Пиердоменико Бакаларио
Вратата на времето (7)

Глава 6
Гмуркане в морето

Навън срещнаха Нестор. Старият градинар ги изгледа с убийствен поглед и ги попита:

— Къде мислите да ходите?

Въпросът му се оказа излишен, защото всяко едно от децата държеше хавлия и беше облечено с бански. Рик беше взел един назаем от Джейсън, но се виждаше, че му е тесен.

Без да дочака отговора им, Нестор остави на земята мотичката, с която работеше, и възкликна:

— Стойте тук и не мърдайте!

— Ама, господине! — възкликнаха почти в един глас двамата близнаци.

— Нито крачка. В каквато и да е посока — натърти старият, като закуцука бързо към своята къщурка.

Вмъкна се вътре и излезе след няколко минути, като държеше в ръка някакво парче плат. Върна се при децата и го подхвърли на Рик. Беше бански, доста по-подходящ за неговото телосложение.

— По-добре облечи този — посъветва го той.

След това им обърна гръб и отново се съсредоточи над своята мотичка.

Джулия почти се почувства обидена.

— Ама… нищо друго ли няма да ни кажете? — запротестира тя.

Зад гърба й Рик обуваше новите си бански.

— И какво трябва да ви кажа? — удостои ги с половин поглед градинарят, като вдигна една бегония и я запрехвърля между пръстите си, сякаш беше някакъв скъпоценен камък. — Нещо от типа на: „Моля ви! Бъдете внимателни по стълбичките“. Или пък: „Ако сте яли, никакво къпане три часа“? — погледна дръзко изпод вдигнатата си вежда Джулия. — Това ли трябваше да ви кажа?

— Предполагам… че… да… — запелтечи момичето.

— Окей — рече той, ръкомахайки театрално. — Моля ви, бъдете внимателни, за да не паднете по стълбичките, и не се къпете, ако сте яли преди по-малко от три часа. А сега, ако обичате, изчезвайте! — Размаха пред тях бегонията и добави: — Искам да приключа с тези цветя, преди да се излее пороят.

— Ама как, след като има слънце! — не можа да се въздържи Джейсън.

— Така! Тук влиза в действие и третата ми препоръка към вас — ако започне буря, излизайте от водата! А сега бегом, хайде! Слиза се оттам.

Тримата не чакаха да им се повтаря.

— Никога не съм виждала такъв възрастен… — изропта Джулия, като стъпваше предпазливо по стълбичките, които слизаха чак до морето.

Налагаше се да бъдат внимателни, защото спускането по рифа наистина се оказа опасно: стълбичката се състоеше от издълбани направо в скалата стъпала, редуващи се с дървени или метални мостчета, под които се виждаше как морската пяна нервно се увива между скалите. А от на върха на рифа беше лесно да ти се завие свят, защото изглеждаше, че вървиш по нищото. Трябваше да напредват спокойно, като се държат и с двете ръце за въжените парапети, докато вятърът се завихряше около косите им, разнасяйки мекия аромат на водорасли и мокър пясък. Колкото повече слизаха надолу, толкова по-малко височината им правеше впечатление. Стъпалата обаче ставаха все по-влажни и хлъзгави.

— Според мен, Нестор е велик… — уточни Джейсън.

— Не мислиш ли, че поне малко трябва да ни контролира? — настоя Джулия. — Ние сме само деца, в края на краищата, а децата могат да правят глупости…

— Ти, може би.

Двамата близнаци се разправяха през цялото време, докато слизаха надолу. Рик, който вървеше след тях, от време на време хвърляше по един поглед назад, сякаш се опитваше да издебне някаква непредвидена опасност. Имаше чувството, че е наблюдаван… В един момент дори му се стори, че зърна някакво отражение, и то му беше достатъчно, за да си представи, че всъщност добрият Нестор ги държи под око с бинокъл.

Успокоен от тази идея, той последва близнаците.

Най-накрая тримата достигнаха до закътаното заливче, което представляваше нещо като пясъчен език, вклинен между двата реда скали, защитен от вятъра и любопитните погледи. Вила Арго беше надвиснала над тях, окъпана от слънцето. Чайките кръжаха между направените в цепнатините на скалите гнезда, изстрелвайки гърлените си крясъци.

Преобладаващият цвят в това кътче на света беше белият.

Джулия първа захвърли хавлията си на пясъка и се гмурна в морето. Водата беше хладна, но тонизираща.

Изчезна под водата и се появи десет метра по-нататък.

— Елате! — извика тя, докато приглаждаше косите си назад. — Приказно е!

И имаше право: пясъкът от малкия морски залив продължаваше в морето, чието дъно оставаше плитко доста метра по-навътре. Водата беше спокойна, на завет сред скалите, около които от време на време изскачаха пръски от пяна и изгряваха миниатюрни дъги. Шумът на тези вълни беше удивителен, почти вълшебен.

Рик също се гмурна и заплува със силни замахвания, за да покаже, че има „мускули и бели дробове“. Но и да се позатопли дотолкова, че да прикрие колко е настръхнал от студа.

Джейсън обаче остана на брега с кръстосани ръце и негодуващо изражение, а водата се плъзгаше по коленете му.

— Хайде, пъзльо! — извика сестра му, плувайки близо до Рик. — Винаги си е бил такъв — обясни тя. — Или водата трябва да е четирийсет градуса, или никакво влизане в нея.

Рик се усмихна. Капчиците, останали впримчени в косите на Джулия, изглеждаха като малки перли.

— В такъв случай може да се направи само едно-единствено нещо… — прошепна тя.

От брега Джейсън инстинктивно долови, че го грози нещо ужасно. Опита се да избяга, но въпреки това гърбът му беше застигнат от хиляди ледени пръски, които го накараха да се развика отчаяно.

От върха на скалите Нестор се усмихна.

Дочу крясъците на Джейсън, смесени със смеха на Джулия и Рик, и разбра, че тримата са пристигнали живи и здрави на плажа. Хубаво беше отново да ехти детски глъч из къщата. Той му служеше като допълнителен заряд… Сега пак си заслужаваше да се грижи за градината и да разсажда пъстри цветя, които някое от децата можеше да унищожи с едно непохватно подритване на топката… Щеше да е хубаво да се събужда сутрин и да си представя новия ден с техните въпроси и любопитство. Още повече пък, ако наистина се окажеха способни, наистина, както той се надяваше, че са… кой знае!

Засега му стигаше и шумният им смях, носен от вятъра… защото дори само смехът им беше вече много за Вила Арго.

— Няма нищо по-хубаво от това… — промърмори. — Няма нищо по-хубаво.

И продължи спокойно да рови с пръсти в свежата земя, търсейки най-доброто място в нея, в което да постави миниатюрните коренчета на своите бегонии.

Но не, у себе си нямаше никакъв бинокъл.

По-късно Джейсън, Джулия и Рик се излегнаха по корем върху хавлиите, подреждайки пред себе си някои от съкровищата, които бяха извадили от пясъчното дъно: две обагрени в синьо камъчета, пет бели обли камъчета, много счупени раковини и къс дърво със закачено за него желязно мандало. За да съберат всичко това, бяха разширили периметъра на плуването си чак до началото на скалите. Там дълбочината ставаше все по-голяма и течението започваше да се усеща.

Рик счете за по-благоразумно да не навлиза повече и близнаците се съгласиха с него. В края на краищата, разполагаха с това запазено пространство, в което водата беше спокойна, и в него можеха да си измислят всякакви игри. Джейсън се закле, че следващия път ще донесе и топка.

Джулия остана да се попече, докато Рик и брат й разузнаваха скалите и съвсем скоро откриха и втори плаж, където намериха останките на малък кей, от който висяха няколко въжета за закотвяне. Пътеката и преградните му стени бяха изгнили почти до една, но кеят все пак беше доказателство, че в миналото старият Юлисес е държал там своя плавателен съд.

Джейсън започна да фантазира за начинанията му и, придружен от Рик, се върна да съобщи новината на Джулия, която през това време определено се беше отегчила да се пече на слънцето.

Разказът на Джейсън за разходката по скалите и намирането на малкия кей придоби епическа окраска. Докато той се опитваше да убеди сестра си, че е надвил два пъти по-голям от него октопод, Рик усети как една капка се плъзна по лицето му.

Повдигна глава и в същия момент видя черен облак, който преминаваше над тях.

— Като гледам, господин Нестор май имаше право — прецени момчето. — Идва дъжд.

— И аз го усетих! — възкликна Джулия.

Джейсън престана да имитира своята битка с октопода и се взря в дългата редица от стъпала, които се изкачваха чак до къщата.

— Да се връщаме ли горе? — попита той, преглъщайки.

— Така ще е най-добре — решиха Джулия и Рик.

Джейсън неохотно завърза влажната хавлия около кръста си.

Едва-що изкачили няколко площадки, дъждът ги изненада студен като лед. Моментално и стъпалата станаха хлъзгави. На Джейсън бързо му дотегна това безкрайно катерене под дъжда и се затича.

— Ще се видим на върха! — извика им подигравателно той.

Джулия се обърна, за да намери подкрепа в спокойния поглед на Рик, който вървеше след нея. Момчето, чиито червени коси бяха залепнали за челото му като въпросителни знаци, повдигна рамене, сякаш да й каже: „Остави го, нека тича“.

След това обаче се вцепени.

Пред очите им Джейсън загуби равновесие. В същия миг от небето се откъсна огромна светкавица, която се стовари над морето като бял юмрук.

— НЕ! — изкрещя Джулия. — ДЖЕЙСЪН!