Джордж Оруел
Още въздух (3)

III

Ниско в небето летеше бомбардировач. Минута-две сякаш продължи да се движи успоредно с влака.

Срещу мен седяха двама недодялани типове с протрити палта, очевидно търговски пътници от най-долнопробния вид — да речем набирачи на абонаменти за вестник. Единият четеше Мейл, а другият — Експрес. По поведението им си личеше, че ме вземат за човек от техния сой. В другия край на вагона двама адвокатски писари с черни чанти водеха разговор, изпъстрен с всевъзможни предвзети термини, които трябваше да направят впечатление на нас, всички останали, и да ни демонстрират, че те двамата не са част от общото стадо.

Зяпах гърбовете на къщите, които се плъзгаха зад стъклото. От Уест Блечли нататък железопътната линия минава почти само през бедняшки квартали, но някак си мирни — тук-там се мяркат малки задни дворчета с по някое цвете, забучено в сандъче, плоски покриви, където жените простират прането, птича клетка на стената. Големият черен бомбардировач се полюшваше в небето, после изведнъж се стрелна напред и се изгуби в далечината. Седях с гръб към локомотива. Единият търговски пътник погледна многозначително самолета, но само за миг. Знаех какво си мисли. Впрочем всеки си го мисли. Днес не е нужно да си голям интелектуалец, за да си мислиш подобни неща. Какво ще правим при подобна гледка след две години или след година? Ще се втурваме към избата, подмокряйки гащите от страх.

Търговецът остави Дейли Мейл.

— Надбягването на Темпългейт е свършило.

Адвокатските писари дрънкаха на кило учени приказки за пълни де и номинални заеми. Другият търговски пътник затършува в джобчето на официалната си жилетка и извади омачкан пакет цигари „Удбайн“. Провери в другото джобче, после се приведе към мен.

— Да имаш кибрит, Шишо?

Затърсих кибрита. „Шишо“, моля ви се. За две-три минути спрях да размишлявам над бомбите и се замислих за фигурата си, която изследвах в банята тази сутрин.

В интерес на истината, доста съм дундест, всъщност по форма горната половина на тялото ми почти идеално съответства на бъчва. Но което е по-интересното — или така поне ми се струва, — само защото по една случайност си леко закръглен, почти всеки, дори напълно непознатият човек, приема за даденост, че може да ти лепне епитет — обиден коментар върху външния ти вид. Да кажем, че някой е гърбав или кривоглед, или има заешка устна — ще му прикачите ли прякор, който постоянно да му го припомня? А на дебелака ще прикачат, без да се замислят. Аз съм от хората, които автоматично потупваш по гърба или смушкваш в ребрата, хем мнозинството от тях си въобразяват, че това им допада. Веднъж не е било да вляза в бар „Короната“ в Пъдли (един път седмично минавам оттам по работа), без оня хапльо Уотърс, който пътува за Сийфоум Соуп, но е повече или по-малко постоянно присъствие в „Короната“, да ме сръга в ребрата и да запее: „Тук, кухо корито, почива бедният Том Боулинг!“ — майтап, който на проклетите глупаци в бара никога не им омръзва. Уотърс има пръст като железен лост. Всичките си мислят, че дебелият човек няма чувства.

Търговският пътник си взе още една кибритена клечка, за да си почисти и зъбите, после ми подхвърли кутийката обратно. Влакът профуча по железен мост. Долу мярнах пекарска кола за доставки и дълга редица камиони, натоварени с цимент. Чудното е там, разсъждавах, че в известен смисъл са прави за дебелите хора. Факт е, че дебелият човек, особено ако е такъв по рождение — от дете, с други думи — не е съвсем като другите. Той изживява живота си в по-различна плоскост, една такава лековато — комедийна, макар що се отнася до онези от панаирджийските атракции и всъщност до всеки над сто и трийсет килограма, то да е повече вулгарен фарс, отколкото лековата комедия. През живота си съм бил и слаб, и дебел, и зная какво значение за външния вид има дебелината. Някак си не ти позволява да приемаш нещата твърде сериозно. Съмнявам се, че човек, който винаги е бил единствено и само дебел, когото наричат Дунди откакто е проходил, изобщо подозира за съществуването на истински дълбоки чувства. И как би могъл? Той няма опит с тези неща. Изключено е да присъства на трагична сцена, защото сцена, на която присъства дебел човек, не е трагична, а комична. Я си представете дебел Хамлет например! Или Оливър Харди в ролята на Ромео. Колкото и да е смешно, само преди няколко дни пак си мислих нещо подобно, докато четях едно романче, което си купих от дрогерията „Бутс“. Казва се „Погубена страст“. Героят открива, че момичето му е избягало с друг. Той е от онези, за които четем по книгите — с бледо, деликатно лице, тъмна коса и частни доходи. Спомням си пасажа почти дословно:

Дейвид крачеше из стаята, притиснал длани към челото си. Изглежда, новината го беше зашеметила. Дълго не можа да повярва. Шийла да му изневери! Това не е възможно! Внезапно прозрението нахлу в съзнанието му и той проумя истината в цялата й грозота. Не можа да го понесе. В пристъп на скръб се хвърли на земята и зарида.

Или нещо подобно. Но още тогава ме накара да се замисля. Ето на, виждате ли. Това се очаква от хората — от някои хора. Но какво да кажем за човек като мен? Да предположим, че Хилда реши да прекара един уикенд с друг — не че ми пука, дори доста бих се зарадвал на откритието, че й е останал поне толкова живец, — но да предположим, че ми пукаше, щях ли да се хвърля на земята в пристъп на скръб и да заридая? Очаква ли се от мен да постъпя така? С фигура като моята — изключено. Би било живо светотатство.

Влакът се движеше по висок насип. В ниското се бяха ширнали покривите на къщите — малките червени покриви, върху които ще падат бомбите и които сега бяха огрени от случаен слънчев лъч. Странно как не спираме да мислим за бомбите. Разбира се, няма спор, че това ще се случи съвсем скоро. Личи си колко е наближило по жизнерадостните материали във вестниците. Онзи ден четох една статия в Нюз Кроникъл, в която се твърдеше, че съвременните бомбардировачи не можели да нанесат никакви вреди. Противовъздушните оръдия били толкова развити, че бомбардировачът не можел да се сниши под шест хиляди метра височина. Човекът, моля ви се, смята, че ако самолетът е достатъчно високо, бомбите не стигат до земята. Или всъщност е искал да каже, че няма да уцелят кралския арсенал в Улидж, а само места като Елесмиър Роуд.

Като цяло обаче не е чак толкова лошо да си дебел, казах си. Хубавото му е, че така винаги си популярен. Дебелакът подхожда на всяка компания, като се почне от букмейкърите и се стигне до епископите. Що се отнася до жените, дебелаците имат по-голям успех сред тях, отколкото се смята. Глупаво е да си въобразявате, както правят някои, че жената гледа на дебелака само с насмешка. Истината е, че жената не гледа с насмешка на никой мъж, стига да успее да я преметне, че е влюбен в нея.

И все пак не забравяйте, че невинаги съм бил дебел. Напълнях през последните седем-осем години и сигурно вече съм добил повечето отличителни черти на това племе. Но факт е също така, че вътрешно, дълбоко в себе си, изобщо не се чувствам дебел. Не! Не се заблуждавайте. Не се опитвам да се изкарам някакво нежно цвете, животрептящо сърце зад ухилената гримаса и прочие. В застрахователния бизнес няма място за такива. Аз съм недодялан, безчувствен и пасвам на обкръжението си. Докато има места по земята, където се търгува на комисиона и човек може да си вади хляба само чрез чисто нахалство и липса на изтънчени чувства, ще има и хора като мен. Аз съм в състояние да си осигуря препитание почти при всички обстоятелства — но само препитание, никога богатство, — и дори в условия на война, революция, епидемия и глад ще намеря начин да си набавя прехраната, за да оцелея по-дълго от повечето хора. Аз съм този тип. Но нося у себе си и нещо друго, най-вече махмурлук от миналото. Ще ви разкажа за това по-нататък. Дебел съм, но вътрешно съм строен. Хрумвало ли ви е, че у всеки дебел човек живее по един строен, тъкмо както във всяко парче камък, както се казва, живее по една статуя?

Симпатягата, дето ми поиска кибрит, почистваше обстойно зъбите си над вестника.

— Май няма развитие по случая с краката.

— Няма да го хванат — отвърна другият. — Как ще идентифицираш някакви си крака? Всичките са еднакви, не е ли така?

— Може да го проследят по хартията, дето ги е увил — предположи първият.

Под линията все така се разстилаха покривите на къщите и наистина следваха криволичещите извивки на улиците, но все пак се простираха във всички посоки, като необятна равнина, с кон да препускаш. В която и посока да прекосяваш Лондон, все са си трийсет километра само къщи. Господи!, та как ще ни подминат бомбардировачите, като дойдат?! Ние сме чисто и просто една огромна мишена. А сигурно ще ни нападнат и без предупреждение. Защото кой в наши дни е такъв бунак, че да обяви война открито? Да бях Хитлер, щях да изпратя бомбардировачите точно насред конференция по разоръжаване. Някоя тиха утрин, когато по Лондон Бридж се ниже безкрайната върволица чиновници, канарчето пее, а старицата простира кюлотите на въжето — бум, трас, прас! Къщите хвръкват във въздуха, кюлотите подгизват в кръв, над труповете се носи песента на канарчето.

Жалко е някак си, рекох си. Плъзнах поглед по ширналите се покриви. Километри наред улици, закусвални за пържена риба, ламаринени параклиси, кина, печатнички в сбутани улички, фабрики, жилищни сгради, сергии за миди, млекарници, електроцентрали — и тъй нататък, и тъй нататък. Огромно нещо! И колко е мирно! Като необятна пустош без диви зверове. Не трещят картечници, никой не мята гранати, никой никого не бие, освен с гумена палка. Като се замисли човек, в този миг в цяла Англия сигурно няма и един прозорец на спалня, от който да стреля картечница.

Но какво ще бъде след пет години? А след две? А след една?