Джордж Оруел
Още въздух (6)

II

Четвъртък беше пазарен ден. Още рано сутринта селяци с кръгли червендалести лица като тикви, мръсни рубашки и грамадни обуща, покрити със засъхнали кравешки лайна, и помъкнали лескови шибалки докарваха стоката си на пазара. Часове наред цареше страхотна олелия: кучета лаят, прасета квичат, разносвачи с фургони се мъчат да си пробият път през тарапаната, плющят с камшици и псуват, а всеки, който има нещо общо с добитъка, крещи и хвърля тояги. Но голямата патърдия ставаше, като докарат бик на пазара. Дори на онази крехка детска възраст ми се струваше, че повечето бикове са безобидни и добросъвестни добичета, които искат само да си седят мирно на сергията, но какъв бик ще е това, ако половината град не излезе да го гони. Случвало се е някоя подплашена юница да се развърже и да хукне в някоя уличка, и тогава всеки, който се намери на пътя й, застава насред улицата, започва да размахва ръце като вятърна мелница и да вика: „У-у! У-у!“. Това уж хипнотизирало животните, но във всеки случай ги плашеше.

По някое време преди обяд в магазинчето ще влезе някой фермер, ще загребе шепа зърно за проба и ще го остави да изтече между пръстите си. Всъщност баща ми почти не работеше с фермери, защото нямаше фургон за доставки и не можеше да си позволи дългосрочни кредити. Въртеше, общо взето, дребна търговийка — храна за кокошки, фураж за конете на търговците и тъй нататък. Старият Бруър от Мил Фарм, скръндзав стар подлец с прошарена брада и без мустаци, се бавеше и по половин час, загребваше от зърното за кокошки и разсеяно го оставяше да изтече в джоба му, след което, разбира се, накрая се омиташе, без да си купи нищо. Вечерно време кръчмите се препълваха с пияни мъже. В онези дни бирата струваше два пенса за пинта и, за разлика от сега, съдържаше нещо веществено. По време на цялата Англо-бурска война наборният сержант висеше в кръчмата всеки четвъртък и събота вечер, стегнат и издокаран, като от кутия изваден, и щедро пръскаше пари. Някой път ще го видиш на другата сутрин да води някой грамаден, червендалест, смутен селски младеж, снощи пиян, та две не вижда, а на сутринта открил, че ще му струва двайсет лири да се отърве от цялата работа. Хората стоят на прага на къщите си, и като ги видят, клатят глави, сякаш минава погребение: „Хубава работа! Войник се записал! Като си помислиш само! Такова хубаво момче!“. Това ги шокираше. В техните очи да се запишеш войник, е все едно момиче да стане уличница. Отношението им към войната и към армията беше много странно. Всички те хранеха добрите стари английски убеждения, че войниците са най-голямата измет на земята и всеки, който влезе в армията, ще се пропие до смърт и ще иде право в ада, но в същото време бяха добри патриоти, държаха британския флаг окачен на прозореца си и до дън душа вярваха, че англичаните никога не са били побеждавани в битка, и няма и да бъдат. По това време всички, включително неконформистите^[1], пееха сантиментални песни за „тънката червена линия“^[2] и момчето, загинало в бой далеч от дома. Запомнил съм, че тези момчета все умираха „сред писъка на бомби и куршуми“. Като дете се озадачавах. Бомби и куршуми — това ми беше ясно, но думата „писък“ извикваше в съзнанието ми чудновата картина на ято чайки. Когато обсадата на Мейфкинг бе свалена, едва не полудяха от радост, а със сигурност имаше и периоди, когато вярваха, че бурите подхвърляли бебета във въздуха и ги нанизвали на щиковете на пушките си. На стария Бруър така му дотегна децата да го сподирят с викове „Кругър!“, че към края на войната си обръсна брадата. Отношението им към правителството беше горе-долу същото. До един чистокръвни англичани, те се кълняха, че Вики е най-добрата кралица, живяла някога, а чужденците са мръсна сган, но в същото време на никой и през ум не му минаваше да плати данък, дори разрешително за куче, ако има начин да се измъкне. Преди и след войната Лоуър Бинфийлд беше либерален избирателен район. По време на самата война се състояха предсрочни избори, които ги спечелиха консерваторите. Бях твърде малък да проумея точно за какво става дума, само знаех, че съм консерватор, защото сините знаменца ми харесваха повече от червените, но съм запомнил събитието най-вече заради пияния, който падна по нос на паважа пред пивницата. Всред общото оживление никой не му обърна внимание и той лежа така, на жегата, а кръвта му засъхваше наоколо, и като изсъхна съвсем, стана морава. Когато дойде време за следващите избори през 1906-а, вече бях достатъчно голям горе-долу да проумея за какво става дума — и този път бях либерал, защото такива бяха всички останали. Хората гониха кандидата на консерваторите цял километър и го хвърлиха в един водопой, обрасъл с водна леща. В онези времена хората приемаха политиката много сериозно. Започваха да се запасяват с развалени яйца седмици преди началото на избори.

От най-ранно детство — от времето, когато избухна Англо-бурската война, съм запомнил голямата разправия между татко и чичо Изикиъл. Чичо Изикиъл имаше дюкянче на една пресечка на Главната улица, продаваше и по малко кроеше и кърпеше обуща. Търговийката му беше скромна и с времето се свиваше все повече, но това нямаше кой знае какво значение, защото чичо Изикиъл не беше семеен. Беше само полубрат на баща ми, при това много по-възрастен от него — най-малко двайсет години, и през петнайсетината години, в които присъства в живота ми, неизменно изглеждаше по един и същи начин. Представителен възрастен мъж, доста висок, с бяла коса и най-белите мустаци, които някога съм виждал — бели като хвърчилки на магарешки бодил. Имаше навика да се плесне по кожената престилка и да изпъне гръб — като реакция на постоянното привеждане над последната, предполагам, — след което излайваше мнението си право в лицето ти, а в заключение се закикотваше зловещо. Истински либерал от деветнайсетия век — от онези, дето не само те питат какво е казал Гладстон през 78-ма, ами знаят и отговора; както и един от малцината в Лоуър Бинфийлд, които останаха на едно и също мнение през цялата война. Постоянно клеймеше Джоу Чембърлейн и някаква шайка хора, които наричаше „оная паплач на Парк Лейн“. И до днес го чувам как спори с баща ми. „Пак ония с тяхната безпределна империя! Ама на мен не могат да ми я пробутат. Хе-хе-хе!“ После гласът на татко, тих, тревожен и съвестен, отговаря му нещо за бремето на белия човек и нашия дълг към бедните чернокожи, дето тия бури нещо ги измъчват, срамна работа. Когато чичо Изикиъл даде да се разбере, че е пробурски настроен и подкрепя идеята за „малка Англия“^[3], двамата с баща ми цяла седмица почти не си продумаха. После, като почнаха историите със зверствата, пак се скараха. Татко беше много разтревожен от разказите, които стигаха до него, и се изправи пред чичо Изикиъл съвсем ребром. Каквото и да смята той за Британската империя, едва ли намира за редно тия бури да подхвърлят бебета във въздуха и да ги набучват на щиковете си, пък били те и само негърчета! Но чичо Изикиъл просто му се изсмя в лицето. Татко въобще не бил разбрал! Не бурите хвърляли бебета във въздуха, а британските войници! И всеки път ме сграбчваше — ще да съм бил петгодишен, — за да илюстрира тезата си. „Казвам ти, подхвърлят ги във въздуха и ги нанизват на байонетите си като жаби! Точно както аз подхвърлям този дребосък тук!“ При тези думи наистина ме подхвърляше нависоко и почти ме изпускаше, а аз живо си представях как летя във въздуха и тежко се набучвам върху ножа на някоя пушка.

Татко никак не приличаше на чичо Изикиъл. Не знам много за баба си и дядо си, починали са, преди да се родя, известно ми е само, че дядо ми бил кундурджия и към края на живота си се оженил за вдовицата на търговец на зърно, и така сме се сдобили с магазина. Не беше работа, която подхождаше на татко, макар да познаваше занаята на пръсти и да не спираше да работи. Не помня да съм го виждал без брашно по ръцете, в бръчките на лицето и в косата, доколкото му беше останала, освен в неделя и чат-пат в делничен ден вечер. Оженил се е след трийсет, а по времето, от което датират най-ранните ми спомени, ще да е бил към четирийсет. Беше дребен, посивял, кротък човечец, вечно по риза и с бяла престилка, на вид целият прашасал, заради брашното. Имаше валчеста глава, приплеснат нос, доста рунтав мустак, очила и сламеноруса коса, досущ като моята, но повечето опадала и вечно напудрена с брашно. От женитбата с вдовицата на търговеца на зърно дядо ми доста се позамогнал и татко учил в Уолтънската класическа прогимназия, където изпращали синовете си фермерите и по-имотните търговци, за разлика от чичо Изикиъл, който обичаше да се хвали, че кракът му не е стъпвал в училище и сам се е учил да чете вечерно време, на светлината на лоена свещ. Само че той беше с много по-пъргав ум от татко, можеше да спори с всекиго и цитираше пространно Карлайл и Спенсър. Татко не беше толкова схватлив, никога не си е падал по „книжните знания“, както сам казваше, и езикът му не беше много добър. В неделя следобед — единственото време, когато наистина си отпускаше душата, се настаняваше край камината във всекидневната, „хубавичко да прочете“, както сам казваше, неделния вестник. Любимият му беше Пийпъл — майка предпочиташе Нюз ъф дъ Уърлд, според нея в него имало повече убийства. Виждам ги и до днес. Неделя следобед — лято, разбира се, винаги е лято, — къщата още дъха на свинско печено със зеленчуци, майка от едната страна на камината, зачита най-новата криминална история и полека-лека задрямва с полуотворена уста, татко от другата, по пантофи и с очила, мъчително си проправя път през безкрайните колони зацапано мастило. Всичко пропито с мекото усещане за лято, мушкатото на прозореца, скорец пее някъде, а аз под масата с Бойс Оун Пейпър, уж покривката е палатка. После, по време на чая, докато бавно дъвчеше репички и пресен лук, татко разказваше умислено за прочетеното, за пожарите, корабокрушенията и скандалите във висшето общество, и тези нови летателни машини, и онзи (забелязвам, че и до днес се появява по неделните вестници на около всеки три години), дето го глътнал кит в Червено море, а три дни по-късно го извадили, жив, но избелен като платно от стомашните сокове на кита. Татко винаги приемаше тази история малко скептично, наред с новите летателни машини, инак вярваше на всичко прочетено. До 1909-а никой в Лоуър Бинфийлд не вярваше, че човекът някога ще се научи да лети. Официалната доктрина гласеше, че ако Господ е искал да летим, щял е да ни даде крила. Чичо Изикиъл не можеше да се въздържи да не подметне, че ако Господ е искал да се возим, щял е да ни даде колела, но дори той не вярваше в новите летателни машини.

За такива неща татко се замисляше само в неделя следобед, и може би в единствената делнична вечер, когато се отбиваше в кръчмата да пие половин пинта бира. През останалото време винаги беше повече или по-малко погълнат в работата си. Нямаше какво толкова да се прави, но той вечно изглеждаше зает, или в плевника оттатък двора, бореше се с разни чували и бали, или в прашната малка бърлога зад тезгяха в магазина, събираше с изгризано моливче цифри в една тетрадка. Беше много честен и много отзивчив човек, и винаги много държеше да предлага качествена стока и никого да не измами, което дори в онези времена не беше най-удачният начин да напредваш в бизнеса. Беше тъкмо човек за дребна държавна службица, началник на пощенска станция, да речем, или на провинциална гара. Не притежаваше обаче нито нужната дързост и предприемчивост да заема пари и да разширява бизнеса, нито нужното въображение да измисля нови рекламни лозунги. Типично за него, единственият му изблик на въображение в живота — създаването на нова семенна смеска за птички в клетка (казваше се „Смеска Боулинг“ и беше известна в радиус от десет километра) — всъщност беше заслуга на чичо Изикиъл. Чичо Изикиъл си падаше любител на птички и държеше в тъмното си дюкянче сума ти кадънки. Той развиваше теорията, че птичките в клетка посивявали поради липса на разнообразие в диетата. На двора зад магазина татко имаше малко парче земя, където гледаше двайсетина вида плевели под телена мрежа, сушеше семето и го примесваше в обикновената храна за канарчета. Джаки — червенушката, която висеше на витрината, уж беше реклама на „Смеска Боулинг“. Разбира се, Джаки, за разлика от повечето червенушки в клетка, така и не потъмня.

Майка си беше дебела, откакто я помня. Безспорно от нея съм наследил хипофизната си недостатъчност, или каквото там причинява напълняването.

Тя беше едра жена, малка по-висока от татко, с много по-светла коса от неговата и склонност да носи черни рокли. Само че не помня да съм я виждал без престилка, освен в неделя. Ще преувелича — но не много, — ако кажа, че не помня и да съм я виждал в момент, когато да не готви. Когато мислено се връщаш назад към дълъг период от време, хората винаги ти се струват застинали на конкретно място, в характерна поза. Имаш чувството, че правят все едно и също нещо. Е, тъкмо както, като си помисля за татко, винаги го виждам зад тезгяха, цялата му коса набрашнена, да събира цифри с изгризано моливче, което от време на време наплюнчва, а като си помисля за чичо Изикиъл, със зловещите му бели мустаци, го виждам да изпъва гръб и да се потупва по кожената престилка, така и като се замисля за майка, виждам я край кухненската маса, ръцете й покрити с брашно до лактите, да разточва топка тесто.

Нали ги знаете едновремешните кухни. Обширно помещение, доста сумрачно и прихлупено, с огромна греда напряко на тавана и каменен под, а отдолу — изба. Вътре всичко е грамадно, или поне така ми се струваше като дете. Гигантска каменна мивка, не с кран, а с помпа; едната стена цялата заета от кухненски бюфет от пода до тавана; исполинска печка, която гълта половин тон месечно и чието боядисване отнема един Господ знае колко часа. Майка край масата, разточва огромна топка тесто. И моя милост, пълзя наоколо и разхвърлям наръчи дърва, късчета въглища и ламаринени капани за хлебарки (слагахме ги във всеки тъмен ъгъл и примамвахме гадините с бира), а от време на време се приближавам до масата да си изкрънкам нещо вкусно. Майка „не признаваше“ междинното прихапване. Получавах все един и същи отговор: „Бързо да те няма! Ще си развалиш вечерята. Голям си лакомник“. В редки случаи обаче ми отрязваше парченце захаросана портокалова коричка. Обичах да я гледам как разточва тестото. Да гледаш как някой върши работа, от която истински разбира — в това винаги се крие очарование. Погледайте как разточва тесто някоя жена — която наистина умее да готви, искам да кажа. Тя има необикновено, сериозно и вдадено, доволно изражение, сякаш жрица изпълнява свещен ритуал. А вътрешно, разбира се, се възприема тъкмо така. Майка имаше месести розови силни ръце, вечно посипани с брашно. Когато готвеше, извършваше всяко движение с великолепна прецизност и увереност. В нейните ръце всички миксери, месомелачки и точилки извършваха тъкмо онова, за което са създадени. Видиш ли я да готви, разбираш, че се намира в свят, където е на мястото си, сред неща, от които наистина разбира. Като изключим неделните вестници и някоя случайна клюка, външният свят не съществуваше за нея. Макар да четеше с по-голяма лекота от татко и за разлика от него, освен вестници, четеше и новелки, беше невъобразимо невежа. Давах си сметка за това още на десетгодишна възраст. Със сигурност не можеше да каже дали Ирландия се намира на изток или на запад от Англия, а едва ли до избухването на Първата световна война беше в състояние да назове и настоящия министър-председател. На всичко отгоре нямаше и капка желание да знае подобни неща. След време, когато четях за държавите на Изток, където практикуват полигамия, и за тайните хареми, в които заключват жените с черни евнуси, да ги пазят, често си мислех колко ли би се шокирала майка, ако научеше това. Почти я чувам да казва: „Ама че работа! Да си заключват така жените! Ами че бива ли такова нещо?!“ Не че щеше да е наясно какво е това, евнух. А в действителност живееше живота си в пространство, навярно тъкмо тъй малко и уединено, колкото средното женско крило в някоя мюсюлманска къща. Дори в собствения ни дом имаше кътчета, където кракът й не стъпваше. Никога не се качваше в плевника и почти не влизаше в магазина. Едва ли съм я виждал да обслужи клиент. Нямаше представа кое къде стои и едва ли правеше разлика между пшеница и овес, докато не бъдат смлени на брашно. А и защо ли? Магазинът си беше таткова работа, „мъжка работа“, и дори към паричната страна на въпроса тя не хранеше особено любопитство. Нейната работа, „женската работа“, беше да се грижи за къщата, яденето, прането и децата. Би припаднала, ако видеше татко или друг представител на мъжкия пол да се мъчи да зашие копче.

Що се отнася до храненето и тъй нататък, нашият дом беше от онези, където всичко върви като по часовник. Или не, не като по часовник, защото това предполага нещо механично. По-скоро като естествен процес. Знаеш, че утре сутрин закуската ще бъде на масата, тъй както и че слънцето ще изгрее. През целия си живот майка си лягаше в девет часа вечерта и ставаше в пет сутринта, и би намерила за смътно греховно — някак упадъчно, чуждоземно и аристократично — да се излежаваш до по-късно. Макар да нямаше нищо против да плаща на Кейти Симънс да ни води двамата с Джоу на разходка, не би понесла мисълта да си вземе жена да й помага в домакинството. Твърдо вярваше, че наемните помощници все замитат мръсотията под бюфета. У нас масата винаги се слагаше навреме. Какви обилни трапези бяха — говеждо варено с кнедли, говеждо печено с йоркшърски пудинг, овнешко варено с каперси, свинска глава, ябълков пай, стафиден пудинг и руло с мармалад, — с молитва преди и след хранене. По онова време старите представи за отглеждането на децата още важаха с пълна сила, макар бързо да отмираха. На теория децата все така ги налагаха с каиш и ги отпращаха да си лягат без вечеря, само на хляб и вода, а и със сигурност те грозеше опасността да те вдигнат от масата, ако се храниш твърде шумно, задавиш се, откажеш нещо „полезно за здравето“ или „отговаряш“. На практика в нашето семейство не цареше кой знае каква дисциплина, а от двамата майка ми беше по-строгата. Татко, макар все да повтаряше „Който жали пръчката си, мрази сина си“, всъщност беше прекалено мекушав с нас, и особено с Джоу — тежък случай от самото начало. Той все се канеше да му тегли един хубав бой и все ни разправяше, макар днес да ми се струва, че ни е лъгал, как собственият му баща го налагал с каиша, но това така и не се случи. Още на дванайсет Джоу беше твърде силен и майка не можеше да го метне в скута си и да го нашляпа, а след това вече нямаше как да му се въздейства.

В онези времена все още се смяташе за правилно родителите по цял ден да повтарят на децата си „недей“. Току някой се хвалеше как е „претрепал сина си от бой“, задето го хванал да пуши, да краде ябълки или птичи яйца. И в някои семейства действително се стигаше до пердах. Например старият Лъвгроув — седларят, хвана веднъж двамата си сина, дангалаци на по шестнайсет и петнайсет, да пушат в градинската барака, и така ги натимари, че се чуваше из целия град. Лъвгроув беше заклет пушач. От тези тупаници като че ли нямаше никаква полза, всички момчета крадяха ябълки, изпразваха гнезда и рано или късно се научаваха да пушат, ала идеята, че децата трябва да се стягат продължаваше да битува. Почти всичко интересно беше забранено — поне на теория. Според майка каквото и да хрумне на едно момче, все е „опасно“. Плуването е опасно, катеренето по дървета е опасно, както и пързалянето, висенето отзад по каруците, играта с прашка и дори ловенето на риба. Всички животни са опасни, освен Нейлър, двете котки и Джаки — червенушката. Всяко животно си има специфичен, утвърден метод за нападение. Конят ще те ухапе, прилепът ще ти се заплете в косата, щипалката ще ти влезе в ухото, лебедът ще ти счупи крак с крило, бикът ще те метне, а змията ще те „ужили“. Всички змии жилят, според майка, а когато цитирах енциклопедията от вестника — че змиите хапят, а не жилят, тя само ми каза да не й отговарям. Гущерът, слепокът, краставата и водната жаба, както и тритонът също жилят. Всички насекоми жилят, освен мухите и хлебарките. Фактически всички видове храна, освен на масата вкъщи, са или отровни, или „вредни за здравето“. Суровите картофи са смъртоносна отрова, както и гъбите, освен ако ги купиш от зарзаватчийницата. Суровото цариградско грозде предизвиква колики, а суровите малини — обриви. Ако се къпеш след хранене, умираш от гърчове; ако се порежеш между палеца и показалеца, хващаш тетанус, а ако си измиеш ръцете във водата от варените яйца, ще ти излязат брадавици. Почти всичко в нашия магазин е отровно, ето защо майка сложи дървената преграда. Храната за добитъка е отровна, както и зърното за домашните птици, наред със синапа и онази добавка, наречена „птича подправка «Карсуд»“. Сладкишите са вредни, както и междинното похапване, но колкото и да е чудно, по отношение на определени неща винаги го позволяваше. Когато правеше сладко от сливи, винаги ни позволяваше да изядем онова сиропоподобно нещо, дето се образува на повърхността, и тогава се натъпквахме до припадък. И макар почти всичко на света да беше или опасно, или отровно, имаше неща, които притежаваха тайнствени добродетели. Суровият лук лекува почти всичко. Вързан на врата чорап е цяр за болно гърло. Сяра във водата на кучето действа тонизиращо и в паничката на стария Нейлър на задната врата година след година стоеше по една бучка, която никога не се разтваряше.

Пиехме чай в шест часа. Обикновено майка приключваше с домакинската работа към четири, а докъм шест сядаше да изпие чаша чай на спокойствие и „да си прочете вестника“, както казваше. В интерес на истината почти не четеше вестници, освен в неделя. В останалите дни от седмицата те оповестяваха само последните новини, а убийства ставаха съвсем рядко. Само че редакторите на неделните издания бяха проумели, че хората не се интересуват дали любимите им убийства са актуални, та като нямаше пресни престъпления, изваждаха някое старо, понякога още от времето на доктор Палмър и госпожа Манинг. Мисля, че за майка светът извън Лоуър Бинфийлд беше преди всичко място, където се извършват престъпления. Престъпленията пленяваха въображението й, защото, както често казваше, просто не разбира как може хората да са толкова лоши. Да прережат гърлото на жена си, да заровят баща си под циментов под, да хвърлят бебе в кладенец! Как е възможно да се правят подобни неща! Паниката около Джак Изкормвача гръмнала точно по времето, когато майка и татко се оженили, и големите дървени капаци на прозорците на магазина, които спускахме всяка вечер, датираха оттогава. Капаците вече излизаха от мода, повечето магазини по Главната нямаха, но зад тях майка се чувстваше по-спокойна. Все имала ужасното чувство, така твърдеше, че Джак Изкормвачът се укрива в Лоуър Бинфийлд. Историята с Крипън — но това беше години по-късно, вече почти бях пораснал — страхотно я разстрои. Още чувам гласа й: „Да накълца жена си на парчета и да я натъпче в избата за въглища! Отде му е хрумнало това! О, какво ще го направя, само да ми падне!“. И любопитното е, че когато мислеше за ужасяващата злина на дребния американски доктор, който накълцал жена си на парчета (при това доста ловко я обезкостил, а главата й хвърлил в морето, ако се не лъжа), наистина се просълзяваше.

Но през седмицата най-често четеше Хилдас Хоум Къмпаниан. По онова време той беше неразделна част от домове като нашия, впрочем съществува и до днес, макар и поизместен от по-лъскавите женски вестници, които се напоявиха след войната. Онзи ден прелиствах един брой. И той се е променил, но не колкото повечето неща. Все същите безконечни истории с продължение, които се точат по шест месеца (а накрая всичко се оправя и очакваме сватбени камбани), все същите домакински съвети, все същите реклами за шевни машини и средства против напукани пети. Променили са се основно печатът и илюстрациите. Едно време героинята трябваше да изглежда като пясъчен часовник, а днес — като цилиндър. Майка четеше бавно и вярваше, че трябва да си избие трите пенса от Хилдас Хоум Къмпаниан. В стария жълт фотьойл край огнището, с крака, вдигнати върху желязната решетка, и чайничето силен чай, което се запарва на поставката до огъня, с търпеливо упорство тя го изчиташе от начало до край, включително историята с продължение, двата разказа, домакинските съвети, рекламите за кожния мехлем „Зам-Бюк“ и отговорите на читателски писма. Обикновено Хилдас Хоум Къмпаниан й стигаше за цялата седмица, а понякога дори не го дочиташе. Понякога топлината на огъня или жуженето на мухите в летния следобед я унасяха в дрямка и към шест без петнайсет се събуждаше, ужасно стресната, хвърляше поглед към часовника над камината и изпадаше в паника, че ще закъснее с поднасянето на чая. Но никога не закъсняваше.

В онези времена — преди 1909-а, ако трябва да сме точни — татко все още можеше да си позволи момче за всичко, та го оставяше в магазина и идваше на чай с ръце, целите напудрени с брашно. Тогава майка спираше да реже хляб за момент и се обръщаше към него с думите: „Татко, кажи молитвата“, той замънкваше почтително, а ние свеждахме глави на гърдите си: „Благослови всички твои дарове, които сега ще приемаме — и дай ни, Господи, да ги приемем с благодарност — Амин“. По-късно, когато Джоу поотрасна, думите й бяха: „Днес ти кажи молитвата, Джоу“, и Джоу избъбляше същото. Майка никога не казваше молитвата: трябваше да бъде представител на мъжкия пол.

Лятно време следобед винаги жужаха сини мухи месарки. У нас не беше много чисто, но хигиеничните домове в Лоуър Бинфийлд се брояха на пръсти. Градът трябва да е бил към петстотин къщи и едва ли е имало повече от десет с баня и петдесет с онова, което днес бихме нарекли клозет с течаща вода. Лятно време задният двор вечно вонеше на казан за смет. И във всички къщи имаше насекоми. Ние имахме хлебарки в ламперията и щурци някъде зад кухненската печка, освен, разбира се, брашнените червеи в магазина. По онова време дори горда домакиня като майка ми не намираше нищо неприемливо в хлебарките. Те бяха неизменна част от кухнята, колкото и кухненският бюфет и точилката. Само че има насекоми и насекоми. Къщите на лошата улица зад пивоварната, където живееше Кейти Симънс, гъмжаха от дървеници. Майка или коя да е друга съпруга на търговец би умряла от срам, ако имаше дървеници в къщата си. Всъщност благоприличието изискваше даже да не знаеш как изглеждат дървениците.

Едрите сини мухи месарки долитаха тържествено в килера и се настаняваха с копнеж върху телените захлупаци на месото. „Да им се не види и мухите!“, казваха хората, но мухите са Божа работа, и освен да се наслагат захлупаци на месото и мухоловки, няма какво много да се направи. По-напред казах, че най-първият ми спомен е свързан с миризмата на еспарзета, но миризмата на казана за смет също е доста ранен спомен. Като си помисля за кухнята на майка с каменния под, капаните за хлебарки, стоманената решетка на огнището и черната печка, сякаш винаги долавям жуженето на мухите и смрадта на боклукчийския казан, както и на стария Нейлър, който излъчваше доста силна миризма на куче. А Господ ми е свидетел, че има далеч по-лоши миризми и звуци. Кое по̀ приляга на слуха ви, муха месарка или бомбардировач?