Пиердоменико Бакаларио
Вратата на времето (22)

Глава 21
Последният дневник

На първата страница ръка с елегантен почерк беше написала:

17 септември тази година

Вероятно това ще бъде последното пътуване на Метис, нашата мъдра пътешественичка. След като изпълни всичките ни желания и ни отведе навсякъде където поискахме, няма повече за какво да вдига котва. Ръцете, които управляваха кормилните гребла, не са в състояние вече да го правят. Моите са станали твърде стари и чупливи, а тези на човека, който ме придружаваше, в действителност вече ги няма. Най-накрая времето сложи край на нашето приключение. Сега, когато котвата е неподвижна на дъното на това тайно море, ми остават само спомените за видяното и преживяното и за земите, които прекосихме и опознахме. Остават ми и мечтите за пристанищата, които все още не съм посетил. В края на краищата, мечтите и спомените са направени от едно и също тесто, което трябва да се пече на бавен огън, за да се превърне в ароматен хляб, годен да ни храни по време на старостта.

Вече съм стар. Остаря и нашият кораб, въпреки че е способен да разбие всяка бариера на времето, следвайки текущите желания на своите капитани. Сега обаче, скъпа моя, вече се спри!

Ти, която си издълбана от дървото на свещен дъб, моля те, остави веслата си да си починат!

Нямаш вече капитани! Няма я вече и Госпожата на крадците, срещу която да плуваш в буреносния вятър.

Нека нощта ти да е лека, обична Метис, защото на нея те оставям.

Рик прекара пръст по мастилото, прелисти страницата и видя, че останалата част от дневника е празна.

— Какво ще кажете? — попита ги той.

— Аз го разпознах… — каза Джейсън.

Извади дневника, който беше взел от стаята в куличката, и го сложи до този. Отвори го на произволна страница и сравни почерците. И двата бяха написани от една и съща ръка.

— … това е последният дневник на стария Юлисес… неговото послание на сбогуване.

— Говори за приключения, за пътешествия и за далечни пристанища… — каза Джулия. — Трябва да е направил велики неща с този кораб Метис.

— Или поне си ги е представял… — коригира я Рик. — Не вярвам, че с него е могъл да плава в открито море.

Джейсън прелисти египетския дневник, мърморейки:

— Въпреки че и тук говори за Египет, все едно е бил там…

— Не и с този кораб с весла! — възкликна Рик. — Няма мотор, парна машина или дори някакво съоръжение, за да може да се движи с платна!

— Но може да се движи с весла!

— А ти представяш ли си някой да наеме двайсет души, готови да гребат от Англия до Египет? Защото аз не. Да не говорим, че дори и да ги е намерил, щяхме да сме чули да се говори за това по всички телевизии!

Рик беше много натъжен. Докато четеше редовете на този последен дневник, не можеше да не мисли как баща му не успя да остарее, пътешествайки из морето. Беше лишен от възможността да подхранва своите спомени и мечти. Или дори да каже сбогом на своята лодка. Един ден морето ги беше погълнало, него и лодката му, и беше решило да не ги върне повече.

Но тъй като за него това бяха трудни за изричане думи, той се задоволи само да се извини на Джейсън и да продължи нервно да обикаля из кабината.

— Какво ще правим? — попита Джулия в даден момент.

— Тръгваме си — каза Рик.

Излезе на палубата, но красотата на рояка светулки, която се разкри пред него, му въздейства и той се успокои.

— Рик?

Джейсън и Джулия го наблюдаваха от прага на капитанската кабина.

Рик се усмихна. След това се озърна наоколо и отбеляза:

— Накъде трябва да тръгнем, според вас, за да излезем от тази пещера?

От палубата имаха по-добра видимост към вътрешността на пещерата. Плажът, на който беше акостирал корабът, не разкриваше никакъв друг видим изход освен пързалката. Водата на вътрешното море заемаше цялата останала част от кухината, с изключение на другото миниатюрно плажче, което се намираше на отсрещната страна на пещерата. Този втори плаж беше напълно сходен с онзи, от който бяха дошли: с малък дървен кей, имитация на първия, върху който се бяха качили. Вместо пързалка обаче, на него смътно се забелязваше тясна стълба с черни стъпала, водещи към врата с надвиснал над нея масивен каменен архитрав, напълно сходен с онези, които вече бяха видели в кръглата зала.

— Инстинктът ми подсказва, че трябва да достигнем онази стълба и да преминем през вратата — предположи Джулия.

— Само че как да го направим?

Колкото и да се взираха, не изглеждаше да има някакъв път за свръзка между двата плажа.

Освен, естествено, по море.

Рик се надвеси над парапета на кораба и погледна студената и гъста като петрол вода. Прецени разстоянието до другия плаж, след това поклати глава.

— Голямо плуване е дотам… — каза. — Надявам се да няма подводни течения и водовъртежи.

— Искаш да стигнеш до другия плаж с плуване? — попита го ужасено Джейсън.

— Някаква друга брилянтна идея ли имаш?

— Да потърсим пътека покрай стените на пещерата… Надявам се да има!

Джулия започна да се разхожда замислено по палубата.

— Можем да използваме кораба — каза тя след малко. — Мислите ли, че ще е трудно?

— Какво? — избухна Рик. — Не само ще е трудно! Знаеш ли какво се иска, за да задвижиш този кораб? А и кой ще застане на веслата? А на кормилните гребла?

— Може би ще е достатъчно само да вдигнем котвата, за да…

Цялото лице на Рик изведнъж почервеня:

— Хайде, да не започваме пак с вашите градски фантазии! Корабът не е играчка. Необходими са познания, вещина, сила… и късмет, за да може да се управлява. А ние не притежаваме нито едно от тези качества.

— Подценяваш се, Рик — каза му Джейсън. — И грешиш. На практика всички тези качества ги притежаваме. Ти познаваш морето. И знаеш да правиш много други неща. От колко часа вървим в тъмнината, въоръжени само с желанието да видим какво има… по-нататък? Просто искахме да стигнем дотук и успяхме. Блъскахме си главите, за да разгадаем продължаващата поредица от загадки: абсурдни писмености, тайни изречения, щракащи ключалки, подвижни камъни… Аз това го наричам способност. Е, разбира се… казваш, че се иска и сила. Добре, поотделно никой от нас не е силен. Ние сме само деца. Обаче всички заедно, тримата заедно, бихме могли да се справим. Ако ти само ни дадеш насоки какво да правим и по какъв начин, можем да опитаме. А освен това… аз съм късметлия, защото съм жив, въпреки че днес поне два пъти рискувах да умра! А сестра ми е късметлийка не по-малко от мен.

Джулия го погледна с леко любопитство.

Джейсън продължи:

— Късметлии сме, защото само допреди седмица се намирахме в нашия апартамент и играехме на компютъра като милиони други деца в Лондон… а сега сме тук, в тази невероятна пещера, на този кораб, който изглежда вълшебен, в компанията на приятел, който е… вълшебен като всичко, което ни заобикаля. Всичко това не може да бъде друго освен късмет… Невероятен късмет, който не можем да си позволим да пренебрегнем.

— Добре казано! — възкликна Джулия, за пръв път напълно съгласна с брат си.

Джейсън се приближи до Рик и добави:

— Виж този плаж, Рик. Не е толкова отдалечен… Аз бих опитал да стигна до него по-скоро върху някакво парче дърво, отколкото да плувам в тази тъмна вода. Ако впоследствие се озовем във водата, тогава ще трябва да плуваме. Но дотогава, аз вярвам… аз вярвам…

— … че не сме дошли дотук случайно — завърши Джулия вместо него.

— Да, вярвам, че не сме дошли дотук случайно. Не чувате ли около себе си нещо като гласче, което ви казва: „Намерихте го, ваш е! Вдигнете котвата, станете капитани на този кораб. За един ден капитани на Метис!“. Смелост, Рик! Кажи ни истината. Кажи ни дали можем да опитаме да поместим този кораб оттук… дотам!

Джейсън първо посочи плажа, откъдето бяха дошли, след това онзи от другата страна. Пръстът му за миг остана неподвижен, треперейки от трескавостта, с която сочеше пред себе си.

Когато Джейсън свали ръката си, видя искрящите очи на Рик.

— Е… какво ще ми отговориш, капитан Рик? — притисна го Джейсън с леко пресипнал глас, като този на някоя звезда от киното. — Ще накараме ли тази трошка да се помръдне?

Рик стисна пестници. Чувстваше се ядосан, развълнуван, скептичен и малко луд.

Но след кратка вътрешна борба кимна в знак на съгласие и отговори:

— Добре, да го помръднем, капитан Джейсън! Да се опитаме…

Джулия сложи ръката си върху гърба му.

— Капитан Джулия — каза Рик, без да се обръща, — уверявам ви, че ще излезем от тази пещера и няма да се върнем, докато не сме разкрили всичките й тайни! — След това обзет от внезапна промяна извика: — Хайде, приятели! Потегляме!

Тримата разпалено се задействаха, сякаш вече перфектно знаеха какво трябва да правят.

Рик издаде първата си заповед: всичко, което може да им потрябва, да се сложи в капитанската кабина.

Джейсън изкозирува, заставайки мирно:

— На вашите заповеди, капитан Рик!