Джордж Оруел
Още въздух (18)

I

Наближавах Лоуър Бинфийлд откъм Чамфорд Хил. В Лоуър Бинфийлд може да се влезе от четири страни, но най-пряко е през Уолтън. Аз обаче исках да пристигна откъм Чамфорд Хил — пътят, по който като момчета се прибирахме с колелата след риболов на Темза. Щом превалиш билото, дърветата се разреждат и долу, в ниското се вижда сгушен Лоуър Бинфийлд.

Много е странно да пътуваш през област, която не си виждал от двайсет години. Помниш я в огромни подробности, но спомените ти са съвсем грешни. Разстоянията са различни, отличителните белези сякаш са се разместили. Все ти се струва, че този хълм тук със сигурност беше много по-стръмен, а онова отклонение там определено беше оттатък пътя. От друга страна пък пазиш спомени, които са съвършено верни, само че са свързани с един-единствен, конкретен повод. Помниш, например, онова кьоше на полето във влажен зимен ден, когато тревата е тъй зелена, че направо се синее, и прогнилия колец на вратника, обрасъл с мъх, а в тревата — крава стои и те гледа. И се връщаш след двайсет години и се изненадваш, че кравата не стои на същото място и не те гледа по същия начин.

Като се изкачвах нагоре по Чамфорд Хил, си дадох сметка, че образът на възвишението, който съм запазил в главата си, е почти само измислица. Но факт е също така и че някои неща действително се бяха променили. Пътят беше настлан с асфалт — едно време беше чакълен (помня как се друсках с колелото), и ми се стори доста по-широк. Пък и дърветата бяха много по-малко. Едно време над плетищата се извисяваха грамадни букове, тук-там клоните им се срещаха и образуваха нещо като арка над пътя. А сега ни едно не е останало. Току под самия връх на възвишението открих нещо, което със сигурност беше новост. Отдясно край пътя бяха накацали сума ти псевдоживописни къщурки, с ниски стрехи, ажурни решетки с рози и какво ли не. Нали ги знаете ония къщи, дето са малко по̀ за хора от висшата класа, че да могат да бъдат прилепени в редици, и вместо това са разхвърляни наоколо в нещо като колония, а до всяка води частно шосе. И на входа на едно такова частно пътче висеше огромна бяла табела с надпис:

Кенълс

Чистокръвни териери

Кучешки пансион

Ама това преди май наистина го нямаше?!

За миг се замислих. Да, спомних си! На това място имаше малко дъбово насаждение и дърветата растяха толкова нагъсто, че бяха високи и тънки, а пролетно време земята отдолу се отрупваше с анемонии. Със сигурност толкова далеч от града никога не е имало къщи.

Излязох най-горе. След миг ще видя Лоуър Бинфийлд. Лоуър Бинфийлд! Защо да се преструвам, че не се вълнувах? Само при мисълта да го видя отново в корема ми се надигна необикновено чувство, което запълзя нагоре и направи нещо много странно със сърцето ми. Още пет секунди, и ще го видя! Ето, стигнахме! Изключих от скорост, натиснах спирачката и — о, господи!

О, да, знам, че сте знаели какво ще видя. Аз обаче не знаех. Кажете, ако щете, че съм пълен глупак, да не се сетя по-рано, и може би ще сте прави. Но и през ум не ми е минавало.

Първият въпрос беше къде е всъщност е Лоуър Бинфийлд.

Не защото беше разрушен. Просто се беше разраснал. Онова, което гледах в долината, си беше порядъчно голям промишлен град. Помня — господи, как помня! — и не мисля, че в конкретния случай паметта ми много ми изневерява — как изглеждаше Лоуър Бинфийлд от Чамфорд Хил. Главната улица беше дълга близо километър и с изключение на няколко самотни къщички извън очертанията на градеца, той общо взето напомняше формата на кръст. Основните ориентири бяха църковната камбанария и коминът на пивоварната. А не можех да различа нито едното, нито друго. Виждах само гигантска река от чисто нови къщи, която се разливаше из цялата долина и бе пропълзяла и наполовина нагоре по хълмовете и от двете страни. Надясно се простираха поне десетина декара яркочервени идентични покриви. Голям общински жилищен комплекс, както изглежда.

Но къде е самият Лоуър Бинфийлд? Къде е градът, който познавам? Можеше да е къде ли не. Знаех само, че е погребан някъде под това море от тухли. Виждах поне пет-шест фабрични комина и не можех дори да предположа кой е на пивоварната. Към източния край на града бяха изникнали две огромни фабрики от бетон и стъкло. Ето защо се е разраснал, отбелязах мислено, започвайки да асимилирам новото положение. Хрумна ми, че населението на това място, някога две хиляди, сега сигурно отива към двайсет и пет. Изглежда, единственото, което не се бе променило, бе Бинфийлд Хаус. Оттук се виждаше просто като точица в далечината, но се виждаше — кацнало на отсрещния хълм, все така заобиколено с букова гора, а градът още не беше стигнал толкова нависоко. И докато гледах, иззад хълма се подадоха няколко бойни самолета и се извиха ниско над града.

Включих на скорост и бавно се заспусках по хълма. Къщите бяха пропълзели до средата. Нали ги знаете онези евтини, сбутани къщурки, налепени една за друга в безкрайна редица, но на хълм, така че покривите им се издигат един над друг, като стъпала, всичките все еднакви. Малко преди да ги доближа съвсем, отново спрях. Отляво на пътя забелязах още нещо, което беше съвсем ново. Гробището. Спрях срещу арката на входа да го разгледам.

Беше огромно, сигурно осемдесет декара. Новите гробища винаги имат един такъв надут и помпозен, неуютен вид, с недоизкусурените си чакълени алеи, неравните си тревни площи и машинно изсечените мраморни ангели, сякаш току-що свалени от сватбена торта. Но в момента главно ме занимаваше мисълта, че едно време това място не съществуваше. Тогава отделно гробище нямаше, освен в църковния двор. Смътно си спомням фермера, собственик на това поле — казваше се Блакет и държеше мандра. И някак си тъкмо недоизкусуреният вид на гробището ме накара най-сетне да проумея колко са се променили нещата. Работата не е само в това, че градът е станал толкова огромен, че са им нужни осемдесет декара да си заравят мъртъвците. А в това, че са го изнесли тук, на края на града. Забелязали ли сте, че в наши дни все така правят? Всеки нов град изнася гробището си в покрайнините. Разкарайте го — далеч от очите ни! Не можем да понасяме да ни напомнят за смъртта. Дори на надгробните камъни го пише. Няма да видиш един с надпис, който гласи, че човекът под него е „умрял“ — все или е „починал“, или е „заспал“. Едно време не беше така. Църковният лот стърчеше и средата на града, подминаваш го всеки ден, виждаш мястото, където почива дядото ти и където един ден ще почиваш и ти. Нямахме нищо против да гледаме покойниците. А в горещините, трябва да призная, че ги и надушвахме, защото някои семейни гробници не бяха добре запечатани.

Оставих колата бавно да се спуска по хълма. Странно! Не можете да си представите колко странно! По целия път до долу виждах само призраци — основно на плетища, дървета и крави. Сякаш едновременно гледах в два свята, нещо като прозирния мехур на онова, което е било, а отдолу проблясва онова, което е сега. Ето я нивата, където бикът подгони Рижия Роджърс! А онова там е мястото, където растяха печурки. Само дето нямаше никакви ниви и печурки. Само къщи, къщи, навсякъде къщи, малки, неугледни червени къщи със зацапани завески и мижави задни дворчета, в които няма друго, освен малко избуяла трева и някоя и друга рапица, която се мъчи да пробие сред плевелите. Разни типове се щурат нагоре-надолу, жени тупат изтривалки, сополиви деца си играят на тротоара. Все непознати! Напристигали, щом съм си обърнал гърба и съм се махнал. И все пак те са тези, които гледат на мен като на нетукашен, а не знаят нищо за стария Лоуър Бинфийлд, не са и чували за Шутър и Уедърол, за господин Гримет и чичо Изикиъл, но бас държа, че хич не им и пука.

Смешно, колко бързо се настройва човек. Сигурно не бяха минали и пет минути, откак спрях на върха на хълма, даже поразвълнуван от мисълта да видя Лоуър Бинфийлд отново. А вече бях свикнал с факта, че градецът е погълнат и погребан като изгубените градове на Перу. Стиснах зъби и приех мисълта. В крайна сметка, какво очаквам? Градовете трябва да се разрастват, хората трябва да живеят някъде. Пък и старият град не беше заличен. Тук или там, все някъде продължава да съществува, макар сега да е заобиколен с къщи, вместо с нивя. След няколко минути ще го видя отново — църквата и комина на пивоварната, витрината на татковия дюкян и поилото на пазара. Спуснах се до подножието на хълма, тук пътят се разклоняваше. Хванах наляво и след минута се изгубих.

Нищо не си спомнях. Дори не можех да определя дали някъде тук започваше градът едно време. Знаех само, че тогава тази улица я нямаше. Следвах я стотина метра — доста занемарена, бедняшка уличка с къщи без предни дворове, тук-там на някой ъгъл бакалничка или неугледна кръчмица, — недоумявайки накъде, по дяволите, води. Накрая спрях край една жена, която крачеше по тротоара с мръсна престилка и без шапка. Подадох глава от стъклото. „Извинявайте — можете ли да ми кажете накъде е тържището?“

Не можела. Говорът й беше толкова твърд, че с нож да го режеш. Ланкашър. Напоследък в Южна Англия ги има много такива. Прииждат от районите в криза. После по улицата се зададе някакъв тип с гащеризон и чанта с инструменти и аз реших да опитам отново. Този път отговорът прозвуча на кокни, но мъжът трябваше да се позамисли, преди да ми отговори. „Тържището ли? Тържището? Чакай да видим. А-а, сигурно питаш за Стария пазар? — Сигурно за това питам. — Ами значи… тръгваш надясно и завиваш…“

Не беше близо. Прозвуча ми сякаш е на цели километри, а всъщност едва ли дотам имаше повече от километър. Къщи, магазини, кина, църквици, футболни игрища — все нови. Отново изпитах чувството, че съм бил нападнат в гръб. Всички тези хора, които прииждат от Ланкашър и Лондонските предградия и се настаняват в този нечовешки хаос, и дори не си правят труда да научат имената на основните му забележителности. Но скоро схванах защо онова, което ние наричахме „тържището“, сега се казва „Стария пазар“. В средата на новия град имаше голям площад с неопределена форма, със светофар и огромна бронзова статуя на лъв, който дави орел — паметник в чест на войната, предполагам. Ама колко е ново всичко! Колко е недоизпипано и евтино! Нали ги знаете тия нови градове, дето наизникнаха в последно време като гъби Хейс, Слау, Дагънам и прочие? Тази неприветливост, навсякъде яркочервени тухли и едни такива временни на вид витрини, пълни с преоценени шоколади и чаркове за радиоапарати. Изглеждаше точно така. Внезапно се оказах на улица с по-стари къщи. Божичко! Главната!

И все пак паметта ми не ме бе изиграла. Вече разпознавах всеки сантиметър. Още двестатина метра, и съм на тържището. Старият ни магазин е в долния край. След обяда ще отида — ще отседна в „При Джордж“. Всеки сантиметър е спомен! Знаех всички магазини, макар имената им да бяха променени, а и почти никъде вече не продаваха същите неща. Ето го магазина на Лъвгроув! И на Тод! А тук един голям, тъмен магазин с греди и тавански прозорци. Едно време беше манифактурният магазин, където работеше Елси. И бакалницата на Гримет! Очевидно още е бакалница. А сега към поилото на тържището. Пред мен имаше друга кола и не виждах.

Като стигнахме, свих встрани. Поилото го нямаше.

На мястото му стоеше представител на Автомобилната асоциация и регулираше движението. Хвърли един поглед към колата ми, видя, че нямам отличителния знак на асоциацията и реши да не отдава чест.

Свих зад ъгъла и продължих до хотела. Липсата на поилото ме разтърси до такава степен, че дори не погледнах стои ли още коминът на пивоварната. И „При Джордж“ се беше променил — из основи, с изключение на името. Така му бяха нагиздили фасадата, че беше заприличал на ваканционен хотел, а и табелата беше различна. Удивително, досега двайсет години не се бях сещал за нея ни веднъж, а внезапно откривам, че помня до последната подробност старата, която бе висяла тук, откак се помнех. Беше една недодялана картина, свети Георги на много мършав кон, стъпил върху много тлъста ламя, а в ъгъла, макар много напукан и изсветлял, — подпис „Ум Сандфорд, художник и дърводелец“. Новата табела имаше артистичен вид. Личеше си, че е рисувана от истински художник. Свети Георги мязаше на същинска пеперудка. Павираният двор, където стояха двуколките на фермерите и всяка събота вечер пияниците повръщаха, беше разширен поне три пъти, циментиран и обграден с гаражи. Паркирах на заден ход в един тях и слязох.

Забелязал съм, че човешкият ум се движи на тласъци. Никоя емоция не се задържа задълго. През последния четвърт час преживях състояние, което с право може да се нарече „шок“. Отрази ми се едва ли не като удар в корема, като спрях одеве на Чамфорд Хил и внезапно осъзнах, че Лоуър Бинфийлд е изчезнал; после пък още едно пробождане, когато открих, че поилото го няма. Минах по улиците в тъжно, унило настроение. Но като слязох от колата и побутнах меката си шапка назад, внезапно почувствах, че това няма абсолютно никакво значение. Беше такъв великолепен слънчев ден, дворът на хотела изглеждаше някак лятно, с нацъфтелите дървени саксии като ведра, и всичко останало. Освен това бях гладен и с нетърпение очаквах обяда.

Небрежно влязох в хотела с важен вид, следван от носача, който вече беше изтичал да ме посрещне. Чувствах се доста преуспял, а навярно така съм и изглеждал. Ще речете, солиден бизнесмен, да не ми бяхте видели колата. Радвах се, че пристигнах с новия си костюм — от каша, на тънко бяло райе, точно по мой вкус. Има, както казва шивачът, „прибиращ ефект“. Мисля, че днес можех да мина за борсов агент. А вие говорете каквото си щете, но е много приятно в юнски ден, когато слънцето огрява розовите мушката в сандъчетата по прозорците, да влезеш в хубав провинциален хотел и да те очаква агнешко с ментов сос. Не че стоенето по хотели ме вдъхновява кой знае колко, Господ ми е свидетел, че твърде често ми се налага да отсядам по такива места — но в деветдесет и девет на сто безбожни „семейни и бизнес“ хотелчета, като „Роуботъм“, където уж трябваше да съм отседнал сега; места, където плащаш пет шилинга за нощувка и закуска, чаршафите са вечно влажни, а кранчето в банята не работи. Едно време това не беше толкова хотел, колкото просто кръчма, макар че имаха една-две стаи за преспиване, а в пазарен ден предлагаха фермерски обяд (говеждо печено и йоркшърски пудинг, кнедли с лой и синьо сирене). Всичко изглеждаше променено, освен общия бар, в който хвърлих един поглед на влизане и ми се стори същият, както винаги. Минах по коридор с мек мокет, а по стените висяха гравюри с ловни сцени, бакърени грейки и всевъзможни боклуци от този род. Смътно си спомнях какво представляваше този коридор едно време, хлътналите плочи по земята и миризмата на хоросан, която се смесва с миризмата на пиво. Елегантна млада жена с накъдрена коса и черна рокля, може би служителката, поиска името ми на рецепцията. „Искате стая, сър? Разбира се, сър. На чие име да я запиша?“

Замълчах. В крайна сметка това бе мигът на звездната ми слава. Няма начин да не познава тази фамилия. Тя не се среща често, а в църковния двор има мнозина с това име. Ние сме една от старите лоуърбинфийлдски фамилии, Боулингови от Лоуър Бинфийлд. И макар в известен смисъл да ми е болезнено да го призная, очаквах този миг с доста голям трепет.

— Боулинг — казах много отчетливо. — Джордж Боулинг.

— Боулинг, сър. Б-О-Й… о! Б-О-У? Да, сър. И сте от Лондон, сър?

Нула реакция. Нула въздействие. Не е и чувала за мен. Никога не е чувала за Джордж Боулинг, син на Самюъл Боулинг — Самюъл Боулинг, който, мамка му!, идваше да си пие пивото всяка събота вечер в същата тази кръчма в продължение на трийсет години.