Пиердоменико Бакаларио
Вратата на времето (19)

Глава 18
Отгоре

Нестор се приближи до прозореца в куличката и с рязко движение го затвори.

— Рано или късно ще трябва да те поправя… — промърмори, оглеждайки се наоколо.

Веднага щом го затвори, идващото откъм стълбите ледено течение внезапно спря.

Нестор хвърли продължителен поглед на подредената до масата флота от корабни модели и с удоволствие забеляза, че дневникът под „Окото на Нефертити“ беше изчезнал.

Усмихна се, после излезе от стаята, затваряйки огледалната врата.

В тъмнината на къщата видя отражението на човек, чиито черти тънеха в сянка. Възцари се продължителна тишина.

— Децата са слезли… — прошепна Нестор.

От другата страна на прозореца бурята избоботи.

— На това се надявах — каза мъжът.

Той наистина се беше надявал, но и отдавна беше разбрал, че винаги има голяма разлика между това да се надяваш и това да успееш.

— Вратата се затвори…

— Разумно ли е всичко това?

Нестор се огледа наоколо, защото се почувства неловко, и се отдалечи.

Като издържа на изкушението да не побегне надолу по стълбите, погледна право пред себе си и каза:

— Оказаха се много способни. Способни, а също и късметлии може би, но най-вече способни. Заслужиха си възможността да опитат.

— Не получиха никакви разяснения, никакъв съвет. Може да са пострадали. Може да си навредят. Може да не успеят да слязат. Или може да успеят и… да стигнат до вратата. И тогава?

— Тогава… не знам.

— Ще я отворят и това ще се окаже фатално за тях.

— А може би не. Те са кадърни деца. Аз им внуших… — поправи се Нестор. — Внуших на Джейсън каква посока да следва.

Отново се възцари дълго мълчание.

— Възможно ли е единайсетгодишно момче да се остави да бъде водено от… едно просто внушение?

— Може би да. Избрах ги внимателно.

След миг колебание човекът поклати глава.

— Реално погледнато, бяха избрани съвсем случайно.

Нестор не отговори. Слезе бързо по стълбите. Влезе в каменната стая и погледна преместения гардероб. След това погледна плътно прилепналата затворена врата.

Децата бяха взели със себе си четирите ключа, а на пода се търкаляха само няколко измачкани листа.

Нестор направи мъчителна гримаса, след това отиде до входната веранда на къщата, прекара нежно ръката си върху постамента на статуята на рибарката и вдигна от земята своя дъждобран.

Отвори широко вратата под дъжда.

Думите, които чу преди малко, все още звучаха в главата му. Знаеше много добре, че децата бяха избрани случайно, но нямаше много други възможности. Или те, или госпожица Нютон.

— Случайността понякога е най-доброто решение — промърмори старият градинар, излизайки от Вила Арго.