Джордж Оруел
Още въздух (23)

VI

След закуска излязох да се поразходя към пазара. Беше великолепна утрин, една такава прохладна и безмълвна, окъпана в танцуваща бледожълтеникава светлина, като бяло вино. Свежият дъх на утрото се смесваше с аромата на пурата ми. Но иззад къщите отекна усилващо се бучене и изведнъж в небето профучаха ято огромни черни бомбардировачи. Вдигнах поглед. Сякаш бяха точно над главата ми.

В следващия миг чух нещо. И на мига, да бяхте там, щяхте да видите интересна илюстрация на нещо, което май се нарича условен рефлекс. Защото чух — и дума не може да става за грешка — свистенето на бомба. Не бях чувал този звук от двайсет години, но нямаше нужда да ми казват какво е. Без изобщо да се замислям, направих точното нещо. Хвърлих се по очи се на земята.

Все пак се радвам, че не ме видяхте. Едва ли съм бил много достойна гледка. Проснат на паважа като плъх, когато се провира под врата. Никой не беше и наполовина толкова бърз. Реагирах тъй светкавично, че в стотните от секундата, преди да падне бомбата, дори намерих време за опасения, че всичко е грешка и напразно съм се показал глупак.

Но в следващия миг — ах!

Буум-Бррррррррр!

Шум като в деня на страшния съд, последван от шум, сякаш един тон въглища се посипват върху ламарина. Падащи тухли. Сякаш се слях с тротоара. „Започна се — рекох си. — Знаех си! Старият Хитлер не дочака. Просто пусна бомбардировачите без предупреждение.“

И ето ви нещо много странно. Още незаглъхнал екотът от този ужасен, оглушителен трясък, който сякаш ме скова от глава до пети, и вече бях успял да си помисля, че в избухването на голям снаряд има нещо величествено. Как звучи ли? Трудно е да се опише, защото онова, което чуваш, се смесва с онова, от което се страхуваш. Най-вече извиква в съзнанието ти представата за пръскащ се метал. Сякаш огромни листове стомана се раздират пред очите ти. Но странното е чувството, което извиква този звук — сякаш изведнъж те блъсват лице в лице с действителността. То е като да ти плиснат кофа вода, за да те събудят. Внезапно изплуваш от сънищата си от дрънченето на метала и всичко е ужасно, и много истинско.

Отекнаха писъци и викове, и свистенето на рязко натиснати спирачки. Втората бомба, която очаквах, не падна. Понадигнах глава. От всички страни хора тичаха и пищяха. Една кола беше поднесла и се плъзгаше диагонално по паважа. Женски глас пищеше:

— Германците! Германците!

Отдясно като че ли ми се мярна облото пребледняло лице на мъж, досущ като намачкана хартиена кесия, който бе свел поглед към мен и трепереше:

— Какво става? Какво става? Какво правят?

— Започна се — казах. — Това беше бомба. Лягайте на земята.

Но втората бомба така и не падна. След около четвърт минута отново надигнах глава. Някакви хора продължаваха да се щурат по улицата, други стърчаха като побити в земята. Някъде иззад къщите се надигаше огромна прашна пелена, всред която се виеше струя катраненочерен дим. И тогава видях необикновена гледка. Оттатък пазарището Главната леко се изкачва нагоре. Та по това нанадолнище се носеше стадо прасета, нещо като огромен потоп от свински зурли. След миг, естествено, разбрах какво е. Съвсем не бяха прасета, а ученици с противогази. Сигурно търчаха към някоя изба, където са инструктирани да се крият в случай на въздушно нападение. Отзад дори различих едно по-високо прасе, вероятно госпожица Тоджърс. Но ви казвам, че за миг ми се сториха точно като стадо прасета.

Изправих се и прекосих тържището. Хората започваха да се поуспокояват и край мястото, където беше паднала бомбата, вече се насъбираше тълпа.

О, да, прави сте, разбира се. Не беше немски самолет, все пак. Войната не е избухнала. Просто злополука. Самолетите излетели на бомбено учение — във всеки случай, носели са бомби — и някой натиснал лоста по погрешка. Сигурно после добре са го наковали. Докато пощальонът позвъни в Лондон да попита има ли война, и докато му отговорят, че няма, всички вече бяха схванали, че е станала злополука. Но имаше един промеждутък, от една до пет минути, в който няколко хиляди души вярваха, че сме във война. Слава богу, че не продължи по-дълго. Още четвърт час, и щяхме да линчуваме първия шпионин.

Последвах тълпата. Бомбата беше паднала в малка пресечка на Главната — там, където беше магазинът на чичо Изикиъл. Нямаше и петдесет метра от точното място. Завих зад ъгъла и дочух ромон на гласове: „О-о-о!“ — едно такова страхопочитание, сякаш се боят и това им доставя огромно удоволствие. За щастие стигнах няколко минути преди линейката и пожарната кола, и въпреки петдесетината човека, които вече се бяха насъбрали, видях всичко.

На пръв поглед сякаш от небето валяха тухли и зеленчуци. Наоколо беше осеяно със зелеви листа. Бомбата беше изтрила от лицето на земята зарзаватчийница. На къщата отдясно част от покрива й беше отнесен и подпокривните греди горяха, а околните къщи бяха пострадали до една, повече или по-малко, и прозорците им бяха строшени. Само че всички гледаха къщата отляво. Стената й — тази, която е граничела със зарзаватчийницата — беше срутена, ама толкова чисто, сякаш е била отрязана с нож. Но необикновеното е, че в стаите на горния етаж всичко бе останало непокътнато. Все едно гледаш в куклен дом. Скриновете, креслата в спалнята, избелелите тапети, неоправеното легло и гърнето под леглото — всичко тъкмо както хората са живели, освен дето стената липсваше. Долните стаи обаче бяха пострадали от силата на взрива. Там цареше ужасяваща бъркотия от натрошени тухли, хоросан, крака на столове, късове от лакиран бюфет, дрипи от покривка, купчина изпочупени чинии и парчета от кухненска мивка. Буркан конфитюр се беше търколил на пода, оставяйки след себе си дълга следа сладко, а край нея се точеше ивица кръв. Но сред изпотрошения порцелан се въргаляше крак. Просто крак, още обут в панталон и е черен ботуш с гумен ток „Уд-Милн“. Ето на какво охкаха и ахкаха хората.

Огледах хубавичко, та да попия всичко до последната подробност. Кръвта започваше да се смесва с мармалада. Като пристигна пожарната, отпраших към хотела, да си стягам багажа.

Лоуър Бинфийлд беше дотук. Прибирам се у дома. Но в интерес на истината, не отърсих праха от нозете си и не си заминах на часа. Човек никога не го прави. Като се случи подобно нещо, хората винаги се размайват и го обсъждат с часове. В този ден в старата част на Лоуър Бинфийлд не се свърши много работа. Всички бяха твърде заети да говорят за бомбата, какво се чуло и какво си помислили, като го чули. Барманката в хотела се разтресла от ужас. Вече никога нямало да спи мирно в леглото си, вие какво очаквате, това само доказва, че с тези бомби човек никога не знае. Някаква жена пък се стреснала от експлозията и си отхапала връхчето на езика. Оказа се, че докато в нашия край на града всички си помислили, че немците нападат, в другия край въобще не се усъмнили и за миг, че е станал взрив във фабриката за чорапи. После (както узнах от вестника) министерството на въздушната отбрана изпратило експерт да инспектира щетите и изнесло доклад със заключението, че поразителната сила на бомбата била „незадоволителна“. В интерес на истината, убила само трима души — зарзаватчията, на име Перо, и възрастната двойка, живуща в съседство. Жената не била много обезобразена, а стареца идентифицирали по ботушите, но от Перо не открили и следа. Дори копче от панталон, над което да прочетат заупокойната молитва.

Следобед си уредих сметката и си хванах пътя. След като се разплатих, останах едва с три лири. В тия нагиздени провинциални хотелчета знаят как да ти съдерат кожата, а като сложим и питиета, и други работи, харчих доста щедро. Оставих новата въдица и такъмите в стаята. Да си ги задържат. На мен не ми трябват. Просто една лира, хвърлена на вятъра, за да ми дойде умът в главата. Не може дебели мъже на четирийсет и пет да ходят на риболов. Край на тия работи, това е просто празна мечта, отсам гроба повече риболов няма да има.

Странно, как проумяваш нещата постепенно. Какво всъщност изпитах, когато избухна бомбата? На момента, разбира се, си изкарах акъла, а като видях срутената къща и крака на стареца, изпитах онова оживление, което те обзема, когато станеш свидетел на катастрофа. Отвратително е, разбира се. Напълно достатъчно да реша, че вече до гуша ми е дошло от тази така наречена почивка. Всъщност обаче не ми направи кой знае какво впечатление.

Но като излязох от околностите на Лоуър Бинфийлд и завих на изток, всичко блесна в съзнанието ми. Нали знаете как става, като пътувате сам в лека кола. Има нещо — дали в прелитащите зад стъклото плетове или в пулса на двигателя, което придава на потока на мисълта определен ритъм. Случва се да изпиташ същото чувство и във влак. То е усещането, че виждаш нещата в по-ясна перспектива от обикновено. Каквито и колебания да съм имал, сега съм напълно сигурен. Като начало, пристигнах в Лоуър Бинфийлд с негласен въпрос. Какво ни предстои? Наистина ли е свършено? Можем ли да се върнем към живота, който живеехме някога, или той си е отишъл завинаги? Е, получих своя отговор. С едновремешния живот е свършено, и да ходиш да го търсиш, е просто губене на време. Няма връщане назад към Лоуър Бинфийлд, не можеш върна Йов в търбуха на кита. Знаех си го, макар че едва ли следите мисълта ми. Да дойда тук, беше много странна постъпка. През всичките тези години Лоуър Бинфийлд си е стоял, прибран на сигурно място някъде из паметта ми, в някое усамотено ъгълче, където мога да пристъпя, когато ми се прииска, и ето, най-сетне пристъпих и открих, че той не съществува. Хвърлих лимонка в мечтите си и освен ако не е станала някоя грешка, Кралските военновъздушни сили не закъсняха да ме последват с двеста и петдесет килограма тротил.

Задава се война. През 1941-ва, казват. И тогава ще има купища натрошен порцелан, и малки къщи с отпрани стени като разковани каси, и червата на експерт-счетоводител, размазани върху пианото, което си купува на изплащане. Но какво значение имат тези неща, бездруго? Казвам ви какво ме научи престоят ми в Лоуър Бинфийлд, и то е следното. Всичко това ще се случи. Всички неща, които се крият на дъното на съзнанието ви, всичко, от което изпитвате ужас, всичко, за което си казвате, че е просто кошмар или се случва само в чуждите страни. Бомбите, опашките за храна, гумените палки, бодливата тел, цветните ризи, лозунгите, огромните лица, картечниците, щръкнали от прозорците на спалните. Всичко това ще се случи. Знам го със сигурност — или поне го знаех тогава. Няма мърдане. Борете се, ако искате, или извърнете глава и се престорете, че нищо не забелязвате, или грабнете гаечния ключ и се втурнете да размазвате физиономии с другите. Но изход няма. Това е просто нещо, което ще се случи.

Настъпих газта и старата кола зафуча нагоре-надолу по хълмовете, а кравите, брястовете и житните полета се плъзгаха зад стъклото, докато двигателят загря до червено. Чувствах се в почти същото настроение, както в онзи януарски ден, когато крачех по Странд — денят, когато си взех новите изкуствени зъби. Сякаш ми е дадена ясновидска дарба. Струваше ми се, че виждам цяла Англия, и всички хора в нея, и всичко, което ще се случи на всекиго. От време на време, дори тогава, в мислите ми се прокрадваше някое и друго съмнение. Светът е много голям — нещо, което забелязваш, когато дълго пътуваш с кола, и това в известен смисъл е успокоително. Помислете си за обширните поля, които прекосяваш само в едно-единствено кьоше на едно-единствено английско графство. Като Сибир е. И нивите, и буковите горички, и селските къщи, и църквите, и селата с малките им бакалнички, и енорията, и патиците по ливадите. Твърде голямо е, за да бъде променено, не е ли така? Неминуемо ще остане повече или по-малко същото. Скоро стигнах покрайнините на Лондон и хванах по Ъксбридж Роуд, та чак до Саутол. Километри наред грозни къщи, с хора в тях, които живеят скучни благочинни животи. А отвъд се простира Лондон, трийсет километра все улици, площади, сбутани задни алеи, жилищни сгради, блокове, кръчми, закусвални за пържена риба и картинни галерии, с всичките им осем милиона жители с дребните си лични животчета, които не искат да им бъдат променяни. Още не са измислени бомби, които да изличат съществуването им. И присъщия му хаос! И колко са уединени тези животи! Джон Смит къса билетите на стадиона, Бил Уилямс си разказва вицове с бръснаря, госпожа Джоунс се прибира у дома с вечерната бира. Осем милиона такива! Бомби-небомби, все ще се справят някак и ще продължат да живеят живота, който са живели, не е ли така?

Илюзия! Измишльотини! Няма значение колко са, все това ги чака. Тежките времена наближават, аеродинамичните мъже — също. А какво следва после — това не знам, дори не ме интересува. Знам само, че ако има нещо, което те вълнува и на йота, най-добре се сбогувай с него отсега, защото всичко, което ти е било познато, затъва, затъва все по-дълбоко в калта, под непрестанния трясък на картечниците.