Пиердоменико Бакаларио
Вратата на времето (2)

Глава 1
Издрасканата врата

Къщата върху скалите изникна внезапно след един завой. Каменната й куличка се открояваше на фона на синьото море, обградена от дървета.

— Боже мой! — възкликна госпожа Кавънант, веднага щом я зърна.

Съпругът й, който шофираше, въздържа усмивката си. Вкара колата през вратата от ковано желязо и я паркира на двора.

Госпожа Кавънант слезе. Чакълът заскърца под токчетата й и тя започна да премигва, като че ли все още не беше решила дали да вярва, или не на това, което виждаше.

Къщата беше разположена над морето, чуваше се как вълните се удрят в скалите и се усещаше пронизващо соленият въздух. Сградата беше обградена от лазур, море и небе, а по-наблизо и от дърветата в градината. В далечината в основата на скалите се забелязваше малкият залив на Килмор Коув, осеян с къщи.

Докато госпожа Кавънант стоеше на двора, неподвижна и със зяпнала уста, до нея се приближи възрастен мъж с лице, белязано от дълбоки бръчки, и добре поддържана бяла брада. Очите му бяха игриви, неспокойни и проницателни. Представи се, при което тя се сепна.

— Казвам се Нестор — рече той. — Аз съм градинарят на Вила Арго.

„Значи така се казва къщата“, помисли си тя: Вила Арго.

Последва съпруга си и градинаря с накуцващата походка до един портик, надвесен над морето.

— Сигурно ли е, че не сме сбъркали? — попита госпожа Кавънант, докосвайки стените на Вила Арго, сякаш искаше да се убеди, че те наистина съществуват.

Съпругът й я хвана за ръката, а после й прошепна:

— Сега се дръж здраво…

Интериорът на Вила Арго беше още по-удивителен от външната й част. Представляваше лабиринт от малки стаи, обзаведени с мебели и предмети, които, изглежда, произхождаха от всички кътчета на света. Всичко беше съвършено и всяко нещо беше на мястото си. За пръв път в живота си госпожа Кавънант си помисли, че не би искала да премести нито една мебел от мястото, на което е разположена.

— Кажи ми, че е истина… — прошепна тя на съпруга си.

Той се ограничи само с това да стисне ръката й.

Значи беше вярно, че наистина са купили тази къща.

Госпожа Кавънант се остави той да я отведе до някакво холче със сводест таван и антични елегантни каменни стени. В него се влизаше през малка арка, но имаше и друга врата от тъмно дърво на източната му стена.

— Това е една от най-старите стаи… — отбеляза доволно градинарят. — Запазила се е такава повече от хиляда години, когато тук е имало средновековна кула. Господин Мур, старият собственик, се ограничил само да позапуши дупките в прозореца и, естествено, да прокара кабели за електричество — и той им посочи ниския полилей, окачен по средата на свода.

— Джейсън ще бъде въодушевен… — каза господин Кавънант.

Съпругата му си замълча.

— Имате две деца, нали? — попита градинарят.

— Да, момче и момиче на единайсет години — отговори механично тя. — Близнаци са.

— Предполагам, че са умни, весели и жизнерадостни… И ще бъдат щастливи да растат на едно изолирано от останалия свят и от свръхбързите интернет комуникации място…

Госпожа Кавънант опули очи.

— Ами, предполагам, че да… — отговори му леко изненадана. — Може би не е редно аз да го казвам, но… да, те са твърде самостоятелни… — За миг си представи Джейсън, залепен за монитора, а след това поклати глава. — Надявам се, че и без супербърз интернет ще бъдат въодушевени да живеят в къща като тази.

— Превъзходно, наистина превъзходно — кимна в знак на съгласие градинарят. — Тогава, ако на госпожата й харесва къщата, бих казал, че можем да считаме нашия договор за сключен.

Господин Кавънант обясни на съпругата си, че волята на стария собственик, господин Юлисес Мур, е била къщата да бъде продадена на някое младо семейство, което да има поне две деца.

— Искаше този дом да е винаги пълен с живот… — добави градинарят, като вървеше пред тях на излизане от каменната гостна. — Казваше, че къща без деца е мъртва къща.

— Имал е право — съгласи се госпожа Кавънант.

Миг преди да излезе, погледна по-внимателно дървената врата, която се намираше на източната стена. Забеляза, че на определени места тя изглеждаше като овъглена, а в останалата си част беше повредена от петна и дълбоки драскотини.

— Какво се е случило с тази врата? — попита тя.

Нестор се спря, погледна вратата, а после поклати глава.

— Ах, извинете ме — промърмори той. — Направете се, че никога не сте я виждали. Какво ли не й се случи, откакто се загубиха ключовете, с които се отваряше. Виждате ли тези четири дупки? Господин Мур си мислеше, че са ключалки. Всячески се опитваше да я отвори, но… напразно.

— Накъде води?

Градинарят повдигна рамене.

— Кой ли знае? Може би едно време е водела към старата цистерна за вода, която днес не ми се вярва дори да съществува…

Госпожа Кавънант докосна почернялото издраскано дърво и почувства, че я обзема някаква пронизваща тревожна тръпка.

— Може би ще е по-добре да се сложи нещо пред нея, така на децата няма да им мине през ума да се опитват да я отварят… — отбеляза госпожа Кавънант, обърната към съпруга си.

— Добре казано… — измърмори градинарят, като закуцука навън. — Най-хубаво е на вашите деца изобщо да не им минава през ума да се опитват да я отварят…