ви това, защото сте непоправимо любопитен, като дърта портиерка, и постоянно склонен да се занимавате с това, което не е ваша работа), представете си значи, че вчера присъствах на една доста любопитна среща. Бяхме отишли с Ермелин да пием чай в хана на Басикур и седнахме в големия салон сред селяните. Имаше доста хора, понеже беше пазарен ден. Беше голяма гълчава, но когато влязоха три лица, двама мъже и една жена, изведнъж: всички млъкнаха.

Единият от мъжете се оказа, че е голям чифликчия. Беше облечен с дълга блуза и имаше весело и засмяно лице, увенчано със съвсем бели коси. Другият беше по-млад, облечен в кадифени дрехи и имаше една такава жълтеникава, суха и злобна физиономия. Тримата носеха досущ като горски разбойници ловджийски пушки през рамо и представете си в тази компания една слабичка млада жена, с тъмно манто, кожено калпаче и слабо, съвършено бледо, но изненадващо със своя финес и деликатност лице.

— Баща, син и снаха — ми прошепна дискретно Ермелин.

— Какво говориш — казвам, — нима това прелестно създание е съпруга на този простак?

— О, и снаха на барон Дьо Горн — отговори тя.

— Този, възрастният човек с тях е барон? — учудих се още повече аз.

— При това потомък на много благородна фамилия, живяла някога в замъка на Басикур. Но той самият винаги е водил живота на обикновен селянин, на страстен ловец, голям пияница и голям скандалджия, който все води разни съдебни дела и е почти разорен материално. Синът Матиас е далеч по-амбициозен и по-малко привързан към земята. Завърши право и беше заминал за Америка, но след време поради недостиг на пари се завърна отново на село. Влюби се после в едно момиче от съседния град (това отсреща) и тя горката, един Господ знае по какви съображения, се е съгласила да се ожени за него… и ето вече пет години живее като отшелница, или по-точно като затворници, в една къщурка недалеч от Маноар-о-Пюи.

— Заедно с бащата и сина ли? — попитах аз.

— Не, бащата живее край селото в един отдалечен чифлик.

— И съпругът Матиас е ревнив, нали?

— Направо като тигър.

— Безпричинно?

— Безпричинно, разбира се, тъй като Натали дьо Горн, която, според мен е най-почтената жена в цялата околност, няма никаква вина, че от няколко месеца един красавец на кон обикаля около къщата. Но всички Дьо Горн са направо бесни.

— Нима и бащата?

— Хубавецът-ездач е правнук на тези, които някога са купили замъка. Оттам идва и омразата на стария. Конникът — Жером Винал, когото лично познавам, е едно много хубаво и много богато момче и се е заклел — така поне старият Горн разправя, когато е пийнал, а това не му се случва рядко — да открадне Натали дьо Горн.

Впрочем, скъпи приятелю, вижте какво се случи по-нататък… Скоро старият Дьо Горн беше вече център на вниманието на една група, която се забавляваше, като го караше да пие все повече и повече и го отрупваше с провокационни въпроси… Изпаднал вече под властта на виното, баронът се провикна с презрение:

— Всичко ще бъде за негова сметка, слушайте какво ви казвам, ще го науча аз този хубавец някой път! Навърта се той около нас, за да закача малката, но ако приближи повечко, ти, Матиас — обърна се той към сина си, — се прицели по-добре и…

Той сграбчи ръката на младата жена и изломоти срещу нея:

— И после, тя знае и сама да се защитава, ако потрябва, нали, Натали! Ти нали не искаш и да знаеш за разни такива галантни господа?

Съвсем смутена от неудобния въпрос, младата жена се изчерви силно, а съпругът й възнегодува:

— Ще бъде по-добре, ако си държиш езика, тате. Има неща, които не се говорят така високо.

— Тези, които засягат честта, се уреждат публично — възрази старият. — За мен честта на рода Дьо Горн е над всичко и няма какво да се церемоня с него заради парижките му маниери.

Старият изведнъж млъкна. Срещу него стоеше някой, който току-що бе влязъл, но момее би бе дочул последните му думи. Беше един едър младеж, облечен в костюм за езда. В ръката си държеше камшик, а енергичното му лице, малко строго, но с красиви очи и открит поглед, се усмихваше подигравателно.

— Жером Винал — прошепна на ухото ми братовчедката.

Младежът не се смути ни най-малко. Съзирайки Натали, той я поздрави много учтиво. В тоя момент Матиас дьо Горн направи крачка напред, но той го изгледа така спокойно, сякаш искаше да каже:

— Е, добре! А после?

Поведението му беше толкова обидно, че двамата Дьо Горн грабнаха пушките си и ги насочиха срещу него. Синът го гледаше особено злобно, но Жером не обърна внимание на заплахата. Изгледа, ги с безразличие и се обърна към гостилничаря:

— Драги Робер, бях дошъл при чичо Васьор, но дюкянчето му е затворено. Не бихте ли се съгласили да му предадете кобура на моя револвер, разпрал се е малко, да го зашие?

Той подаде кожения калъф на стопанина и добави усмихнато:

— Ще задържа револвера, току виж ми потрябвал. Кой знае какво може да се случи…

После младежът извади цигара от сребърната си табакера, запали я и излезе. През прозореца се видя как скочи на коня си и се отдалечи с лек тръс.

— Чистокръвен — каза старият Дьо Горн със завист, и глътна чашка коняк.

Синът му запуши устата с ръка и го принуди да седне. До тях Натали дьо Горн се беше разплакала.

Това е, скъпи приятелю, цялата история. Сам виждате, че не е привлекателна и не заслужава вниманието Ви. В нея няма нищо мистериозно, нищо интересно за вас. Затова не настоявам да се намесите, но много бих искала тази нещастна жена, която, изглежда, е истинска мъченица, да бъде закриляна от някого. Накрая обаче пак ще повторя, нека оставим другите сами да се грижат за себе си, а ние да спрем най-после тези наши, така главоболни опити…

Ла Ронсиер,

Басикур, 14 ноември

…Ортанз Даниел

Ренин дочете писмото, препрочете го още веднъж и реши:

— Всичко върви на добре. Тя иска да спре, понеже вече сме пред седмата авантюра и се страхува, че после, след осмата, която според нашия договор има съвсем специално значение, ще стигнем до края. Тя не иска да участва повече…, макар че й се иска…, за да не проличи, че го желае.

Той отново потри шеговито ръце. Писмото му бе донесло важно доказателство за влиянието, което постепенно и търпеливо бе спечелил над младата жена…

Същата вечер, този ден бе неделя, Ренин се качи на влака и рано сутринта, след като бе пропътувал с файтон два километра по покрития с пухкав бял сняг път, каквото бе разстоянието от малкото градче Помпиня до село Басикур разбра, че пътуването му може да бъде много полезно. Научи, че през нощта били чути три изстрела откъм Маноар-о-Пюи.

— Покровителят на любовта и случайността ми помагат — си каза Ренин. — Изглежда е имало конфликт между съпруга и любовника. Идвам тъкмо навреме.

— Три пушечни изстрела, господин старши. Бога ми — толкова ясно ги чух, както ви виждам — обясняваше един селянин, когото полицаите разпитваха в салона на гостилницата, където Ренин бе току-що влязъл.

— Аз също ги чух — намеси се келнерът от гостилницата. — беше към полунощ. Снегът заваля към девет часа, беше спрял… и изстрелите отекнаха в долината един след друг… бам, бам, бам.

Други петима също свидетелстваха за това. Старшият и хората му нищо не бяха чули, но вече щяха да тръгнат към местопроизшествието, когато неочаквано пристигнаха един слуга от чифлика и една жена, която също каза, че работи при Матиас дьо Горн. Двамата били в отпуск през неделния ден и сега се връщаха от къщата, защото не могли да влязат в нея.

— Портата е затворена, господин стражар. Това се случва за първи път, откакто работя там. Всяка сутрин г-н Матиас още в шест часа сутринта отива и сам я отваря. Всеки ден и зиме, и лете! А сега вече минава осем, а тя е затворена. Виках, тропах, никой не се обажда. Нещо трябва да се е случило, затова идваме при вас.

— Можехте да попитате стария Дьо Горн, бащата, той живее край пътя — забеляза старши-полицаят.

— Боже мой, вярно, но не се сетихме.

— Е, хайде да вървим — реши старшията.

С него тръгнаха още двама полицаи, цяла група селяни и един ключар, които полицаите мобилизираха пътьом. Ренин също се присъедини към групата. На края на селото минаха край двора на стария Дьо Горн. Ренин го позна по описанията на Ортанз в писмата й.

Човечецът кротко впрягаше каруцата ей. Като му съобщиха за случката, той учудено възкликна:

— Три пушечни изстрела ли? Бам, бам, бам? Но, драги мой старши, пушката на Матиас има само две цеви.

— Ами тази затворена врата?

— Понеже спи още дяволът, така е. Снощи беше дошъл тук и двамата изпразнихме цяла бутилка заедно, а може да са били и две, че дори и три… и тази заран си оправя сигурно махмурлука с помощта на Натали.

И яхвайки се върху седалката на превозното си средство — една стара двуколка със закърпен гюрук, той изплющя с камшика и викна на прощаване:

— Довиждане, приятели. Трите ви гърмежа няма да ми попречат да ида на пазар в Помпиня. Довиждане.

Другите продължиха пътя си.

Ренин доближи до старши-полицая, съобщи му името си и се представи:

— Приятел съм на г-ца Ермелин от Ронсиер — каза той — и понеже е твърде рано да я посетя в дома й, бих желал да ми разрешите да обиколя с вас имението. Г-ца Ермелин дружи с г-жа Дьо Горн и ще бъда доволен да я успокоя за слуховете, тъй като, надявам се, нищо лошо не се е случило, нали?

— Ако е имало нещо — отговори старши-стражарят, — ще го прочетем като на карта, понеже има сняг.

Беше млад човек и на вид симпатичен, интелигентен и сръчен. Той веднага забеляза следите от стъпки, които Матиас беше оставил вечерта, когато се е връщал у дома си. Тези следи скоро се смесиха с други, които вървяха в противоположна посока — стъпките на слугата и жената. Скоро групата от полицаите, селяните, ключаря и Ренин стигна до стените на имението. Ключарят лесно отключи вратата.

От нея нататък вече имаше само една следа по снега — тази на Матиас. Личеше, че синът трябва наистина да е бил добра компания на баща си в пиенето. Линията на стъпките му криволичеше, а на някои места бе направо начупена.

Двеста метра по-нататък се извисяваше жилището, наречено Маноар-о-Пюи. Главната му врата беше широко отворена.

— Да влезем — каза старши-полицаят.

Но щом премина прага, измърмори:

— Ох! Ох! Старият Дьо Горн май направи голяма грешка, като не дойде. Тук са се били.

Големият салон на къщата бе в хаотичен безпорядък. Два стола бяха счупени, масата обърната, парчетата от порцелан и чаши доказваха, че борбата е била ожесточена. Големият часовник, който също беше бутнат от стената, показваше 11 часа и 12 минути.

Момичето от чифлика ги заведе на първия етаж. Нямаше никой — нито Матиас, нито жена му, но вратата на стаята беше разбита с чук, който се търкаляше до кревата. Ренин и старшията влязоха в салона. Той бе свързан с кухнята посредством коридорче, което водеше до задния изход, към овощната градина. В края на градината имаше кладенец, и от прага на кухнята чак до него снегът беше така изметен, сякаш бяха влачили нещо голямо и тежко. Около кладенеца стъпките се увеличаваха и смесваха, което показваше, че тук борбата се е повторила. Старши-полицаят откри стъпките на Матиас, а редом с тях други нови, по-фини и по-елегантни. Тридесетина метра по-нататък намериха револвер система „Браунинг“. Един от селяните заяви, че много прилича на револвера, който наскоро Жером Винал бе извадил в гостилницата. Полицаят бързо провери барабана му: три от патроните бяха изстреляни.

Постепенно драмата в най-общи линии се обрисуваше. Полицаят бе заповядал всички да стоят настрана, за да не се повредят следите. После, след като зададе няколко въпроса на момичето, приближи до Ренин и каза:

— Случаят изглежда съвсем ясен. Ренин го хвана за ръката:

— Нека говорим направо, без заобикалки, г-н старши-полицай. Аз, тъй като съм във връзка с г-ца Ермелин, която е приятелка на Жером Винал, а познава и г-жа Дьо Горн, съм запознат достатъчно добре със случая. Предполагате ли, че…

— О, не бих желал да предполагам каквото и да било — прекъсна го полицаят. — Установих само, че вчера някой е идвал тук.

— Но откъде е влязъл? Единствените следи, които водят към къщата, са тези на г-н Матиас дьо Горн.

— Следователно другото лице, чиито крака са били обути в много елегантни обувки, е оставило следите си, още преди да завали снегът, т.е. преди девет часа.

— При това положение той сигурно се е крил в някой ъгъл на залата, дебнейки завръщането на г-н Дьо Горн, който се е прибрал, когато снеговалежът вече е бил спрял.

— Точно така. С влизането на Матиас лицето е скочило върху него. Започнала е борба. Матиас е успял да избяга през кухнята. Лицето го е преследвало чак до кладенеца и е стреляло три пъти.

— И къде е трупът?

— В кладенеца, разбира се. Ренин запротестира:

— О! О! Много бързате!

— Така е, господине, върху снега е записана цялата история и той ни я разказва много ясно: след борбата и трите изстрела чифликът е бил напуснат само от един. Следите от стъпките говорят, че това не е бил Матиас дьо Горн. Тогава къде е той?

— Но, тогава не можем… ли да проверим този кладенец?

— Уви, не, господине, дъното му е толкова дълбоко, че е недостъпно. С това е известен в цялата околност и от него идва и името на тази къща.

— Значи, вие наистина вярвате, че…

— Повтарям. След падането на снега тук е дошъл само един човек — Матиас, и само един е излязъл — чужденецът.

— Ами г-жа Дьо Горн? И тя ли е убита и хвърлена в кладенеца като съпруга й?

— Не. Тя е отвлечена.

— Отвлечена ли?

— Спомнете си как вратата на нейната стая е разбита с чук…

— Но, господин старши-полицай, нали сам казахте, че само един човек е напуснал къщата — чужденецът.

— Наведете се и разгледайте внимателно стъпките на този човек. Виждате колко са дълбоки и как достигат чак до земята. Това са стъпките на човек, който е носил тежък товар. Носил е г-жа Дьо Горн.

— Значи, от тази страна на оградата има изход?

— Да, една малка вратичка, ключът от която е винаги в Матиас дьо Горн. Той му е бил отнет.

— А накъде води този изход?

— Към полето и после към път, който след 1200 метра пресича главното шосе… И знаете ли къде?

— Не.

— До самия ъгъл на замъка Басикур.

— Замъка на Жером Винал! Ренин промърмори през зъби:

— Ха! Положението става сериозно. Ако следата продължи до замъка, всичко е ясно.

Тръгнаха след нея.

Следата наистина продължаваше до замъка. Снегът край оградата беше изметен, но те намериха друга следа, оставена от две колелета на кола, която бе напуснала селото.

Полицаят позвъни. Портиерът, който бе измел вече и главната алея, пристигна с метла в ръка. На въпросите, които му зададоха, отговори, че Жером Винал е заминал рано сутринта, още преди другите да станат. Впрегнал бил колата си сам.

— В такъв случай — каза Ренин, когато останаха насаме с полицая — трябва само да проследим колата.

— Безполезно е — отговори старши-полицаят. — Качили са се на влака.

— На гара Помпиня, откъдето идвам? Но тогава те биха минали през селото…

За това именно са тръгнали в друга посока — към по-голямата гара, на която спират и бързите влакове. Ще се обадя по телефона и тъй като преди единадесет часа няма никакъв влак, станцията ще бъде поставена под наблюдение.

— Вярвам, че сте на прав път, господин старши-полицай — каза Ренин, — и ви поздравявам за начина, по който водихте разследването.

Двамата се разделиха.

Ренин тръгна да се обади на Ортанз Даниел във вилата в Ронсиер, но после размисли и промени решението си — предпочете да не я вижда, преди нещата да вземат по-благоприятен обрат. Затова се върна в гостилницата в селото и й изпрати кратко писмо със следното съдържание:

„Мила приятелко,

Прочитайки писмото Ви, съобразих, че, водена от благородни чувства, вие желаете да покровителствате сърдечните връзки между Жером и Натали. Но всичко ни кара да вярваме, че този господин и тази дама, без да се посъветват със своята закрилница, са избягали, след като са хвърлили Матиас дьо Горн в един кладенец.

Извинете ме, че не ви посетих веднага, но тази афера е дяволски объркана и във ваше присъствие няма да бъда достатъчно спокоен, за да я обмисля добре.“

Беше десет и половина часа и Ренин тръгна да се поразходи из полето. Вървеше с кръстосани на гърба ръце и без дори да поглежда към красивите пейзажи на побелялата от снега местност. Когато се върна, за да обядва, бе все така замислен и не обръщаше никакво внимание на приказките на останалите посетители, които продължаваха да коментират случая.

После се качи в стаята си и вече беше заспал дълбоко, когато го събуди настойчиво чукане на вратата. Стана и отвори.

— Вие? — възкликна изненадано Ренин.

Двамата с Ортанз се гледаха известно време мълчаливо, стискайки само ръцете си, сякаш нищо друго не ги интересуваше и не бе в състояние да смути радостта им от срещата. Най-после той попита:

— Трябваше ли да дойда?

— Да — каза радостно тя. — Да… очаквах Ви…

— Може би щеше да е по-добре, ако ме бяхте извикали по-рано, вместо да чакате… Събитията не са ни чакали и не зная какво ще сполети Жером Винал и Натали дьо Горн.

— Какво, какво? Нима още не знаете? — запита бързо тя.

— Какво да зная?

— Те са арестувани. Искали да се качат на бързия влак…

Ренин забеляза:

— Арестувани ли… Така не се арестува. Най-напред ще ги разпитат, което полицията сигурно прави в този момент. Правосъдието най-напред разследва. Къде са сега?

— В замъка. И понеже са невинни… Нали не допускате, както и аз, че могат да бъдат виновни?

Той отговори:

— Не допускам нищо, скъпа приятелко, но трябва да ви кажа, че всичко е против Тях… С изключение на един факт, а той е, че всичко е прекалено против тях. Не е нормално да има чак толкова доказателства. Но като оставим това настрана, все още няма нищо друго по случая освен неясноти и противоречия.

— Но тогава?

— Тогава съм много затруднен.

— Но нямате ли поне някакъв план?

— До този момент не. Е, ако можех да видя Жером Винал и Натали дьо Горн и да ги изслушам, за да узная какво са казали, за да се защитят! Но вие разбирате, че няма да ми позволят нито да ги разпитвам, нито да присъствам на техния разпит. При това всичко сигурно вече е привършено.

— Привършено е в замъка — каза тя, — но ще продължи в къщата.

— Ще ги водят в къщата ли? — запита той нетърпеливо.

— Да… според думите на един от двамата шофьори, които докараха автомобилите на следователите.

— Охо, но в такъв случай всичко се нарежда — възкликна Ренин. — Ще ходят в къщата! Но ние трябва да бъдем тогава още преди тях, в първите ложи. Ще чуем и видим всичко. Понякога ми е достатъчна само една дума, промяна в интонацията, едно намигване, за да открия, някакво малко указание, което ми липсва. Тогава ще можем да се надяваме. Да вървим, мила приятелко.

Ренин я преведе по прекия път, по който беше минал сутринта и който свършваше пред вратата, която ключарят бе отворил. Полицаите, оставени за охрана на къщата, бяха утъпкали в снега една успоредна на следите пътека и друга около самата къща. Случайността позволи на Ренин и Ортанз да се доближат незабелязано и промъкнат през един страничен прозорец в коридора до задната стълба. Няколко стъпала по-нагоре имаше малка стаичка, осветявана чрез малко елипсовидно прозорче от голямата зала на партера. Още при сутрешното си посещение Ренин бе забелязал, че откъм вътрешната му страна то беше покрито с парче плат. Дръпна перденцето и изряза едно от стъклата.

Само няколко минути по-късно от другата страна на къщата се чу гълчава, която постепенно ставаше все по-ясна. Двамата видяха, как в залата нахлуват хора. Няколко души веднага се качиха на първия етаж, а старши-полицаят остана с един млад мъж, комуто виждаха само високия силует.

— Жером Винал! — прошепна Ортанз.

— Да — потвърди Ренин. — Най-напред ще разпитат г-жа Дьо Горн, горе в нейната стая.

След около четвърт час тези, които се бяха изкачили на първия етаж, слязоха. Бяха: заместник-прокурорът, съдебният следовател, един полицейски началник и двама агенти. Доведоха и г-жа Дьо Горн и следователят помоли Жером Винал да се приближи.

Лицето на Жером бе точно такова, каквото го беше описала в писмото си Ортанз — лице на енергичен мъж. Изглеждаше съвсем спокоен, решителен и личеше силната му воля. Натали бе съвсем мъничка на ръст, погледът й бе донякъде смутен, но въпреки това изражението й като цяло бе спокойно и сигурно.

Следователят, хвърляйки поглед върху царящия в помещението безпорядък и следите от борба, я покани да седне и се обърна към Жером.

— Господине, досега ви задавах малко въпроси, преди всичко поради желанието ми да ви покажа при предварителното следствие сериозните причини, поради които бях принуден да ви помоля да прекратите пътуването си и се върнете заедно с г-жа Дьо Горн тук. Сега имате възможност да отхвърлите тежките обвинения, които ви заплашват, но аз ви моля да ми съобщите цялата истина.

— Господин следовател — отговори Жером, — обвиненията, които ми се приписват, въобще не ме смущават. Истината, която търсите, ще се разкрие и ще бъде по-силна от всички неистини, насочени против мен от играта на случайността.

— Ние сме тук именно за да установим истината, господине.

— Ето я тогава.

Той замълча за миг, за да се съсредоточи, и заразказва с ясен глас:

— Обичам безкрайно г-жа Дьо Горн — от първия миг, когато я срещнах. Но колкото голяма и буйна да е тази моя любов, над нея винаги се е извисявала грижата ми за нейното щастие. Обичам я, но още повече я уважавам. Тя сигурно ви го е казала, но аз го повтарям: г-жа Дьо Горн и аз разговаряхме за първи път тази нощ.

Той продължи с по-нисък тон:

— Уважавам я още повече и заради това, че е нещастна. Всички знаят, че нейният живот е едно постоянно наказание. Съпругът й я измъчва с жестока злоба и невиждана ревност. Разпитайте слугите и те ще ви опишат Голготата на Натали дьо Горн, боя, издевателствата и обидите, които понася и трябва постоянно да преглъща. Именно на това исках да сложа край, използувайки правото си да помогна, което има всеки човек, когато вижда големи нещастия и несправедливост. Три пъти предупреждавах стария Дьо Горн и го молих да се намеси, но и в него открих същата непреодолима омраза към нея. Тогава реших да действам открито. С това намерение направих снощи първата постъпка пред Матиас дьо Горн… малко некоректна, но която според мен трябваше да успее, като имах предвид неговата личност. Кълна се, господин следователю, че не съм имал никакво друго намерение, освен да поговоря с Матиас дьо Горн. Познавайки някои подробности от живота му, сметнах, че мога да му повлияя по ефикасен начин и реших да се опитам да се възползвам от това преимущество, за да постигна целта си. Ако събитията се развиха по друг начин, не аз съм виновен за това. Знаех предварително, че слугите ги няма. Отвори ми сам.

— Господине — прекъсна го следователят, — вие твърдите същото, което преди малко каза и г-жа Дьо Горн, изнасяте факт, който противоречи на истината. Матиас дьо Горн се е прибрал вчера към 11 часа вечерта. За това има не едно, а две явни доказателства: показанията на неговия баща и следите от стъпките му по снега, който е валял от 9 и четвърт до 11 часа.

— Господин следовател — възрази Жером Винал, без да обръща внимание на неблагоприятния за него ефект от упорството му. — Разказвам събитията така, както наистина са се случили, а не така, както могат да бъдат разказани от някого. Продължавам. Този часовник показваше точно девет часа без десет минути, когато влязох в тази зала. Опасявайки се да не го нападна, г-н Дьо Горн беше взел пушката си. За да го успокоя, поставих револвера си на масата, далеч от мен, така че да му е ясно, че не мога да го взема, и седнах.

— Господине, искам да говоря с вас, му казах. Моля да ме изслушате.

Той нито мръдна, нито отговори — не произнесе дори и сричка, така че говорех само аз. Казах няколко изречения, така както предварително ги бях обмислил:

— Господине, от доста месеци проучвам подробно финансовото ви положение и зная, че всичките ви земи са ипотекирани. Подписали сте полици, падежите на които наближават и нямате никаква материална възможност да ги посрещнете. От баща си не можете да очаквате никаква подкрепа, тъй като и неговото положение е същото. Следователно, вие сте обречен. Аз идвам да ви спася.

Той ме изгледа и седна, което показваше, че моите думи му харесват. Тогава извадих от джоба си пачка банкноти, която поставих срещу него, и продължих:

— Тук има шестдесет хиляди франка, господине, с които искам да купя имението ви Маноар-о-Пюи с всичките му сгради. Ипотечните ви задължения ще поема също аз. Това е сума, два пъти по-голяма от истинската му стойност.

Видях, че очите му блеснаха. Той прошепна само:

— Какви са условията?

— Едно единствено: да заминете за Америка.

— Господин следовател, след това спорихме цели два часа. Но не че предложението ми го обиди, аз го познавах добре. Той просто искаше повече. Пазареше се дълго, като същевременно най-внимателно избягваше да произнесе името на г-жа Дьо Горн, за която аз също не правех каквито и да било намеци. Ако някой ни гледаше в този миг отстрани, щеше да сметне, че сме просто търговци, които търсят начин да се споразумеят за някаква стока, а не за съдбата и щастието на една жена. Най-после, уморен от тия пазарлъци, се съгласих на компромис. Постигнахме споразумение, което поисках веднага да оформим. Разменихме си два документа. С първия той потвърждаваше, че ми продава имота си Маноар-о-Пюи срещу получената сума, а с другия, който той веднага прибра в джоба си, аз се задължавах да му изпратя в Америка още 60 000 франка в деня, в който г-жа Дьо Горн получи развод. С това нещата приключиха.

Сигурен съм, че в този момент той беше доволен и вече не ме смяташе за враг и съперник, а за човек, който му прави услуга. Това се чувстваше и от любезността, която прояви, давайки ми ключа от малката врата към полето, за да си ида у дома по прекия път. За нещастие, докато взимах шапката си и си обличах палтото, направих грешка, която се оказа фатална. Оставих документа за продажбата, подписан от него, върху масата. За миг Матиас дьо Горн схвана облагите, които може да извлече от небрежността ми — като го вземе обратно, той можеше едновременно да запази имота си, да задържи жена си… и да присвои парите. Грабна изведнъж писмото, удари ме по главата и ме хвана с две ръце за гърлото. Но сметката му излезе крива — аз съм по-силен от него и след доста ожесточена борба, която обаче не продължи дълго, аз го повалих и вързах с едно въже, което ми попадна под ръка.

Господин следовател, ако решението на съперника ми беше неочаквано, моето пък бе много бързо. Тъй като всъщност той бе приел условията ми, аз просто го заставих да изпълни задължението си поне в рамките, в които бях заинтересован. Изкачих се с няколко скока на първия етаж. Не се съмнявах, че г-жа Дьо Горн е там и че е чула шума от нашия спор. С помощта на джобното си фенерче огледах трите стаи — нямаше никой. Четвъртата беше заключена. Почуках. Не последва никакъв отговор. Но аз бях в такова състояние, че никаква пречка не можеше да ме спре. Бях видял в една от стаите един чук, взех го и разбих вратата.

Натали дьо Горн беше там, просната на земята в безсъзнание. Взех я на ръце, слязох, дори минах през кухнята. Едва сега видях, че навън е навалял сняг. Разбрах, че следите ми ще се отпечатат върху него, но това не ме интересуваше. Да не би да бягах от Матиас дьо Горн? Та той бе получил 60 000 франка и притежаваше документ, с който се задължавах да му броя още толкова в деня на развода. Сега беше станал пак собственик и на имота си, който ми продаде. Трябваше да е доволен, че ми оставя само Натали дьо Горн. Не променях нищо от уговореното, бях взел единствено най-ценния за мен залог и го отнасях със себе си. За Матиас дьо Горн вече не мислех, страхувах се единствено от реакциите на Натали, когато дойде на себе си. Мислех си, какво ще каже тя — дали няма да се почувства отново пленница?

За щастие не бях упрекнат ни най-малко, господин следовател. Може би и г-жа Дьо Горн ви е съобщила това. Любовта има свойството да предизвиква любов. Същата нощ, когато бяхме вече у дома, тя ми разкри чувствата си. Тя ме обичаше, както и аз я обичах.

Съдбата ни бе обвързала вече и двама заминахме в 5 часа сутринта…, като въобще не допускахме, че ще имаме сметки с правосъдието.

Жером свърши разказа си. Разказа всичко това гладко, като нещо научено наизуст, в което нищо не може да се измени.

От мястото, където се бяха прикрили Ренин и Ортанз, се чуваше всичко. Двамата не бяха пропуснали нито дума. Младата жена прошепна:

— Всичко това е напълно възможно и съвсем логично.

— Да чуем и възраженията — каза Ренин. — Те са опасни. Особено едно…

Долу разпитът започна отново и следователят го формулира веднага:

— А къде е г-н Дьо Горн?

— Матиас дьо Горн? — понита Жером.

— Да. Вие ми разказахте с голяма убедителност поредица от факти, които съм напълно готов да допусна, но за съжаление, забравяте един въпрос от решаващо значение: какво е станало с г-н Матиас дьо Горн? Вие сте го оставили вързан в тази стая, а тази сутрин той вече не е бил в нея.

— Но това е съвсем ясно, господин следовател. Накрая Матиас дьо Горн се е примирил с договореното и си е тръгнал оттук.

— Но накъде?

— Несъмнено по пътя, който води към баща му.

— Къде са тогава следите от стъпките му? Тази снежна покривка, която ни заобикаля, е безпристрастен свидетел. След двубоя вашите следи се виждат, но защо не се виждат неговите? Той е влязъл в къщата, но не е излизал от нея. Къде е сега? Няма нито следа от него. Или може би… — Следователят понижи гласа си: … или по-точно… има само няколко следи по пътя за кладенеца…, няколко следи, които сочат, че решителната борба е била там… И след това вече нищо… съвсем нищо.

Жером повдигна рамене:

— Вече ми съобщихте за това, господин следовател, и това е обвинение за убийство срещу мен. На такъв въпрос не желая да отговарям.

— Но обяснете тогава факта, как така вашият револвер е намерен на двадесет метра от кладенеца?

— И на този въпрос не желая да отговарям.

— И върху странното съвпадение на тези три изстрела, чути през нощта, с липсата на три патрона в барабана на вашия револвер?

— Не, господин следователю, не е имало, както вие вярвате, никаква решителна борба край кладенеца, понеже аз оставих г-н Дьо Горн в тази стая, където остана и револверът ми. От друга страна, ако са били чути изстрели, вероятно куршумите са изстреляни от него.

— Значи това, според вас, са случайни съвпадения, така ли?

— Правосъдието трябва само да ги обясни. Моето единствено задължение е да говоря истината и вие нямате право да изисквате от мен нещо повече.

— Ами ако тази истина противоречи на известни факти?

— Това може само да показва, че фактите са неточни, господин следовател.

— Нека бъде така. Но до деня, в който правосъдието ще може да ги съпостави с вашите твърдения, служебният ми дълг налага — навярно ще ме разберете, да ви държа на разположение на следствените власти.

— И г-жа Дьо Горн ли? — попита Жером с мъка.

Следователят не отговори. Той размени няколко думи с полицейския началник, после заповяда на един от агентите да докара автомобила му по-близо и едва тогава се обърна към Натали.

— Госпожо, вие чухте показанията на г-н Винал. Те съответстват напълно на вашите. Г-н Винал твърди, че вие сте били в безсъзнание, когато ви е отнесъл. Но искам да ви попитам, дали това безсъзнание е продължило през всичкото това време?

Хладнокръвието на Жером, изглежда, бе затвърдило увереността на младата жена.

— Свестих се чак в замъка, господине — отговори, без да се замисля тя.

— Но това е твърде необикновено. Не чухте ли поне трите изстрела, които почти цялото село е чуло?

— Не съм ги чула.

— И нищо ли не видяхте от това, което се е случило недалеч от кладенеца?

— Там не се е случило нищо, нали Жером Винал ви го каза.

— Тогава, къде е мъжът Ви?

— Не зная.

— Вижте какво, госпожо, вие сте длъжна да помагате на властите и да споделите с нас дори и своите съмнения. Не подозирате ли, че може да е станало някакво нещастие? Имайки предвид, че съпругът ви и баща му са пийнали малко повече, не мислите ли, че той може да е загубил равновесие и да е паднал в кладенеца.

— Когато мъжът ми се прибра, след като беше ходил при баща си, той беше съвършено трезвен.

— Баща му твърди обратното. Двамата са били изпили две-три бутилки вино.

— Баща му се лъже.

— Но снегът не се лъже, госпожо — натърти следователят вече нервирай. — Следите от стъпките му лъкатушат.

— Мъжът ми се прибра в осем и половина часа, преди да завали снегът.

Следователят удари с юмрук по масата.

— Но вие прекалявате, госпожо. Говорите против очевидните факти!… Тази снежна покривка е безпристрастна!… Да противоречите на това, което не може да бъде проверено, разбирам, но тези стъпки в снега и сега съществуват…

Следователят направи усилия и сдържа гнева си. Автомобилът вече бе пристигнал под прозорците. Вземайки бързо решение, той каза на Натали:

— Бъдете така добра, госпожо, да бъдете на разположение на правосъдието и да не напускате тази къща…

И той даде знак на старши-полицаят да отведе Жером Винал в автомобила.

Каузата на двамата влюбени беше загубена. Едва събрали се, те трябваше да се разделят и се защитават далече един от друг, срещу най-тежки обвинения.

Жером пристъпи към Натали, двамата се гледаха скръбно, после той се поклони пред нея и тръгна към изхода, следван от старши-полииая.

— Стой! — извика един глас… — Кръгом, господин старши-полицай. Жером Винал, не мърдай от мястото си!

Следователят смаяно погледна нагоре. Същото направиха и останалите. Гласът идваше някъде отгоре. После кръглото прозорче се отвори и от него се показа Ренин, който жестикулираше възбудено:

— Искам да ме изслушате, господа!… Ще направя важни забележки… И особено важно е едно, относно лъкатушенето на следите… Отговорът на въпросите ви се крие в него! Матиас не е пил… Матиас не е пил…

Ренин бе промушил вече краката си през прозореца и като се обърна към смаяната Ортанз, която искаше да го задържи, каза:

— Чакайте ме тук, мила приятелко. Няма причини, поради които да ви безпокоят.

После се плъзна през отвора и скочи в залата. Следователят бе озадачен.

— Но, за Бога, господине, какво правите тук и кой сте вие?

Изтупвайки запрашените си дрехи, Ренин заговори:

— Извинете ме, господин следовател. Трябваше, разбира се, да вляза оттам, откъдето влизат всички. Но бързах твърде много, освен това мисля, че ако бях влязъл през вратата, вместо да падна от тавана, думите ми нямаше да произведат необходимия ефект.

Следователят приближи ядосан.

— И така, кой все пак сте вие?

— Принц Ренин, господине. Следих тази сутрин дознанието на старши-полицая. Нали, господин старши? Оттогава събирам сведения и наблюдавам всичко свързано със случая, и понеже исках да присъствам на разпитите, скрих се там горе, в една изолирана стаичка.

— Вие сте били там! Посмели сте да постъпите така?

— Когато иска да изясни истината, човек трябва да прояви понякога, хм-м, и такава смелост. Ако не бях се скрил там, не бих се добрал до един дребен факт, който много ми липсваше. Не бих могъл да узная, че Матиас дьо Горн е бил съвсем трезвен. А в това именно е ключът към загадката. Който знае това, може да научи и истината.

Следователят изпадна донякъде в смешно положение. Сам не се бе погрижил да вземе всички необходими предохранителни мерки, за да запази следствената тайна, и сега му бе неудобно да действа безкомпромисно срещу този, който се бе възползвал от това и се бе вмъкнал с хитрост в къщата. Затова само подкани:

— Е, добре, нека свършим тогава с това. Какво искате?

— Само да ме изслушате.

— За какво?

— За установяване на невинността на г-н Винал и г-жа Дьо Горн.

Ренин бе толкова спокоен и изглеждаше, както винаги в такива моменти, леко надменен, което показваше на Ортанз, че развръзката на драмата наистина зависеше от него. И тя потрепери от радост, понеже разбра, че двамата й приятели са спасени.

— О, той го направи — помисли си тя. — Бях го помолила да закриля тази млада жена и я спаси. И той го направи.

Жером и Натали сигурно бяха почувствали същото, защото се бяха приближили един към друг. Сякаш този непознат, паднал от небето, им бе разрешил да се уловят за ръцете.

Следователят повдигна рамене:

— Невинността им следствието трябва да установи самостоятелно, господине. Когато му дойде времето, ще бъдете призован.

— По-добре е това да стане веднага! Всяко закъснение може да има лоши последствия.

— Но сега бързаме, господине.

— Две-три минути ще ми бъдат достатъчни.

— Смятате да разясните една подобна история само за две-три минути?

— Не повече.

— Нима я познавате толкова добре?

— Вече да. Обмислям я още от сутринта.

Следователят схвана, че човекът, който стои пред него, е от тези хора, които не биха го оставили на мира, докато не постигнат своето, и се примири. Все още с недоволен тон, той попита:

— Вашите наблюдения ще ни помогнат ли да установим мястото, където се намира сега г-н Матиас дьо Горн?

Ренин погледна часовника си и отговори:

— Вече е в Париж, господин следовател.

— В Париж ли? Искате да кажете, че е жив?

— Не само жив, но и в отлично здраве и дори настроение.

— Това ме радва. Но какво означават тогава, тези стъпки около кладенеца, револвера, тези три изстрела?

— Чисто и просто опит следствието да бъде въведено в заблуда, господин следовател.

— О! И от страна на кого?

— От самия Матиас дьо Горн.

— Странно. И с каква цел?

— С цел да се представи за убит и така да комбинира нещата, че г-н Винал да бъде обявен за виновен по това убийство.

— Предположението е остроумно — подхвърли следователят с ирония. — Какво мислите по този въпрос, господин Винал?

Жером отговори:

— Това е хипотеза, по която и аз размишлявах, господин следовател. Възможно е след борбата ни и след като аз си тръгнах, Матиас дьо Горн да е скроил нов план, тъй като е бил озлобен и е искал вече и да отмъщава. Той обичаше и същевременно мразеше жена си и няма нищо чудно да е търсил отмъщение.

— Отмъщението, което ще му струва скъпо, според собствените ви показания, господине. Защото Матиас дьо Горн иначе е трябвало да получи още 60 000 франка. Нима би се отказал така лесно от подобна сума само в името на отмъщението?

— Тази сума, господин следовател, той ще я получи в такъв случай от друго място. Когато изучавах финансовото положение на семейство Дьо Горн, узнах, че бащата и синът са си направили взаимна осигуровка — живот. Ако единият от двамата умре, другият ще получи сумата. Щом синът е умрял или го признаят за такъв, бащата ще получи застраховката и ще го обезщети тайно.

— Значи — засмя се следователят, — смятате, че г-н Дьо Горн е съучастник на сина си в тази нагласена афера.

Сега вече се намеси и Ренин.

— Точно така е, господин следовател. Бащата и синът са се споразумели.

— Искате да кажете, че ще намерим сина при бащата?

— Бихме го намерили там през нощта.

— А сега къде е, според вас?

— Взел е влака за Париж от Помпиня.

— Предполагате ли или сте сигурен?

— Сигурен съм.

— А доказателствата?

Следователят махна нетърпеливо с ръка, без да дочака отговор на въпроса си. Смятайки, че вече е проявил достатъчно добра воля и че всяко търпение има граници, той прекрати показанията.

— Вашата версия не е подкрепена с абсолютно никакви доказателства — повтори той, взимайки шапката си. — При това нищо от казаното от вас не може да опровергае, дори отчасти, показанията на този незаинтересован свидетел — снега. За да отиде при баща си, Матиас дьо Горн е трябвало да излезе оттук? Откъде е минал?

— Боже мой, но нали г-н Винал ви го каза, минал е по пътя, който отива оттук до баща му.

— Върху снега няма следи, господине.

— Как да няма?

— Е, има, но те показват, че е дошъл оттам, а не е излязъл от къщата.

— Все едно.

— Как така?

— Но, разбира се. Не се върви към дадена цел само по един начин.

— А по какъв друг може да се върви, моля?

— Заднешком. Като се отстъпва, господин следовател. Тези няколко думи, произнесени от Ренин спокойно, но с ясен глас и интонация, която отделяше сричките една от друга, накара всички да млъкнат. Изведнъж всички разбраха колко голямо е значението им. Понеже това прозрение обясняваше истината и хвърляше светлина към непроницаемата доскоро загадка, и то с помощта на един най-обикновен факт.

Ренин тръгна заднешком към прозорците, обяснявайки:

— Ако искам да отида до прозореца, бих могъл, естествено, да вървя направо, но нищо не ми пречи и да се обърна и да отида до него гърбом, ето така. И в двата случая целта се достига. И какъв е изводът от това — повиши глас той. — В осем и половина, още преди да се стъмни, г-н Дьо Горн се е върнал в къщи от дома на баща си, без да оставя следи, понеже снегът не е бил още паднал. В девет часа без десет минути е пристигнал и г-н Винал, също без да остави каквито и да било следи. Следват обясненията между двамата мъже. От началото на пазарлъка до свиването, при което Матиас дьо Горн е победен — минават три часа. После г-н Винал си тръгва, носейки г-жа Дьо Горн. През това време Матиас дьо Горн вързан, набит и побеснял, е обзет от лудо желание за отмъщение. И му идва идеята да използва хитро снега като доказателство срещу своя враг. Същият този сняг, който сега наистина е център на вниманието на следствените власти! И той организира това свое мнимо убийство, по-точно създава външните доказателства, че има такова, и че тялото му е хвърлено в кладенеца. После тръгва заднешком, стъпка по стъпка към дома на баща си, изписвайки по снега своето идване вместо напускането на къщата. Достатъчно ясно ли се изразявам, господин следовател? Изписвайки върху бялата страница на снега своето идване, когато всъщност е напускал дома си!

Следователят бе престанал да нервничи. Този неизвестен и оригинален човек изведнъж му се видя личност, напълно достойна за внимание, с която не подобава да се подиграва.

И вече с променен тон запита:

— А как е напуснал след това и дома на баща си?

— Много просто, с кола.

— И кой е карал колата?

— Баща му.

— Но откъде знаете всичко това?

— Тази сутрин заедно със старши-полицаят видяхме колата и говорихме с бащата. Той, уж както винаги, отиваше на пазар. Синът е бил легнал под платнището. После е взел влака от гара Помпиня и сега е вече в Париж.

Според обещанието му обясненията на Ренин продължиха едва пет минути. Подкрепяше ги само логика и правдоподобност. Но от обърканата мистерия, в която толкова дълго се лутаха, не остана нищо. Мъглата се разсея и истината се очерта в цялата и яснота. Г-жа Дьо Горн хълцаше от радост. Развълнуваният Жером Винал се чудеше как да благодари на този гениален, както му се струваше, човек, който като с магическа пръчка промени хода на събитията.

— Да прегледаме заедно тези следи, г-н следовател — предложи Ренин. — Грешката, която направихме тази сутрин със старши-полицая, е, че се занимахме повече със следите на мнимия убиец и пренебрегнахме напълно тези на Матиас дьо Горн. А именно чрез тях може да бъде разплетен възелът на цялата тази мистерия.

Двамата излязоха навън и се приближиха до следите. Нямаше нужда да ги изследват кой знае колко дълго, за да установят, че повечето от стъпките бяха на левия крак, колебливи, различни една от друга и твърде вдлъбнати откъм токовете.

— Неизбежно при леваците — отбеляза Ренин. — Матиас дьо Горн е трябвало да направи доста повече репетиции, за да може да изравни походката си напред с тази назад. Сигурно и двамата с баща си са почувствали това, особено при криволиците, които могат да се видят, и затова бащата Дьо Горн е имал грижата да предупреди старши-полицая, че синът му предишната вечер е бил доста пиян.

— Отхвърлянето на тази лъжа ме подсети веднага — продължи Ренин. — Когато г-жа Дьо Горн потвърди, че съпругът й не е бил пиян, се замислих за стъпките в снега и се досетих.

Следователят, убедил се най-сетне в тази аргументация, се разсмя.

— Е, сега не ни остава нищо друго, освен да пуснем агенти по следите на фалшивия мъртвец.

— На какво основание, господин следовател? — напомни Ренин. — Матиас дьо Горн не е извършил никакво престъпление. Просто се е поразходил около един кладенец, стрелял е три пъти във въздуха и е захвърлил един чужд револвер в снега. После отишъл при баща си, като вървял гърбом. Във всичко това няма нищо наказуемо. Какви могат да бъдат претенциите към него? Може би парите, 60 000 франка? Но предполагам, че г-н Винал едва ли има намерение да направи оплакване?

— Разбира се, че нямам — заяви веднага Жером.

— Тогава какво, осигуровката-живот в полза на преживелия? Но докато бащата не я поиска, престъпление още няма. И би ме учудило много, ако го направи. Впрочем, я вижте, старият вече идва. Няма да мине много време и ще узнаем и това.

Действително, старият Дьо Горн бързаше към тях. Веселата му физиономия правеше отчаяни опити да изрази тъга и гняв.

— Синът ми го няма. Изглежда, този тук го е убил… Моят нещастен Матиас е мъртъв! Ах, този разбойник Винал — той е убиецът му!

И той се закани с юмрук на Жером. Следователят веднага го попита:

— Само една дума, г-н Дьо Горн. Имате ли намерение да предявите искания по застраховката-живот, каквато е имал синът Ви?

— Разбира се — отговори старият, — въпреки че ми е така мъчно за него…

— А знаете ли, че синът ви не е мъртъв. Говори се дори, че вие сте съучастник в дребните му хитрувания и сам сте го бутнали под платнището на колата и сте го откарали до гарата?

Смаян, този простоват, общо взето, човек, плю на земята и вдигна ръка, сякаш имаше намерение да се кълне, но после, оставайки за миг неподвижен и замислен, изведнъж се отказа от намерението си и се ухили:

— Бедният Матиас! Значи той е искал да се изкара мъртъв? Колко долна постъпка? И си е мислел, че аз ще поискам да получа застраховката и да му я дам? Мислел си е негодникът, че аз бих могъл да падна толкова ниско!… О, той значи, не ме познава.

И без да спре да приказва, г-н баронът се обърна и си замина. Но отдалечавайки се, не пропусна да стъпи с големите си ботуши върху уличаващите сина му следи.

Ренин се обърна и закрачи обратно към къщата. Искаше да успокои и зарадва най-после Ортанз, но младата жена не бе вече там.

Потърси я у братовчедката й Ермилин и научи, че е там. Но Ортанз бе помолила да му съобщят, че се извинява много, но е страшно уморена и сега трябва непременно да си почине.

— Отлично, всичко отива на добре, оправят се нещата — усмихна се Ренин. — Щом ме отбягва, значи не съм й безразличен — развръзката наближава.

И той тръгна пеша през полето по искрящия от слънцето сняг.