Джон Конъли
Нечестивци (31)

30

Често казват, че има два вида Мейн. Мейн на летовниците и на туристите, Мейн на вкуснотиите с лангуста и на сладоледа, на яхтите и яхтклубовете, онзи Мейн, който се простира на север по дебелата крайбрежна ивица чак до Бар Харбър. Мейн на големите надежди със съответните баснословни цени на недвижимата собственост там, но без онези градове и градчета, където ги няма същите природни красоти и местен колорит или късмета да привличат доларите на туристите, където промишлеността е западнала, превръщайки жителите им в истински корабокрушенци в центъра на същинско море на просперитет. Останалата част на Мейн донякъде презрително нарича жителите на този регион „равнинци“, а в по-мрачни мигове дори ги отхвърля като същатници, назовавайки ги „живеещите в Северен Масачузетс“.

Вторият Мейн е много различен. Той се състои предимно от гори в противовес на океана и се доминира от Окръга, както живописно наричат Арустук, област винаги възприемана като отделна цялост, ако не заради друго, то поне по причина на големината й. Това е северен район, доста навътре в сушата, провинциален и селски, силно консервативен, а в центъра му се намират Големите Северни гори.

Но и тези гори вече постепенно се променят. Напускат ги големите дървопреработвателни компании — производители на хартия и някогашен гръбнак на местната икономика. Бавно изтеглят мощностите си оттам, прекланяйки се пред новите финансови реалности — повече пари днес има в недвижимите имоти, отколкото в отглеждането на гори и дърводобива от тях. „Плъм Крийк“, най-голямата национална хартиена фирма и собственик на почти петстотин хиляди акра само около Музхед Лейк, е пренасочила десетки хиляди от тази площ за масивно комерсиално строителство на паркове, жилищни сгради, хижи, както и за промишлени цели. Според южняците това намерение означава унищожение на най-големите по площ щатски природни красоти. За северняците обаче — значи хората от другия Мейн — то значи работни места и доходи, прилив на нова кръв към почти загиващите общини.

Реалността там се изразява и във факта, че горските корони буквално прикриват тоталната беднота, най-бързо разрастващата се в САЩ по общонационални показатели. Градове се свиват, училища се смаляват, младите хора — всъщност надеждата за бъдещето — се изселват към Йорк и Къмбърланд, Бостън и Ню Йорк. Когато дървообработвателните мощности се закриват, добре платената работа отстъпва място на минимални заплати. Данъчните постъпления рязко спадат. Динамично скача престъпността, домашното насилие, злоупотребата с наркотици. След закриването на голямата дъскорезница край Лонг Понд селището — някога значително по-голямо от Джакман — буквално загива. На север в окръга Вашингтон, дето се казва на хвърлей камък място от богаташките удоволствия на Бар Харбър, един на пет жители живее в тотална беднотия. В окръга Съмърсет, където е Джакман, тази статистика е един на шест. Значителни потоци катастрофално обеднели хора безспирно пълзят, дето има една дума, към благотворителните институции в Скоухигън, там се надяват да получат храна и дрехи. В някои области изготвят списък на чакащите за т.нар. ваучер секция 8 за помощи и финансиране, и то във време, когато за тази цел се отделят все по-малко средства.

Джакман обаче — противно на логиката — просперира през последните няколко години, отчасти поради събитията около терористичния акт в Ню Йорк на 11 септември 2001 г. През 90-те години на миналия век активното му население постепенно намаляваше, хората се изселваха, половината от жилищните сгради там пустееха. Дървообработвателното му предприятие продължаваше да работи, обаче променящата се природа на туризма отнемаше стария тип приходи от гостите. Те вече идваха с автомобили със собствени къмпингфургони или наемаха хижи, където си готвеха сами, вместо да търсят жилища в града и да се хранят в тамошните заведения. Сетне терористите удариха Близнаците и Джакман внезапно се оказа в предните линии на борбата за опазване на националните граници. Митническите и пограничните служби рязко увеличиха присъствието си там, цените на къщи и имоти скочиха и съдейки по общия, сумарен ефект, Джакман застана в далеч по-добра позиция от много години насам. И все пак градът е доста отдалечен, дори и ако съдим по мащабите на Мейн. Най-близкият съд е в Скоухигън, поне шейсет мили в южна посока, а полицейското управление с тамошна юрисдикция се намира в Бингам, така че ченгетата често трябва да преодоляват разстояние от около четирийсет мили. Затова по един доста необичаен начин Джакман се превърна пък в място, където законът е слаб.

Вече излизахме от Солон, когато Кенебек се ширна пред нас с цялото си великолепие. Спрях до крайпътен надпис: „Добре дошли в долината на река Муз. И да не спирате тук, пак не забравяйте да се усмихвате, докато я прекосявате.“

Погледнах Луис.

— Не се усмихваш, а?

— Сигурно защото спряхме — отвърна той.

Замислих се над думите, рекох си, че са двузначни, дори и по повече начини могат да се тълкуват.

* * *

Същата вечер не влязохме в Джакман, имахме уговорка с Ейнджъл. Отбихме от пътя още преди града към неголямо възвишение с местен хан. На мотел приличаше, стаите му бяха подредени по същия начин, до рецепцията стоеше бар, в същото голямо помещение — ресторант с дълги пейки за ловците. А по-нататък имаше и няколко хижички. Вероятно те бяха причината заведението да работи и през зимата. Оказа се, че имаме запазени стаи. Ейнджъл бе вече отседнал тук, макар че не излезе да ни посрещне. Надникнах в моята. Съвсем просто бе обзаведена, в единия ъгъл бе устроен миниатюрен кухненски бокс. Отоплението бе вградено в пода и помещението бе претоплено, чак не се дишаше. Изключих го, макар и да видях надписа с предупреждение, че ще са необходими дванайсет часа системата да затопли отново до максимални стойности. Върнах се в централната сграда, влязох в бара.

Ейнджъл бе там, кацнал на високо столче до тезгяха с бира пред себе си и вестник в ръцете. Видя ме, като влизах, но не поздрави, просто нищо не каза. Отляво му седяха двама души. Единият го заглеждаше, шепнеше нещо на другия, сетне двамата хихикаха гадничко. Веднага усетих, че тази история сигурно продължава вече известно време. Приближих се бавно. Шушукащият бе едър и набит, мускулест тип, очевидно му харесваше да го демонстрира, та всички да видят що за здравеняк е. Носеше впита в бицепсите зелена тениска, отгоре тиранти, държаха оранжевите му мушамени ловджийски панталони. Главата му бе прясно избръсната, иначе се забелязваше, че косата му расте V-образно към челото. Приятелят му бе по-дребен, възпълен, тениската — му два номера по-голяма, висеше по него вероятно за да прикрива изпъкналото шкембе. И брадичка си бе пуснал, стори ми се като несполучлив опит да покрие увисналата гуша. По него май всичко говореше за прикриване на недостатъци, от които той очевидно се срамува. И макар и да се хилеше на приказките на другия, очичките му отскачаха гузно и неспокойно към Ейнджъл, за да се върнат обратно към колегата. Стори ми се, че едновременно го забавлява гаврата със случайния съсед по бар, но и се радва, че в този случай не той е обект на подигравките. Мускулестият точно такъв изглеждаше, винаги готов някой на подбив да хване, дори и собствения си партньор. Дребният очевидно го знаеше по-добре от мен, сигурно му се бе случвало повече от веднъж.

Едрият бабаит се наведе от стола, потупа вестника на Ейнджъл с пръст.

— Хей, приятел, ти наред ли си, а?

— О, да, напълно — отвърна Ейнджъл.

— Ами да, на бас се ловя — захихика зелената фланелка и направи доста циничен жест с пръст и уста. — Сигурен съм, че си екстра…

Намекът бе повече от ясен и гаден. Този път хихикането избухна в силен смях, закиска се и другият, все едно кутрето залая с голямото куче. Ейнджъл продължи да си чете вестника.

— Хей, аз нищо особено не искам да кажа — обади се едрият отново. — Само малко така се майтапим…

— Виждам — отвърна Ейнджъл. — Отдалеч личи, че си особен майтапчия. Пълна програма, а?

Усмивката на едрия замръзна, сарказмът го жегна.

— О, а това какво би трябвало да означава, а? — наежи се той. — Ти проблем ли имаш, бе?

Ейнджъл отпи от бирата, затвори вестника, въздъхна. Агресивният тип скочи от столчето, пристъпи към него, дребният тутакси се присъедини, също накокошинен. Ейнджъл протегна ръце напред, кротко възпря двамата с длани в гърдите. Барманът правеше героични усилия да не се меси, виждах, че бе отстъпил назад, следеше сценката в огледалото. Млад беше, но стопроцентово бе виждал фатални свади — алкохол, невъздържани приказки, повод за сбиване, оръжия и мирис на кръв. Комбинация с пълна гаранция да събуди най-ниски страсти в невежите.

— Я си разкарвай шибаните ръце от мен! — крясна едрият. — Въпрос ти зададох — проблем ли имаш, бе? Тебе те питам, то се вижда, че си го имаш. Казвай к’ъв ти е проблемът, а?

Пристъпих още крачка, а Ейнджъл сякаш се замисли, сетне каза:

— Ами да, гърбът ме наболява, пък кой ли ми е виновен, като съм се заврял в баш селянията сред галфони с пушки.

Тази приказка още повече ядоса, но и обърка бабаита.

— К’во, к’ви галфони? — запита той, опулен, думата му бе неизвестна.

Ейнджъл имитира физиономията му насреща, сетне се тупна по челото.

— Да, бе, сега загрях! Ти ме питаше проблем с тебе дали имам — рече, пък махна с дясната ръка в жест на отрицание. — Ама никакъв, обаче моят приятел отзад май има, и то голям.

Зелената тениска се извърна бавно, а приятелчето му се измъкна за секунди, отстъпвайки мястото на Луис, който вероятно бе влязъл малко след мен, но пък бързо се бе ориентирал какво става. Сега двамата стояхме почти един до друг, но изпъкващата фигура определено бе високият чернокож и елегантно облечен Луис.

— Е, как си ти? — запита той бабаита.

Онзи изгледа Луис и мислено опита да прецени опциите. А те определено не изглеждаха добре. Едната сигурно означаваше доста болка и Бог знае какво още, другата — унижение, и то пред свидетели. И направи избора — по-добре известно унижение, отколкото физически риск.

— Добре съм — отвърна кротко и сведе очи.

— Значи всички сме доволни, нали така?

— Ами да.

— А пък то в съседство и вечерята ще я сервират скоро. Ти гладен ли си?

— Ами гладен съм.

— Е, бягай тогава да не изпуснеш попарата. Не бива без нея, нали така?

— Не бива.

Опита да заобиколи Луис, но се бутна в тезгяха, изчерви се силно, заобиколи и мен, закрачи към масите с пейките, без да се обръща. Дебелото му приятелче вече се бе спасило.

— Чудно местенце си избрал да отседнем — рекох на Ейнджъл. — Май малко повече идва тестостеронът и току-виж наистина си загазил, ама иначе шик, нали?

— Аре стига бе — изпъшка Ейнджъл. — Вие къде се бавихте толкова, а? Какво да прави човек сам по нощите, кажи ми? Тук става тъмно за секунди, сякаш някой с шалтер гаси светлината. А в шибаните стаи дори и телевизор няма.

Поръчахме на бармана сандвичи и пържени картофи, предпочетохме да не сядаме при компанията ловци по пейките, защото току-виж станала сериозна дандания. Настанихме се на маса встрани от тезгяха.

— Откри ли нещо? — запитах Ейнджъл.

— Едно нещо разбрах, и то определено ясно — никой не ще да говори за Галаад. Малко повече успях да измъкна от едни бабички, дето се грижат за гробището. Според тях каквото и да е останало от Галаад, сега се намира на частен имот. Човек на име Касуел купил земята преди петнайсетина години заедно с още петдесет акра гори наоколо. Днес живее някъде наблизо. Всъщност още от самото начало е там. Гости не кани. Не е ротарианец. Поразходих се из околността. Видях ограждения, надпис „Частна собственост. Влизането забранено!“, порта с голям катинар. Очевидно не обича ловците, нито пътуващите търговци. Изобщо неканени гости не търпи.

— Мерик дали е ходил там?

— И да е ходил, никой не го е виждал.

— Може би са се срещнали с този Касуел?

— Е, има само един начин да се провери.

— Ами да.

Метнах бегъл поглед към хранещите се ловци. Двамата, дето се бяха заяждали с Ейнджъл, седяха встрани, в ъгъла и отделно от другите, ядяха с наведени глави, а пред тях стояха няколко чаши с бира. Лицето на едрия все още червенееше. Навсякъде бяха опрени пушки, чуваха се бойки гласове и закани кой колко звяра ще тръшне, лееше се алкохол. Духът на мачизма тук бе определено силен. Ситуацията не беше добра, ама никак.

— Твоите приятелчета от бара… — започнах аз, Ейнджъл ме пресече.

— Фил и Стийв. От Хобокън.

— Няма да е лошо да ги разкараме, преди да са се донапили и предприели някаква дивотия.

— За мен ще е удоволствие — отвърна Ейнджъл.

Луис премълча.

— Я чакай малко… ти откъде им знаеш имената?

— Пусти стари навици, човек не може да се отърси… — поруменя Ейнджъл и измъкна два портфейла от джобовете на якето.

* * *

Ханът с комплекса постройки към него бе построен около неголяма падина. Барът с ресторанта и рецепцията бяха на по-високото близо до пътя, а стаите за гости и няколко подобни на бунгала едностайни хижи на по-ниското към дъното на дола. Вече знаех в коя са двамата хомофоби. Бях зърнал ключа им с табелката и номера, оставен на бара още докато подкачаха Ейнджъл. Стаята бе номер 14.

Двамата станаха от масата около петнайсет минути след като привършиха яденето. По това време Луис и Ейнджъл вече бяха излезли. Онези вървяха към вратата с наведени глави, но не бе трудно човек да усети кипящия в тях гняв. Бяха погълнали по няколко бири с яденето и след него и бях сигурен, че ще глътнат и още по нещо. Само въпрос на време беше, преди да тръгнат да отмъщават за унизителното си поражение на бара.

Температурата бе паднала рязко заедно с настъпването на нощта. Беше направо мразовито, а сутрешният скреж по сенчестите места бе замръзнал. Двамата вървяха бързо към стаята, вдигнали яките на якетата, устите им бълваха бели облачета. Отпред крачеше едрият, отзад притичваше брадатият. Аз ги следвах отдалеч.

Влязоха в стаята само за да заварят ловните си карабини разглобени, оставени на части по пода. Край тях стояха пътните им чанти с нахвърлян в тях багаж и лични вещи. Непосредствено до вратата вляво стоеше Луис. Ейнджъл бе седнал на масата. Фил и Стийв застинаха на място, изумени. Бабаитът Фил от Хобокън изскърца със зъби, отвори уста, сетне зърна пистолетите в ръцете на неканените гости. И веднага я затвори.

— Нали знаеш, че тук няма номер 13? — обади се Ейнджъл, обръщайки се към Фил.

— К’во? — недоумя едрият ловец.

— Казах, че тук номер тринайсети няма. Номерата вървят до 12 сетне скачат на 14, защото 13 е фатално число и никой не ще да има стая с такъв номер. Обаче тази стая пак си е тринайсета поред, значи реално вие сте в номер 13. Фаталния. И затова вадите кофти късмет.

— Че защо? — предизвикателно запита Фил, в който гневът вече надвиваше над здравия разум най-вече заради изпития алкохол. — К’во от това, че в стаята ни се набутали двама говнари, решили да се дървят на който не бива. Вие ще извадите кофти късмет, щото си нямате и представа с кого се ебавате.

Стийв обаче нерешително пристъпи от крак на крак и кротичко се прокашля. Изглежда, бе по-трезвен, пък и по-разумният от двамата. Не беше трудно човек да си направи простата сметка, че не става да се репчиш на двама с оръжие, когато ти самият си с голи ръце, а карабината ти лежи на пода, разглобена на части.

Ейнджъл измъкна портфейлите от джоба и ги размаха насреща им.

— Не е вярно, че си нямаме и представа — ухили се той. — Ето на, тук всичко е показано. Къде живеете, къде работите. Ето как изглежда жената на Стийв, а пък Фил май е разделен с майката на децата му. Тъжна работа, а, Фил? Ето ги дечицата на снимката, но от майчето и следа няма. А пък ти си си мръсник и едва ли е трудно да я виним, че ти е била дузпата.

— От друга страна, вие за нас нищичко не знаете. Освен че сме тук и имаме сериозен повод да сме обидени от големите ви гадни усти. Ето какво ще правим: събирате си боклуците, качвате се на колата и потегляте на юг. Приятелчето с брадата ще кара, защото ти, Фил, си ударил повечко бири от него. Ще минете, да речем, стотина мили, чак тогава ще си потърсите място за пренощуване. Наспете се добре. А утре право в Хобокън и обещавам, че повече няма да се виждаме. Винаги обаче има вероятност и пак да се срещнем, нали? Човек не може да бъде абсолютно сигурен. Току-виж ни се дослушали шлагерите на Франк Синатра, а? И ето ти извинение да се включим в екскурзия до Хобокън — родното му място. Колко му е да се отбием да ви кажем едно „здрасти“, а? Освен пък ако много ви се прииска да дойдем и сега, а?

Фил не можеше да миряса, инатът му наистина беше възхитителен. И пак зейна.

— Ние в Джърси имаме приятели — закани се той.

Ейнджъл го изгледа удивено, а в него автоматично заговори истинският нюйоркчанин.

— Боже мой, че кой може да се хвали с такова нещо? За какво, по дяволите, му е на човек на майната си в Джърси да ходи?

— Той ти казва — за пръв път се обади Луис, — че имал приятели в Джърси.

— О, да бе, да — завайка се Ейнджъл. — Ами разбира се, Фил тъпите сериали за лошите момчета от Джърси гледа и си фантазира, че му били авери. Само че новината е лоша — онзи тип хора с такива като нас не се закачат, ако разбираш какво се опитвам да ти кажа. Ти карабина имаш, на лов за елени ходиш. Ние предпочитаме пистолети като глок например, само че те не са за лов, нали? Ами прояви капка интелигентност, запитай се за какво служат.

Фил наведе глава, може би бе поизтрезнял от студа. Сетне взе решение и с пораженски глас мрачно рече:

— Хайде, Стийв, да вървим.

Тогава Ейнджъл подхвърли към тях портфейлите. Двамата събраха разглобеното ловджийско оръжие, разбира се, без ударниците, които Луис най-вероятно в гората бе захвърлил. Взеха си и саковете, закрачиха към колата. Стийв седна на волана, Фил унило се настани на съседното място. Ейнджъл и Луис се облегнаха от двете страни на вратата и само пистолетите в ръцете им подсказваха, че сцената не е приятелско сбогуване след весел съвместен гуляй. Аз бях отвън до края, оказа се, че няма нужда от моята намеса.

— И всичко това само заради някакъв си майтап на бара — горчиво рече Фил вместо довиждане.

— Не — възрази Ейнджъл. — Всичко това само защото сте истински задници, но най-вече ти.

Стийв даде газ, потегли. Луис се загледа след тях чак докато светлините на автомобила се стопиха в нощта, сетне леко потупа Ейнджъл по гърба.

— Хей, човече, не разбрах кои са хората от Джърси, дето с нас не се закачали, а? — запита той, а в очите му заиграха весели искрици.

— Не внимаваш в разговора, Луис — отвърна Ейнджъл. — Пък и на кой ли му пука за Джърси, на майната си.

Сетне се прибрахме и легнахме да спим.