Към текста

Метаданни

Данни

Серия
Чарли Паркър (6)
Включено в книгата
Оригинално заглавие
The Unquet, (Пълни авторски права)
Превод от
, (Пълни авторски права)
Форма
Роман
Жанр
Характеристика
  • Няма
Оценка
4,9 (× 7 гласа)

Информация

Сканиране
Silverkata (2018)
Разпознаване и корекция
Epsilon (2020)

Издание:

Автор: Джон Конъли

Заглавие: Нечестивци

Преводач: Светлозар Николов

Език, от който е преведено: английски (не е указан)

Издание: първо

Издател: ИК „Прозорец“ ЕООД

Град на издателя: София

Година на издаване: 2007

Тип: роман

Националност: ирландска (не е указана)

Печатница: „Инвестпрес“ АД

Редактор: Калоян Игнатовски

Художник: Буян Филчев

Коректор: Станка Митрополитска

ISBN: 978-954-733-464-9

Адрес в Библиоман: https://biblioman.chitanka.info/books/3043

История

  1. — Добавяне

11

По-късно същата вечер били проведени няколко телефонни разговора. Може би Мерик така е искал още от началото. Сигурно по същата причина така очевидно бе натрапвал присъствието си около къщата на Ребека Клей, затова бе оставил кръвта си по кухненския прозорец, затова ме бе насочил към Джери Лежер. И други инциденти е имало, само че тогава все още не съм знаел за тях. Предната нощ някой бе закачил четири умъртвени, нанизани на връв врани пред офисите на Елуин Старк, бившия адвокат на Клей. Някъде по-късно същата нощ някой бе влизал с взлом в „Мидлейк Сентър“. На пръв поглед нищо не липсвало, само че видимо същият някой бе ровил из наличната документация и сигурно много време щеше да е нужно да се провери дали нещо е било изнесено или копирано. Най-интересен бил инцидентът с доктор Кошър, лекаря на Клей. Отивал на бридж турнир човекът, а някакъв червен форд внезапно го притиснал отстрани и му запушил пътя. Човекът на волана, отговарящ на описанието на Мерик, свалил прозореца и запитал негодуващия лекар дали обича птици и дали случайно не знае, че покойният му пациент и приятел доктор Даниъл Клей е имал интимни отношения с педофили и извратени хора.

За Мерик не е било важно дали тези мъже имат нещо реално общо с дъщеря му или не. Просто е искал да създаде атмосфера на страх и съмнения. Целта му е била да надникне тук и там в нечий живот, да посее слухове и полуистини, давайки си сметка, че в неголям град като Портланд случилото се бързо ще се разчуе. Ще тръгнат приказки, а мъжете, по чиито следи бе тръгнал, ще се стреснат и може би ще се разбръмчат като пчели в застрашен от видима опасност кошер. Мерик е смятал, че е в състояние да контролира нещата или пък да се справи с каквато и пречкала му застане на пътя. Грешеше обаче. Някой го манипулираше, дърпаше му конците, за съжаление също както разиграваше и мен самия. Всъщност никой не владееше положението, дори и загадъчният клиент на Елдрич не би могъл да го удържи точно в онзи момент.

А смъртта тропаше на вратата: идваше да прибере някои хора.

* * *

Джоел Хармън живееше в голям дом край „Бейшоур Драйв“ във Фолмът, имаше си собствен пристан и прекрасна бяла яхта, закотвена там. Навремето наричали Портланд Фолмът, от Фолмаут идвало, още някъде през седемнайсети век, когато Сен Гастен, баск по произход, повел местните в поредица набези срещу английските колонии. Сблъсъците завършили с неколкократно опожаряване на града и така продължило чак до края на осемнайсети век, когато най-накрая той получил самостоятелност. Днес същото име носи една от най-старите му части, където живеят реално заможни хора и фактически там е центърът на частното корабоплаване. Там се намира и Портландският яхтклуб, един от най-старите в страната. Разположен е на Фолмът Форсайд, на завет от ветровете зад дългия и тесен остров Клапборд. На острова се намират два частни имота с имения и домове, строени още през деветнайсети век, когато железопътният магнат Хенри Хюстън пожелал да си има летен котидж на същото място, а той на практика се оказал постройка на площ 10 000 кв. фута. Така г-н Хюстън дал скромния си принос за обезсмислянето на думичката „котидж“ по тези части на света.

Домът на Хармън се извисяваше на висок нос, а зелената морава пред него плавно се спускаше към водата. Издадената в морето ивица бе защитена с висока ограда, зад която наред със зелената площ се простираше чудесна градина с множество прекрасно поддържани розови и други лехи. Джун бе споменала, че Хармън е фанатик на тема рози, ужасно много се увличал по отглеждане, кръстосване на разните видове, огромни грижи полагал за почвения и посевния материал. Почвата в градината била обогатена с внесена отвън земя, специален градинар я наблюдавал постоянно, за да задоволява господарските мании в това отношение. Според някои слухове Хармън притежавал уникални сортове, дето ги няма никъде другаде, обаче, за разлика от други колекционери не обичал да споделя откритията си. Розите си били само негови, единствено за лично удоволствие и наслада.

Вечерта бе необичайно мека, особен природен трик на сезона, често подвеждащ незапознатия с тукашното време посетител. Стояхме с Джун в градината с другите гости, отпивахме от чашите, аз пък тайничко оглеждах терена — къщата, яхтата, розите и съпругата на домакина. Тя ни посрещна на пристигане, мъжът й беше зает някъде другаде. Изглеждаше някъде на около шейсетина години, значи почти колкото и съпруга си, част от кичурите на сивата й коса професионално изрусени. Отблизо кожата й изглеждаше като изляна по поръчка пластмаса. Изглежда й бе трудно да движи лицето си, но пластикът хирург бе предвидил този проблем и бе извил устните в постоянна полуусмивка. Накара ме да се замисля по въпроса — излизаше, че дори и най-мрачната новина да й кажеш, тя пак ще се усмихва, сякаш говориш нещо забавно. И все пак забелязваха се остатъци от някогашната й красота, макар че общата картина се влошаваше още повече поради козметичните й опити да акцентира на тях. Очите лъщяха мътно, със стъклен блясък, а уменията й в областта на светския разговор биха представили дори някой ученик в афоризматичната светлина на един Оскар Уайлд.

В това отношение съпругът бе абсолютен антипод, просто пример за съвършения домакин. Беше облечен в син вълнен блейзър и сиви панталони, ужким непретенциозно и ежедневно, но скъпата маркова дреха си личи и отдалеч. Носеше и червено шалче на врата, придавайки внимателно култивирана ексцентричност на общия си вид.

Докато се здрависваше и усмихнато обменяше клюки с гостите, по петите му непрестанно вървеше красиво момиче с азиатски черти. Беше високо, кръшно, със стройна фигура в прилепнала по тялото рокля, дето караше мъжете да преглъщат и извръщат подире му глави, зяпайки противно на доброто възпитание и собствената им воля. Според Джун беше най-новото му гадже, официално секретарка или персонална асистентка, както днес им викат някои хора. Бях ги чувал приказките за него: Хармън си налитал по младото, хване си някоя зашеметена от богатството му девойка, само за да я захвърли след появата на поредното красиво момиче.

— Не личи жена му да има нещо против присъствието й тук — коментирах аз. — Ама като си помисли човек, вероятно тя си има по-други грижи, като например в колко часа да си вземе поредното лекарство.

Госпожа Хармън се оглеждаше с празен поглед, очите й минаваха по гостите на редовни интервали и никога не се задържаха където и да е. Заприлича ми на механичния обход на лъчите на морски фар, пълзящ по водната повърхност в същия програмиран ритъм. Така беше и когато се здрависахме при пристигането ни на входа — никакъв очен контакт, погледът и се плъзна по нас за частица от секундата, само ръката й почувствах за миг, все едно някой ми подаде студена мъртва птичка.

— Бедната Лори — обади се Джун, — съжалявам я. Тя е от онези богати жени, предопределени от съдбата да се омъжват в своята социална група. За някой още по-богат и могъщ мъж, за да му раждат деца. Иначе вътрешен живот при нея изобщо не съществува или поне аз никога не съм била в състояние да доловя нещо подобно. Децата й отдавна са отраснали, имат свои интереси, движат се по други житейски пътища, а тя се чуди с какво да си запълва дните. Беше много красива навремето, но красотата бе единственото, което имаше. Участва в десетки благотворителни бордове, където харчи парите на съпруга си, а той няма нищо против, поне не и докато тя не се бърка в неговия си начин на живот.

Доста неща бях чувал за Хармън. Самолюбив, свикнал да си угажда във всичко човек, с предостатъчно пари да преследва и задоволява множеството си мераци, а апетитите му растат с всяка поредна хапка, още повече с напредването на възрастта. Произхождаше от старо семейство със солидни политически връзки, баща му бил навремето съветник на Демократическата партия. За беля поредица провали и сенчести ходове някъде по множеството семейни бизнеси бяха придали леко скандален привкус на престижното родово име. И това пречеше на Джоел да се добере до самия връх, за да участва в най-големите игри наред с най-едрите хищници. Самият той бе се движил най-активно в политическия живот преди време, като млад помагал на президентската кампания на Ед Мъски през 1971 г., дори благодарение на бащините връзки участвал в делегацията, с която Мъски посети Москва тогава. Докато не се бе изяснило, че Мъски не само няма да бъде номиниран, а може би е много по-добре, че Макгъвърн ще го измести на партийните предизборни събрания през 1972 г. Мъски беше неподходящ в множество отношения — не можеше да контролира нервите си, избухваше, ругаеше помощници и журналисти, при това за свое нещастие често го правеше на публични места. Дори и да бе спечелил номинацията, пак нямаше да мине много време и това да стане ясно и на широкия електорат. Затова Джоел Хармън с благословията на семейството бе зарязал Мъски точно навреме, а с това го бе напуснал и политическият идеализъм, колкото и в малки количества да го бе имал. Сетне се бе захванал да увеличава семейното състояние и да се опитва да изчисти бащините грешки, макар че това — последното — се бе оказало бая трудно.

Иначе според Джун Хармън бе доста по-сложна човешка натура, отколкото изглеждаше на пръв поглед. Щедро участваше в благотворителни дела, и то не само публично — тоест комерсиално и за престиж, а много често и дискретно, частно. Според американските стандарти възгледите му по общественото благосъстояние и социалното осигуряване го поставяха почти в категорията на социалистите. И макар и дискретен, гласът му бе достатъчно силен, че да го чуват щатски губернатори и представители на различни институции. Освен това често се палеше на тема добруването на града и според разни слухове децата му се тревожели от лекотата, с която пилее парите си — тоест бъдещото им наследство — по благотворителни мероприятия. И както бе казал по този случай един зевзек, социалната съвест на наследниците съвсем не била развита на бащиното ниво.

Аз исках да си запазя главата бистра, затова продължавах да лижа чашата с портокалов сок, докато повечето гости се наливаха с шампанско. Оглеждах се за познати, установих, че разпознавам неколцина от поканените тук. Сред тях бе писател на име Джон Лий Джейкъбс, който пописваше романи на тема рибари и зова на морето. Джейкъбс си бе пуснал голяма червена брада и се обличаше както героите си, макар че бе от семейство на счетоводители в Кеймбридж, Масачузетс, и местните го майтапеха, че морската болест го люшвала дори и в локва да стъпи. Другото познато лице бе доктор Байрън Ръсъл, млад психоаналитик, дето от време на време говореше по общественото радио на Мейн, появяваше се и на тукашните телевизионни канали. Всъщност викаха го, когато бе нужна зряла, сериозна мисъл по въпроси на менталното здраве. Чест му правеше, че през устата му говореше гласът на разума, за разлика от разни набедени психоложки с фалшиво патетични гласчета и Бог знае откъде и как получени научни титли. Имаше една, проповядваше разни щуротии, обърнете ли им малко повече внимание, току-виж ви се сторило, че депресията и самоубийството са атрактивни алтернативи на това да я слушате. С известно удивление констатирах, че и Елуин Старк е тук, същият адвокат, дето не пожела да разговаря с мен като хората в началото на седмицата. Поиска ми се да му кажа за разговора с Елдрич, който избълва множество думи, без фактически да ми съобщи нещо повече от доловеното за единица време в разговора със самия Старк. Само че веднага пролича: адвокатът и сега нямаше особено желание да разговаря с мен, да не говорим, че хич не се зарадва, дето ме вижда. Все пак събра сили и успя да бъде и учтив повече от една-две минути, дори съумя да поднесе нещо като извинение за по-раншната си грубост. В ръка държеше чаша с шампанско, но пък здраво намирисваше на уиски. Ясно, че бе започнал доста преди тукашното гости.

— Онзи ден — когато се обаждахте — ми беше дяволски тежък — рече той — Така че не бе най-подходящото време за разговори.

— Аз все по неподходящо време се обаждам, такъв съм си по природа — отвърнах. — А пък човек трябва да се съобразява, нали?

— Сам не знаете колко сте прав — поклати глава Старк. — Още ли душите около случая Клей?

Рекох, че да, все още душа. Той направи гримаса, сякаш някой му поднесе да помирише развалена риба. Именно тогава ми съобщи и за мъртвите врани.

— Подплашиха секретарката ми до полуда — въздъхна Старк. — Беше сигурна, че е дело на сатанисти.

— А вие какво мислите?

— Е, стресна ме, защото ще си призная, че най-лошото, случвало ми се досега, беше забит голф стик в предното стъкло на новия ми лексус.

— Да имате идея кой може да го е направил?

— Мога да се досетя вие какво мислите, нали? Че е същият тип, дето тормози Ребека. Знаех си аз още в мига, когато ви чух гласа — лош късмет носите вие — изтърси той, сепна се и се опита да замаже грубостта с фалшив смях.

Ясно бе обаче, че го е казал напълно сериозно.

— А защо ще тормози и вас?

— Защото е отчаян негодник, а моето име фигурира навсякъде по свързаната с Даниъл Клей документация. Само че аз бях дотук. С легализирането на завещанието се занимава друг адвокат.

— Страхувате ли се?

— Не, в никакъв случай. Стара лисица съм аз, с най-големите акули вземане-даване съм си имал и ето ме на — жив съм си. При това закъсам ли наистина, има хора, на които мога да се обадя за помощ. Ребека обаче такива ресурси няма. Тя се обръща към хора като вас, при това може да разчита на помощта ви само докато има пари да плаща. Затова по-добре зарежете тази работа, Паркър. Само влошавате ситуацията, като ровите из старите бакии и мътите водата.

— Значи вас истината не ви интересува?

— Мен ли? Аз съм адвокат — рече той. — Какво общо има истината тук? С каквото и да било? Работата ми е да защищавам интересите на клиентите. А истината понякога само пречи.

— Аха, доста, хм, прагматичен подход.

— Аз съм реалист. С наказателни дела не се занимавам, но да речем, че поема защитата ви по обвинение в убийство, а вие твърдите, че сте невинен. Какво ще очаквате от мен? Да кажа на съдията, че в крайна сметка смятам, че вие сте убиецът, защото това е истината ли? Ама така не става. Хайде да говорим сериозно. Законът от истина нужда няма, трябва му само някакво нейно подобие. Повечето случаи просто се оправят с помощта на версия, приемлива и за двете страни. Сделка се нарича, дори и в правото. Искате ли да ви кажа коя е единствената истина там? Че всеки лъже. Това е истината. Обърнете се към църквата, там може и да ви я осветят.

— А да имате клиент, чиито интереси защитавате в контекста на случая Даниъл Клей?

Старк ми се закани с пръст. Мразя го този жест, както не търпя да ми говорят поучително, обръщайки се към мен на фамилно име.

— Ама и вие сте един — въздъхна той. — Даниъл ми беше клиент. След това и дъщеря му също, макар и за кратко време. Сега Даниъл е мъртъв. Свършена работа, минало време, мир на праха му. Оставете го на мира, където и да е сега.

Извърна се и ни остави, закрачи към писателя Джейкъбс и се заговори с него. Джун ме изгледа, закани ми се с пръст в имитация на адвоката Старк.

— Прав е — рече тя. — Ти наистина си голяма работа. Има ли случай с някой да си водил завършващ любезно приятелски разговор?

— Само с теб — натъртих аз.

— Това е защото не внимавам в казаното.

— Сигурно е така — съгласих се аз, а в същия миг един прислужник удари гонга, призовавайки гостите да влязат в залата за вечеря.

* * *

Изглежда, броят на присъстващите не надхвърляше дванайсетина, включително Хармън и съпругата му. Сред гостите бяха още известна с колажите си художничка, за която дори и Джун не бе чувала, и трима банкери — приятели на Хармън от доброто старо време. По пътя към столовата Хармън се приближи до нас, за да проведе полагаемия се светски разговор за пръв път тази вечер, като първо се извини, че толкова е закъснял.

— Е, Джун, тъкмо вече се бях отчаял, че отдавна не си идвала на скромните ни вечери. Разтревожих се, знаеш — да не би с нещо да съм те обидил?

Джун махна с ръка и се усмихна.

— Хайде сега, познавам те достатъчно добре да се обиждам от каквото и да е, като изключим спорадичното ти отсъствие на добър вкус — пошегува се тя.

Сетне се отдръпна леко встрани, за да може домакинът да се ръкува с мен. Страхотно го владееше този номер Хармън, направо в изкуство го беше превърнал, вероятно и уроци би могъл да преподава. Времетраене на ръкостискането, с каква сила да поемеш ръката на госта, колко широка да бъде усмивката ти.

— О, г-н Паркър, много сме чували за вас. Вие наистина водите интересен живот.

— Но пък не така продуктивен, както вашия — отвърнах аз. — Прекрасна къща имате, великолепна колекция.

Говорех за отрупаните с картини стени. Невероятно разнообразие на изкуство се намираше тук, а пък и разположението на всяка една от тях говореше за внимателно обмисляне кое къде да отиде. Маслени бои и графика се допълваха като ехо една на друга чудесно, в отделни случаи си контрастираха, сякаш в предизвикателство към естетичния усет на гостенина ценител. Вдясно от нас висеше красива, макар и леко злокобна картина — голо тяло, млада жена на легло, а отсреща й доста по-вехто маслено платно с умиращ старец, проснат на подобно легло, в последните мигове от живота му загрижено над него са се надвесили лекар и близки, отзад стоят приятели. И едните, и другите са с различни изражения — разкъсваща печал, съжаление, откровена алчност. Сред тя е и млада жена, чието лице удивително наподобява това на голото тяло отсреща. Сходни легла, приличащи си жени, видимо разделени от векове, но част от един и същи контекст поради настоящата близост на образите.

Лицето на Хармън грейна одобрително.

— О, щом ви харесва, с удоволствие ще ви разведа из дома след вечеря, ще ви покажа още интересни неща. Едно от преимуществата на еклектичния вкус, каквото и да е мнението на Джун относно спорадичните му насоки, присъствия или отсъствия, е, че винаги е налице нещо, което да задоволи всекиго, в своите рамки, разбира се. Много ще ми е любопитно какво точно би привлякло вниманието ви, г-н Паркър. Наистина много ще ми е интересно. Сега, ако обичате, заповядайте, на път сме да сервираме вечерята.

Насядахме около голямата маса. Мястото ми се оказа между гаджето на Хармън, чието име бе Ниоко, и художничката колажистка. Последната бе руса, тук-таме с вплетени зеленикави кичури, със стройно, възслабо, но жилаво тяло. Привлекателна бе по особен начин, събуждащ безпокойство, напомнящ за потисната истерия. Сигурно защото ми заприлича на едно от онези момичета, често готови да си резнат вените на китките, при това не само своите. Каза ми, че името й е Съмър.

— Съмър — повторих аз. — Като Лято? Наистина ли?

Тя се смръщи. Ех, Паркър. Още не бях седнал и някой бе вече засегнат.

— То е истинската ми природа — обясни тя. — Името, което ми дадоха по рождение, бе просто натрапник. Смених го, за да дам израз на истинската си идентичност. Всъщност освободих я, за да се заема с изкуството.

— Аха — измучах аз, какво друго да направя.

Ниоко бе много повече във връзка с обективната реалност. Информира ме, че завършвала история на изкуството, току-що се завърнала след двегодишна работа в Австралия. Запитах я откога познава Хармън, оказа се достатъчно чувствителна, за да се изчерви леко.

— Запознахме се на изложба, по-скоро на откриването на нова галерия преди няколко месеца — отвърна тя. — И отлично разбирам какво си мислите.

— Така ли?

— Е, добре де. Поне се досещам какво бих си помислила на ваше място.

— Искате да кажете, ако аз се виждам с г-н Хармън ли? О, но той не е моят тип мъж.

Тя се изкикоти.

— Отлично разбирате какво искам да кажа. Естествено, че е доста по-възрастен от мен. При това е женен или поне така изглежда. Богат е, а пък моят автомобил е на старо и струва по-малко, отколкото например брендито, с което тази вечер Джоел ще почерпи гостите тук. Обаче го харесвам: забавен е, има добър вкус и си е поживял. А хората да си мислят каквото си искат.

— Дори и съпругата му ли?

— Вие нещата си ги казвате право, куме, та в очите, така ли?

— Ами защо не, нали до вас съм седнал. И ако жена му след второто питие вземе да хвърля ножове и чаши насам, поне да съм сигурен, че се цели във вас, а не в мен.

— На нея изобщо не й пука какво прави Джоел. Не зная дали изобщо забелязва такива неща.

Сякаш чула думите ни, Лори Хармън се загледа в нас и дори съумя да разшири усмивката си поне с още половин милиметър. Съпругът, седнал на челото на масата, замислено потупа лявата й ръка, все едно куче гали. И за миг ми се стори, че сивотата в очите й изчезна, показа се нещо съвършено ясно, проблесна досущ като обектива на фотоапарат в секундата на снимката. Погледът й се плъзна по Ниоко, сетне усмивката се върна в старото замръзнало състояние, а очите й минаха върху следващия гостенин вдясно. Стори ми се, че Ниоко не забеляза мимолетната промяна, в същия момент говореше със Съмър. Но не съм убеден, че щеше да забележи неуловимата промяна, дори и да бе внимавала.

Хармън кимна към келнерите, които стояха в полукръг около нас като истукани, и на масата изведнъж се появиха блюда, сякаш велик чародей направи магия. Забелязах, че на края на масата имаше две незаети места.

— Май че чакаме още някой, а, Джоел? — обади се Джейкъбс.

Беше от онези хора, за които важи поговорката пусни кучето под масата, то направо на нея се качва. Дадеш ли му думата за малко, току-виж задекламирал безкрайно за визиите си на прозрял бъдещето мъдрец, за връзката си с природата и величието на обикновения човек. Освен това видимо бе преценил присъстващата аудитория и решил, че сред нея няма конкуренция. В същото време не би желал допълнително да се появи някаква непозната величина и да го надговори. Брадата му потръпна, сякаш в нея имаше нещо живо, дето променя позата си, отвори уста да каже още някоя мъдрост, но в същия миг му сервираха патица в глинен съд и той се зае да плюска.

Хармън извърна глава към празните места, погледът му се задържа върху тях, сякаш за пръв път ги вижда.

— За децата са — рече той бавно. — Надявахме се да ни уважат, само че знаете как е с деца. В яхтклуба има купон. И без да приемате думите ми като обидни, вероятно са решили, че там ще има повече възможности за забавление и лудории, отколкото с родителите и техните гости. Сега, моля ви, заповядайте.

За Джейкъбс поканата бе закъсняла, той бе вече преполовил блюдото. За негова чест се запъна, леко се изчерви, сетне сви рамене и продължи да унищожава патешкото. Храната бе превъзходна, въпреки че аз лично по изпълнения тип гюведже особено не си падам. Патешкото бе едно от предястията, основното блюдо бе еленско, гарнирано с хвойна. Имаше и шоколадов мус с лимон за десерт, кафе с изящни сладкиши. Виното бе „Дюар Милон“ реколта 1998 г., което Хармън описа като „достатъчно зряло“ за качествата на Лафит-Ротшилдовите продукти. Джейкъбс слушаше и мъдро кимаше, сякаш разбира за какво говори Хармън. Аз лижех чашката, колкото да не бъда неучтив. Така или иначе за моя вкус си бе доволно силно.

Разговорът прескочи на местна политика, оттам на изкуството, неизбежно стигна и до литературата, и то главно благодарение на интервенциите на Джейкъбс, който напери пера и целият настръхна от величие, очаквайки въпросите на присъстващите за поредния му magnum opus. Никой обаче не се напъна да му отприщи устата, накрая домакинът го направи, и то не от реален интерес, колкото от чувство на дълг. Съдейки по пространното слово, което последва, на Джейкъбс все още не му бе омръзнало да митологизира малкия човек, макар и да не стана ясно дали е стигнал до откровението да го разбира или харесва.

— Този човек е най-съвършеният досадник — прошепна ми Джун, докато разчистваха масата, а гостите минаваха в съседния салон, обзаведен с разкошни и удобни канапета и столове.

— О, веднъж ми дадоха негова книга — отвърнах аз.

— Е, и? Прочете ли я?

— Започнах я, но реших, че подобно четиво ще ми е нужно на смъртния одър, и си казах по-добре да си го запазя за тогава. Сетне книгата се загуби някъде. Май че нарочно съм я хвърлил в морето.

— Мъдро решение.

Хармън изневиделица се появи до нас.

— Е, какво ще кажете сега да ви поразведа из моята губерния, г-н Паркър? Джун, ти ще благоволиш ли да ни придружиш?

Джун най-лицемерно се въздържа.

— Виж, Джоел, най-много да се сджавкаме за някоя твоя идея, нали? Нека новият ти гостенин се наслади на колекцията, без да му влияя с моите предразсъдъци.

Хармън се поклони, извърна очи към мен.

— Да ви предложа нещо друго за пиене, г-н Паркър?

Повдигнах към него полуизпитата си чаша с виното, рекох:

— Засега се чувствам добре с това, благодаря ви.

— Хубаво. Хайде тогава да тръгваме.

Тръгнахме из дома, стая по стая. Хармън се спираше и коментираше картините, с които най-много се гордееше. Повечето от имената на художниците не ми говореха нищо, това обаче вероятно се дължеше на невежеството ми, на какво друго? При това не бих казал, че голямата част от Хармъновата колекция ми хареса. Още повече — направо си представях критичните физиономии на Джун и хапливите й забележки за някои от най-необичайните платна.

— Чух, че притежавате неща на Даниъл Клей — подхвърлих по едно време, докато ужким се наслаждавахме на нещо, което би могло да бъде или залез или например хирургически шев.

Хармън се ухили.

— Джун ми каза, че вероятно ще се заинтересувате от тях — поклати глава той. — Имам две картини, държа ги в офис в задната част на къщата. Останалите са на склад. Моята колекция редовно се подменя, въртя си наличните картини, едни излагам, други прибирам и така. Прекалено много произведения имам, мястото ми не стига. Дори и в дом като този.

— Познавахте ли Клей добре?

— Заедно учехме в колежа, поддържахме връзка и през годините по-късно. Гостувал ми е тук множество пъти. Много го харесвах. Чувствителен човек беше. Онова, което се случи, бе истинска трагедия. Ужасно, ви казвам, и за него, и за децата.

Сетне ме отведе в задната част на дома, в помещение с високи, издадени навън прозорци, които гледаха към морето. Беше комбинация между офис и неголяма библиотека с лавици по стените от пода до тавана и голямо бюро от същия материал. Хармън обясни, че го използвала Ниоко — през дните, когато работела в къщата. Тук имаше само две картини. Едната може би метър и петдесет на шейсет, другата — доста по-малка. На втората бе изобразена обрасла с бръшлян църковна камбанария, високи борови дървета наоколо. Беше някак си мъглива, тоновете, контурите — размазани, сякаш цялата сцена е филтрирана през намазан с вазелин обектив. На голямата имаше гърчещи се тела, мъжки и женски, добре бе предадено движението — вплетени, трептящи крайници, истинска маса от извиваща се, сенчеста плът. Беше удивително неприятна, още повече защото в създаването й наистина бе вложено реално художествено майсторство.

— Май че предпочитам пейзажа — рекох на глас.

— Повечето хора така казват — отвърна домакинът ми. — Пейзажът е по-късна работа, създаден е може би двайсетина години след другата картина. И двете са без заглавия, голямата обаче е типична за ранния стадий на Даниъл.

Отново се вгледах в камбанарията. Във формата й имаше нещо познато, но какво ли бе то?

— Реално място ли е рисувал? — запитах Хармън.

— Това е Галаад — отвърна той.

— Както в „Децата на Галаад ли“? — запитах веднага.

Хармън кимна.

— Още един от мрачните епизоди в историята на нашия щат. Именно затова я държа тук. Струва ми се, че го правя най-вече като поклон пред паметта му и факта, че ми я подари лично. Но не желая да я излагам другаде в къщата, където ще я гледат повечето гости.

Галаадската комуна, заимствала името си от едно от библейските убежища[1], беше създадена през петдесетте години от дърводобивен магнат на име Бенет Лъмли. Лъмли бил човек извънредно набожен и дълбоко загрижен за духовното благо на секачите, работещи в горите край канадската граница. И в даден момент решил, че може да основе град, където те да живеят със семействата си, а той да бъде място богоугодно, без съблазните на алкохола и платената женска плът. Така хем дърводобивниците ще бъдат праведни, хем той ще може да ги следи изкъсо, защото пък бил и практичен като бизнесмен. Разработил строителна програма, в която главен елемент била масивна каменна църква, планирана като истински духовен център на бъдещото селище и символ на гражданската посветеност на Бога. Сетне построили домове, в тях постепенно се заселили работници от дърводобива със семействата си. Някои от тях били искрено привързани към тази основана на християнски принципи колония.

За беда не всички от жителите чувствали нещата по същия начин. И затова постепенно тръгнали слухове за разни недотам богоугодни дела по късни доби в Галаад. Само че тогава времената били други, полицията едва ли можела да направи нещо сериозно в това отношение. Още повече че самият Лъмли се противопоставял на всички разследвания, нахъсан да запази доброто име на идеалната си комуна.

Минавали години, дошло по-ново време. През 1959 г. ловец гонел сърни из горите край Галаад и случайно попаднал на плитък гроб. На повърхността земята била разровена от диви животни. Ловецът доразровил небрежно затрупания трап, открил се трупът на новородено бебе, трудно можело да му се дадат и два дни. Телцето му било прободено на множество места с някакво тънко острие, впоследствие се оказало, че е игла за плетене. Малко по-късно недалеч от този били намерени още два гроба и във всеки открили бебешки труп, единият бил на момче, другият — на момиче. Този път полицията пристигнала вкупом. Започнало следствие, били разпитвани хора, къде по-вежливо, къде по-грубовато, междувременно обаче станало ясно, че някои от живеещите в колонията възрастни липсват. Лекари прегледали три момичета, едното на четиринайсет, другите две — на по петнайсет години. Установили, че и трите са раждали някъде през предхождащите дванайсетина месеца.

Лъмли бил принуден да вземе спешни мерки. Свикал събрания, говорили се разни неща, влиятелни граждани шушукали поверителни приказки тет-а-тет. Тихомълком и без показност Галаад бил изоставен. Някои от постройките били разрушени, други сами започнали да западат, голямата, все още незавършена докрай църква била постепенно завладяна от упорито настъпващата гора, а масивната й камбанария бавно се превърнала в колона зеленина под плътно обвиващия я бръшлян. В затвора попаднал само един-единствен мъж на име Мейсън Дъбъс, когото възприемали като най-авторитетната фигура на комуната. Осъдили го за отвличане на деца и развращаване на малолетни. Това станало, след като едно от момичетата казало на полицаите, че в продължение на седем години било истински затворници на Дъбъс и съпругата му. Те двамата я отвлекли от поляна край семейния й дом в Северна Каролина, където един късен следобед беряла ягоди. Съпругата избягнала затвора с твърдения, че била принудена от мъжа си силом да участва в безчинствата му, а съдът постановил присъдата именно благодарение на нейните показания. Твърдяла също, че не знае какво точно се е случвало в други домове в Галаад, но от разказите на деца — момчета и момичета — ставало ясно, че те са били сексуално малтретирани в продължение на немалко време — и преди създаването на Галаад, и след това.

— Клей има ли още много подобни картини? — запитах аз.

— Той поначало не е особено продуктивен автор — отвърна Хармън, — но от онова, което аз лично съм виждал, може да се каже, че има още картини с подобни сюжети — да.

Галаад се намира недалеч от Джакман, а пък Джакман е мястото, където била намерена изоставената кола на Даниъл Клей. Припомних този факт на Хармън.

— Бих казал, че Даниъл имаше интерес към Галаад — предпазливо отвърна той.

— Просто интерес или нещо повече?

— Какво точно ме питате? Дали Даниъл е имал някаква фиксация относно Галаад ли? Не мисля така, но пък като вземем предвид естеството на професионалната му работа, не е чудно, че е любопитствал относно историята на мястото. Той ходил да разговаря с Дъбъс, знаете ли? Лично ми е разказвал за това. Мисля си, че по едно време го глождеше някаква идея за проект във връзка с Галаад.

— Проект ли?

— Ами да, книга за Галаад.

— Точно този термин ли използваше? Думата проект, а?

Хармън се замисли за миг.

— Не помня със сигурност, но може и тя да е била.

Допи брендито от чашата, която си носеше, и я остави върху бюрото.

— Вижте, опасявам се, че съм лош домакин — зарязах си другите гости. Хайде да се връщаме при групата.

Отвори вратата, пропусна ме учтиво да мина, сетне затвори и заключи. Тръгнахме назад.

— Какво според вас се е случило с Даниъл Клей? — запитах го по пътя, докато приближавахме салона, а разговорът там — в началото тих като далечно жужене — постепенно се превърна в лека глъчка.

Хармън спря пред вратата, постави ръка на дръжката и пак се замисли.

— Не зная — рече той. — Но едно мога да ви кажа: Даниъл не беше от хората, дето ще извършат самоубийство. Може и да се е винял за случилото се с онези дечица, но самоубийство за това не би извършил. Но пък ако е още жив, досега все щеше да се е обадил някому. Доста години минаха, поне на дъщеря си или на мен щеше да позвъни. На някои от колегите също. Такова нещо обаче не се е случвало.

— Значи смятате, че е мъртъв?

— Смятам, че е бил убит — поправи ме Хармън. — Само че дори и идея си нямам защо.

Бележки

[1] Битие 31:21, в българския превод наречена Галаадска поляна, на планински терен източно от Йордан. — Б.пр.