Джордж Оруел
Още въздух (5)

I

Светът, който си припомних за миг, като видях името на крал Зог на вестникарския плакат, е тъй различен от онзи, в който живея сега, та може да се позатрудните да повярвате, че някога съм му принадлежал.

Предполагам, че вече що-годе сте си изградили мислен портрет на моята особа — дебелак на средна възраст с червендалесто лице и изкуствено чене — и досега подсъзнателно сте ме възприемали един и същ от раждането, та до днес. Само че четирийсет и пет години са много време и макар някои хора да не се променят и развиват, други пък напротив. Аз лично страшно се промених, имал съм и моменти на възход, и моменти на падение, но повечето са били на възход. Може да е странно, но ако ме видеше сега отнякъде, баща ми сигурно много щеше да се гордее с мен. Сигурно щеше да си каже, че е прекрасно, дето синът му притежава собствен автомобил и живее в къща с баня. Дори сега вече заемам по-високо положение, отколкото подхожда на човек с моя произход, а има моменти, когато се издигам до висоти, неподозирани за нас в онези отминали дни преди войната.

Преди войната! Питам се още колко ли време ще казваме така. Още колко ли време в отговор няма да уточняваме: „Коя война?“ В моя случай небивалата земя, за която се отнася изразът „преди войната“, отстои във времето едва ли не преди Англо-бурската война. Роден съм през 1893-та и действително помня избухването на самата Англо-бурска война заради яростния скандал, който се разрази между баща ми и чичо Изикиъл по повода. Пазя още няколко спомена, които сигурно датират от предишната година.

Най-първият ми спомен е свързан с миризмата на еспарзета. От кухнята до магазина се стигаше по тунел, настлан с каменни плочи, и колкото по̀ наближаваш към магазина, толкова по-силно мирише. Мама го беше препречила с летяща дървена преграда, за да не можем ние двамата с Джоу — по-големият ми брат, да стигаме до магазина. Още помня как стоя изправен пред нея, впил пръстчета в пречките, а миризмата на еспарзета се смесва със специфичния дъх на влажен хоросан от коридора. Едва години по-късно успях някак си да проникна през преградата и да се вмъкна в магазина, когато вътре нямаше никого. Още невлязъл, една мишка, завряла се в сандъка с брашното, тупна на пода и се шмугна между краката ми. Почти цялото й кожухче беше набелено. Трябва да съм бил шестгодишен.

Когато си много малък, сякаш внезапно осъзнаваш неща, които отдавна са под носа ти. Нещата около теб нахлуват в съзнанието ти едно по едно, както когато се събуждаш от сън. Например едва когато бях почти четиригодишен изведнъж разбрах, че имаме куче. Казваше се Нейлър — стар бял английски териер от онази порода, която вече не съществува. Срещнах го под кухненската маса и някак си проумях, научавайки това едва сега, че е наш и се казва Нейлър. По същия начин малко по-рано открих, че оттатък преградата има някакво място, откъдето мирише на еспарзета. Самият магазин с огромните си везни, дървените теглилки и тенекиената лопатка, белият надпис на витрината и червенушката в клетката — която не се виждаше много добре от тротоара, защото витрината вечно тънеше в прах, — всички тези неща се подредиха в ума ми едно по едно, като късчетата от картинна мозайка.

Времето си минава, ти заякваш на крачката си и полека-лека започваш да се ориентираш в географията. Предполагам, че Лоуър Бинфийлд е досущ като всеки друг малък пазарен град с около две хиляди жители. Намираше се в Оксфордшър — прави ви впечатление, че говоря за него в минало време, макар още да съществува, — на десетина мили от Темза. Лежеше в нещо като падина — от реката го деляха ниски хълмове, а оттатък го обграждаха по-високи ридове. Върховете им бяха обрасли с гори с неясни синкави очертания, сред които се белееше къща с колонада. Това беше Бинфийлд Хаус (всички я наричаха „Дома“), а местността се знаеше като Ъпър Бинфийлд, макар там от сто и повече години да нямаше вече село. Ще да съм бил почти седемгодишен, когато открих Бинфийлд Хаус. Когато си много мъничък, не се заглеждаш в далечината. Но тогава вече знаех на пръсти всяко кътче на градчето, чиято форма наподобяваше кръст, с тържището по средата. Нашият магазин беше на Главната улица, малко преди пазарния площад, а на ъгъла се намираше сладкарското магазинчето на госпожа Уийлър, където си харчехме джобните, когато ни се намираха. Майка Уийлър беше дърта мръсна вещица и хората я подозираха, че осмуква ментовите дражета, а после ги връща в буркана, но това така и не беше доказано. По-нататък беше бръснарницата с рекламата на цигари „Абдула“ — онези с египетските войници на пакета, а най-чудното е, че и до ден-днешен използват същата реклама, — с острата упойваща миризма на одеколон и ориенталски тютюн. Иззад къщите стърчаха комините на пивоварната. Насред пазарището имаше каменно поило, а по водата вечно плуваше тънък слой прах и слама.

Преди войната, и особено преди Англо-бурската война, целогодишно беше лято. Давам си съвсем ясна сметка, че това е заблуда. Просто се мъча да ви опиша как се връщат нещата в спомените ми. Ако затворя очи и си помисля за Лоуър Бинфийлд в кой да е момент преди, да речем, осмата си година, винаги си го представям лятно време. Я пазарът, време за вечеря, наоколо цари сънна, прашна тишина, пощенският кон е заровил муцуна дълбоко в торбата със зоб и унесено хрупа, я горещ летен следобед сред просторните злачни ливади край града, я привечер на пътеката зад градините под аренда, иззад плета ухае на лула и летен шибой. Но в известен смисъл помня различни сезони, защото всичките ми спомени са свързани с разни неща за ядене, различни в различните годишни времена. Особено такива, дето растат по плетовете. През юли едрите — срещат се много рядко — и по-дребните къпини вече са достатъчно поруменели, за да стават за ядене. През септември — лешниците и трънките. Най-хубавите лешници винаги са твърде високо. После излизат буковите жълъди и киселиците. Сетне иде ред на по-незначителните ядива, към които прибягваш, когато няма нищо по-читаво. Глогинки — почти за нищо не стават — и шипки, които имат приятен стипчив вкус, стига да им очистиш власинките. Горският бучиниш е хубав в началото на лятото, особено когато си жаден, също и стъблата на някои треви. После киселец, той върви с хляб и масло, земни орехи и една горска детелина, възкиселичка. Когато си далеч от дома, дори семе от живовляк е по-добре от нищо. Джоу беше с две години по-голям от мен. Когато бяхме съвсем малки, мама плащаше на Кейти Симънс осемнайсет пенса седмично да ни извежда на следобедна разходка. Бащата на Кейти работеше в пивоварната и имаше четиринайсет деца, та семейството все търсеше да заработва по нещо допълнително. Кейти беше едва дванайсетгодишна, когато Джоу беше на седем, а аз — на пет, и акълът й не беше много по-различен от нашия. Влачеше ме за ръка и ми викаше „бебчо“, инак авторитетът й пред нас стигаше колкото да ни опази да не ни прегази някоя двуколка или да не ни подгони бик — но разговор водехме почти наравно. Излизахме на дълги, тягостни разходки — по пътя естествено винаги беряхме и похапвахме това-онова — по пътеката зад градините под аренда, напряко през Роупър Медоус и надолу към Мил Фарм, където имаше един гьол с тритони и дребни шарани (като поотраснахме, с Джоу ходехме там за риба), после обратно през Ъпър Бинфийлд Роуд, за да минем покрай сладкарското магазинче в покрайнините на градчето. Този дюкян беше на толкова лошо място, че който и да го вземеше, все фалираше — доколкото ми е известно, бил е три пъти сладкарски магазин, веднъж бакалница и веднъж ремонтна работилница за велосипеди, — но таеше едно такова особено очарование за децата. Дори когато нямахме пари, пак ходехме там и долепяхме нос о витрината. Кейти нямаше нищо против да си поделим бонбони за фардинг^[1] и беше готова да се кара за своя дял. По онова време за един фардинг можеше да се купи нещо. Повечето бонбони бяха по един пенс за четири унции, а имаше и една „Райска смеска“, основно натрошени бонбони от други буркани, която струваше шест пенса. Да не забравяме и „Вечната пръчка за фардинг“, дълга цял метър, не можеш я изблиза и за половин час. Захарните мишки и захарните прасенца бяха по осем за пени, както и лакрицовите пищови, пуканките пък — половин пенс големия плик, а луксозното пакетче, което съдържаше различни бонбони, подарък златен пръстен и понякога свирка, струваше един пенс. Днес няма да видите луксозни пакетчета с подарък. Много от тогавашните бонбони вече ги няма. Имаше едни плоски, белички, с мото отгоре, а също едно лепкаво розово сладко в овална дървена кутийка с миниатюрна тенекиена лъжичка, което струваше половин пенс. Няма ги вече. Наред с тях захаросаните ядки с кимион, шоколадовите лули и захарните кибритчета, та дори дражета с пъстроцветни захарни топчета не се намират лесно. Тези пъстроцветни дражета бяха страхотен заместител, когато имаш само един фардинг. А какво да кажем за чудовищата за пени? Да е виждал някой чудовище за пени? Представляваше огромна бутилка с повече от кварта газирана лимонада, и само за един пенс. Друго нещо, което войната уби безвъзвратно.

Обърна ли се назад, все ми се струва, че е лято. Усещам край себе си високата колкото мен трева и топлината, която се излъчва от напечената земя. И праха по пътеката, и топлата зеленикава светлина, която се процежда през клоните на лещака. Виждам ни тримата как се влачим по пътя и похапваме дребен плод от плетовете, Кейти ме тегли за ръката и ми говори: „Хайде, бебчо!“, чат-пат се провиква след брат ми: „Джоу! Я веднага тука! Само да ми паднеш!“. Джоу беше яко момче с голяма, ръбеста глава и грамадни прасци, от онези хлапета, дето все правят големи бели. На седем вече носеше къси панталони, плътни черни чорапи, изпънати над коленете, и огромни подковани обуща, с каквито ходеха момчетата по онова време. Мен още ме обличаха с ризки — нещо като ленени престилки, майка ми ги шиеше. Кейти носеше ужасяващо продрана пародия на истинска женска рокля, която се предаваше от сестра на сестра в семейството й, с дълга, провиснала фуста, която обираше прахоляка, и ботушки с копченца с изядени токове. Беше дребно момиченце, не по-висока от Джоу, но й се удаваше да „бави“ деца. В семейство като нейното децата започват да „бавят“ едва ли не щом ги отбият. Понякога се мъчеше да се прави на голяма и на дама, и те срязваше с някоя поговорка, която според нея ти запушва устата и толкоз. Ако кажеш „много ме е еня“, тя начаса изтърсваше: „Много ме е еня вече го е еня, много ме е еня висна на въжето, много ме е еня падна във котлето, много ме е кипна и увря“. Ако я нагрубиш — „Дума дупка не прави“, ако пък се фукаш — „Пред погибел гордост върви, и пред падение — надутост“. Това се сбъдна съвсем буквално един ден, когато си играех на войник, напето удрях крак и паднах в едно кравешко лайно. Кейтиното семейство се свираше в кирлива смърдяща дупка на бедняшката улица зад пивоварната. У тях децата гъмжаха като гадинки. До едно бяха успели да се изплъзнат от ходенето на училище, което по онова време не беше чак толкова трудно, и започваха да изпълняват поръчки и да заработват допълнителни пари по всевъзможни начини веднага щом проходят. Един от по-големите й братя го прибраха за месец на топло за кражба на ряпа. Кейти престана да ни води на разходка година по-късно, когато Джоу навърши осем и момиче вече не можеше да му надвие. Беше открил, че у Кейти спят по петима на легло и я скъсваше от подигравки.

Горката Кейти! Роди първото си дете на петнайсет години. Никой не знаеше кой е бащата, май и самата Кейти не беше много сигурна. Повечето хора смятаха, че е някой от братята й. Прибраха бебето в приюта, а Кейти замина на работа в Уолтън. След известно време се омъжи за един калайджия — неравностойна партия дори за момиче с нейния произход. За последен път я видях през 1913-а. Прекосявах Уолтън с велосипед и минах покрай едни ужасяващи дървени бараки до железопътната линия, с огради от дъги за буре, където в определени месеци от годината стануваха циганите, ако ги пусне полицията. По едно време от една барака се подаде сбръчкана вещица с провиснала коса и опушено лице, на вид най-малко петдесетгодишна, и взе да тупа някаква черга. Беше Кейти, трябва да е била двайсет и седем годишна.