Пиердоменико Бакаларио
Вратата на времето (17)

Глава 16
Тъмното стълбище

След прага имаше стълбище. Джейсън наведе свещта си, за да може светлината й да му помогне да различи по-добре стръмния низ от стъпала, които потъваха надолу.

— Това е правилният път! — възкликна той, сияещ от радост. — Има стълбище, което води надолу, както се казва в посланието! Хайде, какво чакате?

Джулия и Рик нерешително го последваха.

Стъпалата бяха издълбани в самата скала, както и стените, които ги обграждаха. Колкото повече слизаха, толкова повече започваха да усещат острия морски аромат, донасян от студеното въздушно течение. Солта покриваше всичко като влажна и искряща патина.

Джейсън слизаше пръв, беше с пет стъпала по-надолу от другите. Пламъкът от свещта му хвърляше променливи отблясъци върху грапавите скални стени.

Мракът постепенно ставаше все по-непрогледен, а светлинните в ръцете на трите деца изглеждаха все по-миниатюрни.

— Джейсън… — изхленчи Джулия, когато забеляза, че стълбището продължава, а течението става все по-настоятелно. — Защо не се върнем обратно?

Но Джейсън, дори и да я беше чул, не реагира.

Напротив, възкликна:

— Елате, елате да видите!

Джулия стисна ръката на Рик и продължи близо до него. След това стълбите свършиха. Таванът беше малко по-висок от тях и постепенно се снижаваше.

Няколко метра по-нататък Джейсън се беше навел и отместваше няколко камъка, които задръстваха мястото за преминаване. Между тях се процеждаха струи от леден въздух, който вихрено се издигаше нагоре по стълбите.

— Джейсън… — изхленчи Джулия.

Брат й направи знак да замълчи и като отмести последния камък, повдигна пръста си нагоре, подканяйки ги да се заслушат.

Някъде отдалече и издълбоко чуваха шум, който не можеше да се сбърка: шума на морето.

— Пещерата… — прошепна Джейсън. — Вече е наблизо… Сякаш е тук отзад…

— А ако сме избрали грешната врата? — запита се Джулия.

Дори само идеята да продължат по този толкова тесен тунел в тъмното я караше да потръпва от страх.

Но Джейсън не й даде възможност да каже друго. Наведе се и започна да лази на четири крака, като използваше свещта, за да може да освети прохода, който току-що беше освободил от камъните.

Без да му мисли много, той пропълзя през отвора.

 

 

Рик и Джулия го чуха да се задъхва. Няколко секунди по-късно Джейсън възкликна:

— Готово! Хей, отново съм на крака, елате!

— Какво виждаш? — попита го Рик, като правеше знак на Джулия да тръгне първа.

— Коридорът на това място е по-висок и продължава както и преди! Бих казал, че после завива наляво… — отговори му Джейсън.

Джулия се наведе към пода. Скалата под пръстите й беше студена и мокра. Затвори очи и се промъкна през отвора, в който преди малко беше изчезнал Джейсън. За пръв път брат й беше удържал на думата си, защото тя лази само няколко метра и след това отново успя да се изправи на крака. Обърна се да погледне дупката, от която беше излязла, като се питаше какво ли е наложило проходът да остане така тесен. Ако те тримата не бяха толкова слабички, трудно щяха да изпълзят до долу.

Оттатък стеснението, обаче, нещата само частично изглеждаха по-добре. За момента Джулия вече не изпитваше ужасното усещане отпреди малко, че се задушава, защото тук беше по-студено. Обаче издигащото се нагоре въздушно течение заплашително люлееше пламъчетата на свещите.

Момичето повдигна залепналите от студената пот коси от очите и челото си и се опита да различи нещо в тъмнината. Не след дълго и Рик излезе от прохода, пуфтейки и бутайки пред себе си Речника на забравените езици, с който не искаше да се раздели.

— Трябваше да се снабдим с електрически фенерчета… — отбеляза той, затуляйки пламъка на свещта с ръцете си.

Ликуващият Джейсън пое по коридора. Джулия вървеше след него, сложила ръка върху рамото му. Колоната завършваше с Рик.

Няколко метра преди стеснението, както им беше казал Джейсън, коридорът завиваше. Върху децата внезапно връхлетя остро въздушно течение, което угаси свещите им и ги остави на тъмно. Джулия изкрещя и силно придърпа Джейсън към себе си.

Мразовитият въздух изчезна, като изсъска между скалите, издигна се по стълбата и достигна кръглата стая, от която бяха тръгнали. Чу се някакъв далечен, глух и енергичен звук.

— О, не! — възкликна Рик, обръщайки се в тъмното.

— К… к-какво има, Рик? — повика го Джулия. — Джейсън? Джейсън… тук ли си?

— Тук съм! — възкликна пред нея брат й. — Какво става?

— Мисля, че… течението… затвори вратата! — каза Рик.

— Коя врата? — попита изплашено Джулия.

— Единствената врата, която можеше да се затвори — тази, през която влязохме. Не чу ли трясъка?

Нещо лепкаво се допря до ръката на Джулия и тя мигновено изкрещя.

— Аз съм! — каза Джейсън. — Да запазим спокойствие, става ли? Нищо не се е случило. Рик, трябва отново да запалим свещите…

Пипнешком в тъмното застанаха близо един до друг. Рик извади запалката и се опита да съживи фитилите, но веднага щом механизмът произведеше искри от кремъка, студеният въздух от коридора незабавно ги угасяваше.

— С това течение е невъзможно! — оплака се той след многобройни безуспешни опити.

Тримата се опитаха да направят щит с телата си, но от запалката отново излязоха само няколко бледи искрици. Трябваше да се примирят с прекъсващата й светлина и да се възползват от нея само когато е възможно.

— Да се върнем назад! — настоя Джулия, убедена най-после, че е лудост да продължават по това безкрайно подземно подобие на галерия.

— Накъде назад? — отговори й Джейсън. — Не чу ли Рик? Вратата на Вила Арго се затвори!

— Достатъчно е да я отворим отново! Нали имаме ключове? Рик ги взе.

— Имаше ли ключалки отвън на вратата?

— Разбира се, че имаше… — отговори Джулия, но после се замисли, защото изобщо не беше сигурна, че и отвън имаше ключалки. — Някой от вас обърна ли внимание?

Възцари се дълго мълчание, прекъсвано само от фученето на вятъра и от глухия тътен на морето.

— Аз не.

— Нито пък аз.

— Рик?

Дори прецизният и внимателен Рик този път нямаше сигурен отговор.

— Изчакайте ме тук. Ще се върна назад, за да проверя.

— НЕ! — извика Джулия. — Всички оставаме тук!

— Къде тук? Коридорът не продължава ли напред?

Децата бавно започнаха да разузнават обстановката, в която се намираха, възползвайки се от искрите на запалката.

— Получи се внезапно течение, когато завихме… като че ли с преместването на тези камъни се образува нещо като комин с Вила Арго, по който то премина и затръшна вратата…

— Не се получи, обаче, когато Джейсън премести камъните, а в момента, в който пристигнахме тук. Въздухът идва някъде отблизо… но откъде?

— О, не! — простена Джейсън, когато я зърна. — Дори не можем да продължим напред, приятели…

— Какво означава това, че не можем… да продължим напред? — попита го Джулия.

— Че подземната галерия свършва в бездната — отбеляза Джейсън. — Тук има нещо подобно на кладенец, от който излиза и мразовитият въздух.

На няколко крачки пред тях, подът на подземната галерия изведнъж изчезваше и там където трябваше да има солидна скала, зееше само една черна пропаст.

— Възможно ли е това да е… капан? — попита Джулия.

— В какъв смисъл?

— Течението, което гаси свещите и ни затвори тук вътре… така в тъмното щяхме да пропаднем в бездната. От четири две ще вървят към смъртта…

— Аз и ти, Джулия… — каза Джейсън. — Ако не беше извикала и не ме беше дръпнала силно към себе си, щях да падна в пропастта. Малко… много малко оставаше.

Рик клатеше глава:

— Трябва да има някакво логическо обяснение. Някакво логическо обяснение. Струята въздух не идваше отдолу. Беше… изсмукана. Отгоре.

— Прозорецът! — възкликна тогава Джейсън. — Може би отново се е отворил прозорецът на върха на стълбите…

Рик кимна в знак на съгласие.

— Да. Да, прозорецът е направил течение с кръглата стая, със стълбите… ти отново отвори прохода… и сега… се намираме заклещени пред тази дупка!

— Трябваше да го залостим този прозорец! — намеси се Джулия. — И да си купим поне едно електрическо фенерче…

Джейсън беше погълнат от мислите си и когато заговори, всъщност го направи така, сякаш все още продължаваше да размишлява:

— Според вас… ако преодолеем тази дупка… дали ще можем отново да запалим свещите?

— И как ще я преодолеем? — попита Джулия. — Не знаем нито колко е дълбока, нито колко е широка… а нямаме и нищо, което да запалим, освен ако не драснем клечката на Речника на забравените глупости, естествено!

— Аз ви казах да си вземем въже… — възнегодува Рик.

Джулия реши, че е дошъл моментът да им се наложи.

— Единственото нещо, което можем да направим, е да се върнем назад. Като се изкачим горе, ще погледнем дали вратата може да се отваря и отвън. Ако не може, ще започнем да викаме, докато Нестор не дойде да ни отвори.

— А ако не ни чуе?

— Тогава ще проучим останалите два отвора в кръглата стая…

— В посланието е написано, че останалите два изхода водят към смъртта…

В подземния мрак истеричният смях на Джулия изскърца като тебешир върху черна дъска.

— А ти на това как му викаш, Рик? Намираме се на крачка от бездната, без светлина, принудени сме да се движим пипнешком и да докосваме ръцете си, за да сме сигурни, че все още всички до един сме тук…

Джулия протегна ръце, за да потвърди идеята си и… и там, където всъщност трябваше да срещне ръката на брат си, усети празно пространство.

— Джейсън? Къде си? — попита тя.

Той обаче беше изчезнал.