Джон Конъли
Нечестивци (10)

9

Посещението при Елдрич не допринесе особено много за вътрешното ми равновесие. Във всеки случай поне малкото име на Мерик научих. Адвокатът избягна да отрече или потвърди евентуалното му пребиваване в затвора. Това означаваше, че някъде в системата се намират разни неудобни неща като например срамни тайни, дето само чакат някой на бял свят да ги извади. Никак обаче не ми харесваше онзи двусмислен намек, че съм познавал клиента му отпреди. Иначе какво би трябвало да означава думичката „пак“? И в моето минало витаеха не малко призраци. Изобщо не ми се искаше, който и да е от тях да се появява точно сега.

За кафе и сандвич спрях на ресторанта „Бел Ер“ на шосе 1, артерия, където ако не друго, то поне заведенията за хранене са предостатъчно на брой. „Бел Ер“ бе оцелял на старото си място вече почти половин век. На десетметров пилон над масивната стара постройка голям надпис „Ресторант“ оповестяваше присъствието му, а отдолу името бе изписано с по-дребни букви и типичен още за петдесетте години курсивен шрифт. Знаех, че човек на име Хари Калас върти ресторанта, наследен от баща му. Обстановката вътре не беше лоша — тапицирани в тъмночервено сепарета, на бара високи столове в същия тон, подът застлан с плочки в сиво и бяло, издържали на стъпките и танците на поколения поред. Носеха се слухове, че Калас щял да прави ремонт и да сменява интериора. Сигурно му беше необходимо да влезе в тон с времето, иначе ме натъжаваше мисълта, че още една икона от старите традиции си отива завинаги. В единия край на ресторанта в стената бе вграден голям телевизионен екран, само че никой не го гледаше. В кухнята бе достатъчно шумно, келнерките хвърчаха за поръчки, по масите вече имаше достатъчно клиенти — местни хора и строителни работници бързаха да поръчат сутрешния специалитет на заведението.

Тъкмо допивах втората чаша кафе, когато телефонът ми звънна. Беше Мерик. Познах го в секундата, в която заговори, обаче на дисплея на апаратчето номер не се изписа.

— Ама ти си бил доста умно копеле — рече той.

— Това комплимент ли е? Ако е така, още ще трябва да поработиш по стила. Толкоз време в пандиза, позабравил си дяволъците.

— Ти сега на сляпо играеш. Адвокатът нищо не ти е казал.

Не ме учуди, че Елдрич е развъртял телефоните. Не бе ясно обаче кой точно е светнал Мерик — адвокатът или въпросният загадъчен клиент?

— Аха. Искаш да кажеш, че ако си поиграя в мрежата, за теб нищо няма да излезе, а?

— Играй си колкото си искаш. Аз пък да не взема да те улеснявам, я.

Изчаках секунда-две, преди да задам следващия въпрос.

— Как се казва момичето на снимката, Франк?

Отговор не последва.

— Заради него си тук, а? Било е пациент на Даниъл Клей, нали? Вероятно ти е дъщеря. Кажи ми името й, Франк, и може би ще съумея да ти помогна.

Когато Мерик проговори отново, гласът му бе изцяло променен. Сега в него звучеше тиха, но смъртоносна заплаха. Вече знаех със сигурност, че си имам работа с човек не само напълно способен на убийство, а вече убивал. Усещах и друго — че отваряйки дума за момичето, бях престъпил някакви норми.

— Слушай ме внимателно — рече той ледено. — Веднъж вече ти казвах: това си е моя работа. Дадох ти време да убедиш онази госпожичка да ми даде каквото е нужно, а не да ходиш да ровиш из неща, които не те засягат. Значи сега най-добре е да се върнеш там, откъдето идваш, и да я убедиш.

— Ами ако не я убедя, тогава какво? На бас се ловя, че същият, който ти е съобщил за посещението при Елдрич, ти е казал още и тутакси да увеличиш натиска. Продължавай да я тормозиш, а твоите авери току-виж и ръцете ти развързали, зелена светлина ти дали, нали? Само че пак ще се озовеш в пандиза, Франк. Кажи ми тогава какво ще спечелиш от цялата работа?

— Ти единствено времето си прахосваш — каза той. — Изглежда си мислиш, че съм се майтапил с теб относно крайния срок…

— На път съм да уредя въпроса — излъгах аз. — До утре положително ще имам нещо за теб.

— Двайсет и четири часа, запомни — добави той. — Разполагаш с този срок, нищо повече. И знай, че съм направо великодушен. Още едно нещо да ти кажа: на мен развържат ли ми ръцете, ти и госпожичката ще трябва здравата да се загрижите… Защото точно сега то е единственото, дето ме възпира, като не се смята обичайното ми добродушие.

С тези думи Мерик прекъсна връзката. Платих си сметката, кафето бе вече изстинало, изобщо не го и докоснах. Изведнъж се оказа, че съвсем нямам време за губене.

* * *

Следващото ми посещение беше при Джери Лежер, бившия съпруг на Ребека Клей. Обадих се в онази фирма „Ей-Сикюър“, казаха ми, че бил на обект в Уестбрук заедно с Реймън Ланг. Пуснах няколко комплимента на секретарката, накрая тя изплю точния адрес.

Заварих служебния пикап спрян сред същинска индустриална джунгла от кал, строителни отпадъци, недостроени сгради, а по средата им незастлан път с дълбоки коловози. Не ми бе ясно дали този обект е полузавършен или просто зарязан да се руши. Ясно личеше къде преди известно време бе спряла строителната дейност. Бетонните плочи на две от постройките стояха недовършени, арматурата стърчеше във всички посоки, прекъсната, превита, досущ като строшени или отрязани крайници. Множество локви воняха силно на газ и загнило, сред буренаците лежеше преобърната бетонобъркачка — неголяма, жълта на цвят. Когато приближих достатъчно, забелязах, че ръждата вече е започнала да я яде.

Встрани стърчеше висок временен склад, вратите му отворени. Оказа се празен, иначе там заварих двама мъже, бяха на първото ниво на вътрешна двуетажна конструкция, клечаха на пода пред разтворен чертеж. На прозорците имаше фини мрежи против насекоми, изглеждаха наскоро поставени. Сигурно тук възнамеряваха да складират нещо, което ще се нуждае от алармена система. Почуках на металната врата с едно желязо, двамата едновременно вдигнаха глави.

— Нещо да ви помогна? — запита единият.

Беше около пет години по-възрастен от мен, може би и по-малко, едър и видимо доста як. Оказа се плешив, но подстриган съвсем късо, за да не се вижда олисялото теме. Детински начин да прикриеш нещо, което смяташ, че те загрозява, ама какво толкова. Винаги съм изпитвал симпатия към връстници с по-малко коса от моята. Разни хора, разни идеали, нали имаше една такава приказка? Може в своята област да си истински крал, стотина компании да притежаваш и пак сутрин застанеш ли пред огледалото, да си казваш: „Ех, Боже мой, защо ли си нямам някогашната коса!“

— Джери Лежер търся — рекох на глас.

Сега откликна другият — среброкос, с румени бузи. Ребека Клей бе почти десетина години по-млада от мен, а този мъж пък със сигурност бе най-малкото с десетина, ако не и с петнайсетина по-стар. Личеше му още, че е понапълнял, а и бузите му висяха. Едра, почти квадратна, главата му изглеждаше голяма за тялото, а устата му се извиваше във въззлобна гримаса — от онзи тип, дето все намира някого да хока, било жената, децата, модерната музика, времето. Носеше груба работна риза на карета със запретнати ръкави, стари, износени джинси и кални боти с различни видове връзки. Ребека бе привлекателна жена, този съвсем обратното. Вярно, едва ли винаги човек предварително си избира онзи, в който ще се влюби, а и много жени не търсят в мъжа външната красота, но връзката Лежер-Клей подсказваше, че понякога външният вид може да се окаже сериозно неудобство.

— Името ми е Чарли Паркър — рекох. — Частен детектив съм. Бих желал да поговорим с вас, ако можете да ми отделите няколко минути.

— Тя ли ви нае?

От тона на гласа му веднага пролича, че въпросната „тя“ едва ли е човек, към когото Лежер храни някакви хубави чувства.

— За бившата ви съпруга работя, ако това ме питате — отвърнах аз.

Лицето му се проясни, но съвсем за кратко. Смръщената гримаса се разведри за секунда-две, сетне се яви в малко по-друга модификация. Краткият обмен въпрос-отговор остави в мен впечатлението, че може би Ребека не е единственият източник на неприятности за Джери Лежер. Във всеки случай със сигурност можеше да се каже, че той не е от хората, дето умеят да крият чувства и мисли зад безизразно лице. По неговото за съвсем кратко време пробягаха загриженост, облекчение, сетне граничеща с паника тревога. И всяко едно от тези ужким мимолетни изражения бе съвсем ясно за разпознаване. Заприлича ми на герой от анимационно филмче, лицевите му черти в постоянна гоненица с емоциите.

— Че за какво й е на бившата ми съпруга детектив? — запита той след малко.

— Именно по същия въпрос желая да поговорим. Може би за малко да излезем навън, а?

Лежер извърна очи към по-младия колега, онзи кимна и отново впери очи в чертежа. Небето отвън бе лазурносиньо, слънцето грееше доволно ярко, само че не топлеше.

— Е, и? — измуча той.

— Жена ви ме нае, защото един човек постоянно я преследва.

Очаквах по лицето на Лежер да се изпише удивление, обаче не го дочаках. Вместо това по него засия злобна усмивчица, сякаш направо от лицето на типичен за викторианската мелодрама злосторник взета.

— Сигурно някое от гаджетата, а? — подхвърли той.

— Тя има ли приятели?

Лежер сви рамене.

— А, пада си мръсница. Де да зная как им викат мръсниците на такива — ебачи май, а?

— А защо я наричате мръсница?

— Ами защото си е именно такава. Мамеше ме още докато бяхме женени, пък и в лицето ме лъжеше. Тя за всичко лъже. Онзи човек, за когото говорите, вероятно е някой шушумига, дето му е обещала купон, сетне го е извозила и сега той се коси за онова, дето не го е получил. Аз се оказах пълен глупак — да взема за перфорирана жена да се женя, ама хайде от мен да мине, бях я съжалил. Само че повече същата грешка няма да направя. Такива само ги чукаш и ги разкарваш. Никакви женитби, тия са за леваците.

И гадната усмивка отново кацна на лицето му. Почти очаквах да ме изръга в ребрата и да ми намигне с думи от сорта на „Ние, пичовете, сме си такива!“, както в Монти-Пайтъновите скечове, или „Тия, жените де, до една са лъжкини и мръсници“.

Само че съвсем не беше смешно. Все се връщах на въпроса му кой ме е наел и изписаното по лицето облекчение, когато отвърнах, че работя за жена му. Какво ли още бе направил този Джери? Кого другиго беше ядосал? Коя беше тази — втора „тя“, ядосана до положение да наема частен детектив? Защото от емоционалните реакции по лицето му точно така се получаваше.

— Не смятам, че въпросният човек е шушумига или отхвърлен ухажор — казах кротко.

Лежер се замисли върху думата ухажор, понечи да запита нещо, сетне се отказа.

— Този човек не престава да задава въпроси за бащата на Ребека — продължих аз. — Останал е с впечатлението, че Даниъл Клей е може би жив.

Нещо се размърда в очите на Джери. Заприлича ми на дух от бутилка, дето тъкмо понечва да изскочи от затвора си, когато някой отново затъква тапата здраво.

— Хайде бе, това са глупости — изтърси Лежер. — Баща й е мъртъв. Всеки го знае.

— Всеки ли казахте?

Лежер отмести очи от мен.

— Е, разбирате какво имам предвид.

— Само че той е безследно изчезнал, не мъртъв.

— Тя междувременно успя да уреди всичко — юридически го обявиха за покойник. За беля за мен се оказа прекалено късно. В банката има цял куп пари, ама до мен няма да стигнат. Иначе сега биха ми се оказали тъкмо на място.

— Трудни времена, а?

— За бачкатора времената винаги са били трудни.

— Това звучи като поетичен текст за песен. Дори и подходяща стъпка има.

— Ами, стари новини. Кой ли не е пял за тези неща.

Той пристъпи от крак на крак, извърна се назад към склада, погледна часовника си. Явно му се искаше да ме разкара и да се захваща с работата си. Не можех да го виня.

— А откъде извира дълбоката увереност, че Даниъл Клей е мъртъв? Да не сте ясновидец? — запитах отново.

— Ама този тон хич не го харесвам! — изведнъж изръмжа той, инстинктивно сви ръце в юмруци и се изхрачи на земята.

В следващия миг се усети и разтвори пръсти, сетне изтри влажните длани в панталоните.

— Нищо обидно не съм искал да кажа — обясних спокойно. — Просто наистина изглеждате прекалено сигурен, че г-н Клей няма да се завърне у дома.

— Ами него го няма отдавна, нали? Никой не го е виждал… вече шеста година върви. Освен това знам, че е излязъл ей така, с дрехите по него и нищо друго. Дори една чанта с бельо и четка за зъби не си е взел.

— От бившата си съпруга ли го знаете като факт?

— И от нея да не е, значи по вестниците съм го чел. За никого не е било тайна.

— Виждахте ли се с нея по времето, когато баща й изчезна?

— Не, по-късно се получи връзката, макар че не изтрая повече от шест месеца. Усетих, че се среща с други мъже зад гърба ми и я разкарах, кучката му с кучка.

Не изглеждаше никак притеснен от казаното. За повечето мъже е неудобно да говорят за изневерите на съпругите или приятелките си, обаче при Лежер нямаше нищо, което да напомня срам или съжаление за предателствата. Ако, разбира се, казаното по този повод беше вярно. При това един рогоносец много внимава къде и с кого споделя тайната си, защото тя сетне може да бъде използвана срещу него. Да не говорим колко е унизителна подигравката, че жена ти си търси удоволствието другаде, след като ти не можеш да й го осигуриш. При мъжете тези неща винаги се виждат някак си деформирани през призмата на секса. Познавам жени, които са пожелавали чужди мъже, но повечето са изневерявали, защото у дома не са намирали нужното внимание, топлота, обич. Мъжете почти винаги търсят единствено секса. Жените го правят по други причини.

— Е, не може да се каже, че и аз съм бил съвсем точен — внезапно добави Лежер. — Ама ние, мъжете, сме си такива, нали? А тя си имаше абсолютно всичко. Нямаше повод, нямаше причина да ходи по чуждо. А когато й направих забележка за поведението, тя взе, та ме изхвърли от дома си. Вече ви казах: курвата си е курва. Така си е, жените стигат на определена възраст и край. Стават кучки. Ама вместо да си признае, да вземе да се разкае, тя се нахвърли върху мен. Обвини ме, че аз съм бил мръсникът, не тя. Кучката му с кучка.

Рекох си, че това не е моя работа, обаче версията на Ребека Клей относно раздялата им и брачните затруднения беше по-различна от тази на Лежер. Той твърдеше, че е оскърбената страна, а разказаното от Ребека пък ми звучеше далеч по-истинно, но това сигурно се дължеше на факта, че Джери всячески ме отблъскваше като човек. В същото време не виждах причина да ме лъже. Цялата история поначало не говореше добре за самия него, пък и горчивината в думите му звучеше съвсем неподправено. Някъде в думите му имаше истина, колкото и иначе тя да изглеждаше изкривена в общия контекст на нещата.

— Г-н Лежер, чували ли сте някога името Франк Мерик? — запитах го аз.

— Не, мисля, че не — отвърна той. — Мерик, а? Не, нищо не ми напомня това име. Той ли е лицето, дето ходи след Ребека?

— Точно така, той я безпокои.

Лежер отново извърна очи. Лицето му в момента не виждах, но цялото му тяло се изпъна, напрегнато, сякаш удар очакваше.

— Не — повтори той. — Не го познавам този човек.

— Странно — рекох.

— Кое е странното?

— Защото той, изглежда, ви познава.

Сега едва ли не подскочи, очите му се впиха в моите. Дори не се опита да прикрие уплахата си.

— Какво искате да кажете?

— Само това, че той ми даде идеята да говоря с вас. Рече, че вероятно знаете причината, поради която търси доктор Даниъл Клей.

— Не е вярно! Казах ви вече — Клей е мъртъв. Той не е от онези хора, дето внезапно изчезват, за да се появят по-късно някъде под друго име. Покойник е. Дори и да не е, от къде на къде с мен ще поддържа контакт? Аз дори лично не го познавам.

— Въпросният Мерик е на мнение, че е възможно съпругата ви да ви е казала неща, които е скрила от компетентните власти.

— Греши — гневно побърза да отрече Джери. — Нищо не ми е казвала. Тя с мен за баща си почти не е говорила.

— А не сте ли си помисляли, че това е странно?

— Не. Какво толкова да ми казва? Тя просто искаше да го забрави. Нищо добро не би могло да излезе от приказки за него.

— А възможно ли е да е поддържала контакти с него, без вие да знаете? Разбира се, при положение че все още е жив?

— Знаете ли — бавно рече Джери, — не мисля, че е толкова хитра. Видите ли го този човек отново, моля ви, предайте му това.

— Като си припомням думите му за вас, бих казал, че и вие сигурно бихте могли лично да му кажете същото.

Тази възможност не му хареса, ама никак. Изплю се на земята отново, разтри храчката с върха на ботата, сякаш насила си търсеше някаква работа.

— И още нещо, г-н Лежер: какво означава Проектът?

Джери Лежер направо замръзна скован, ако изобщо с една дума е възможно човек да замразиш.

— Откъде сте го чули?

Думите изхвръкнаха от устата му още преди да се е усетил какво казва. В следващата секунда вече съжаляваше, личеше си отдалеч. Гневът го бе напуснал изцяло. Сега изглеждаше по-скоро удивен. И заклати глава, сякаш не вярва на ушите си.

— Няма значение къде съм го чувал. Просто искам да разбера какво стои зад тази дума. Или какво е стояло преди.

— Значи от този човек — Мерик — сте го чули, нали? Мерик! — сега враждебността отново се връщаше в него, бавно превръщайки се в гняв. — Идвате тук, обвинявате ме, говорите за хора, които никога не съм виждал, позовавате се на чути от непознати лъжи. И от тази курва, за която се бях оженил. И това ако не е наглост, пък на!

Внезапно ме тласна в гърдите с дясната ръка. Отстъпих крачка, той налетя. За удар се готвеше, по-силен и по-високо насочен, тогава вдигнах ръце нагоре в примирителен жест, поместих крака — десния изнесох леко напред спрямо левия.

— Ще те науча аз… — запени се той, минавайки на „ти“, и скочи напред.

Ритнах го с левия крак в корема с типичен за разбиване на врата шут, само че в удара участваше и цялата тежест на тялото ми. Отхвърли го назад, изкара му въздуха, просна го по гръб на земята. Загърчи се там, хванал се за корема с двете ръце, лицето му разкривено от болката.

— Копеле мръсно такова — изрева след малко. — Само да стана и си мъртъв…

Наведох се над него.

— За Проекта говорехме, г-н Лежер. Какво означава тази дума?

— Да ти го начукам! Идея си нямам за к’во ми говориш!

Думите почти ги изплю, скърцайки със зъби. Извадих визитка от джоба, пуснах я върху него. Другият мъж — колегата — се появи на входа на склада. В ръката носеше дебела щанга. Повдигнах предупредителен пръст към него, той спря.

— Пак ще говорим. Може би ти е нужно да помислиш малко за Мерик и казаното от него — рекох с неутрален глас. — Така или иначе ще се наложи да говориш с някой от нас двамата. Независимо дали ти харесва или не.

Закрачих към колата. Не се обърнах, но чух шумоленето и ругатните — Джери се изправяше на крака. След секунда ме повика по име, обърнах се. Ланг си стоеше на вратата все така с металния лост в ръката. Тъкмо питаше Лежер дали е добре, но Джери не му обърна внимание. След мен гледаше, а изражението на лицето му отново се бе променило. Все така беше силно зачервен и все още задъхан, обаче сега изразът бе лукав, подличко насмешлив.

— Мислиш се за голям тарикат, а? — викна той. — Хитро, яко копеле, а? Ти само скивай к’во стана с последния тип, дето много разпитваше за Даниъл Клей. И той беше частно ченге като теб, хуйо!

А ударението, разбира се, сложи на последната дума.

— И знаеш ли къде е сега? — продължаваше Лежер. — На същото шибано място при Клей е, компания заедно да си бачкат. Дупка в земята, Даниъл в нея, а до него още една яма и там шибаният копой, твоят колега, разкапват се в преизподнята. И ти продължавай да нюхаш за Клей и за разните му Проекти и само гле’й к’во става! И за теб ще се намери една дупка място. Колко му е да копнеш, боклук като теб да пуснеш и да заровиш, а? Нищо работа!

Тръгнах към него. Достави ми удоволствие, че заотстъпва назад към Ланг.

— Аха — рекох. — Наистина си беше сигурен, че Даниъл е мъртъв, а?

— Изобщо повече няма да говоря с теб.

— Кой беше детективът? — запитах сурово. — За кого работеше?

— Я си го наври отзад — започна той, сетне се разколеба, а лицето му се разкриви в подобие на горчива усмивка. — За кого работеше, а? За същата курва, за която и ти работиш. И се чукаше с него, мръсницата му недна. Знаех си аз, цялата на него миришеше. На бас се ловя, че и на теб така ти плаща, ама хич не си мисли, че си първият.

И той задаваше същите въпроси — ама до един. Къде е Клей, к’ви са тия Проекти, к’во ми е казала оная мръсница и к’во не ми е казала. И ти по същия път ще минеш… Щото това се случва на ония, дето все за Даниъл Клей питат.

И силно изщрака с пръсти.

— Има ги, сетне ги няма — изчезват… — добави той. Изтупа пръстта от замърсените си джинси и въздъхна.

Адреналинът вече напускаше системата, фалшивият кураж се изпаряваше. За миг ми се стори като уморен и уплашен човек, надникнал в собственото си бъдеще, а там зърнал само страшни неща.

— … изчезват… — последната дума дойде като ехо.