Пиердоменико Бакаларио
Вратата на времето (11)

Глава 10
Зад гардероба

Водени от Джейсън, тримата слязоха отново в каменната стая, като взеха със себе си и речника, пълната с пръстени топчета кутия, пергамента и превода му, както и единствената в цялата къща действаща химикалка.

— Видях някакво открито пространство, разбирате ли? — обясни им Джейсън. — Изглеждаше сякаш зад скалата има празнина.

— Искаш да кажеш, че скалата е… куха?

Джейсън кимна в знак на съгласие.

— Това обяснява как си успял да намериш тази кутия — каза Рик. — Напъхал си ръката си в процепа и… отвътре… си взел това, което си намерил.

Джулия прочете на висок глас посланието:

— В мрака на пещерата… да осветиш флотата… Съвпада! Съвпада! — възкликна. — Посланието говори за някаква флота. А флота може да има само близо до море. Кой е написал това съобщение…

— Старият собственик — намеси се Джейсън.

— В какъв смисъл?

— Това послание е написано от стария собственик на Вила Арго. Кой друг може да е? Написано е на нашия език, само че… Юлисес Мур е използвал азбуката на Диска от Фестос, за да го направи по-мистериозно.

— За да го направи по-неразбираемо, така е… но… защо?

— Ако… и казвам ако… — каза Джулия — в скалата има пещера… тогава би могло да има и съкровище. И ако, пак казвам ако… има съкровище, старият Юлисес Мур може да е организирал нещо като… лов на съкровище, но само за малцина избрани. Подобно на действията на пиратите, нали? Търсели са слабо известни места, в които да наблъскат намереното, а после са оставяли като единствена следа някаква неразбираема карта, за да нахъсат ловците на съкровища.

— Пиратите не намирали, пиратите крадели — уточни Рик.

Джулия изпуфтя.

— Все пак тук се говори за флота, нали? А за да имаш флота, или си голям рибар, или си пират. Следователно трябва да имаш и съкровище.

Рик направи гримаса, тъй като изобщо не беше съгласен с изводите на Джулия, но реши да не влиза в спор с нея.

Джулия продължи:

— И така… значи… ти казваш, че посланието го е написал старият собственик. А аз ти казвам, че го е направил, за да ни отведе към някакво съкровище… Затова нека да приемем тези две неща за сигурни: старият собственик и съкровището. Да допуснем също, че има пещера в скалата. Все още обаче ни остава да си изясним какво е земя-светлина… — казвайки това, тя хвърли един поглед на глинените топчици вътре в кутията. — И… по какъв начин можем да влезем в тази пещера.

— О, това е лесно — усмихна се Джейсън. — Ако старият Юлисес е написал съобщението и го е оставил вътре в пещерата, това означава, че е могъл и безпроблемно да влиза в нея.

— Така е.

— Това значи, че е слизал в пещерата от собствения си дом… Вила Арго.

— Така е…

— И мисля, че знам по какъв начин.

— Тогава какво чакаш, ами не ни го казваш?

Джейсън им посочи гардероба, опрян до каменната стена на стаята.

— Там отзад има врата. Ако ми помогнете да го преместим, ще можете да я видите и вие.

 

 

Вратата беше заплашителна.

Не беше по-голяма от другите врати в къщата, но определено изглеждаше по-стара. По-стара, отколкото те тримата изобщо можеха да си представят.

Дървената й част беше напълно повредена и покрита с резки и драскотини, като че някой й е нанесъл десетки удари, а частично е била засегната и от пламъци.

Децата седнаха на пода и дълго я разглеждаха. Бяха много изтощени от усилията да отместят гардероба толкова, колкото беше необходимо, за да се открие цялата врата.

Изглежда, тежката мебел беше сложена там точно с намерението да я скрие. И този замисъл сега, когато беше вече разкрит, придаваше на вратата твърде специфично очарование.

— Казваш, че е тази? — попита Джулия.

Джейсън беше взел в ръка картата на къщата, която начертаха следобеда. Отбеляза един „X“ на мястото, където се намираше вратата, и отговори:

— Разбира се, че е тази. Това е една от тайните врати, през които старият Юлисес излиза!

— Джейсън! — избухна сестра му. — Юлисес Мур е МЪРТЪВ!

— И кой ти каза? Тази къща е толкова голяма, че може изобщо да не забележим неговото присъствие! А пък и… аз го видях!

Рик и Джулия се спогледаха.

— В какъв смисъл си го видял?

— Когато слязох да взема химикалката, днес… за миг изникна някаква сянка… и ИЗЧЕЗНА! Офейка нанякъде, преди дори да имам време да си поема дъх…

Джейсън първо погледна Рик, след това сестра си, прочитайки в израженията им известен скептицизъм.

— Не ми вярвате, нали? — попита ги той.

— И пещерата ли я видя по същия начин? — попита го Джулия, внезапно изпълнена със съмнение.

— Какво общо има това?

Джулия се изправи на крака.

— Каква наивница съм била… — каза тя. — Дори ти повярвах за пещерата, за кухата скала, за преминаването през тази врата оттатък… Бях забравила що за тип си. Това е само една от твоите фантазии, нали? В действителност не си видял никаква пещера! Ти само си си я представил!

— Не! Видях я!

— Джейсън, закълни се. Закълни се, че днес в скалата си видял пещера.

Джейсън усети, че пламва. Спомни си перфектно какво беше зърнал през процепа.

Беше видял някакво пространство.

Не.

Беше усетил нещо като пространство.

Дори не това.

Беше му се сторило как долавя, че може да има някакво пространство.

В действителност не беше видял никаква пещера. Пещера, която изцяло да е изградена от сталактити и сталагмити, с всичките й подробности, които обикновено се намират в пещерите. Така, както не беше видял в действителност и сянката на долния етаж. Но…

— Джейсън…?!

Паднал духом, той се огледа наоколо.

— Аз… не, не мога да се закълна, но… Рик… кажи и ти, че…

Рик се съгласи.

— Всъщност не е толкова важно какво е видял… — каза той. — В края на краищата, кутията съществува и е у нас. Съществува и посланието, каквото и да означава то. И, по дяволите… съществува и тази врата!

— Тогава да я отворим! — не можа да се въздържи Джулия, завърнала се изведнъж при тях отново като съучастник.

Тъй като вратата нямаше дръжки, Джулия пъхна пръста си в една от дупките, която изглеждаше като ключалка, и се опита да я побутне и дръпне. Вратата обаче не се помръдна дори на милиметър.

— Затворена е! — простена момичето. — И може би не води доникъде…

Рик прекара пръсти по изтерзаното дърво, сякаш искаше да го погали. След това коленичи пред ключалката, в която Джулия беше пъхнала пръста си.

— Наистина е затворена… но ако не води наникъде… то защо трябва да има не една, а четири различни ключалки?

Джулия погледна по-добре.

Една, две, три и… четири.

В лявата част на вратата имаше наистина четири ключалки, разположени на кръст, като върховете на ромб.

 

 

Децата бъбреха помежду си, затъвайки във все по-сложни предположения. Разполагаха с много елементи, но те нямаха почти нищо общо един с друг. Биха могли отново да отидат да говорят с Нестор или да претърсят къщата милиметър по милиметър, чекмедже след чекмедже, в търсене на ключовете, които биха могли да накарат резето да щракне.

Или пък…

Внезапно усетиха някакво въздушно течение, а след това сух повей, идващ от горния етаж.

— Той е! — възкликна Джейсън, скачайки на крака.

Но не беше този той, когото си представяше, а прозорецът в куличката, който отново се беше отворил и пак започна да се удря в касата.

Децата бързешком се качиха в стаята на върха на стълбите.

Рик се опита да затвори веднъж завинаги непокорния прозорец:

— Резето му се е разхлабило… — каза, докато го разглеждаше критично. — Смятам, че трябва да повикате някой компетентен да го поправи.

— Не се е отворил случайно… — измърмори обаче Джейсън, разузнавайки с очи стаята.

През прозорците навън не видя никого във все още мократа от дъжда градина около Вила Арго.

След това съсредоточи вниманието си върху моделите на платноходни кораби, разположени върху раклата.

— Това така ли беше оставено? — попита своите приятели.

— Как така? — отвърна му Джулия.

Един от платноходните кораби от миниатюрната дървена флота беше поставен върху някаква книжчица с тъмна корица, която му служеше за пиедестал.

Тялото на малкия корабен модел беше дълго и тънко, изградено от десетки миниатюрни пръчици, търпеливо навързани една за друга с фин канап.

Рик и Джулия поклатиха глава, изпълнени със съмнение, защото никой от тях не беше забелязал присъствието на тази книжчица по време на предишното им посещение в куличката. Но, откровено казано, никой от тях не беше обърнал внимание и на нейното отсъствие.

Джейсън предпазливо повдигна малкото корабче и го подаде на Рик.

На месинговата табелка в основата му се виждаше неговото име: Nefertiti’s Eye, Окото на Нефертити.

— Трябва да е модел на някой египетски плавателен съд… — промърмори тогава Рик, прехвърляйки го между пръстите си. — Целият е направен от стъбла на папирус…

— Папирусите служат само за направата на хартия за писане! — избухна Джулия.

Рик повдигна рамене.

— Доколкото знам, египтяните са правели всичко от стъблата на папируса.

Джейсън отвори черната книжчица, която служеше за пиедестал. Не беше книга, а дневник. Някой с много дребен и труден за разчитане почерк си беше водил записки и бележки, коментирайки изрезки от вестници, рисунки и фотографии, залепени по страниците й.

— Египет… — каза той с доза разочарование. — Това е нещо като дневник за пътуване в Египет. Дори… — разлисти набързо страниците: йероглифи, репродукция на златната маска на фараона-дете Тутанкамон, изваяната глава на майка му Нефертити, карта на Долината на царете, където е открито съкровището му… — Бих казал, че се отнася най-вече за Тутанкамон. Пълен е с изрезки, подчертани части, записки, червени окръжности… — Отвори дневника на една от средните страници. — Изглежда, старият Юлисес е съхранявал в този дневник сбирката си от египетски материали.

— Подходящата книга, от която се е ръководил, когато е правил този кораб… — отбеляза Рик все още с Окото на Нефертити в ръката си.

— Така е. Изглежда, е бил твърде методичен човек при конструирането на своите корабни модели…

Рик кимна в знак на съгласие.

— Това би могло да е флотата… — прошепна Джулия, — флотата от посланието: флотата… отвеждаща до всяка дължина… Може би по този начин иска да ни каже как… с тези модели си е представял, че може да пътешества из различни места и… така…

— Възможно е… но какво е земя-светлина?

— Може би… може би трябва да се сложи едно от тези пръстени топчета върху всяка една от платноходките и…

Малко хартиено листче изпадна от дневника, приземявайки се с леко шумолене. Джейсън се наведе да го вземе.

— Гледайте! — възкликна той, сияейки от радост.

— Какво е това?

— Изглежда… изглежда пощенско известие: Пощенски клон, Килмор Коув — обърна го Джейсън и зачете:

— Това би трябвало да те убеди, че старият Юлисес е умрял… — прошепна Джулия на брат си. — Дори не е отишъл да си вземе пратката.

Упорството на Джейсън не се сломи дори пред тази очевидност:

— А откъде знаеш, че не го е оставил нарочно за нас? Прозорецът, който се отваря, дневникът, пощенското известие вътре в него… а ако това не са просто съвпадения?

— Откъде да знаем дали дневникът не е стоял винаги под корабния модел.

— Аз пък ви казвам, че трябва да отидем и да вземем тази пратка! — настоя Джейсън.

— Тогава, освен че е невидим, той е и призрак, който никак не е хитър — отвърна му Джулия. — Днес е събота и пощенските станции са затворени следобед!

Рик направи гримаса.

— Вярно е… — каза. — Но който живее в Килмор Коув знае, че… всъщност… при спешни случаи за тази услуга може да отиде и да помоли госпожица Калипсо от книжарницата. Тя обслужва и пощенската станция.

— Ти познаваш ли я? — попита го Джейсън.

— Естествено. Горе-долу всички от селото се познаваме.

— И казваш, че ще отвори пощата?

— Можем да я попитаме.

Джулия сложи ръце на хълбоците си.

— Момчета, не се разсейвайте обаче! Миг преди да се отвори този прозорец, правехме нещо съвсем различно. Трябва да намерим входа на тайната пещера, имаме и една затворена врата, за която са нужни четири ключа, както и все още неразтълкуваното мистериозно изречение. Не мисля, че е добра идея…

Но Джейсън и Рик вече бяха стигнали до средата на стълбите.