Джон Конъли
Нечестивци (6)

5

Мерик ми бе обещал два дена спокойствие, но не бях готов да рискувам безопасността на Ребека и дъщеря й, залагайки на думата на човек като него. И по-рано бях срещал подобни: Мерик бе човек, подчинен на вътрешни бесове, винаги готов да избухне и да приложи насилие. Спомнях си как бе реагирал на въпроса ми относно момичето от снимката и предупрежденията му за „личните“ дела. За заканата на раздяла изобщо да не говоря. При това въпреки уверенията винаги бе налице възможността да се отбие някъде, да удари две питиета и да реши, че тъкмо сега е мигът за истински разговор с дъщерята на Даниъл Клей. От друга страна, не можех да се навъртам постоянно около нея и да я пазя, трябваше да си осигуря нечия помощ. Дали да не се обърна към Джаки Гарнър? Той бе едър, силен, добронамерен, но и малко нещо откачалка си падаше. Освен това тръгне ли нанякъде, винаги със себе си мъкнеше двамина каяци, същински планини от плът на име Фулси, братята Фулси. Тези момчета не бяха силни в мозъка, не бяха и по деликатните дела, за тях финият подход с малко проницателност бе както за свинята звънче. Изобщо не можех да си ги представя на прага на Ребека Клей, още по-малко как ли би реагирала самата тя, когато ги зърне. Както сигурно и самият праг, казано, разбира се, в рамките на майтапа.

Луис и Ейнджъл бяха за предпочитане, само че в момента се намираха на Западното крайбрежие за няколко дни. Изкушиха се да отидат на кратка екскурзия с екстри от рода на винена дегустация в долината Напа и прочие. Имах значи подходящи, достатъчно софистицирани за целта близки хора, обаче не можех да си позволя да оставя Ребека без охрана, докато те се върнат.

Оказваше се, че нямам голям избор.

И така, доста неохотно набрах номера на Джаки Гарнър.

* * *

Срещнахме се в една кръчма на име „При Сангильо“, неголямо заведенийце на „Хампшър“, иначе винаги осветено като коледна елха. Джаки поркаше бъд лайт. Отдавна се опитвам да не му придирям по въпроса, макар и да ме дразни марката. Седнах до него на барчето, поръчах си диетичен спрайт. Околните ме изгледаха, все пак никой не се засмя. Възпитани хора.

— Ти малко така полечката го даваш, а? — подхвърли Джаки.

Носеше тениска с дълги ръкави и с логото на много стар, отдавна несъществуващ портландски бар. От онези времена, дето, образно казано, клиентите сигурно с мъниста или златен прах сметките са си плащали. Прическата му обаче бе съвсем в крак с модата — бе избръснал главата си до матов блясък, а под лявото око и нагоре вървеше вече избледняваща до светлолилаво синка. Пак имаше шкембе, здраво опънало фланелката на корема. Ще мине някой непознат, ще му метне едно око и току-виж си казал: „Я го гле’й пък тоя дембо, разплул се като пача от бирата.“ Да, ама не. Изобщо не беше такъв Джаки. Планина от здравина и яки мускули, не помня някой да го е повалял в търкалите, дето често участваше. А пък онзи, дето му бе оставил синката по мутрата, Боже мой! За него направо не ми се мислеше. Най-малкото сега трябва да бе в болницата, ако не и на друго, далеч по-спокойно, тоест заупокойно място.

— Нямам настроение за бира — отвърнах.

Той повдигна шишето пред себе си, присви очи и плътният му баритон прозвуча тържествено:

— Това не е бира. То е Бъд.

И ме погледна, при това изглеждаше здраво доволен от себе си.

— Страшна приказка, много оригинална — рекох му в ответ.

Той се засмя.

— Знаеш ли, явявам се на разни конкурси. Сещаш ли се — като например за най-подходяща рекламна реплика? Ето като моята — „Това не е бира. То е Бъд!“.

Наведе се към мен, взе ми напитката.

— Това не е безалкохолно. То е спрайт! Ей такива неща. Това не са ядки. То е… — тук се запъна и добави: — Е, хубаво де, загряваш за к’во става дума, нали? То ядките са си ядки, к’во друго? Виждаш, нали?

— Виждам, че все по едно и също шаблонче го караш.

— Че к’во? Нали за всичко става?

— Само за ядките не става.

— Ей, защо се заяждаш, бе, човек?

— Добре де, забрави. Ти напоследък как я караш? Работа пада ли?

Джаки сви рамене. Отлично знаех, че почти никога не е истински зает. С майка си живееше, по два-три дни през седмицата все нещо дребно по баровете му се откриваше. Останалото време прекарваше в една схлупена барачка в гората зад къщата им: саморъчни муниции си правеше. Това му бе хоби открай време. Чат-пат някой ще чуе експлозия откъм въпросното място, ще се обади в местния участък, оттам ще изпратят патрулна с полицаи да проверят какво става. Често изпращаха и без сигнал, ей така, просто да видят дали Джаки не се е самовзривил. Досега обаче в това отношение само разочарования им поднасяше.

— Ти май за бачкане ме търсиш, а? — рече той и в очите му светна надежда, че може би ще се наложи някой да бъде ступан по-здравата.

— Ами да. За два дни, не повече. Имам една жена клиентка, един тип се е закачил за нея…

— Аха, искаш да го посритаме, а?

— Чакай, Джаки, кои сте тези ние?

— Аре сега, знаеш кои — възмути се той и махна с палец неопределено някъде към ъгъла на бара.

Въпреки студа ме обля гореща вълна. Знаех си, че пак така ще се получи. С този юнак насреща поне с година ще взема да остарея.

— Ама те вече тук ли са? Вие като сиамски близнаци все заедно ходите, а?

— А не, казах им отвън да почакат. Нали зная, че те нервират.

— Не ме нервират, Джаки. Направо ме плашат, чак граматиката ще си глътна.

— Е, скивай сега, и без това тук вече не ги допускат. То май като си помисля, никъде по заведенията не ги пускат… хм, не и след онова нещо.

Ами да — онова нещо. При братята Фулси винаги имаше по нещо, и то все с издънка свързано.

— Какво нещо?

— Ами онова в „Би-лайн“…

„Би-лайн“ бе името на най-долнопробната кръчма в града. Кажи-речи вертеп, където ти дават безплатно къркане, само някак да удостовериш, че поне един месец си посещавал сбирките на Анонимни алкохолици. Да те изхвърлят оттам значи трябва да си направил нещо, дето на нормален човек акълът му не го побира.

— Кажи сега какво е станало?

— Ами удариха един кретен с вратата.

В сравнение с онова, което знаех за братята Фулси и за „Би-лайн“, тази работа ми се стори като детско провинение.

— Я чакай малко, това като за Фулси не звучи чак толкова зле. Да няма още нещо, а? — досетих се аз.

— Ами, гле’й сега… значи добре, кретените бяха двама… и вратите също. Пък момчетата свалиха вратите от пантите и като се развъртяха, и някои странични хора пострадаха… сам скиваш как стана, нали? Сега никъде вече не ги искат и на тях им е мъчно. Страда им самочувствието, нали? Болно им е. Само че нямат нищо напротив да седят отвън, много харесват тукашното осветление. Пък им купих и по една-две пици от съседното заведение.

Въздъхнах дълбоко, самосъжалително. Вече си представях какво ще стане.

— Гледай, Джаки, за моята работа трябва по-внимателно да се пипа. Не желая някой да пострада. С други думи, по-добре братоците Фулси да ги няма наоколо.

Джаки се смръщи.

— И к’во да им кажа сега? Нали разбраха, че имам среща с теб, и помолиха да дойдат. Пък нали и някой долар трябва да припечелят? Виж, те тебе много те харесват.

— Така ли? Сигурно затова досега не са ме цапардосвали с нечия порта.

— Тц, гле’й сега, не е така. Те, момчетата, са си кротки душици, само дето докторите постоянно лекарствата им променят. И от тях мозъците им още повече се шашват. Сетне к’во друго може да стане, освен някоя грешка?

Джаки ме изгледа умолително и се заигра с биреното шише. Приятели почти нямаше, пък и отдавна беше на мнение, че обществото съди братята Фулси прекалено строго. А истината бе точно обратната: обществото съвсем не бе взело нужните мерки хора като братоците да бъдат поставени на съответно полагащите им се, предвидени от закона места.

Потупах Джаки по рамото и рекох:

— Добре де, ще им намерим и на тях някаква работа, а?

Лицето му светна.

— Виж, знаеш, че стане ли някаква беля, много е гот наблизо хора като тях да имаш — обясни ми той, макар и да знаех, че белята става именно защото те са наблизо.

— Слушай сега да ти обясня моя случай, Джаки. Името на обекта е Мерик. Преследва една жена вече цяла седмица, за баща й пита. А бащата е безследно изчезнал доста отдавна. Толкова много време е минало, че юридически е обявен за покойник. Попритиснах го този Мерик вчера, обеща да не се мярка поне два дни, обаче не съм склонен да му вярвам много-много. Нетърпелив е, избухлив също.

— Оръжие носеше ли?

— Не видях да носи, но това не означава нищо. Беше в кола, седнал.

Джаки отпи от бирата, замисли се.

— Че защо пък точно сега ще се появява? — запита след малко.

— Какво?

— Щом като онзи — бащата — го е нямало толкова дълго време, защо този, другият тип, именно сега ще се изтърси тук да го търси?

Изгледах Джаки. Ей такъв си беше той. Че му хлопаше дъската, хлопаше, обаче определено не беше тъп. И аз бях запитал Ребека същото, макар и да не се бях замислял доста дълбоко върху забавянето във времето. Сетне в съзнанието ми изплава онази татуировка на ръката на Мерик. Възможно ли бе да е бил в затвора по времето, когато Клей е изчезнал? Излежал си присъдата и ето го тук сега. По принцип беше възможно.

— Виж, Джаки, ще се опитам да разбера защо, ти обаче междувременно ще охраняваш жената. Ребека Клей й е името. Довечера ще те запозная с нея. И слушай сега какво ще ти кажа: тези двамата — братоците Фулси — в никакъв случай да не се срещат с нея лице в лице, чуваш ли? Ако искаш да си ги имаш подръка, е, добре, обаче тя да не ги вижда. Всъщност няма да е лоша идея те да държат дома й под око.

Дори и човек като Мерик ще се позамисли, като види трима едри мъжаги да се въртят около къщата. Особено пък онези двамата. Защото Джаки е висок и здрав, но в сравнение с тях си пада леко хилав.

Подробно описах Мерик и автомобила му, съобщих и регистрационния номер, накарах Джаки да повтори основните факти.

— И стопроцентово на колата не можем да разчитаме — добавих аз. — Той след нашата среща може да я смени. След като вече знае, че ще я свързвам с него.

— Добре тогава — рече Джаки и допи бирата. — Стотак и половина на ден, аз ще се разплащам с Тони и Поли. А ти сега излез да им кажеш едно здрасти, а? Иначе ще се обидят.

— А ние не искаме така да става — двусмислено заявих аз, обаче съвсем искрено не желаех да ги дразня.

— Точно така — потвърди Джаки.

Братоците не бяха дошли със своя камион чудовище, с който ходеха навсякъде, именно затова и не бях ги забелязал при влизането. Седяха в мръсен бял пикап — собственост на Джаки, който евфемистично твърдеше, че с него вършел „добър бизнес“.

Когато се появих на вратата, те излязоха навън. Чудно ми се стори как ли бяха успели да се наврат в кабината. Все едно пикапа около тях го бяха сглобявали. Братята не бяха чак толкова високи, по-скоро бяха широки, колкото за двама нормални мъже. За дрехи пазаруваха по магазините „Гигант“, където модни изгъзици за тях не можеше да има, по-скоро се предлагаше практично облекло за нестандартни ръстове. Затова мязаха на облечени в полиестер и кожени блузони великански близнаци. Тони ми сграбчи ръката с двете си лапища, веднага ме намаца с някакъв сос и горчица, още и някаква мазна течност звучно изжвака. Поли приятелски ме потупа по гърба, щях да си пръсна дроба от кашлица.

— Пак сме на бачкане, момчета — бодро им викна Джаки.

За съвсем късо време се почувствах странно щастлив — точно преди да се обади гласът на разума ми.

* * *

Отскочихме с Джаки до дома на Ребека Клей. Щом ме зърна, видимо се зарадва. Запознах ги, обясних, че през следващите няколко дни Джаки ще бъде около нея, той ще я охранява, но и аз няма да бъда надалеч, особено пък в случай на нужда. Стори ми се, че го одобрява, може би в нейните очи Джаки изглеждаше типичният бодигард, най-малкото по-удачен от мен. Във всеки случай не възрази. За да не се окажа в бъдеще лъжец, информирах я също, че около дома й ще има още двама охранители. Сетне ги описах, като внимавах да не изкривявам истината прекалено много.

— Реално има ли нужда от трима души? — запита ме тя накрая.

— Всъщност не, но те вървят така, в пакет като екип. Ще ни струват по сто и петдесет долара дневно, което е направо евтино, но ако разноската ви безпокои, може и да уредим нещо.

— Не, няма нужда. Мисля, че мога да си я позволя поне за известно време.

— Добре тогава. Аз ще се опитам да изровя някои неща относно този Мерик, докато разполагаме с малко време, сетне ще поговоря и с някои от хората в списъка. Ако до края на втория ден не успеем да разгадаем ситуацията около Мерик, а той все така упорства да разпитва за баща ви, отново ще се обърнем към ченгетата. Ще опитам да ги убедя да го арестуват, ще сезираме и съдебните власти. Разбирам отлично, че предпочитате физическия подход, но сме длъжни преди това да изчерпим всички други възможности.

— Добре тогава, съгласна съм — кратко каза тя.

Запитах какво е положението около дъщеря й. Тя обясни, че е уредила Джена да замине за една седмица във Вашингтон заедно с баба си и дядо си. В училището нещата също били уговорени, момичето щяло да тръгне на другия ден рано сутринта.

После ме изпрати до вратата, там ме докосна по ръката, задържа своята върху лакътя ми.

— Знаете ли защо се обърнах именно към вас? — запита тя. — Навремето се срещах с човек на име Нийл Чеймбърс. Той е бащата на Джена.

Аха, Нийл Чеймбърс. В началото на годината ме бе потърсил баща му — Елис. Молеше за помощ. Нийл дължал пари на някой си в Канзас Сити, обаче нямало начин в момента да изплати дълга си. Елис помоли да се заема с ролята на посредник, да намеря някакъв изход. Нямах възможност да му помогна, не и по онова време. Препратих го към едни други хора, които може би щяха да оправят нещата, но за Нийл се оказа прекалено късно. Намериха трупа му захвърлен в една канавка на доста отдалечено и пусто място като предупреждение към други длъжници. Това бе станало много скоро след като разговаряхме с Елис. Сега вече ми светна на кого ми напомня Джена. Беше истинска внучка на дядо си, поне в муцунката му приличаше.

— Съжалявам — рекох.

— Недейте. Нийл не се мяркаше с месеци, от дъщеря си почти не се интересуваше. Всъщност истината да ви кажа, не бе идвал при Джена доста отдавна. С баща му Елис обаче поддържаме редовно връзка, близки се чувстваме. Нали тази седмица той с жена си Сара ще се грижат за Джена.

— Вижте, аз тогава му отказах. Не можех да му помогна в мига, когато имаше нужда.

— Той обаче разбира ситуацията и не се сърди. Нито преди ви е винил, нито пък сега. За него Нийл бе загубена кауза още тогава. Но пък всеки баща обича сина си, нали? И когато се обадих на Елис да се оплача във връзка с този Мерик и съвет да поискам, той веднага към вас ме отправи. Не е човек, дето търси отмъщение.

Сега освободи ръката ми и пак зададе въпрос:

— Мислите ли, че ще хванат хората, които убиха Нийл?

— Не хората, а човека — поправих я аз. — Отговорност носи един човек. Името му е Дони П.

— Значи нещо ще бъде направено по въпроса?

— Вече е направено — отвърнах аз.

Тя се сепна, загледа ме втренчено, продължително.

— А Елис знае ли? — запита след малко.

— Ще му помогне ли нещо, ако знае? — запитах на свой ред.

— Не, не мисля. Както вече ви казах, не е такъв човек.

Очите й изведнъж светнаха, нещо в нея сякаш се изви, напрегна мускули, сетне се отпусна, устата се отвориха леко, червени, устните меки.

* * *

Намерихме момичето в бордей в Индипендънс, на юг от Канзас Сити, недалеч от малко летище. На пистата тъкмо рулираше неголяма машина, двигателите й силно ревяха. Информацията на Ирен се оказа точна. Почуках, не ми отвориха. Ейнджъл, на вид дребен и безобиден, бе до мен, докато Луис — едър и очевидно опасен на вид, бе застанал отзад, в случай че момичето реши да побегне през кухненската врата. Потропах пак, никой не отговори, но вътре се чуваше шум като от движение. Потретих, този път по-силно.

— Кой е? — обади се глас, пресипнал, напрегнат.

— Търся Мия — рекох.

— Тук няма Мия.

— Искаме да ти помогнем.

— Вече ви казах — тук няма никаква Мия. Сбъркали сте адреса.

— Слушай, Мия, той е по петите ти. Следващия път няма да успееш да му избягаш.

— Не разбирам за какво ми говорите.

— За Дони ти говоря, Мия. Съвсем наблизо е. Няма начин да не знаеш.

— Вие какви сте? Ченгета ли?

— Ти за човек на име Нийл Чеймбърс чувала ли си?

— Не съм. Защо, да не би да ми е нужно?

— Дони го пречука заради неплатен дълг.

— Е, и какво толкова?

— Убил го, сетне го захвърлил в една канавка. Първо го измъчвал, сетне го застрелял. Същото ще ти се случи и на теб. Единствената разлика е, че сетне никой няма да се появи, да тропа по вратите, да отмъщава. Не че за теб ще има някакво значение. Ти така или иначе ще бъдеш мъртва. Щом ние те намерихме, значи и той ще успее. С други думи, времето ти изтича.

Тя замълча, настъпи дълга тишина. Толкова продължителна, че си рекох — тази девойка някак се е измъкнала. Сетне изведнъж чухме металическия звук на ключалката, отмести се и резе, вратата се открехна. Пристъпихме, вътре цареше полумрак. Пердетата бяха спуснати, светлините — загасени. Вратата се захлопна след нас, момичето на име Мия се пъхна в сенките, за да не гледаме лицето й. Лицето, което Дони П. беше обезобразил с побой — поради някаква си причина, било тя истинска, било въображаема.

— Може ли да седнем? — запитах.

— Седнете, щом искате — отвърна тя от мрака. — Аз ще си стоя тук.

— Много ли боли?

— Не толкова много, обаче изглеждам ужасно — гласът й се пречупи. — Кой ви каза, че съм тук?

— Няма значение.

— За мен има.

— Някой, който се тревожи за теб. Повече не ти е нужно да знаеш.

— Какво искате?

— Да ни кажеш защо Дони ти е сторил всичко това. Искаме да споделиш всичко, което знаеш за него.

— А защо сте решили, че мога да знам нещо?

— Защото бягаш и се криеш именно от него. Още, защото върви приказка, че те търси спешно, за да ти запуши устата, преди да си се разприказвала.

Очите ми постепенно свикваха с мрака. Вече успявах да различа част от чертите й. А те изглеждаха като разместени. По-скоро разкривени — носът бе обезформен, бузите — подути, подпухнали. Изпод вратата пробяга светъл лъч, огря за миг босите й крака и ръба на дългата червена роба. На ноктите имаше лак, също червен, изглеждаше прясно поставен. Бръкна в джоба на робата, извади пакетче цигари, измъкна една, щракна запалка. Държеше си главата наведена, косата й провиснала върху лицето, но все пак зърнах белезите по брадата и лявата буза.

— Трябваше да си държа устата затворена — тихо, горчиво рече тя.

— Защо?

— Той се домъкна един ден, хвърли ми две хилядарки, само две мизерни, шибани хилядарки. След всичко, което бе правил с мен — използваше ме като парцал за каквото си искаше — някакви си два бона! Ядосах се, казах на едно от момичетата, че тъпкано ще му го върна. Имам си начини да го направя. И в гнева си казах още, че съм видяла едно нещо, дето сигурно не е трябвало, ама ако си отворя устата… знаеш ли какво ще стане? Сетне какво виждам? Същата тази Дони я прибрал в леглото на моето място. А после… Прав беше Дони. Аз съм само една тъпа курва.

— А ти защо не отиде при ченгетата да им кажеш каквото знаеш?

Тя подръпна от цигарата, изведнъж рязко изправи глава. Потопена в изживените мъки, просто забрави, че криеше съсипаното си лице от нас. До мен Ейнджъл изохка тихо, съчувствено, съзирайки грозните деформации.

— И защо? Те никога нищо нямаше да направят.

— Откъде си сигурна?

— Ами просто защото зная, ей затова.

Отново опъна от цигарата, поглади коса, заигра се с един от кичурите.

— А вие твърдите, че ще ми помогнете, а?

— Наистина ще ти помогнем.

— И как?

— Погледни през задния прозорец.

Тя се сепна, ръката й полетя към лицето, опита се да го затули. Сетне се досети, че е безсмислено, завъртя се и тръгна към кухнята. Чух тихия звук на шляпащи боси крака, съсъка на отместено перде. Когато се върна, поведението й вече не беше съвсем същото. Луис има такъв ефект върху повечето хора. Особено когато почувстват, че е на тяхната страна.

— Кой е той?

— Приятел.

— Има един такъв вид… — Мия се опита да намери точната дума, не успя и се забърка, — … хм, ами страшничък изглежда.

— Наистина е страшничък.

Тя пристъпи от крак на крак, поколеба се, сетне думите изскочиха от устата й:

— Ще убие ли Дони?

— Надяваме се да намерим друг начин да се оправим с него. Смятаме, че в това отношение ще можеш да ни помогнеш.

Погледнах я в очите, реших да почакам — сама да вземе решение. В съседната стая дочух работещ телевизор, вероятно това бе спалнята. Ами ако там има друг човек? По дяволите, първо трябваше именно този момент да проверим, само че вече беше прекалено късно. В същия миг тя бръкна в джоба, извади мобилен телефон и ми го подхвърли. Хванах го във въздуха.

— Отворете снимковия файл — каза ми тя. — Има доста снимки, но на вас ви трябват само пет-шест от тях.

Бързо прелистих образите. Бяха предимно на млади жени — поединично, седнали заедно на маса с ястия и чаши, черно куче в заден двор, бебе във високо столче, хоп! — ето го и Дони. На първата беше на паркинг с друг мъж, по-висок, в сив костюм. На втората и третата бяха същите двама, само че от различни ъгли снимани. В същото време и лицата им бяха доста по-ясни. Изглежда, бяха правени от вътрешността на автомобил, защото се виждаше рамката на прозорец и огледалото за задно виждане.

— Кой е този — вторият? — запитах Мия.

— Не зная — рече тя. — Проследих Дони, защото смятах, че ме лъже с друга. Какво толкова, аз си знаех, че ме лъже, и то непрекъснато. Той е такъв, курвар. Ама аз като съм толкова глупава. Пък и бях решила, че трябва да науча точно с коя ми изневерява.

Изведнъж се усмихна. Усмивката обаче се оказа истинско усилие, и то болезнено.

— Виждате ли… наистина съм глупава. Мислех си, че го обичам, а и той… Много ли е тъпо?

Раменете й се разтрепериха ситно, отново наведе глава, косата падна напред, закривайки лицето. Усетих, че плаче беззвучно.

— Това ли е всичко, което знаеш за него? Затова ли те търси: защото имаш снимки в телефона с мъж, чието име дори не ти е известно?

— Името наистина не зная, но пък зная къде работи. Когато се разделиха с Дони, при него дойдоха други двама — мъж и жена. Те са на следващата снимка.

Натиснах бутончето, прелистих, появи се въпросното трио. Еднакво облечени в официални костюми.

— Казах си, че приличат на ченгета — обясни Мия. — Затова като потеглиха, аз ги проследих.

— Къде отидоха?

— На „1300 Съмит“.

Аха. Ясно защо Дони бърза да се добере до Мия. Ясно и защо тя не иска да отиде при ченгетата с въпросната информация. „1300 Съмит“ е адресът на местната централа на ФБР в Канзас Сити.

Дони П. беше информатор на федералните.

* * *

В поле край рядко използван път в окръга Клей има плитък гроб. Там коли почти не минават, постоянни посетители са само птиците по редките храсти. В трапа лежи заровен Дони П., човекът, който уби Нийл Чеймбърс за някакъв си мижав дълг. Не беше трудно да се постигне този резултат: струваше само един телефон до шефовете му. И усилието на едно обаждане плюс изпращането на няколко поразмазани снимки по електронната поща през непроследим адрес.

Беше отмъщение. Възмездие за един младеж, когото почти не познавах. Баща му не научи за случилото се, аз не бих му казал, което на свой ред поставяше въпрос: защо съм постъпил така? За самия Нийл Чеймбърс вече нямаше значение — актът не би го извадил от гроба, за да го върне на баща му. Предполагам, че го направих в опит да нанеса удар някому, някъде. Избрах Дони П. и смъртта го намери.

Такъв човек бях, да използвам израза на Ребека Клей.

* * *

Същата вечер седях на верандата у дома, Уолтър спеше в краката ми. Под якето бях облякъл пуловер, пиех кафе от метална термосова чаша с логото на „Мустанг“, подарък ми беше от Ейнджъл за рождения ден. Студено беше, ама здраво. При всяко отпиване парата от дъха ми се смесваше с тази от кафето. Небето бе тъмно, нощта — безлунна. Тресавищата немееха, потопени в лепкав мрак, нямаше ги онези сребристи ивици, дето очертават каналите в тях. Тихо бе и въздухът сякаш бе застинал, но в това безмълвие нямаше покой. Отново ми се стори, че в далечината долавям тънък мирис на изгоряло.

И тогава всичко се промени. Не разбрах как или защо, но усетих, че заспалите твари наоколо се стреснаха и пробудиха просто за миг. Природата се напрегна, усещайки вездесъщо ново присъствие, застина в мълчание, уплашена да не привлече вниманието му. Чух как птичките по дърветата изпляскаха с криле, сетне замряха, гризачите извън дупките замръзнаха по местата си. Очите на Уолтър шавнаха и се отвориха, ноздрите му се размърдаха неспокойно. Опашката тревожно затупа по дъсчения под на верандата, но бързо спря — всеки шум в нощта изглеждаше безумно рисков.

Изправих се, Уолтър изскимтя. Пристъпих до парапета, тук осезателно усетих пробудилия се източен вятър, духаше откъм тресавищата, разклащаше дърветата, тревата полягаше като покосена от силата му. Би трябвало да носи миризмата на морето, но не беше така. Вместо нея донесе мириса на пожар, още по-силен и натрапчив отпреди. Внезапно и той секна, сега засмърдя: суха воня като от отворен гроб, зейнала яма в земята, а в нея сгърчени, горки останки, лежат мъртви в пръстта. В съзнанието ми бликнаха образи, стари сънища, а в тях рояци души, устремени по светлеещите канали на тресавищата навън, все по-навън и в морето. То ги зове, всесилно привлича, сетен пристан им предлага там. Досущ речни води, милиарди водни молекули, безответно понесени към началото на живота, там, където е люлката на всичко живо.

Сега обаче процесът бе обратен: нещо незнайно идваше оттам, отдалечаваше се от онзи свят, в нашия търсеше път. А вятърът сякаш срещна преграда, запъхтя се, раздели се — раздвоен, разстроен, — алтернативни пътища да търси. Съставните течения като че се разгубиха, понесени в различни посоки, изчезват в нощта, остава само онзи бегъл мирис, изчезва и той. За миг ми се стори, че усещам присъствие сред дърветата откъм изток — мъжка фигура в старо кафеникаво палто до земята, чертите неясни, разлети в мрака, очите и устата — тъмни петна, зеят на фона на бледата кожа. Внезапно и тази форма изчезна, останах на място да се дивя наистина ли съм зърнал нещо.

Уолтър се отърси и стана, насочи се към вратата, отвори я с лапа, влезе в дома, там се чувстваше в безопасност. Останах навън, заслушан, очакващ нощната природа да се върне към нормалния си покой. Отпих от кафето, сега ми загорча неприятно. Излязох на поляната пред дома, излях го върху тревата. Зад мен внезапно изтропа таванският прозорец току под покрива на къщата. Извърнах се сепнат, рекох си, че сигурно къщата мърда, старите греди се наместват — при ветровито време и такива неща се случват. Погледнах обаче нагоре, в същия миг облаците се размърдаха, надникна луната — за пръв път тази вечер, — създавайки впечатление за движение в таванското помещение. Сетне дупката в тях се затвори, мракът се върна, движението секна. Всичко стана за частица от секундата.

Просто частица.

Прибрах се вътре, взех фенера от кухнята. Проверих батериите, тръгнах по стълбището към тавана. На горната площадка използвах пръта с куката накрая, за да издърпам надолу подвижната стълба, изкачих се, отворих капака, надникнах. Светлината от коридора нахлу в прашното пространство някак неохотно, освети ръбовете на забравени неща.

Отдавна използвам тавана като склад, нищо повече. И някои от нещата на Рейчъл още са там, в два стари куфара стоят събрани. Все се каня да й ги изпратя или да ги занеса лично поредния път, когато отивам на гости при нея и Сам, но в последния миг нещо ме жегва отвътре и ме възпира. Постъпя ли така, все едно признавам, че те двете никога повече няма да си дойдат. Същото е и положението с кушетката на дъщеря ми. По същата причина съм я оставил в старата й стая, още една връзка със семейството ми, не смея да я прекъсна.

Има обаче и други неща — те принадлежат на онези, които бяха в живота ми преди Рейчъл и Сам: дрехи, играчки, снимки и рисунки, евтини пластмасови украшения, има обаче и скъпи златни, диамантени бижута. Не съм запазил всичко тяхно, но каквото оставих, то си е тук.

страх страх

Почти чувах произнесените думи, все едно детски глас тихо ги бе нашепвал, почти безмълвно, за да не го чуят, в същото време жаден да ме заговори.

Някаква дребна гадинка се шмугна, потъна в сенките, прогонена от проникналата светлина.

Но те не са вече реалност. Това си го казвах често. С тях си бе отишла и част от мен самия, а в онази нощ, когато ги зърнах окървавени в кухнята, същата, когато ми бяха отнети, загубих и нещо от разсъдъка си. Цялото ми същество бе дълбоко разтърсено, сигурно никога вече няма да бъда същият.

Ами да, не може да са истински. Аз съм си ги създал. Въображаеми сенки, витаят нейде в съзнанието, родени от мъка и болката на загубата.

Не, не са реални.

И въпреки тези постоянни самовнушения не бях в състояние да убедя себе си, нито да повярвам до край, че това е истина. Знаех, че тук им е мястото, този дом е убежище за изгубената съпруга, изгубената дъщеря.

Каквито и следи да са останали от тях в този свят, те са тук някъде, упорито стоят при вещите им, прибрани сред паяжини и нечистотии — фрагменти, реликви от живот, вече почти извън измеренията на нашата реалност.

Лъчът на фенера ми проследи сенките по стените и пода. Фин, равен слой прах покриваше всичко: кутии и кашони, куфари, стари сандъци и многото книги. Засмъдя в носа ми, почувствах грапавини по гърлото, очите ми се насълзиха.

страх

Същата прашна патина се разстилаше и по стъклата на прозореца, само че не така равна, еднакво плътна, както на другите места. Фенерът освети черти, извивки, те потрепваха, а с приближаването ми постепенно се оформиха в подобие на ръкопис — послание, внимателно изписано в прахта с почерк, удивително подобен на детски.

кажи им да си идат

Пръстите ми докоснаха стъклото, минаха по ченгелчетата и правите чертички, проследиха буквените форми. В очите чувствах сълзите, но не бях сигурен дали са от прахта или нещо друго. Като например възможността, че тук — в това изпълнено с угризения и мъка пространство — намирам следи от отдавна напуснало нашия свят дете, чието пръстче е сътворило буквите. И докосвайки ги, аз на свой ред докосвам нещо от самото него…

моля те, татко

Отскочих назад. Лъчът на фенерчето освети прахта по пръстите ми, всичките ми съмнения незабавно се върнаха. Тези букви наистина ли бяха тук, преди да дойда, изписани от някой, който обитава това тъмно място? Или аз съм техният автор, неосъзнаващ докрай движенията на собствените си пръсти? Може би си внушавам, а видяното е плод на въображението ми, което придава далеч по-голямо значение на някакви си драскулки, оставени от мен или Рейчъл при поредното качване на ненужен куфар? И ето ме тук сега, движа пръсти по нещо случайно, опитвам се да дам форма и израз на нещо, което не разбирам, нещо, от което се страхувам.

Обади се рационалното начало в мен, подхвърли нужните аргументи, изреди приемливи обяснения, издигна спасителни препятствия. Всъщност доколко убедителни могат да бъдат всичките тези възприятия: миризми във въздуха, неясна фигура сред дърветата, движение на тавана, думи в прахта?

страх ме е

Внезапно фенерчето хвана истинското послание, сега зърнах собственото си отражение в стъклото. Трептеше в нощта, сякаш самият аз бях нереалният елемент, изгубеното човешко същество, а думите, онези думи, бяха изписани по лицето ми.

Думите ли казах? Думите бяха:

ПРАЗНИ ЧОВЕЦИ