Джордж Оруел
Още въздух (11)

VII

Ами това е всичко.

Опитах се да ви разкажа за света преди войната, светът, чийто повей долових, като видях името на крал Зог на плаката, но май нищо не ви разказах. Или помните какво е било преди войната и няма нужда да ви разказвам, или не помните, и тогава няма смисъл. Дотук говорих само за нещата, които ми се случиха преди да навърша шестнайсет години. Дотогава семейните дела вървяха доста добре. Малко преди шестнайсетия си рожден ден за пръв път надзърнах в онова, което хората наричат „истинския живот“, имайки предвид неприятностите.

Два-три дни, след като видях големите шарани в Бинфийлд Хаус, веднъж татко се прибра за чай много разтревожен, на вид още по-посивял и по-набрашнен от обикновено. Хранеше се вглъбено и почти не продумваше. По онова време имаше навика да дъвче много съсредоточено, а мустаците му подскачаха накриво, защото почти не му бяха останали кътници. Тъкмо понечих да стана от масата, когато ме повика:

— Джордж, момчето ми, чакай малко. Имам да ти казвам нещо. Майко, ти чу снощи какво имам за казване.

Майка, скрита зад големия кафяв чайник, скръсти ръце в скута си и доби умислен вид. Татко продължи с много сериозен тон, но почти развали ефекта с опитите си да избута с език залъка, заседнал в почти липсващите му кътници:

— Джордж, момчето ми, имам да ти казвам нещо. Мислих и премислях, ала дойде време да свършваш училище. Боя се, че ще трябва да се хванеш на работа и да носиш на майка си по нещичко. Писах снощи на господин Уикси, да му кажа, че те спирам от училище.

Разбира се, това съвсем не беше прецедент — да пише на господин Уикси, преди да ми каже, искам да кажа. Тогава родителите правеха така — уреждаха всичко през главите на децата си.

Татко взе да изрежда някакви доста неразбрани и тревожни оправдания. Напоследък времената били тежки, нещата ставали трудничко, а изводът беше, че ние с Джоу трябвало да започнем сами да си изкарваме хляба. По онова време нито знаех, нито много ме беше грижа дали магазинът върви добре. Дори нямах достатъчно търговски нюх да проумея защо нещата стават „трудничко“. Истината е, че ни удари конкуренцията. Веригата селскостопански магазини „Сорозийнс“ с клонове из цялата страна протегна пипала и в Лоуър Бинфийлд. Преди шест месеца наеха магазин на пазарния площад и така го издокараха, че с яркозелената си боя, златистите букви и огромните си реклами за ароматен грах се набиваше на очи от сто метра разстояние. „Сорозийнс“, освен дето продаваха цветни семена, се представяха и като „универсален доставчик за птицевъдството и животновъдството“, а в допълнение към пшеницата, овеса и прочие предлагаха и патентовани смески за птици, храна за канарчета в лъскави пакетчета, кучешки бисквити във всевъзможни цветове и форми, лекарства, мехлеми и пудри, та стигаха чак до стоки като капани за мишки, кучешки вериги, инкубатори, чисти яйца, мрежи за птици, луковици, хербициди, инсектициди и дори, в някои клонове, до „щанд за добитък“, както го наричаха, т.е. зайци и еднодневни пилета. Татко, с прашасалия си стар дюкян и нежеланието си да вкарва нови продукти, не можеше да се съревновава с подобно нещо, а и не искаше. Търговците с конските коли за доставка и фермерите, които купуваха зърно на дребно, боязливо страняха от „Сорозийнс“, но за шест месеца веригата успя да привлече по-заможните собственици в околията, които в онези времена имаха карета или двуколки, следователно и коне. Това означаваше огромни загуби за татко и за другия търговец на зърно — Уинкъл. Тогава не разбирах всичко това. Отнасях се по момчешки. Никога не съм проявявал интерес към бизнеса. Никога или почти никога не съм работил в магазина, а случеше ли се татко да поиска да му изпълня някоя поръчка или да му помогна с нещо, примерно да качвам или да свалям чували със зърно в плевника, при възможност все гледах да изклинча. Момчетата от нашата класа не са чак такива пълни лигльовци като възпитаниците на частните училища — знаят, че работата си е работа и парите са си пари, но като че ли е естествено за едно момче да смята предприятието на баща си за нещо ужасно досадно. Досега въдиците, велосипедите, газираната лимонада и прочие ми се струваха много по-действителни от всичко, което се случваше в света на възрастните.

Татко вече беше говорил със стария Гримет, бакалинът, които си търсел отракано момче и бил готов да ме вземе веднага. Междувременно татко щял да освободи помощника, а Джоу да се прибере да помага в магазина, докато си намери постоянна работа. Джоу напусна училище преди известно време и оттогава се шляеше. Едно време татко говореше как щял да го „вкара“ в счетоводството на пивоварната, а още по-преди се канеше да го прави аукционер. Вятър работа, защото на седемнайсет Джоу умееше да пише колкото хлапаците, които водят добитъка при оран, и не знаеше таблицата за умножение. Сега уж „учеше занаят“ в един голям магазин за велосипеди в покрайнините на Уолтън. Бърникането по чарколяците подхождаше на Джоу, който, като повечето тъпоумници, имаше известна склонност към машинарии, но беше напълно неспособен да работи упорито и само се помайваше напред-назад с омазнения си гащеризон, пушеше „Удбайн“, биеше се, пиеше (и на това се беше научил), мълвата го спрягаше ту с едно, ту с друго момиче и крънкаше татко за пари. Татко се тревожеше, недоумяваше и смътно негодуваше. Още е пред очите ми, с плешивата си набрашнена глава с прошарени кичури над ушите, очилата и посивелите си мустаци. Не разбираше какво му се случва. Години наред приходите му се увеличаваха, бавно и сигурно, една година с десет лири, на следващата — с двайсет, а сега изведнъж всичко тръгва надолу. Наследил е предприятието от баща си, търгувал е честно, работил е усърдно, продавал е добра стока, никого не е измамил — а приходите му намаляват. Няколко пъти повтори, премлясвайки, докато се мъчеше да изтика заседналия залък, че времената са тежки, търговията върви мудно, той не проумява какво им става на хората, едва ли конете са спрели да ядат. Накрая стигна до извода, че сигурно е от тия мотори.

— Гнусни смрадливи неща! — вметна майка.

Беше поразтревожена, а знаеше, че трябва повече да се безпокои. Веднъж-дваж, докато татко говореше, зарея унесено поглед, помръдвайки устни. Мъчеше се да реши какво да сготви за утре, говеждо с моркови или овнешки бут. Ако не се изискваше далновидност по нейната част, например за покупката на чаршафи или тенджери, беше неспособна да мисли за друго, освен за утрешното меню. Магазинът създава главоболия и татко се безпокои — дотолкова й стигаха силите да вникне в положението. Никой от нас не схващаше какво става. За татко годината е била слаба и е изгубил пари, но дали наистина се страхуваше от бъдещето? Не мисля. Не забравяйте, че действието се развиваше през 1909-а. Той не знаеше какво му се случва, не беше в състояние да предвиди, че тези „Сорозийнс“ методично ще го подбият, ще го разсипят и ще го погълнат. И как би могъл? В неговата младост нещата не са ставали така. Той знаеше само, че времената са тежки, търговията е много „мудна“, много „бавна“ (постоянно повтаряше тези фрази), но може би нещата „скоро ще се съживят“.

Де да можех да ви кажа, че в този труден момент страшно съм помогнал на баща си, че изведнъж съм се доказал като мъж и съм развил у себе си неподозирани качества — и прочие, и прочие, като по извисяващите романи отпреди трийсет години. Или пък да отбележа, че горчиво съм съжалявал, задето е трябвало да напусна училище, а будният ми младежки ум, жаден за знания и усъвършенстване, се е отвратил от бездушната механична работа, към която ме тласкаха — и прочие, и прочие, като по извисяващите романи днес. И едното, и другото са врели-некипели. Истината е, че идеята да тръгна на работа ме изпълни с радост и възторг, особено след като разбрах, че старият Гримет ще ми плаща истинска заплата, дванайсет шилинга седмично, от които четири мога да задържам за себе си. Големите шарани в Бинфийлд Хаус, които изпълваха съзнанието ми допреди три дни, избледняха и се стопиха. Нямах нищо против да завърша училище няколко срока по-рано. С момчетата в нашето училище често ставаше тъкмо така. Все „заминават да следват“ в университета в Рединг, ще учат за инженери, „ще влизат в бизнеса“ в Лондон, или ще бягат на някой кораб — а после внезапно изчезват от училище с двудневно предупреждение и две седмици по-късно ще ги видиш, яхнали велосипед, да разнасят зеленчуци. Пет минути след като татко ми съобщи, че трябва да напусна училище, вече се питах с какъв костюм ще ходя на работа. Веднага твърдо заявих, че искам „костюм за големи“, със сако по модата на деня, май „фрак“ му се викаше. Разбира се, и майка, и татко, бяха възмутени и заявиха, че не са и „чували за подобно нещо“. По някаква причина, която така и не съм разгадал докрай, тогавашните родители все се стараеха децата им колкото може по-дълго да не носят дрехи за възрастни. Във всяко семейство се водеха бурни препирни, докато позволят на момчето да сложи първата си висока яка или на момичето — да си вдигне косата.

И така, разговорът се отклони от деловите проблеми на татко и пое в съвсем друга посока, прераствайки в отегчителен, нескончаем спор: татко се ядосваше все повече и повече и постоянно повтаряше — на диалект, както имаше навика да прави, когато е ядосан:

— Амчи ни мож’. Набий си го в главата — просто ни мож.

Та не получих първия си „фрак“, но тръгнах на работа за пръв път с готов черен костюм и широка яка, в които изглеждах като инфантилен простак. От всичко това бе единственото, което ме разочарова. Джоу се държа още по-егоистично Побесня, че трябва да напусне магазина за велосипеди, и за краткото време, докато стоя у дома, просто се размотаваше, дразнеше всички и не помогна на татко с нищичко.

Работих в магазина на стария Гримет близо шест години. Гримет беше свестен и почтен старец с бели мустаци, малко по-ячка версия на чичо Изикиъл и също тъй добър либерал. Само дето не беше чак такъв политикан и в градчето повече го уважаваха. По време на Англо-бурската обърна листа, стана лют враг на профсъюзите и дори веднъж уволни сътрудник за притежание на фотография на Киър Харди^[1], освен тона беше „сектант“ — впрочем важна клечка в Баптистката църква, известна сред местното население като „Скинията“, — докато моето семейство беше „по канона“, а чичо Изикиъл беше безверник. Старият Гримет беше общински съветник и активист на местната Либерална партия. С белите си мустаци, напевните си приказки за свободата на съвестта и дядо Гладстон, огромната си банкова сметка и импровизираните си молитви, на които даваше воля в Скинията тъй гръмогласно, че се чуваше чак отвън, ако се случи тъкмо да минаваш наблизо, беше малко като бакалина неконформист от вица:

— Джеймс!

— Дасър!

— Сипа ли пясък в захарта?

— Дасър!

— Разреди ли петмеза?

— Дасър!

— Качвай се тогава на молитва!

Един Господ знае колко пъти съм чувал да шушнат тази шега в магазина. Действително започвахме деня с молитва, още преди да сме вдигнали кепенците. Не че старият Гримет сипваше пясък в захарта. Знаеше, че така не се печели. Но беше изкусен търговец, държеше цялата търговия с качествени бакалски стоки в Лоуър Бинфийлд и околията и имаше трима помощници в магазина, освен момчето за всичко, доставчика и собствената си дъщеря (беше вдовец), която играеше ролята на касиерка. Първите шест месеца аз бях момче за всичко. После единият помощник напусна, за да „започне“ в Рединг, а аз се преместих в магазина и за пръв път облякох бяла престилка. Научих се да завързвам пакети, да опаковам стафиди, да меля кафе, да работя с резачка за бекон, да разрязвам бут, да точа ножове, да мета пода, да забърсвам праха от яйцата, без да ги чупя, да пробутвам недотам качествена стока за добра, да мия витрината, да преценявам на око половин кило сирене, да разковавам сандъци, да режа масло на калъпи и — далеч по-трудно от всичко останало — да помня подредбата на продуктите в склада. Нямам такива подробни спомени от бакалстването, както от риболова, но доста неща са се запазили в паметта ми. И до днес умея да късам канап с една ръка. Ако ме сложите пред резачка за бекон, ще се справя по-умело, отколкото с пишеща машина. Мога да ви засипя с доста сносни технически подробности за видовете китайски чай, от какво се прави маргарин, средната тежест на яйцата и цената на хартиените кесии на едро.

Е, в продължение на повече от пет години бях това — чевръст младеж с обло, румено, чипоносо лице и сламеноруса коса (вече не ниско остригана, а внимателно пригладена и „зализана“ назад, както се казваше тогава), което се суети зад щанда с бяла престилка и молив зад ухото, завързва пликчета кафе с мълниеносна бързина и примамва клиенти с: „Да, госпожо! Разбира се, госпожо! Какво още, госпожо?“ с едва доловима следа от кокни акцент. Старият Гримет ни скъсваше от работа, бяхме на единайсетчасов работен ден, освен в четвъртък и неделя, а по Коледа беше кошмар. Хубави времена бяха. Не смятам, че не съм имал амбиции. Знаех, че няма цял живот да си остана продавач в бакалница, просто „учех занаята“. Някой ден, по един или друг начин, ще се намерят достатъчно пари да „започна“ сам. Така се чувстваха хората тогава. Това беше преди войната, не забравяйте, и преди бедняшките квартали и помощите за безработни. Под слънцето имаше място за всички. Всеки можеше „да почне търговия“, все се намираше място за още един магазин. А времето се изнизваше. 1909-а, 1910-а, 1911-а. Крал Едуард почина и на този ден вестниците излязоха с черна рамка. В Уолтън отвориха две кина. Автомобилите станаха по-привична гледка по пътищата, тръгнаха междуградски автобуси. Над Лоуър Бинфийлд прелетя аероплан — нестабилно, паянтово чудо, с човек по средата в нещо като стол — и целият град се стече по улиците да гледа и да подвиква. Хората почнаха да говорят крайно неопределено, че на този германски император много е взела да му расте работата и „май вече му иде времето“ (за война с Германия). Заплатата ми постепенно се увеличаваше, докато накрая, тъкмо преди войната, достигна двайсет и осем шилинга седмично. От тях десет давах на майка за издръжка, а по-късно, като настанаха по-тежки времена, и по петнайсет, и дори тогава се чувствах по-богат от когато и да било. Пораснах с още три сантиметра, набодоха ми мустаци, носех ботуши с копчета и осемсантиметрова яка. На църква в неделя, със стегнатия си тъмносив костюм, бомбето и черните си ръкавици от кучешка кожа на пейката до мен, изглеждах като идеалния джентълмен, та майка едва сдържаше гордостта си. Понякога в промеждутъците между работата, „излизането“ в четвъртък и размишленията за дрехи и момичета, ме обхващаха пристъпи на амбиция и тогава се виждах как израствам в „Голям предприемач“ като Ливър или Уилям Уайтли. От шестнайсет до осемнайсет полагах сериозни усилия да „обогатя ума си“ и да се подготвя за предприемаческа кариера. Излекувах се от грешките в говора и диалектното произношение. (В долината на Темза местните говори вече бяха на изчезване. С изключение на селските младежи, почти всички, родени след 1890-а, говореха кокни.) Изкарах кореспондентски курс към Търговската академия в Литълбърнс, изучих счетоводство и делови английски, четях с безкрайна сериозност една книга, пълна с потресаващи глупости, озаглавена „Изкуството на търговията“, усъвършенствах аритметиката и дори краснописа си. Седемнайсетгодишен съм седял до посред нощ с изплезен език, да се упражнявам в калиграфия под светлината на газената лампичка на нощното шкафче. На моменти четях страшно много, обикновено криминалета и приключенски романи, а понякога и подвързани с хартия книги, които младежите в магазина си разменяха крадешком и описваха като „един път“. (Бяха преводи на Мопасан и Пол дьо Кок.) Но на осемнайсет изведнъж станах интелигент, купих си карта за околийската библиотека и започнах да се тъпча с Мари Корели, Хол Кейн и Антъни Хоуп. Горе-долу по това време се включих в ръководения от викария Лоуърбинфийлдски читателски кръжок, който се събираше цяла зима веднъж седмично вечер на тъй наречената „литературна дискусия“. Под давление на викария се запознах с откъси от лекциите на Ръскин „Сусам и лилии“ и дори се опитах да чета Браунинг.

А времето се изнизваше. 1910-а, 1911-а, 1912-а. Предприятието на татко потъваше — не се сгромоляса отведнъж, но западаше. Нито татко, нито майка бяха същите, откак Джоу избяга от къщи. Това се случи малко след като започнах работа в бакалницата на Гримет.

На осемнайсет Джоу, вече пораснал, се беше превърнал в грозен грубиян. Беше як тип, много по-едър от всички останали в семейството, с грамадни рамене, голяма глава и мрачно, намусено лице с внушителни мустаци. Когато не висеше в кръчмата, се помайваше на прага на магазина с ръце, пъхнати дълбоко в джобовете, и се мръщеше на минувачите, освен ако са момичета, сякаш ей сега ще им налети. Ако някой понечи да влезе в магазина, ще се помести, колкото да го пропусне, и без да изважда ръце от джобовете, ще се провикне през рамо: „Та-атко! Хора!“. Дотук се простираше помощта му. Татко и майка отчаяно повтаряха, че „не знаят какво да го правят“, излизаше им много солено с пиенето и безкрайното си пушене. Късно една нощ излезе от къщи и повече не чухме за него. Разбил касата и прибрал всички пари, за щастие не бяха много, около осем лири. Колкото да си купи билет в туристическата класа до Америка. Открай време искаше да иде в Америка и най-вероятно го е сторил, макар че така и не узнахме със сигурност. В градчето случката почти предизвика скандал. Всеобщото мнение беше, че е драснал заради неприятности с момиче. И действително, на същата улица, където живееха Симънсови, имаше едно момиче на име Сали Чивърс, което чакаше дете, а Джоу със сигурност беше имал вземане-даване с нея, но това важеше и за половин дузина други младежи, та не се знаеше кой е бащата. Майка и татко приеха теорията за бебето и дори насаме оправдаваха „горкото си момче“, задето е откраднало осемте лири и е избягало. Не можеха да проумеят, че Джоу офейка, понеже не би понесъл благоприличното ежедневие на малкия провинциален градец, а предпочиташе живот на скиталчество, побоища и жени. Така и не чухме повече за него. Може би съвсем е изпаднал, а може би са го убили във войната или просто не си е направил труда да ни пише. За щастие бебето се роди мъртво, та нямаше повече усложнения. Що се отнася до кражбата, майка и татко успяха да я запазят в тайна чак до смъртта си. В техните очи това престъпление беше по-страшно от бебето на Сали Чивърс.

Покрай грижите с Джоу татко много се състари. Да го изгуби, означаваше просто да си спести излишни разходи, но и му причиняваше болка и срам. Оттогава насетне мустаците му съвсем посивяха и той сякаш се стопи. Може би споменът ми за него като дребен сивкав човек с обло, сбръчкано тревожно лице и запрашени очила датира именно от този момент. Бавно и полека той все повече затъваше в парични проблеми и все по-слабо се интересуваше от други неща. Говореше все по-малко за политиката и неделните вестници и все повече за слабата търговия. Майка също се смали. Помня я от детинство като нещо необятно и преливащо, с русата си коса, грейналото си лице и огромния си бюст, някакво пищно създание като галиона на боен кораб. Сега беше по-дребна, по-тревожна и по-състарена, отколкото подхождаше за годините й. Вече не се разпореждаше тъй царствено в кухнята, все по-често купуваше овчи врат, тревожеше се за цената на въглищата и започна да използва маргарин — продукт, който едно време не допускаше в къщата. След бягството на Джоу татко отново трябваше да си наеме помощник, но оттогава вземаше все съвсем малки момчета, които държеше само година-две и които не можеха да вдигат тежко. Чат-пат му помагах, като се случех у дома. Бях твърде себелюбив да го правя редовно. Още го виждам, как с мъка прекосява двора, превит о две, и почти се губи под огромния чувал, като охлюв под черупката си. Грамадният, чудовищен чувал, който тежи сигурно осемдесет килограма и притиска врата и раменете му почти до земята, и тревожното очилато лице, надничащо отдолу. През 1911-а получи херния, та се наложи да прекара седмици наред в болница и да наеме временен управител за магазина, което прояде нова празнина в капитала му. Да бъдеш свидетел на бавния упадък на дребния търговец е ужасно, но поне не е внезапно и очевидно като съдбата на работника, когото уволняват и изведнъж се оказва на социални помощи. Просто търговията лека-полека замира, ту е по-зле, ту е по-добре, няколко шилинга загуба, няколко пенса печалба. Обслужваш някого с години, а той вземе, че те напусне и отиде при „Сорозийнс“. Друг пък си купи дузина кокошки и ти поръча седмична доставка на зърно. Преживяваш някак. Все така „сам си си господар“, ставаш все по-разтревожен и все по-опърпан, капиталът ти постоянно се смалява. Можеш да продължаваш така с години, а ако извадиш късмет — и цял живот. Чичо Изикиъл почина през 1911-а и остави сто и двайсет лири, които сигурно са дошли на татко много добре. Едва през 1913-а узнах, че е трябвало да ипотекира животозастраховката си. Тогава не съм чул за това, инак щях да проумея какво означава. Но като не знаех, просто си давах сметка, че предприятието на татко „не върви добре“, търговията е „мудна“ и ще трябва по-дълго да почакам, докато събера пари „да започна сам“, и повече не се замислях. И аз, като татко, възприемах магазина като нещо неизменно, дори бях склонен малко да се гневя на баща си, че не управлява нещата по-умело. Не бях в състояние — нито той, нито някой друг — да прозра, че постепенно се разорява, че търговията му никога няма да се съвземе и ако доживее седемдесет, неминуемо ще свърши в приюта за бедни. Неведнъж съм минавал покрай „Сорозийнс“ на пазара и само съм си казвал, че далеч предпочитам лъскавата им витрина пред татковото прашно старо дюкянче с почти нечетливия надпис „С. Боулинг“, олющените бели букви и избелелите пакетчета храна за канарчета. И през ум не ми е минавало, че „Сорозийнс“ е тения, която го изяжда жив. Понякога му преразказвах какво съм чел за търговията и съвременните методи в учебниците от кореспондентския курс. Никога не ми обръщаше достатъчно внимание. Той е наследник на отдавна установен бизнес, винаги е работил упорито, въртял е честна търговия, предлагал е качествена стока и съвсем скоро всичко ще се оправи. Истината е, че действително се броят на пръсти собствениците на магазинчета, които свършват в приюта за бедни. С малко късмет умираш с някоя собствена лира в джоба. Смъртта и банкрутът се надпреварваха и, слава богу, смъртта застигна татко първи, също и майка.

1911-а, 1912-а, 1913-а. Казвам ви, хубави времена бяха. Към края на 1912-а в читателския кръжок на викария се запознах с Елси Уотърс. До този момент, макар че, като всички момчета в градчето, и аз се заглеждах по момичета и чат-пат дори успявах да се свържа с някое и да го „изведа“ на неделна разходка, всъщност никога не бях имал свое момиче. Шантава работа е това — да тичаш по момичета, когато си на шестнайсет. В уречена част на града момчетата се разхождат нагоре-надолу по двойки и гледат момичетата, момичетата се разхождат нагоре-надолу по двойки и се правят, че не забелязват момчетата, а скоро се установява контакт и вместо по двойки, започват да се разхождат по четворки, но в пълно безмълвие. Главната черта на тези разходки — и втория път, когато си сам с момичето, е по-страшно — е убийствената неспособност да поведеш какъвто и да било разговор. Но Елен Уотърс изглеждаше различна. Истината е, че пораствах.

Не ми се разказва за нас с Елси Уотърс, дори да имаше нещо за разказване. Просто тя е част от пейзажа, част от „преди войната“. Преди войната винаги е лято — заблуда, както вече отбелязах, но така съм го запомнил. Белият прашен път, опнал се между кестените, миризмата на нощни гърнета, зелените вирове под върбите, плисъкът на Бърфорд Уиър — ето какво виждам, като си затворя очите и си кажа „преди войната“, а към края вече и Елси Уотърс е част от всичко това.

Не знам дали днес Елси би минала за хубава. Тогава минаваше. Висока за момиче — почти колкото мен, тя имаше една такава бледозлатиста, тежка коса, която носеше някак сплетена и навита около главата, и деликатно, необичайно нежно лице. Беше от онези момичета, които винаги изглеждат най-добре в черно, особено в най-простите черни рокли, каквито ги и задължаваха да носят — работеше в „Лилиуайтс“, манифактурният магазин, макар и родом от Лондон. Ще да е била две години по-голяма от мен.

Благодарен съм на Елси, защото беше първата, която ме научи как да харесвам жена. Не жените по принцип, а конкретна жена. Бяхме се запознали в читателския кръжок и тогава почти не я забелязах, но един ден влязох в „Лилиуайтс“ в работно време — нещо, инак невъзможно, но така се случи, че ни се свърши тензухът за маслото и старият Гримет ме изпрати да купя. Позната ви е атмосферата на текстилните магазини. В нея има нещо специфично женско. Някакво притаено чувство, приглушена светлина, хладен мирис на платове и тихото потракване на дървените топки на сметалото. Елси се беше привела над щанда и режеше с голямата ножица от един топ. Имаше нещо в черната й рокля и извивката на бюста й на фона на щанда — не мога да го опиша, нещо необикновено меко, необикновено женствено. Още щом я видиш, разбираш, че можеш да я вземеш в прегръдките си и да правиш с нея каквото пожелаеш. Тя бе наистина дълбоко женствена, много нежна, много хрисима, от онези жени, които винаги правят каквото им казва мъжът, макар да не беше нито дребна, нито нерешителна. Не беше дори глупава, просто доста мълчалива, а понякога ужасно изтънчена. Но по онова време и аз самият падах доста изтънчен.

Живяхме заедно около година. Разбира се, в град като Лоуър Бинфийлд можете да живеете заедно само в преносния смисъл. Официално „излизахме“ — възприет обичай, но то не е същото, като да си сгоден. Имаше един път, който се отклоняваше от пътя за Ъпър Бинфийлд и следваше подножието на хълмовете. Дълъг участък от него, близо миля, беше почти прав, ограден с огромни диви кестени, а в тревата встрани, под клоните на дърветата, се виеше пътека, известна като „Пътечката на влюбените“. Ходехме там в майските вечери, когато цъфтяха кестените. Тогава нощите ставаха къси и беше светло часове наред, след като си тръгнем от магазина. Познато ви е чувството, което вдъхва юнската вечер. Синкавият полумрак, който продължава много дълго, а въздухът гали лицето като коприна. Понякога в неделя следобед изкачвахме Чамфорд Хил и се спускахме оттатък на мочурливите ливади край Темза. 1913-а! Господи! 1913-а! Тишината, зелената вода, шуртенето на бента! Никога няма да се повтори. Не че 1913-а няма да се повтори. Говоря за усещането вътре, усещането, че не бързаш и не се страхуваш — усещане, което или сте изпитвали и няма какво да ви обяснявам, или не сте изпитвали и тогава никога няма да имате възможност да познаете.

Така нареченото ни живеене заедно започна едва към края на лятото. Бях твърде стеснителен и непохватен да направя първата крачка, и твърде невеж, за да си дам сметка, че е имало и други преди мен. Един неделен следобед излязохме в буковата гора край Ъпър Бинфийлд. Там горе винаги можеш да останеш насаме. Желаех я много силно и много добре знаех, че тя просто ме чака да направя първата крачка. Нещо, не знам какво, ми внуши да идем в парка на Бинфийлд Хаус. Старият Ходжес, който вече беше надхвърлил седемдесетте и започваше да става все по-раздразнителен, като нищо можеше да ни изхвърли, но в неделя следобед най-вероятно си подремваше. Промушихме се през една пролука в оградата и се спуснахме по пътечката между буковете към големия вир. Не бях идвал насам повече от четири години. Нищо не се беше променило. Все същото абсолютно усамотение, чувството, че си на скришно място, заобиколен отвсякъде с големи дървета, старата прогнила барака за лодки сред камъшите. Легнахме в обраслата с трева хлътнатина сред дивия джоджен и бяхме тъй сами, сякаш сме в Централна Африка. Целунах я бог знае колко пъти, после станах и се заразхождах наоколо. Ужасно я желаех и исках да я обладая, само дето донякъде се страхувах. И колкото и да е странно, в същото време в главата ми се въртеше друга мисъл. Изведнъж ме осени откритието, че от години се каня да се върна тук, но така и не съм го направил. Сега бях тъй близо, щеше да е много жалко да не сляза до другия вир и да погледна големите шарани. Чувствах, че после ще се изям от яд, ако пропусна шанса, всъщност не можех да си обясня защо не съм дошъл по-рано. Шараните бяха запечатани в ума ми, никой не знаеше за тях освен мен, някой ден щях да ги уловя. Всъщност те си бяха мои. Дори тръгнах покрай брега нататък, но изминах десет метра и се върнах. За да стигна дотам, трябваше да се провирам през джунгла от къпинаци и гниещ храсталак, а бях с празнично облекло. Тъмносив костюм, бомбе, ботуши с копчета и яка, която едва не ми прерязваше ушите. Ето как се обличаха хората за неделна разходка в онези времена. А и желаех Елси много силно. Върнах се и за миг останах надвесен над нея. Тя лежеше на тревата, закрила лице с ръка, и не помръдна, като ме чу да приближавам. С черната си рокля изглеждаше… не знам как, някак мека, гъвкава, сякаш тялото й е ковка материя, с която можеш да правиш каквото си поискаш. Беше моя и можех да я имам, още на мига, ако поисках. Изведнъж спрях да се страхувам. Хвърлих шапката си на земята (помня, че отскочи), коленичих и я прегърнах. Още долавям дъха на див джоджен. Беше ми за пръв път, но на нея не, и не се получи зле, както можеше да се очаква. Та така. Големите шарани отново избледняха от ума ми, всъщност години наред след това почти не се сещах за тях.

1913-а. 1914-а. Пролетта на 1914-а. Първо разцъфнаха трънките, после глогинките, накрая кестените. Неделните следобеди по крайречната алея, вятърът къдри тръстиките и те се люшкат на огромни талази, като женски коси. Безкрайните юнски вечери, пътеката под кестените, някъде се обажда бухал, тялото на Елси, притиснато към моето. Онази година юли се случи горещ. Как се потяхме в магазина, как миришеше на сирене и мляно кафе! А после хладната привечер навън, миризмата на нощни гърнета и дим от лула на пътеката покрай градините под аренда, мекият пясък под краката, стрелкащите се след нощните бръмбари козодои.

Господи! Какъв е смисълът да се казва, че човек не трябва да си спомня „преди войната“ с носталгия? Аз го правя. Вие също, ако го помните. Съвсем вярно е, че ако се връщаш към определен период от време, имаш склонността да си спомняш хубавите моменти. Важи дори за войната. Но вярно е също така, че тогава хората имаха нещо, което днес нямат.

Какво е то? Просто не приемаха бъдещето като нещо, от което да се ужасяваш. Не че животът тогава беше по-лек от сега. Беше дори по-тежък. Хората като цяло работеха повече, живееха по-трудно и умираха по-болезнено. Ратаите се блъскаха едва ли не денонощно за четиринайсет шилинга седмично и свършваха като съсипани инвалиди с по пет шилинга пенсия по старост и чат-пат половин крона от енорията. А онова, на което казваха „достойна“ бедност, беше дори по лошо. Когато малкият Уотсън, собственик на манифактурно магазинче в другия край на Главната, се „провали“ след години борба, личните му спестявания възлизаха на две лири, девет шилинга и шест пенса, а почти веднага след това почина от така наречените „стомашни проблеми“, но лекарят даде да се разбере, че е било от глад. Само че до последния си миг не измени на редингота си. Старият Кримп, помощникът на часовникаря — опитен майстор, цял живот в занаята, цели петдесет години, разви перде на окото и трябваше да иде в приюта за бедни. Внуците му виеха на улицата, като го отвеждаха. Жена му тръгна да чисти по къщите и с отчаяни усилия успяваше да му изпраща по един шилинг седмично за джобни пари. Понякога ставаш свидетел на ужасни неща. Дребни предприятия затъват, солидни търговци постепенно се превръщат в банкрутирали длъжници, хора умират бавно от рак и чернодробни болести, пияници съпрузи всеки понеделник подписват обещание да не пият и всяка събота го нарушават, момичета разбиват целия си живот заради незаконородено дете. Къщите нямат тоалетни, в зимните сутрини мивките замръзват, в жегата задните алеи вонят неописуемо, а църковният двор — баш в центъра на града, за да не забравяш нито за миг как ще свършиш. И все пак, какво бе онова, което имаха хората тогава? Чувство за сигурност, дори когато не бяха осигурени. По-точно чувство за приемственост. Всички знаеха, че ще умрат, а някои сигурно са знаели и че ще се разорят, но онова, което не знаеха, е, че може да се промени самият ред. Каквото и да им се случи на тях, животът ще продължава такъв, какъвто си го знаят. Не вярвам да имаше голямо значение фактът, че онова, което се нарича „религиозни вярвания“, тогава все още беше много разпространено. Вярно е, че почти всеки ходеше на църква, поне в провинцията — впрочем ние с Елси също продължавахме да ходим, макар, както би казал викарият, да живеехме в грях, — а ако питаш хората вярват ли в задгробния живот, обикновено отговаряха утвърдително. Но не познавам човек, който да е оставил у мен впечатлението, че действително вярва в живот след смъртта. Мисля, че в най-добрия случай приемаха тия работи както децата — Дядо Коледа. Но тъкмо в периодите на устойчивост, когато цивилизацията сякаш стои здраво стъпила на четирите си крака като слон, такива неща като задгробния живот нямат значение. Не е толкова трудно да умреш, ако знаеш, че нещата, на които държиш, ще просъществуват. Ти си живял, уморил си се, време ти е да вървиш под земята — така ги разбираха хората нещата тогава. Самите те си отиваха, но техният начин на живот оставаше. Тяхното добро и зло си оставаха добро и зло. Нямаха чувството, че пластовете се разместват под краката им.

Татко се проваляше, но не го знаеше. Просто времената бяха тежки, търговията като че ли все повече западаше, сметките все повече го затрудняваха. Слава богу, той така и не разбра, че е разорен, всъщност така и не банкрутира, защото почина съвсем внезапно (грип, който прерасна в пневмония) в началото на 1915-а. До края вярваше, че с пестеливост, усилен труд и честна търговия човек не може да се провали. Сигурно е имало мнозина собственици на магазинчета като него, съхранили тази вяра, дори когато са умирали разорени, та дори в приюта за бедни. Даже Лъвгроув седларят, когато автомобилите и моторизираните товарни коли вече му избождаха очите, не си даваше сметка, че е допотопен като носорог. А и майка — майка така и не доживя да узнае, че животът, с който е закърмена, животът на дъщеря на достопочтен и богобоязлив дребен търговец и съпруга на достопочтен и богобоязлив дребен търговец по време на царуването на добрата кралица Вики, е свършил завинаги. Времената бяха тежки, търговията вървеше слабо, татко се тревожеше, това и онова се „усложняваше“, но си караш както си знаеш. Добрият стар английски ред не може да се промени. Вовеки веков достопочтените жени ще готвят йоркширски пудинг и ябълкови кнедли на грамадни печки с въглища, ще носят вълнено бельо и ще спят върху пух, ще слагат сливово сладко през юли и туршии през октомври, а следобед ще четат Хилдас Хоум Къмпаниан и мухите ще жужат наоколо, в нещо като уютен подземен свят на запарен чай, болки в краката и благополучни финали. Не твърдя, че майка и татко останаха същите докрай. Бяха поразклатени, а понякога малко обезверени. Но поне не доживяха да узнаят, че всичко, в което са вярвали, е чисто и просто пълен боклук. Живяха в края на епоха, когато всичко се разтваряше в ужасяваща амалгама, но така и не го разбраха. Мислеха, че това е вечността. Не можем да ги виним. Така са се чувствали.

После дойде краят на юли и дори Лоуър Бинфийлд разбра, че става нещо. Дни наред цареше огромно неясно въодушевление, а във вестниците публикуваха безкрайни статии, които татко носеше от магазина да чете на глас на майка. И изведнъж навсякъде плакати:

Германски ултиматум. Франция се мобилизира

Няколко дни (дали не бяха четири? забравил съм точните дати) във въздуха витаеше странно спотаено чувство, нещо като затишие, като момента, преди да се разрази буря, сякаш цяла Англия е замлъкнала и слуша. Помня, че беше много горещо. В магазина ни се струваше, че не можем да работим, макар че всички в околията, на които им се намираха пет излишни шилинга, се бяха втурнали да си купуват консерви, брашно и овесени ядки в огромни количества. Като че ли бяхме твърде трескави, за да работим, само се потяхме и чакахме. Вечер хората слизаха на гарата и се биеха като безумци за вечерните вестници, които пристигаха с лондонския влак. После един следобед момче се втурна на Главната с наръч вестници, а хората наизлязоха на прага на къщите си и заподвикваха през улицата: „И ние сме вътре! И ние сме вътре!“. Момчето грабна плакат от наръча и го залепи на отсрещната ширина:

Англия обявява война на Германия

Изхвърчахме на тротоара — всичките трима помощници — и заликувахме. Всички ликуваха. Да, ликуваха. А старият Гримет, макар вече доста да се беше напечелил от предвоенната паника, все още държеше на някои от либералните си принципи, „не застана“ зад войната и каза, че не е на хубаво.

Два месеца по-късно бях в армията. Още седем месеца по-късно — във Франция.