Пиердоменико Бакаларио
Вратата на времето (3)

Глава 2
Течението

Застанал неподвижно в основата на стълбите, Джейсън се ослуша. Имаше някакво странно въздушно течение, което носеше със себе си далечни шумове. Скърцане на мебели, свистене на вятър, стъпки на животни. Вече няколко пъти тази седмица той си беше представял, че мебелите във Вила Арго сякаш са надарени със собствен живот, защото веднага щом стаята се опразваше, те се преместваха с един милиметър. Но само един милиметър, не повече, за да не бъдат забелязани.

Този път обаче беше различно. Не можеше да е някоя мебел, която се премества. Нито дори сгушените на покрива гълъби или зелените гущери сред виещия се бръшлян, нито мишките на тавана. Не, господине.

Този път беше чул силен шум от забързани стъпки на горния етаж. Беше се спрял, за да ги чуе, и стъпките се повториха. Джейсън прехапа разтревожено устната си.

— Значи си горе… — прошепна на своя загадъчен неприятел, сякаш между тях течеше някакво предизвикателство.

Възможно ли беше никой друг от семейството да не е забелязал присъствието му? Възможно ли беше нито баща му, нито майка му, нито сестра му да не са разбрали, че има и някой друг в тази толкова огромна къща?

Джейсън го беше усетил веднага, още в първия момент, в който стовариха куфарите си на двора.

Вила Арго беше твърде голяма, за да може да я опознае цялата. Къща, пълна със стаи, с тайни и с очарователни и мистериозни предмети.

Когато за пръв път се изправиха един срещу друг, Вила Арго сякаш му прошепна: „Не всичко е такова, каквото изглежда. Открий моята тайна, Джейсън“.

И той беше приел.

Обгърнат от въздушното течение, Джейсън погледна висящите на стената портрети, които следваха стъпалата чак до първия етаж, а после чак до стаята в куличката, която със своята огледална врата препречваше пътя на стълбите. Баща му беше му обяснил, че тези стари физиономии в рамки принадлежат на предишните собственици на къщата и че скоро и техните портрети ще бъдат окачени сред останалите.

— Ох, не, аз не мога да позирам — беше казала веднага сестра му Джулия, която се изпълваше с тревога от всяко предложение, предвиждащо стоене на едно и също място повече от петнайсет минути.

На Джейсън обаче тази идея му харесваше. Караше го да се чувства много… важна особа. Голям изследовател. Или ловец на духове.

— Добре… който и да си ти… — измърмори той.

Възможно ли беше стъпките, които току-що беше чул, да бяха на някакъв призрак?

Извади от джоба си Наръчника на страховитите същества, съставен от мистериозния доктор Месмело, герой от комиксите.

Намери страницата, която търсеше, и започна да чете: Не си мислете, че привиденията са неми. Те са в състояние да произвеждат шумове от всякакво естество (стъпки, дрънчащи вериги, камбани), а често могат и да говорят. Освен това невинаги са безплътни.

Насърчен, Джейсън кимна в знак на съгласие. Освен че потвърждаваха съмненията му относно самоличността на неговия враг, тези няколко реда даваха отговор и на едно голямо негово недоумение. Винаги се беше питал как така във филмите призраците минаваха през вратите, но никога, например, през подовете.

Продължи да чете: Обикновено привиденията обезпокояват домовете с нещо все още недовършено, на което трябва да се сложи край.

Нещо недовършено, разбира се.

Значи може да е някакъв призрак, който обхожда горния етаж, за да доведе до завършек… нещо.

Джейсън набързо отново прегледа съветите на доктор Месмело как може да бъде заловен призрак, след което прибра наръчника в джоба си.

— Сега идвам да те хвана… — процеди през зъби той.

Но едва сложил крака си на първото стъпало, една ръка го сграбчи отзад.

— Джейсън! — възкликна сестра му, теглейки го да слезе от стълбите. — Трябва да тръгваме!

Все още потънал в ролята си на ловец на призраци, Джейсън се опита бързо да си спомни онова, което трябваше да се случи в реалния свят.

„Трябва да тръгваме? Но къде?“

Нищо не му идваше наум, но той знаеше, че ще е невъзможно да убеди Джулия в съществуването на призрак на първия етаж, и затова я последва, като изведнъж си спомни следобедната програма. Родителите им трябваше да отидат в Лондон, за да видят как вървят довършителните работи по преместването им, като например, опаковането на изящните мебели, подготовката на вещите от бащиния офис, свалянето на мамините картини… и други подобни. Щяха да се върнат във Вила Арго в неделя сутринта заедно със следващия ги камион. През това време Джулия и Джейсън щяха да останат сами във Вила Арго, но само при условие че щяха да се подчиняват безропотно на градинаря, господин Нестор.

А за да убият по-бързо времето за чакане, бяха получили разрешение да поканят Рик Банер, едно момче от селото, с което отскоро се бяха запознали в училище.

Близнаците излязоха от къщата.

Слънчевите лъчи се спускаха като стрели над градината, промушвайки се през заоблаченото небе. Далече на морския хоризонт се виждаше една тънка бяла линия.

— Запитвала ли си се защо небето става бяло, преди да се допре в морето?

— Не — отговори му Джулия.

Тя прескочи четирите стъпала пред входа на къщата и се просна на тревата. Джейсън я последва, но внезапно се обърна, за да погледне прозорците на първия етаж.

Нестор търпеливо изслуша наставленията на госпожа Кавънант, но когато тя стигна до „осма точка“ на пръстите на ръката си, той реши да я прекъсне.

— Госпожо, слушайте, аз не съм гувернантка. Освен това не вярвам вашите деца да имат време да направят всичко, което ми изброихте. Няма да ви има само един следобед!

— И една вечер — уточни тя. — Както ви казвах, господин Нестор…

Господин Кавънант се опита да я накара да побърза с леко натискане на клаксона, от което съпругата му обаче ужасно се разгневи.

— Един момент! — възкликна засегнато тя.

Нестор се възползва от това второ прекъсване и рече:

— Бъдете спокойна. Вашите деца ще се изтощят да изследват цялата къща със своето приятелче и тази вечер ще са толкова уморени, че след това ще спят дванайсет часа непрекъснато.

— Да, но чуйте ме…

— Не, ако ми позволите. Изслушайте ме вие. Лятото наближава, а паркът има нужда от добро почистване. Ще кажа на децата какво да правят и какво да не правят, и дори ще се опитам да ги накарам да ми помогнат за растенията в парника. Повече от това не мога да направя, защото те са вече големи. А пък и тук няма нищо опасно.

Госпожа Кавънант започна да жестикулира, за да се включи в разговора, но Нестор не й даде възможност:

— Дори рифът не е опасен. На нито едно дете не би му минало през ума да се хвърли в бездната върху скалите. Може да са лекомислени, но не и, разбира се, чак до такава степен.

— Вие не познавате Джейсън… — прошепна му тогава госпожа Кавънант.

Спряха да разговарят, защото хлапетата идваха, за да си вземат довиждане с тях.

Джейсън, естествено, вървеше заднешком, сякаш беше по-заинтересован да гледа къщата, отколкото отпътуващите си родители.

Крачейки така, той се спъна в градинския маркуч за поливане и трябваше със светкавична бързина да направи полупирует, за да не падне по гръб върху чакъла.

— Разбирате ли какво имам предвид? — въздъхна майка му.

Нестор почеса бялата си брада и й подсказа:

— Атлетичен и бързо реагиращ?

Джулия се хвърли на шията на майка си, а после се покатери по вратата на автомобила, за да целуне и баща си. Джейсън се ограничи с много по-разсеяно сбогуване, изгубен все още в някоя от своите фантазии.

— Хайде, и много ви моля… — изчурулика госпожа Кавънант, докато се качваше в колата. — Слушайте господин Нестор и не правете нищо опасно!

Усмихнати, Джейсън и Джулия кимнаха в знак на съгласие, а старият градинар се задоволи само с някаква гримаса. Автомобилът на Кавънант потегли, а чакълът под гумите му се разхвърча във всички посоки.