Джон Конъли
Нечестивци (11)

10

Прибрах се у дома и първото нещо бе да позвъня на Джаки Гарнър. Каза ми, че всичко било спокойно. Гласът му звучеше леко разочаровано. И на Ребека Клей се обадих, повтори ми същото. И следа нямало от Мерик. Изглежда, Франк си държеше на думата. Даденият срок все още важеше, както бе потвърдил в проведения междувременно телефонен разговор.

По-късно отскочих и до офиса на Ребека. Веднага зърнах автомобила на Джаки отпред, махнах му незабележимо с ръка. Изведох я да пийнем по кафенце в недалечния минипазар, седнахме на масичка отвън. Хората в минаващите коли ни гледаха любопитно, вярно, че беше хладничко да стои човек на открито, но пък исках да говорим без свидетели и докато все още разговорът с бившия й съпруг ми е пресен в съзнанието. Време беше да поразчистим нещата.

— И той ви каза всичките тези неща? — зяпна ме Ребека, видимо шокирана от моя разказ за обменените с Джери мисли. — Но това е лъжа подир лъжа! Аз никога не съм се срещала с други мъже. Никога не съм му изневерявала. Никога. Не за това се разделихме.

— Аз не твърдя, че ми е говорил истини, обаче в казаното звучеше добра доза горчивина.

— Той искаше пари. И не ги получи.

— Заради тях ли смятате, че се ожени за вас? За пари?

— Е, хубаво, по любов не беше, в това поне съм сигурна.

— А вие защо се омъжихте? Каква беше вашата причина?

Тя се помести на стола, ясно личеше неудобството й от обсъжданата тема. Стори ми се дори по-изморена и напрегната от първата ни среща. Помислих си, че едва ли ще бъде в състояние да поеме напрежението на евентуално предстоящите събития, без по някакъв начин да рухне психически.

— Казах ви част от нея — започна жената. — След като татко изчезна, ми беше много трудно, чувствах се съвсем сама. Направо като парий някакъв, и то най-вече заради слуховете по негов адрес. И тогава се запознах с Джери, случайно стана покрай Реймън, който още навремето инсталира алармените системи у нас. От време на време някой се отбиваше да провери как действат алармите, а по-късно Джери бе натоварен с поддръжката — няколко месеца след като баща ми изчезна. Бях извънредно скапана, самотна, знаете как стават нещата — едно нещо води до друго и така. В началото Джери беше чудесен. Не казвам, че е бил някакъв страхотен чаровник, но към Джена беше извънредно добър, не беше и скучен. Оказа се, че чете много, от музика разбира, на театър ходи. Разказваше разни неща, научих това-онова от него — Ребека се засмя, но в смеха нямаше веселие. — Сега като се замисля, струва ми се, че просто бащината фигура с друга съм заместила.

— А сетне?

— Ами оженихме се набързо, той се нанесе при нас, в татковата къща. Няколко месеца нещата бяха наред. Само дето Джери беше чалнат на тема пари. Все за тях говореше. Все повтаряше, че в живота равен шанс с другите не му е бил даден. Все големи планове имал, но не се осъществявали и така докато накрая не срещнал мен. Замирисала съм му на пари, дето има една дума, ама аз реално ги нямах. Поне нямах пари, до които той да успее да се добере. И така малко по малко започна да мърмори, да се сърди, до караници стигнахме.

— И ето, една вечер се връщам у дома, а той се захванал да къпе Джена. Тя по това време беше на шест-седем години. До онзи миг такова нещо не беше правил. Не че съм му казвала да не го прави, но ми се е струвало, че то от само себе си се разбира. Тя стои гола в банята, той клекнал до нея, извън ваната, бос. Това ме стресна — че беше бос. Няма причина, нали? Както и да е, аз се разкрещях, Джена се разплака, Джери се разгневи, изхвръкна от къщи и се прибра много късно. Опитах да поговорим за случилото се като интелигентни хора, но той се беше напушил, набрал беше доста гняв плюс немалко количество алкохол. И ме зашлеви. Не беше силно, но аз такова нещо не търпя — никой мъж няма право да ме бие, нали? Казах му да се разкара, той напусна дома. Върна се ден-два по-късно, извини се и се сдобрихме. Впоследствие беше извънредно любезен и внимателен към мен и Джена, аз обаче не успявах да прогоня от съзнанието си онази картина — детето голо, а той клекнал до него бос. Имаше компютър, използваше го в работата си, аз пък знаех паролата му. Зърнах я веднъж, когато показваше нещо на Джена в интернет. Влязох в документите му, проверих туй-онуй и намерих порнография. Зная, че мъжете гледат такива снимки, обаче в неговия компютър те бяха прекалено много на брой.

— Деца или възрастни? — запитах.

— Възрастни — отвърна тя. — Само възрастни. Известно време успях да премълча, но не и за дълго. Накрая се изпуснах, казах му какво съм направила, какво съм намерила. Запитах го дали пък няма някакъв проблем. Отначало изглеждаше засрамен, сетне се ядоса, ама истински. Избухна, разкрещя се, развика се, започна да хвърля по мен разни предмети. И зареди всякакви епитети по мой адрес — същите, дето ви е казал и на вас. Развика се, че съм била „перфорирана“, „стара чанта“ съм била, никой мъж нямало да ме погледне, късмет съм имала, ако някой изобщо се навие да ме докосне. И други неща разправяше — за Джена. Че щяла да стане като мен, че крушата по-далеч от дървото не падала. Ей такива неща, доколкото ги помня. Същата вечер се изнесе. Това беше и краят. И адвокат си беше намерил, а той се опитваше да извади съдебно решение за поделяне на моите авоари, само че аз такива наистина нямах. Мина малко време, нещата утихнаха, повече не ме потърси нито той, нито неговият адвокат. На развода не дойде, не го оспори. Изглежда, беше доволен да се отърве от мен.

Мълчах, допивах си кафето, мислейки. Задуха вятър, разпиля купчина жълти окапали листа, заприличаха ми на побягнали при внезапно рукнал дъжд група дечица. Усещах, че не ми казва всичко. Ясно, че имаше още подробности, които вероятно не желае или се срамува да сподели. Във всеки случай казаното дотук обясняваше враждебното отношение на Джери Лежер спрямо бившата му съпруга, особено ако пък чувстваше, че не само той е виновен за случилото се. В казаното и от двамата имаше и истини, и лъжи, преплетени така, че наистина да ги обърка човек, а пък Ребека Клей не бе напълно искрена с мен още от началото и аз го знаех. Реших да я попритисна.

— Споменах пред бившия ви съпруг за Проекта, същия, за който говореше Мерик — казах на глас. — Стори ми се, че знае нещо в тази връзка, най-малкото е чувал за него.

— Възможно да е нещо лично, свързано с баща ми — той се занимаваше с научни изследвания, четеше всички важни публикации, медицинските списания, държеше се в крак с най-новото в своята област, сам пишеше. Само че Джери… не виждам той какво би могъл да знае в тази връзка. Те двамата не се познаваха, преди баща ми да почине, не помня по онова време да е идвал в къщата. Просто дори не са се виждали.

Споменаването на Проекта обаче ме наведе на най-важния въпрос, дето ме тревожеше най-много.

— Джери и друго ми каза — изтърсих най-накрая. — Твърдеше, че преди мен е имало и друг частен детектив, изчезването на баща ви разследвал. А сетне също изчезнал. Това вярно ли е?

Ребека Клей почти прехапа долната си устна.

— Мислите, че съм ви излъгала ли?

— Премълчала сте важен факт. Не ви виня, но бих искал да зная защо.

— Елуин Старк ми даде идеята да наема детектив. Осемнайсет месеца бяха изминали от изчезването на баща ми и по всичко личеше, че полицията е изчерпала възможностите си да направи нещо по въпроса. В началото с Елуин говорих по друг повод — беше ме притиснал адвокатът на Джери. Отидох да се консултирам какво да направя, че да запазя бащината собственост. Така и така завещание нямаше, цялата работа бе доста объркана, а пък Елуин рече, че ако татко не се появи, първата ми работа е да уредя юридическото му обявяване за покойник, но за това трябва да изчакам поне пет години. И на първо време да наема човек, който да направи нужните разследвания, защото по-късно всеки съдия би взел под внимание този факт. Това бе мнението на Старк тогава. Аз обаче по онова време не разполагах с много пари. Тъкмо започвах работа в офиса, назначиха ме за младши сътрудник, заплатата бе по-ниска. И всъщност това определи какъв човек мога да си позволя да наема.

— Кой беше човекът? — запитах аз.

— Името му е Джим Пул. Тъкмо правеше първите си професионални стъпки. Беше помогнал на моя приятелка, вие я видяхте онази вечер — за Ейприл става дума. Тя тогава подозираше, че мъжът й я мами, има си любовница. Оказа се обаче, че не е така. Той скришом играел комар и аз, честно казано, не знам дали това бе по-добре за нея или дори по-зле. Във всеки случай Ейприл бе доволна от работата му, препоръча ми го. Говорихме, помолих го да огледа генерално нещата, да тръгне по всички възможни следи, пък може би нещо ново ще излезе. Той разговаря с някои от хората, които потърсихте и вие, но не разкри нищо, дето дотогава да не го знаехме. Може в даден момент и да ми е споменавал нещо за въпросния Проект, само че аз стопроцентово не съм му обърнала особено внимание. Баща ми постоянно работеше по една или друга статия или есе, знаете, никога не му липсваха идеи относно научни публикации и изследвания.

Сетне, някъде две седмици след като започна работа, Джим се обади да каже, че напускал града за няколко дни и като се прибере, възможно е да има новини за мен. Чаках, чаках да се обади, не дочаках. Мина седмица и полицията пристигна у нас. Приятелката на Джим се обадила да каже, че не се е прибирал доста време, и следователите разпитваха всичките му приятели и клиенти, макар че той нямаше много такива. Намерили името ми в компютъра му у дома, само че аз с какво можех да им помогна? Джим не бе уточнил къде отива. Ченгетата се намусиха, това не им хареса, но пък аз какво да направя? Откриха колата му в Бостън не много след това, на един от големите паркинги недалеч от Логън. А в нея намерили дрога, плик с кокаин мисля, че беше, и то в достатъчно количество, колкото да се каже, че вероятно го е продавал. В полицията решиха, че се е забъркал в някаква далавера с доставчиците и или се е изплашил и избягал, или са го убили. Приятелката му повтаряше, че Джим никога не е бил такъв човек и че ако е избягал от някаква опасност, непременно ще й се обади. Обаче той наистина изчезна.

— Е, какво мислите самата вие?

Тя поклати глава, беше видимо неспокойна.

— Ами скоро след това престанах да правя усилия да търся баща си. Това достатъчно ли ви е като отговор?

— А за Пул не сте ми казали, защото сте се опасявали, че мога да откажа да работя за вас, така ли?

Тя кимна в знак на съгласие.

— Да.

— А какви бяха личните ви отношения с Пул — чисто професионални ли?

Ребека скочи от стола рязко, почти събори кафената чашка пред себе си. Кафявата течност се разля по масата между нас двамата и потече през цепките на дървената маса, оцветявайки цимента отдолу.

— Това пък що за въпрос е? Сигурно и това идва от Джери, нали?

— От него, да — потвърдих аз. — Само че сега не е време да се правим на обидени.

— Аз харесвах Джим — заговори тя тихо, сякаш това бе отговор на въпроса ми. — Той си имаше проблеми с гаджето. Говорехме си с него, веднъж-дваж пихме по чашка. Джери веднъж ни видя в един бар, той след развода понякога се обаждаше, питаше не можем ли пак да се съберем, особено когато пиеше повече. Пристигна при нас, реши, че Джим му пречи, налетя му. Само че Пул беше и доста по-млад, пък и по-силен физически от него. Имаше караница, викове, едно шише се счупи, но до истински бой и нараняване не се стигна. Излиза, че Джери още се сърди за този случай, дори и след толкова дълго време.

Тя седна, изпъна полата си, изглади с ръка гънките.

— Вижте, благодарна съм за всичко, което направихте, но не мога да си позволя това да продължава още много време — рече, показвайки с ръка Джаки, сякаш той символизираше неприятностите в живота й. — Искам да си прибера дъщерята у дома, а този Мерик да се разкара и да ме остави на мира. Сега, когато вече знаете за Джим Пул, не съм убедена също, че е нужно да продължавате да разпитвате относно баща ми. Не искам да се чувствам виновна, отговорност за още хора да нося, а и всеки нов ден ми натоварва бюджета. Бих ви помолила да привършим с това нещо веднъж завинаги, та ако трябва и към съдия да се обърнем.

Казах й, че разбирам, веднага ще поговоря с някои хора относно възможностите, сетне при първа възможност ще й се обадя да ги обсъдим. Тя се върна в офиса да си вземе нещата, аз се насочих към колата на Джаки Гарнър. Разказах му за обаждането на Мерик.

— И к’во като изтече срокът? — запита той с надежда в гласа. — Просто ще изчакаме той да направи първия ход ли?

Казах му, че дотам няма да се стига. Добавих, че Ребека Клей едва ли ще продължи да ни плаща и че ще се наложи да потърся помощ и от други хора.

— Хора от Ню Йорк, а? — веднага запита той.

— Може би — отвърнах.

— Ако тази жена не плаща, защо ще продължаваш да работиш?

— Защото Мерик няма да се разкара, независимо дали получи исканото от Ребека Клей или не. Освен това смятам да го пораздрусам през следващите два-три дни и не вярвам да му хареса.

Джаки се ухили, изглежда, идеята му се понрави.

— Е, виж сега, трябва ли ти помощник, само позвъни. Аз надница само за скучната работа искам. Стане ли интересно, безплатно ще ти бачкам.

* * *

Когато се прибрах у дома, Уолтър бе все още мокър след разходка с Боб Джонсън — газил бе из мочурищата — и свит на кравай в кошницата, сладко спеше на топло, доволен от живота. Имах да убивам няколко часа време преди срещата с Джун Фицпатрик, та влязох в уебсайта на „Прес Хералд“ и се разрових из архивата с надежда да изкопая нещичко относно изчезването на Даниъл Клей. Според вестникарски материали няколко от децата — негови пациенти — се бяха оплаквали от сексуално посегателство. Това обаче бяха само твърдения без твърди факти и никъде не се споменаваше обвинение, че той може да е бил отговорен. И все пак налице бяха многократно задавани въпроси как е възможно той да не е установил, че веднъж малтретирани сексуално деца — негови пациенти, — са малтретирани повторно и след това. При всички тези случаи Клей бе отказвал коментар с единствената реплика, че е „силно разтревожен“ от твърденията, че в по-късен момент по своя преценка ще направи пълни изявления и че основен негов приоритет е да помага в разследванията на полицията и социалните работници, за да бъдат истинските виновници разкрити. Неколцина специалисти бяха защитили Клей принципно, макар и недотам охотно или поне на мен така ми се струваше. Основната им теза бе, че понякога са нужни месеци, дори години, за да предразположиш дадена жертва да разкрие дълбочината на изстраданото. Дори и полицаите бяха внимавали да не обвиняват Клей пряко, но четейки между редовете, ставаше ясно, че самият той се е чувствал виновен. Скандалът бе набирал сила постепенно и бе ясно, че Клей едва ли би могъл да продължи да работи като практикуващ детски специалист, независимо от изхода на разследването. В различни статии го описваха по следния начин — „блед като смъртник“, „с хлътнали очи“, „изпито лице“, „почти разплакан“. Имаше и негови снимки, правени пред дома му. Изглеждаше извънредно слаб, приведен, на ранен щъркел ми заприлича.

В една от статиите бе цитиран детективът Боби О’Рурк. Знаех, че още е детектив по чин, макар и вече да работеше във „Вътрешни разследвания“. Реших да му се обадя и за късмет го заварих все още на работа. Съгласи се след час да се видим за по една бира в „Гиъри“. Подгоних колата, паркирах на „Комършъл“ и го заварих — вече седеше на маса в ъгъла, ядеше хамбургер и прелистваше фотокопирани материали. Познавахме се от миналото, бяхме се срещали тук и там. Дори му бях помагал в разследването на едно портландско ченге на име Барън, починал преди няколко години „при загадъчни обстоятелства“, което си беше чист евфемизъм, но онова е друга история. Не завиждах на О’Рурк за работата му. Самият факт, че работеше във „Вътрешни разследвания“, означаваше, че е добър полицай и от работата си отбира. За беля това бе занаят, в който колегите му ченгета биха предпочели той да е некадърник.

Видя ме, изтри ръце в салфетка, здрависахме се.

— Ще хапнеш ли нещо? — запита ме веднага.

— Тц. Ще ме водят на вечеря след час-два.

— Аха, някъде на лъскаво ли?

— В дома на Джоел Хармън.

— Охооо! Впечатляваш ме. Значи ще четем за теб в светската хроника, а?

Засмях се, поговорихме за работата му и за годишния доклад на отдела. Скоро щели да го публикуват, та за мен бе интересно как и в какво се дънят днес младите ченгета. Боби рече, че става дума за обичайните обвинения в прилагане на прекомерна сила, да не казваме бруталност, както и оплаквания за употребата на полицейските автомобили. Случаите попадаха в няколко еднотипни категории. И най-вече засягаха млади мъже полицаи, прилагали силови методи най-често при укротяване на сбили се хора. Ченгетата действали само с физическа сила без оръжие и палки, а потърпевшите били предимно бели и под трийсетгодишна възраст. За възрастни граждани и чернокожи дума не ставало, засмя се Боби. Никой не е бил даван под съд, някои полицаи са били отстранявани от служба за не по-дълго от два дни. Като цяло годината не се бе оказала лоша за „Вътрешни разследвания“. А междувременно в портландската полиция се появил нов шеф. Старият бе напуснал миналата година, а градският съвет имал двама кандидати за поста — единият бял и местен, другият чернокож и южняк. При избиране на чернокожия кандидат броят на чернокожите полицаи в града вероятно би се увеличил със сто на сто, но съветниците предпочели местния. Решението не било лошо, човекът бил читав, само че някои местни лидери от малцинствата все още били доста сърдити. А старият полицейски шеф се гласял да става губернатор.

О’Рурк привърши хамбургера и отпи глътка бира. Беше строен, напет мъж, без излишни килограми, така че едва ли редовно ядеше сандвичи, за бира въобще да не говорим.

— Значи, вълнува те Даниъл Клей, а? — подметна Боби.

— Помниш ли го?

— Случая го помня, как ли пък не. А каквото не помня, просто изрових от архивата, преди да дойда тук. С Клей съм се срещал очи в очи само два пъти, преди да изчезне, така че много не мога да ти кажа.

— Кажи ми какво мислиш за него?

— Изглеждаше ми искрено потресен от случилото се. Дори и в шок беше по едно време. За пациентите си говореше като за свои деца, така ги и наричаше — „моите дечица“. И ние започнахме наше си разследване, заедно с местната полиция, щатската полиция, шерифството и социална помощ. Останалото няма начин да не го знаеш: в течение на времето се появиха разни съвпадения и прилики между поредица случаи и някои от тях право при него водеха.

— Ти какво мислиш — това случайно ли е било?

— Нищо не сме открили, дето да доказва обратното. Някои от децата се оказаха извънредно уязвими. Били са малтретирани и преди, повечето бяха в ранни стадии на консултиране и терапия. Оказа се, че още не са били доизяснени първите случаи на сексуално насилие, когато са започнали повторни такива.

— Стигна ли се до арести?

— Не. Намерихме едно момиче на тринайсетина години, скиташе се само из нивите край Скоухигън в три часа след полунощ. Босо, с разкъсани дрехи, с кървящи охлузвания, без бельо. Беше истерично, дърдореше за мъже и птици. Напълно дезориентирано, не помнеше къде е било, от коя посока идва, иначе другите подробности ни съобщи точно: трима мъже с маски са го изнасилвали поред многократно в стая без мебели в някаква къща. Взехме ДНК проби от него, само че от тях нищо не излезе. Чисти се оказаха само две, в база данни съвпадения нямаше. Преди около година опитахме да ревизираме случая, направихме някои проверки и все така нищо. Задънена улица. Кофти работа, би трябвало да стигнем поне донякъде, ама на. Не виждам как.

— Ами децата?

— Не съм се занимавал с тях, не ми е било и работа. Но някои се мярнаха на хоризонта отново и отново. Прецакани малолетни обикновено се превръщат в прецакани възрастни. Скитничество, кражби, дрога, понякога и по-сериозни престъпления. Винаги ми е било мъчно да зърна имената им по нашите бюлетини. Кажи ми обаче какъв шанс имат такива деца след всичко онова, на което са били подложени?

— Ами Клей?

— Той буквално изчезна. Дъщеря му ни се обади, каза, че се безпокои за него, не се бил връщал у дома няколко дни. Намериха колата му край Джакман, това е почти на канадската граница. Решихме отначало, че може да е побягнал от правосъдието, само че такава необходимост реално нямаше. Като изключим срама може би. И никога повече никой не го е виждал, нито чувал.

Облегнах се назад. Почти нищо ново не бях научил. О’Рурк тутакси усети разочарованието ми.

— Съжалявам — въздъхна той. — Зная, че си очаквал някаква следа, ама сам виждаш…

— Аха, просветна ми — пошегувах се кисело.

— Ти какво отношение имаш по случая?

— За дъщеря му работя. Един тип я преследва, пита къде е баща й, твърди, че е жив и се крие някъде. Здравата се е изнервила, че и изплашила. Ти да си чувал за тип на име Мерик?

Бинго! Лицето на О’Рурк светна като фойерверките на националния празник.

— Франк Мерик, а? — усмихна се той. — Ами да. За Франк да ме питаш. Наричат го Фаталния Франк. Той ли преследва сега дъщерята на Клей?

Кимнах.

— Има логика — рече О’Рурк.

Веднага запитах каква логика, защо.

— Защото дъщерята на Мерик е била сред пациентите на Клей, само че и с нея се случи същото. Луси Мерик, така й беше името.

— Същото? Искаш да кажеш, че е изчезнала, както и Клей ли?

— При нас дойде информация за нея в този смисъл два дни след Клей. Само че сетне имаше съмнения, изглежда, се беше случило доста преди него. Тя живеела при настойници, а те се оказаха истински зверове. На социалните работници казали, че постоянно бягала, те си изтъркали подметките подир задника й да тичат. За последен път я виждали преди четири-пет дни — нещо, което според нашите момчета подлежеше на съмнение. Тогава беше на 14 години. Не се съмнявам, че е била проблематична, но все пак си беше хлапе. Чувах приказки за обвинения срещу настойниците, даването им под съд, сетне нищо не стана.

— А Мерик къде е бил, докато всичко това се е разигравало?

— Къде другаде, освен в затвора. Чакай да ти кажа веднага: Франк Мерик е интересен човек — Боби разхлаби вратовръзката и въздъхна. — Я ми поръчай една бира, а и за себе си нещо. Защото историята е такава — дълга и тежка.

* * *

Франк Мерик беше убиец.

Тази дума е толкова девалвирана от прекомерна и неточна употреба, че е просто срамота. Така във вестниците, а и не само там, титулуват например някое израсло в предградията бедняшко хлапе с нож, дето пристъпва човешките норми, като в състояние на афект наръгва в корема свой другар по чашка в някой бар, само защото заглеждал съседното момиче с тясната и къса рокличка. Така наричат и всеки безработен несретник, който ограбва питеен магазин за смешна сума, а в паниката си застрелва работещия за седем долара на час продавач, и то само защото в ръката си държи пистолет и не знае какво да прави с него. Срамота е още и защото множество хора не знаят каква е истинската сила на думата. Използват я вестникари, за да манипулират нечий бизнес и продажби; прилага се в съдебните зали — за да се предизвика определена присъда; в затвора така се създава нечия репутация, така също се осигурява защита от нечии предизвикателства и посегателства.

Само че вложеното в нея често реално не означава нищо, не и в големия общочовешки баланс на нещата. Да убиеш едного не означава, че си истински убиец, поне не е така в света на Франк Мерик.

Да си убиец не означава да отнемеш нечий живот, било случайно или преднамерено. Не е дори и стил на живот, както да речем вегетарианството или нихилизмът. То е нещо, което присъства в клетките и чака сгоден миг да се пробуди, да получи някакво откровение. В този смисъл вие можете да бъдете убиец дори и преди да сте посегнали някому за пръв път. То е част от вашата природа, рано или късно тя ще се отключи. Единственото, което е нужно, е някакъв тип катализатор.

Франк Мерик бе водил живота на нормален човек цели двайсет и пет години и нещо. Вярно, че бе израсъл в едно доста опасно предградие на Филаделфия, като хлапак се движил в бая буйна компания, но постепенно се оправил и хванал по правия път. Станал механик, работил здраво, нямало сенки от миналото да го преследват, стари грехове да го мъчат. Иначе някои източници твърдяха, че си е запазил връзките от детството и бил човек, комуто можеш да разчиташ да ти намери кола за нула време или — наложи ли ти се — да те отърве от такава. И ето, дошъл мигът, когато в него се показало истинското му аз, отключила се тайната страна на природата му, а някои хора заговорили странни неща за мъже, които имали сметки за оправяне с Франк Мерик, за други, които му се изпречвали на пътя… Тези хора в даден миг изчезвали, никой повече не чувал за тях. И тихомълком се понесли различни истории за провеждани телефонни разговори, пътувания до Флорида и Каролините, за еднократно използвани пистолети, сетне разглобени, различните части захвърлени в улични канали и водни басейни.

Само че това си бяха само приказки, а пък и хората какво ли не говорят…

Франк се оженил за едно обикновено момиче и сигурно щял да си бъде с него докрай, ако не бил онзи нещастен случай, който неузнаваемо го променил. Или може би просто го подтикнал да свали лустрото на кротък, затворен човек със сръчни ръце и отлични познания относно автомобилите, за да го превърне в страшна и някак по-възрастна личност.

Мотоциклетист на име Питър Каш го ударил една тиха вечер, когато пресичал улица в предградие на Филаделфия, където живеел. В ръка носел голяма кутия сладолед, купена за съпругата. Вероятно е трябвало да изчака зелената светлина на светофара, ама ха де! — бързал, опасявайки се любимият на жена му десерт да не се разтопи, преди да го е отнесъл у дома. Мотоциклетистът карал без каска, бил пийнал, но не и пиян. И дрогиран бил, но не и в критична степен. Питър си дал сметка и за двете неща, преди да се качи на мотоциклета, оставяйки компанията на пийналите си приятели да гледат порно на бетамаксов видеокасетофон. Дал си, ама очевидно голяма полза нямало.

Сторило му се, че Франк Мерик изскокнал ей така, направо от нищото и му се изпречил на иначе пустата улица; като облак атоми, внезапно застанал на пътя на мощната машина. Ударил го челно, пряко, с огромна сила, натрошавайки кости, отваряйки телесни рани. Самият Каш излетял от мотора си като катапултирал летец и се забил в предния капак на паркирана наблизо кола. Извадил страхотен късмет, отървавайки се само със здраво натъртен таз. Защото при обратното положение — попадение да речем в предното стъкло на автомобила с незащитената глава напред — щял да остане на място завинаги. Паднал безпомощно на тротоара и останал в съзнание, загледан в потрепващото в конвулсии разбито тяло на Мерик, прилично на изхвърлена от водата риба.

Мерик излязъл от болницата след два месеца. Счупените кости заздравели достатъчно, вътрешните му органи — също, при това без трайни увреждания. Прибрал се вкъщи силно променен, с жена си почти не говорел, с приятелите — още по-малко, докато накрая те престанали да му се обаждат. Нощем спял съвсем по малко, в брачното ложе почти не се явявал, обаче не защото имал полови проблеми. Напротив, жена му започнала да се страхува от редките случаи, когато го правел, защото той се нахвърлял върху й със свирепостта на див звяр, сношението й носело силни болки, а не удоволствие. В един момент не издържала и избягала от дома, а след две години подала молба за развод. Мерик подписал всички необходими документи без коментар, без възражения, изглеждал съвсем друг човек, доволен да скъса със стария си начин на живот. Съпругата си сменила името, по-късно се омъжила повторно в Калифорния и никога не казала на новия си мъж истината за онзи, с когото някога споделяла живота си.

А Мерик? Е, някои хора са на мнение, че Каш е бил първата жертва на тотално променения човек, макар че на бял свят доказателства за това никога не се появили. Намерили Каш в леглото му, с няколко смъртоносни прободни рани, обаче Мерик си имал желязно алиби, подкрепено едновременно от няколко души. За тях самите пък по-късно се разчуло, че в замяна на това получили услуги от Мерик. В последвалите години Франк работел по малко на различни места, предимно по Източното крайбрежие. И постепенно се превърнал в дискретно търсен човек за особени услуги: обръщали се към него при нужда да се даде бърз, съдбовен урок някому; изобщо, когато необходимостта налагала наемна поръчка. Броят на жертвите постепенно растял, Франк все повече откривал себе си. Защото естественото му предразположение било да убива. Носело му удовлетворение, служело му чудесно.

Междувременно имал и други мераци. Харесвал жените, а една от тях, келнерка в Питсфийлд, Мейн, забременяла от него след прекарана заедно нощ. Прескочила трийсетте, тя вече губела надежда, че може да си намери постоянен приятел или да си има собствено дете. Изобщо и наум не й дошло да прави аборт, а в същото време нямала начин да се свърже с бащата. Така и родила, сама, детето изглеждало напълно нормално. Минало време, Мерик отново минал през Мейн, хрумнало му да потърси онази келнерка, харесвала му в леглото. Когато застанал на вратата й, тя се стреснала, уплашена как ли ще реагира на новината, че е станал баща. Той обаче приел бебето с усмивка, взел го в ръце, запитал за името. „Луси се казва, на майка ми съм я кръстила“ — рекла му жената. А той се засмял още по-широко, рекъл, че името е чудесно, оставил пари в люлката. И от този миг нататък пари никога не липсвали — редовно пристигали било със запис, било носени лично от Мерик. Майката на детето усещала, че този човек не е обикновен, в него се таи нещо необичайно страшно, нещо злокобно и опасно, дето е по-добре на бял свят да не излиза. Затова избягвала да разпитва за каквото и да е, а в същото време се радвала на неподправената обич, бликаща в него по отношение на дъщерята, макар че той за дълго при тях двете никога не се задържал. Детето растяло, превърнало се в момиченце, нормално било във всяко едно отношение, само дето понякога го спохождали нощни страхове — сънувало, будело се разплакано. За беля тези кошмари постепенно започнали да се промъкват и в будно състояние, детето се изнервило и разстроило. Растяло трудно, започнало да не се поддава на контрол, понякога изглеждало психически разстроено. Наранявало се само, посягало да нарани и други деца. Един ден майката внезапно починала от масивна белодробна емболия, случило се, докато плувала в морето. За беля то изхвърлило трупа й някъде надалеч, намерили го двама рибари с няколко дни закъснение, още дни изтекли, докато го идентифицират, защото бил наяден от морските обитатели. Междувременно детето го прибрали социалните служби. Минало известно време, сетне се случило да го изпратят при доктор Даниъл Клей за преглед и консултации във връзка с извънредната му агресивност и склонността към самонараняване. Изглеждало, че лекарят има известни успехи в терапията, обаче по-късно и той, и детето изчезнали безследно.

В същото време бащата бил в затвора вече четири години. Обичайният му късмет изневерил, когато го арестували и съдили по няколко обвинения: поискали му пет години за опасно поведение и притежание на опасно оръжие, още пет — за престъпна заплаха за живота и употреба на опасно оръжие, и още десет — за физическо насилие с утежняващи вината обстоятелства, като съдът постановил и трите наказания да бъдат излежани едно подир друго и без прекъсване. Това станало, когато една от поредните му жертви случайно успяла да му избяга току под носа в мига, когато Мерик посягал към нея с нож, само за да попадне отвън на минаваща патрулна кола. По чудо успял да избегне още по-тежко наказание от четирийсет години затвор, дори имало и опасност за доживотна присъда, само че прокурорът не успял да докаже предумишленост в деянието, а тогава отпаднали и някои от исканите наказания. Мерик извадил късмет и с това, че до този момент срещу него не е имало обвинение за престъпление срещу личността с употреба на смъртоносна сила и оръжие. А някъде към края на излежаните четири години изчезнала и дъщеря му. През цялото време не бил в обикновени затвори. Според О’Рурк част от наказанието изтърпял в заведение с особено тежък режим, всъщност в мейнския „Супермакс“ и там едва ли се е чувствал добре.

Междувременно го дали под съд и във Вирджиния за убийството на счетоводител на име Бартън Ридик, застрелян през 1993 г. с куршум 44-ти калибър магнум в главата. Обвинението се базирало на правени от ФБР сравнителни балистични анализи на същия куршум и откритите в багажника на колата му патрони. В същото време никой не могъл да докаже физическото присъствие на Мерик на местопрестъплението във Вирджиния или пък да го свърже по някакъв начин с покойния Ридик. Единствено куршумът, минал през черепа на жертвата и отнесъл със себе си частичка кост и мозък, бил идентичен с онези другите — намерените в багажника на колата му. Така или иначе над главата му надвиснали буреносни облаци. Имало реална опасност да изкара остатъка от живота си в затвора, че дори и смъртно наказание да отнесе. Защитата му обаче поела адвокатска фирма, чиито представители отдавна твърдели, че въпросните сравнителни анализи на ФБР не са на необходимото ниво и в много случаи са водили до несправедливи присъди. Обвинението изгубило друга част от тежестта си още и поради новопоявил се факт — използваният в убийството на Ридик пистолет бил отново използван за друго убийство — този път на адвокат в Батън Руж, по време, когато Мерик е бил вече задържан. Макар и неохотно щатският прокурор на Вирджиния се отказал от обвинението, а малко по-късно ФБР заявило, че изважда от процедурните си методи въпросния сравнителен балистичен тест. Ето така нещата се завъртели в полза на Мерик и през следващия октомври той излязъл на свобода.

При дадените обстоятелства можело вече да го смятат за свободен човек, защото напълно излежал присъдата в Мейн. Някои от обвинителите залагали много на убийството във Вирджиния, разчитайки на извънредно тежка присъда и евентуалното оставане на Мерик завинаги зад решетките, но очевидно съдбата решила другояче.

— И ето ти го сега тук, след около десетка пандиз — завърши разказа си О’Рурк.

— При това издирва лекаря, лекувал дъщеря му — добавих аз.

— Прилича ми на човек, който идва да потърси сметка — допълни той. — Ти какво ще правиш?

Измъкнах портфейла от джоба, извадих пари да платя сметката.

— Ще се опитам да уредя да го задържат.

— А Ребека Клей ще предяви ли оплаквания?

— Ще говоря с нея за това. Но дори и да не го направи, може би заплахата от завръщане в затвора ще се окаже достатъчна за Мерик да я остави на мира. Той просто никога няма да посмее да извърши нещо, което отново ще го отведе на топло. При това кой знае — ченгетата може би пак ще намерят нещо в багажника му?

— Той досега заплашвал ли я е?

— Устно, само че доста завоалирано. Макар че пък счупи кухненския й прозорец и като нищо е в състояние да направи и по-голяма беля.

— Забелязал ли си да носи оръжие?

— Не.

— Франк е от онези хора, дето без пистолет се имат за голи.

— Когато говорихме, на два пъти ми каза, че не е въоръжен.

— И ти му повярва?

— Просто го смятам за достатъчно хитър, че да не се накисва сам. Знае, че е излежавал присъди затворник със съответната репутация, познава закона, разбира колко зле ще бъде отново да намерят в него оръжие. При това вече предостатъчно чуждо внимание е привлякъл към себе си. Какво би могъл да направи за дъщеря си, ако отново се озове в пандиза?

— Е, логиката ти е добра, само че с човек като Франк никога не можеш да бъдеш сигурен. Госпожица Клей още ли живее в града?

— В Южен Портланд.

— Ако искаш, мога да позавъртя някой и друг телефон.

— Благодаря ти, и най-малкото нещо може да ми е от полза. Няма да е лошо да имаме подръка заповед за временно задържане, когато ченгетата попаднат на Мерик.

О’Рурк рече, че това изобщо не е проблем. Благодарих отново и изведнъж се досетих за Джим Пул. Съвсем бях забравил за този човек. Запитах Боби.

— Нещо си спомням за него, само че смътно. Той беше аматьор. Завършил колеж задочно, самообявил се за частен детектив. Май и трева попушваше. Колегите в Бостън смятаха, че около изчезването му може да има и някаква нарковръзка. Струва ми се, че дори така им е било и по-изгодно — да приключат случая.

— В момента на изчезването си е работил за Ребека Клей — казах аз.

— Виж, това не го помня. Не е бил мой случай. Звучи ми като фатална жена твоята работодателка, а? Който се завърти около нея и току като с магия изчезне. Нещастие носи. Сигурно и самата тя е нещастна.

— Не мога да си представя щастливи хора да привличат вниманието на човек като Франк Мерик — отвърнах.

— Е, стане ли така, значи няма да бъдат щастливи за дълго — засмя се Боби. — Ще ми е интересно да присъствам, когато го задържат. Цялата му документация е минавала през нас, но досега лично не съм го виждал.

Помести бирената чаша, от нея по дървената маса останаха мокри следи. О’Рурк протегна пръст, разтри кондензираната влага, замисли се.

— За какво мислиш? — запитах го аз.

— За клиентката ти. Кофти работа, още по-лошо е, че и тя сама вижда себе си в рискова ситуация.

— Защо?

— Не обичам верижно комплицираните неща. Някои от пациентите на Клей са били малтретирани. Дъщерята на Мерик е била негова пациентка.

— Следователно и тя е сред малтретираните. Това е силогизъм, Боби. Не е задължително да е било така. Възможно, но не и задължително.

— А Клей изчезва, сетне и тя също.

— И никой от насилниците не е разкрит.

О’Рурк сви рамене.

— Друго нещо искам да ти кажа: човек като Мерик ходи насам-натам, задава въпроси относно стари престъпления… Виж сега, това би могло да разтревожи някои хора, при това съвсем сериозно.

— Като например извършителите на самите стари престъпления, а?

— Точно така. Затова не го забравяй. Току-виж полезно се оказало. Никога не знаеш кой може изведнъж да се обиди, ядоса и без да иска, да се издаде.

— Проблемът е, че Мерик не е куче на верижка, та под око да го държиш. Той е неконтролируем. Трима мои хора съм сложил да охраняват Клей, ей така стоят нещата. Приоритет номер едно е да я опазя.

О’Рурк се изправи.

— Добре, ти поговори с нея. Обясни й какво възнамеряваш да направиш. Сетне ще го приберем и ще видим как ще се получи.

Отново си стиснахме ръцете, благодарих му за помощта.

— Само не се превъзнасяй — рече ми той. — Помагам ти заради децата. И моля да ме извиниш за откровеността, ама ако нещата се издънят и вземе някой пожар да лумне, първо теб ще потърся. И ако ти си драснал клечката, лично ще те арестувам.

* * *

Беше ми вече време да потеглям към дома на Джоел Хармън. По пътя позвъних на Ребека, за да й предам най-важното от разговора с О’Рурк за Мерик, както и плановете си за следващия ден. Стори ми се поне малко успокоена в сравнение с предходния ни разговор, но все така настроена да приключваме с решението на проблема колкото е възможно по-скоро, респективно да се разделяме.

— Ще устроим среща и ще уведомим ченгетата да дойдат и да го приберат — казах й аз. — Законът за защита от тормоз в нашия щат е доволно ясен: в случай на три или повече поредни заплахи, съответно сблъсък с участието на едно и също лице, полицията е длъжна да действа. Смятам, че разбиването на прозореца ще попадне в категорията на личното тероризиране. Освен това го засякох, че ви следи онзи ден на площада „Лонгфелоу“, значи ще се оплачем и от незаконно проследяване, респективно издебване. Всяко едно от тези деяния би трябвало да попада под действието на закона.

— Това означава ли, че ще трябва да се явявам в съда? — веднага запита тя.

— Нещата стоят малко по-иначе, още утре рано сутринта ще трябва да опишете фактите в официално изложение — посъветвах я аз. — Този документ трябва да бъде направен, преди жалбата да бъде регистрирана официално в съда. Тогава заедно двамата ще отидем в Окръжния съд, ще подадем жалбата и ще настояваме да ви издадат временна заповед за спешна протекция, тоест официална охрана. Вече съм разговарял с един човек по въпроса и вярвам, че до утре вечерта всичко ще бъде уредено.

Продиктувах й името и телефона на О’Рурк и добавих:

— Компетентните органи ще насрочат дата и час за изслушване на случая на съдебно заседание, сетне на Мерик трябва да му бъдат връчени призовката и копие от жалбата. Аз имам правата да направя това, но ако предпочитате, ще помолим шерифската служба да го извърши. Ако след връчването им Мерик отново дойде при вас, това вече е престъпление от категория Д, за което се полага наказание до една година затвор и максимална глоба от 1000 долара. А съберат ли му се три присъди, ще го заплашва вече общо петгодишен затвор.

— И това не ми се струва достатъчно — възрази Ребека. — Не може ли незабавно да го приберат?

— Хм, нещата са доста деликатни — отвърнах. — Той е прекрачил нормалните норми на поведение, а в същото време недотам, че да му лепнат затвор. Важното е друго, в него съм убеден. Той не желае и не може да си позволи да рискува отново да се върне в затвора. Вярно, че е опасен човек, но в същото време години наред е размишлявал за възможността да се събере с дъщеря си. А погледнато обективно, психологически фактите стоят така: той се е издънил като баща и затова сега търси обект, върху когото да хвърли вината за случилото се. Струва ми се, че в това отношение е решил да започне с баща ви, защото е чувал слуховете и си представя, че нещо подобно може да се е случило и с неговата дъщеря, докато е била на терапия при него.

— А понеже баща ми го няма, решил да се захване с мен — въздъхна тя. — Добре тогава. Аз ще трябва ли да присъствам на ареста?

— Не. Но полицията непременно ще пожелае да говори с вас по-късно. Няма защо да се безпокоите — Джаки Гарнър ще се върти около вас през цялото време. За всеки случай.

— Какво трябва да разбирам под всеки случай? Евентуално ако нещата не се развият така, както сте ги замислили ли?

— Просто за всеки случай — натъртих аз, защото не желаех да се обвързвам с всякакви обещания.

Чувствах, че не съм си свършил работата идеално, но пък не виждах какво повече бих могъл да направя. Вярно, с помощта на Джаки и на братята Фулси можех да организирам пребиването на Мерик до смърт. Но това означаваше да сляза на неговото равнище. А сега, след разговора с О’Рурк, налице бе още един фактор, който ме възпираше от използването на физическа сила против Франк Мерик.

Колкото и да ви се вижда странно, изпитвах симпатия към него. Дори го съжалявах.