Джон Конъли
Нечестивци (37)

36

Натиснах звънеца на вратата на Ребека Клей. Далеч зад гърба си чувах разбиващите се в брега вълни. Джаки Гарнър и братята Фулси вече ги нямаше тук, след смъртта на Мерик бяха станали ненужни. Бях й се обаждал, за да й съобщя най-главните неща и да обещая, че по-късно ще я посетя. Тя пък ми каза, че от полицията са я търсили, след като бях признал лъжата относно Джери Лежер. Затова по-рано същия ден бе ходила в моргата да идентифицира трупа му. Там я разпитвали за бившия й съпруг и относно смъртта му, но тя просто не бе в състояние да им каже нещо повече от онова, което вече знаеха. С Лежер отдавна бяха разделени, доста време не бе поддържала контакт или дори говорила за него, поне не и до мига, когато бях започнал да я разпитвам. Само един нов момент имаше: няколко вечери преди смъртта си й се обаждал по телефона в пияно състояние — заканвал се и питал защо е пуснала подире му частен детектив. Ребека каза, че му затворила и той повече не позвънил.

Отвори ми облечена в стар пуловер и широки джинси. Беше боса, чувах звука на телевизора в гостната, а през открехнатата врата видях и Джена. Седеше на пода, май че гледаше някакъв рисуван филм. Извърна глава да види кой идва по това време, съзря ме и решавайки, че за мен не си струва да изпуска филма, продължи да си го гледа.

Последвах Ребека в кухнята. Предложи ми кафе или някакво питие, отказах и двете. Каза ми още, че на следващия ден полицията предавала трупа на Лежер на близките му за погребение. Той имал заварен брат в Северна Каролина, който вече пътувал насам, за да се погрижи за формалностите. Ребека щяла да отиде на погребението, но дъщеря си нямало да вземе.

— Не е нещо, с което би трябвало да я натоварвам — рече ми тя. — Е, всичко вече приключи, нали?

Седеше до кухненската маса, неловко въртеше в ръка празна кафена чаша.

— В известен смисъл, да. Франк Мерик е мъртъв. Бившият ви съпруг — също. Покойници са още Рики Демаршън и Реймън Ланг. И Отис Касуел. Мейсън Дъбъс също. В Галаад шерифството на окръга Съмърсет и екипи от съдебна медицина издирват останките на Луси Мерик и Джим Пул. Не са малко на брой мъртъвците. Иначе предполагам, че сте права: за всички тях нещата са приключени — вече нищо няма значение. На този свят поне.

— Звучите прекалено омерзено.

Ама точно така си беше. И досега не знам достатъчно силна ли бе тази дума. Отговори бях търсил, значи истината за случилото се с Луси Мерик и Анди Келог, и другите деца, жертва на сексуални издевателства от страна на мъже с птичи маски. Вместо тях и реалните факти за случилото се имах чувството, че всичко е било ей така — напразно. Като, разбира се, изключим момиченцето на име Аня и отстраняването на няколко престъпници, с други думи, малко по-малко зло на този свят. Вярно, бях получил някои отговори, обаче поне един от най-отвратителните насилници бе на свобода — човекът с татуировката на орел. Освен това вече отлично съзнавах, че ме бяха лъгали, особено жената, която сега седеше пред мен. И въпреки всичко не можех да намеря в себе си сили да я обвиня за това.

Бръкнах в джоба, извадих фотографията, дето бях измъкнал от албума на Реймън Ланг. Лицето на момиченцето на нея бе полускрито от тялото на клекналия и надвесен над него мъж, самият той се виждаше само от врата надолу. Тялото му бе абсурдно слабо, костите сякаш прозираха през кожата на ръцете и краката, всяко мускулче и сухожилие върху тях също отчетливо изпъкваше. Тази снимка бе правена преди десетилетия. Критерият ми за тази преценка наред с техническите характеристики и качеството й бе възрастта на момичето. По онова време не би могло да е на повече от шест или седем години. До това дете, грижливо положена на две допрени възглавници, лежеше порцеланова кукличка с дълга червена коса и синя престилка. Същата, дето днес дъщерята на Ребека Клей разнасяше постоянно със себе си — майчината играчка, преминала в следващото поколение. Куклата, която вероятно е давала сили и кураж по време на години наред сексуално малтретиране.

Сложих снимката на масата, Ребека я мярна, сепна се, но не я докосна. Очите й се изцъклиха, сетне потекоха сълзите. Наведе се над момичето, което някога е била, и дълго гледа, а раменете й се тресяха в безмълвни ридания.

— Къде я намерихте? — запита минути по-късно, донякъде успяла да овладее емоциите.

— Във фургона на Реймън Ланг.

— Други имаше ли?

— Да, но като тази — не. Куклата беше само на тази.

Тя потрепери и закри образа с длан, сякаш искаше да изтрие формата на мъжа, надвесен над малката Ребека. Голото тяло на Даниъл Клей.

— Ребека — запитах аз, — къде е баща ви?

Тя се изправи и закрачи към вратата отвъд кухненската маса. Отвори я, натисна ключ, лумна светлина. Показаха се дървени стъпала, които вероятно водеха към мазето.

Без да се извръща назад към мен, бавно заслиза надолу. Последвах я.

Мазето бе превърнато в склад. Имаше велосипедче, вече прекалено омаляло за дъщерята Джена, доста сандъци и кашони, прашни стари списания, куфари. Нито един от тези предмети нямаше вид на местен наскоро. Всичко бе потънало в прах и паяжини, миришеше на застояло и вехто, бетонният под се бе доста напукал. От центъра към стените се виеха подобни на вени черни пукнатини — същински дълги, тънки змийчета. Ребека сви пръстите на босия си крак и с връхчетата им потупа пода.

— Там е, отдолу — рече тя. — Където го зарових.

* * *

Онзи петък бе работила до късно в офиса. Когато се прибра у дома, на телефонния секретар имаше оставено съобщение. Елън, детегледачката, която всеки ден се грижеше за три-четири деца, Джена включително, получила сърдечна криза. Състоянието й не било много добро, откарали я в болницата за наблюдение. Съпругът й се бе обаждал да каже, че при това положение тя очевидно няма да може да вземе Джена от училище. Ребека провери мобилния си телефон, разбра, че батерията му е паднала. Човекът сигурно й се е обаждал лично, ама ето ти сега беля! Толкова е била заета с текущата работа, че просто бе пропуснала да забележи тази малка подробност. Изпита паника за миг, сърцето й чак заби силно. Къде ли беше Джена? Веднага позвъни в училището, но оттам й казаха, че всички деца са вече взети. Тогава побърза да се обади на съпруга на Елън, но той не знаеше кой е прибрал дъщеря й. Даде й съвет да се свърже с директорката или училищната секретарка, на които той лично се бил обаждал по-рано да ги уведоми за случая. Ребека обаче звънна на най-добрата си приятелка Ейприл, чиято дъщеря Каръл бе в същия клас с Джена. Последната не бе при Ейприл, но тя имаше информация за детето.

— Баща ти я взе — каза приятелката й. — Изглежда, от училището са намерили номера му в указателя и са го потърсили, след като научили за Елън, а с теб не е било възможно да се свържат. Той мина през училището и я прибра, отведе я у дома си. В коридора се видяхме, когато я вземаше. Няма нищо страшно, Ребека, детето си беше съвсем добре.

Ребека обаче не можеше да си намери място от страх и притеснение, чак повърна, докато тичаше към колата. Нищо, вече нищо може би нямаше да бъде същото! Повърна още веднъж по пътя към бащината къща. Дълго кашля и плю в празна пазарска торбичка, повръщаше само жлъчна течност и всичко я болеше, но това бе единствено от ужасяващите мисли в главата й. Трескаво си бършеше устата с книжни салфетки, докато чакаше по светофарите да светне зелено.

Когато стигна в дома му, баща й бе в градината, събираше с гребло изпадалите листа, а предната врата беше отворена. Тя изскочи от колата, остави вратата й да зее, хукна през градината покрай баща си, без да му каже дума, и нахлу в къщата. Завари дъщеря си в гостната да върши нещо съвсем нормално за нея: седеше на пода, гледаше телевизия и ядеше сладолед. Детето не разбра защо майка му е така възбудена и видимо не на себе си — прегръщаше я, плачеше и в същото време й се караше, че е тръгнала с дядо си. Но Джена и друг път бе идвала на гости на дядото, само че винаги с майка си. Че нали това е дядо й? Не е чужд човек. Беше й купил пържени картофки, хотдог и безалкохолно. Бяха ходили на плажа, на пясъка миди събирали. Сетне отишли в неговата къща, а там той й дал голяма купичка шоколадов сладолед и й пуснал телевизора — детско предаване да гледа. В училище било много интересно, имала хубав ден — разказваше детето на Ребека, като добави, че още по-хубаво би било и майка й да е с нея.

Сетне в гостната влезе и Даниъл Клей, запита дъщеря си какво толкова е станало, че е така разтревожена? Сякаш бе нормален, редовен мъж, дядо и баща, а не онзи човек, отвел собственото си шестгодишно момиче в кревата и така чак до петнайсетгодишната му възраст. Винаги нежен, внимателен, деликатен, с неудобство питащ дали я боли, а когато е много тъжен или пиян — сипещ извинения за онази нощ, когато я бе отстъпил на друг мъж. Защото я обичал, забележете! Това бе казвал винаги: „Аз съм твоят баща и те обичам и никога вече няма да позволя това отново да ти се случи“.

* * *

Слушах разказа й, а над нас в къщата горе телевизорът басово вибрираше. Сетне настъпи тишина, чухме леките детски стъпки по стълбището за горния етаж. Джена се качваше в спалнята си.

— Много точно дете е — обади се майка й. — Стане ли време за лягане, никога няма нужда да й напомням. Качва се горе, ляга си сама. Обича реда, държи на почивката. Преди това си мие зъбите, понякога чете, аз се отбивам да кажа лека нощ и да я целуна. Не пропускам да я нагледам, преди да заспи, така съм по-спокойна, мисля си, че е в безопасност.

Облегна се на тухлената стена, прокара пръсти през косата си, отхвърли я назад, разкривайки челото и лицето. Прехапа устни, замислена, може би по-скоро тъжна.

— Не я беше докосвал — продължи малко по-късно тя. — Нищо не се бе случило извън онова, което детето ми каза. Само че аз го усетих, винаги съм го усещала. Как я погледна за миг, докато си тръгвахме, как облиза устни. Виждах го в очите му, а той съзнаваше, че аз го усещам. Привличаше го. Всичко започваше отново. Вината не беше негова, то си е болест. Той беше болен. Все едно е бил в ремисия и сега предишното състояние отново се активира.

— А защо не казахте на някого? — запитах я аз.

— На кого да кажа? Че той ми беше баща и аз го обичах… — отвърна тя, навела глава, не искаше или не можеше да ме гледа в очите. — … Сигурно си мислите, че говоря дивотии, абсурдни неща… след всичко, което ми е сторил…

— Не, не мисля така — отвърнах аз и си вярвах. — Нищо вече не може да ми се стори абсурдно.

Тя отново потупа пода с голите пръсти на крака, помести се, въздъхна.

— Е, говоря ви истината, колкото и да струва тя. Обичах го. Толкова много го обичах, че същата нощ се върнах в къщата му. Оставих Джена при Ейприл. Казах й, че имам много важна работа да свърша у дома, помолих Джена да преспи при Каръл. И друг път сме го правили, така че никакъв проблем не беше. Е, отидох там. Татко отвори вратата, казах му, че трябва да поговорим за случилото се този ден. Опита се да ме разкара, да обърне нещата на смях, аз обаче имах вече нещо наум. Оказа се, че работел в мазето, заведе ме долу да ми го покаже. Нов под щеше да слага и бе започнал да кърти стария бетон. По онова време слуховете за него вече вървяха и той практически бе принуден да отмени почти всичките си ангажименти. Всъщност бе изпаднал в най-ниската професионална точка на една дълга и извънредно сполучлива кариера. Низвергнат, дето има една дума — същински парий в медицината, там, където някога беше високоуважаван практик и учен. Опитваше се да крие страданието, чувствата, които го измъчваха, направо отвътре го разкъсваха. На мен казваше, че сега му се отдавала уникалната възможност малко да си почине, да свърши разни неотложни домашни задачи, за които по-рано все нямал време.

И така говорехме, а той продължаваше да кърти пода. Накрая започнах да крещя — той не искаше да чуе какво му казвам. Сякаш си измислях нещата, които ми се бяха случили. Същите, които самият той бе извършил и според мен отново се канеше да извърши, само че този път с Джена. И все повтаряше, че каквото и да е правил, правил го е от любов към мен. „Ти си ми дъщеря — казваше. — Обичам те. Винаги съм те обичал. И Джена обичам също.“

Ей Богу, когато каза тези, последните думи, нещо в мен се скъса. Не зная какво ме е обхванало — бяс може би, временна невменяемост, амок, мислете си каквото си искате. В ръце държеше кирка, с нея повдигаше късовете от разбитата бетоннна плоскост, обръщаше ги, сетне ги доразвиваше на дребно с чук. А той беше на една лавица до мен. В един миг баща ми се извърна с гърба си към мен, грабнах чука и сигурно по горната част на главата съм го ударила. Отначало не падна, не и веднага. Само се наведе и се хвана за главата с едната ръка, сякаш си я беше ударил в някоя от гредите на тавана. Значи тогава отново съм го ударила и той рухна. Помня, че сякаш се срина. Мисля, че още два пъти го удрях. Точно тези мигове са ми объркани, мъгляви. Помня добре, че потече кръв направо в земята под бетона. Оставих го да лежи там, качих се горе в кухнята. По лицето и ръцете ми имаше кръв, измих я. И чука измих. Помня, че по него имаше и косми, трябваше с пръсти да ги чистя. По едно време чух, че се движи в мазето. Помислих, че се опитва нещо да каже. Само че не можех да сляза долу. Нямах сили за такова нещо. Просто нямаше как. Заключих вратата към мазето и седнах в кухнята. Така съм стояла известно време в пълно вцепенение, колко точно — не си спомням. По едно време се стреснах, погледнах прозорците — навън беше много тъмно. Долу нищо не се чуваше. Когато отключих видях, че е допълзял до основата на стълбището. Обаче нямал сили да се покачи нагоре. Когато слязох и се наведох, вече беше мъртъв.

В гаража намерих найлонови чували. Сложих го в един, сетне нахлузих още един — откъм краката. В задната градина имаше парник, а в нея лехи с мека пръст. Навън бе тъмна, безлунна нощ, измъкнах го на двора, сетне го помъкнах към парника. Това беше най-трудната ми работа — от мазето да го изнеса. Той беше слаб, много слаб, човек би помислил, че нищо не тежи. Тялото му бе само кости и мускули, но не зная защо реално тежеше доста. Изкопах дупка в парника, пуснах го в нея, зарових тялото. Допускам, че вече подсъзнателно съм планирала, движила съм нещата напред. Изобщо и наум не ми е минавало да викам полицията, да си признавам престъплението. В главата ми се въртеше само едно нещо: не мога да изгубя Джена. Не бих могла да живея разделена от нея. Тя е всичко за мен.

Когато приключих, беше някъде почти на разсъмване. Прибрах се у дома. Следващия ден изчаках нощта, откарах колата му в Джакман, там я оставих. Когато свърших това, вдигнах телефона, обадих се в полицията, казах, че баща ми не се е прибирал от няколко дни. Ченгетата пристигнаха. И веднага слязоха в мазето, нещо, което очаквах. Едни детективи доста се въртяха там, оглеждаха, търсеха улики. Само че подът не беше разбит изцяло, единствено една неголяма площ бе отворена и само там се виждаше пръстта. Точно където бе паднал баща ми още при първия удар. Ясно беше, че отдолу не може да има нищо. В полицията обаче имаха предвид някаква информация за баща ми и когато намериха колата в Джакман, решиха, че той просто е побягнал.

Изчаках още няколко дни. Тогава една нощ се върнах тук и преместих трупа. Имах късмет. Същия месец бе ужасно студено. Беше вцепенен, процесът на гниене започнал, но не и в напреднало състояние. Вонеше, но не чак толкова много, търпеше се. Копах в мазето дълго, страхотно се изморих. Тази работа продължи чак до разсъмване, но пък имах опит. Баща ми ме беше учил как да се оправям с основните инструменти и сечива. Винаги казваше, че едно момиче трябва да знае кое къде е в къщата. Как се поправят най-важните системи, как се поддържат в добро състояние. Първо разчистих бетона, разширих основната дупка, тогава започнах да копая надолу, докато сметнах, че дълбочината е достатъчна. Пуснах го, зарових ямата, качих се горе в старата си стая. Легнала съм си и съм заспала като заклана. Ще кажете, че човек след такова дело не би трябвало сън да го лови, но аз се събудих чак някъде в ранния следобед на следващия ден. И съм спала така дълбоко и спокойно, както рядко ми се е случвало преди това. После пак слязох долу и продължих да работя. Всичко нужно за целта си беше там още отпреди — материалите, дори и малка бетонобъркачка имаше. Трудното бе изнасянето на бетонните късове, пък и доста време ми отне. Гърбът ме боля седмици наред, но веднъж като свърших това, останалото беше лесно. Още няколко дни работих, основната работа я свърших през първия уикенд. През това време Джена гостуваше на Каръл в дома на Ейприл. Всичко мина нормално, засечки не се получиха.

— А после се преместихте в същата къща?

— Да, в началото размишлявах по разни възможности, но в крайна сметка с дъщерята се нанесохме там. Нямаше как да я продам, защото от юридическа гледна точка не беше моя. Пък и да беше, вероятно пак нямаше да го направя. От страх, че току-виж новият собственик решил да си подновява мазето или нещо ново да строи и намерил останките. Както и да разсъждавах, струваше ми се, че най-добрата опция е ние да живеем в татковата къща. И така мина време, останахме завинаги, дето се казва. Само че напоследък се случиха странни неща. Нали виждате пукнатините в пода? Нови са. Започнаха да се появяват през последните две седмици — след като Франк Мерик пристигна тук и започна да ме разпитва, да настоява да му кажа разни неща. Сякаш разбуди нещо там долу, сякаш баща ми чу въпросите му и сега се опитва някак да се върне в този свят. Освен това започнах да сънувам странни сънища, а те са придружени с кошмари. В съня си чувам шумове откъм мазето, отварям вратата и виждам баща си да излиза от дупка в пода и да се катери по стълбището нагоре към мен. Протяга ръце, иска да си платя за стореното, защото ме е обичал, а аз съм го убила. Но сетне ме отминава и продължава да лази нагоре към стаята на Джена. Аз го удрям с все сила, с каквото мога, безмилостно го налагам, но нищо не се случва, той лази ли лази като някаква огромна, безсмъртна гадина.

Докосна с пръстите на крака близката пукнатина и се взря в нея, сетне се усети какво прави и бързо отдръпна крак. Цялата потръпна и тялото й се разтресе, като че отново изживяваше ужасите на същия сънуван кошмар.

— Кой ви помогна в тази история? — запитах аз.

— Никой, нали ви казах — отвърна тя, без да ме гледа в очите. — Сама свърших всичко.

— Имам предвид бащината ви кола в Джакман. Закарали сте я сама, добре. После кой ви върна? Как се прибрахте тук?

— На автостоп.

— Наистина ли?

— Ами да, защо не?

Само че знаех — отново ме лъжеше. След всичко, което бе направила, не бе логично да поеме такъв огромен риск. Толкова бе елементарно, че дори и да е била силно разстроена и не на себе си, за потенциалната опасност пак би се досетила. Ясно ми беше, че някой я е последвал с кола до Джакман, сетне я е върнал обратно. Напълно възможно да е била онази жена — приятелката й Ейприл. Спомням си как се бяха спогледали онази вечер, след като Мерик бе счупил кухненския прозорец. Нещо бе преминало помежду им, като вълна на съпричастие, жест на съучастници в обща кауза, свидетелство за споделена тайна. Всъщност това нямаше значение. Нищо в този контекст вече нямаше значение.

— А кой е другият мъж? Този, който е направил снимката, Ребека?

— Не зная. Късно беше. Чувах, че някой е с татко, двамата се черпеха, чуваше се звън на чаши. Сетне изведнъж влязоха в стаята ми. И двамата миришеха много гадно, бяха доста пийнали. Това го помня кристално добре. Сигурно затова никога не съм била в състояние да понасям уискито, нито на вкус, нито на мирис. Влязоха, светнаха лампата на нощното шкафче. Другият мъж носеше маска на призрак, от онези, дето ги носят на Вси светии и хлапаци, и възрастни. Баща ми рече, че това е негов приятел, помоли ме и за него да направя същото… не исках, обаче…

Тук направи пауза и отново потръпна.

— … а бях само на седем години — сега вече шепнеше. — Е, това беше всичко. А те снимаха, сякаш бе игра, голяма смешка. Само веднъж се случи. На следващия ден баща ми се разплака и се закле, че никога повече няма да се повтори. Непрекъснато повтаряше, че ме обича и че никога вече няма да ме дели с никого. И наистина не го направи.

— Нямате дори и идея кой е бил този мъж?

Пак поклати глава в знак на отрицание и пак не можа да ме погледне в очите.

— В албума на Ланг, дето беше във фургона му, има още снимки от същата вечер, Ребека. И приятелят на баща ви фигурира в тях, само че главата му не се вижда. На едната ръка има татуировка на орел. Не помните ли такава подробност?

— Не, не помня. Тъмно беше. Но дори и да съм зърнала такъв знак, вероятно съм го забравила. Все пак толкова много години са минали оттогава…

— Едно друго сексуално малтретирано дете помни същата татуировка. Източник, до който се допитах, подсказа, че може би става дума за военен тип татуиране. Да знаете кой от бащините ви приятели е служил в армията?

— Елуин Старк със сигурност — веднага отвърна тя. — Мисля си, че и Еди Хейвър може да е бил в армията. Те са единствените служили, доколкото зная, но и двамата нямат татуировки по ръцете. Гостували са ни понякога през лятото, заедно сме ходили на плажа. Щях да забележа, нали?

Пуснах тази приказка покрай ушите си. Какво друго бих могъл да направя?

— Излиза, че баща ви е предал онези деца. Злоупотребил е.

Тя кимна.

— Така е за съжаление. Онези хора са разполагали със снимките му, където е с мен. Предполагам, че по този начин са го принуждавали така да постъпва. Изнудвали са го.

— Онези хора? А как са се добрали до снимките?

— Допускам, че същият мъж от онази нощ им ги е дал. Но трябва да ви кажа… длъжен сте да знаете, че баща ми наистина трепереше над поверените му деца. Опитваше се всячески да ги защитава. Онези хора го принуждаваха да им избира и посочва обекти за техните цели, но за сметка на това с останалите той работеше двойно по-старателно. Разбирам, че е трудно за разбиране, но на практика сякаш имаше двама души на име Даниъл Клей — добрият и лошият. Единият малтретираше собствената си дъщеря и предаваше други деца, за да спаси честта и репутацията си. Другият се бореше със зъби и нокти да спасява от насилие останалите си детски пациенти. Може би това бе единственият начин да оцелее, без да полудее: разкъсвайки се на две, наричайки действията си „любов“.

— А Джери Лежер? Нямахте ли подозрения относно него след онзи случай в банята с Джена?

— В него съзирах някакво далечно подобие на баща си — отвърна тя. — Но не знаех дали е пряко замесен. Не и до онзи миг вчера, когато ми се обаждаха от полицията, за да ми кажат как е умрял. Мисля си, че Джери го мразя повече от всички останали. Искам да кажа, че той вероятно е знаел за моята детска съдба. Знаел е какво е правел баща ми с мен и по този начин съм ставала за него още по-привлекателна. То си личеше… — потръпна Ребека Клей. — Личеше си, когато ме чукаше… сякаш с детето в мен го правеше.

В следващия миг клекна, сетне седна на пода, отпусна глава на колене, изглеждаше съвсем отмаляла. Заговори отново, сега едва чувах думите й.

— И какво ще стане сега? — питаше ме тя. — Ще ми вземат ли Джена? В затвора ли ще отида?

— Нищо — отвърнах. — Нищо няма да стане.

Тя повдигна глава, в очите й светна надежда.

— Няма ли да кажете на полицията?

— Не.

Нямаше какво повече да си кажем. Оставих я там — в мазето, седнала върху гроба на баща си, същия, изкопан от самата нея. Качих се на колата и подкарах към бушуващото море. То кипеше, вълните ревяха, бучаха, а в тях сякаш ечаха безброй гласове, редяха неразбираеми, но успокоителни слова. За последен път ми беше да усетя морето на това място. Защото повече никога не се върнах там.