Джордж Оруел
Още въздух (22)

V

Но трябваше да видя езерото в Бинфийлд Хаус.

На сутринта се чувствах доста зле. Истината е, че откакто съм дошъл в Лоуър Бинфийлд, пия почти без прекъсване от отварянето до затварянето на кръчмите. Причината, макар това да ми хрумваше едва сега, бе, че наистина нямах какво друго да правя. Ето в какво се заключаваше пътуването ми дотук — в три дни пиене.

Също като вчера, замъкнах се до прозореца и се загледах в сновящите напред-назад бомбета и ученически фуражки. Моите врагове, казвах си. Нашественическата армия, която е завладяла града и го е осеяла с фасове и хартиени кесии. Питах се защо ли ме е грижа. Вие си мислите, смея да кажа, че щом съм се шокирал, като съм видял Лоуър Бинфийлд, разраснал се в нещо като Дагънам, сигурно просто не искам да гледам как земята се населва все по-гъсто и провинцията се превръща в град. Но съвсем не е така. Нямам нищо против градовете да растат, стига само да растат, а не просто да се разливат като петно от месен сос върху покривка. Знам, че хората трябва да имат къде да живеят и че една фабрика, ако не е тук, ще е там. Що се отнася до живописността и псевдоселските украси, дъбовата ламперия, калаените съдове, медените грейки и тям подобните дивотии, от тях просто ми се повдига. Каквито и да сме били някога, живописни не бяхме. Майка изобщо не би проумяла смисъла на антиките, с които Уенди беше напълнила къщата ни. Тя не харесваше маси с падащи табли — казваше, че „си закачаш краката“. Калаени съдове пък изобщо не допускаше в къщата. „Гнусни мазни неща“, така казваше. И все пак, говорете каквото си щете, но тогава имахме нещо, което вече го няма; нещо, което сигурно не се среща в аеродинамични млечни барове, където звучи радио. Върнах се да го търся, но не го намерих. И все пак някак си продължавам да вярвам в него дори сега, когато още не съм си сложил зъбите и стомахът ми плаче за аспирин и чаша чай.

Това ме накара отново да се замисля за езерото в Бинфийлд Хаус. Като видях какво са направили с града, изпитах чувство, което може да се определи единствено като страх да ида да проверя дали езерото продължава да съществува. И все пак не е изключено, не се знае. Градът беше смазан под тонове червени тухли, къщата ни — пълна с Уенди и нейните боклуци, Темза — отровена с машинно масло и хартиени кесии. Но може пък езерото да продължава да съществува и големите черни риби още да плуват в него. Може би дори все още е скрито в гората и оттогава никой не е открил съществуването му. Напълно е възможно. Там гората беше гъста, пълна с къпинак и гъсталаци (тъкмо на това място буковете отстъпваха на огромни дъбове, а под дъбове гъсталакът става още по-непроходим) — а по такива джунгли на повечето хора не им се завира. Ставали са и по-странни работи.

Тръгнах едва късно следобед. Ще да е било четири и половина, взех колата и поех по шосето към Ъпър Бинфийлд. Насред хълма къщите оредяваха, накрая съвсем изчезваха и отстъпваха място на гората. Тъкмо тук пътят се разклоняваше и аз поех надясно, с намерението да обиколя и да се върна до Бинфийлд Хаус по пътя. Но скоро спрях да огледам горичката, през която минавах. Буковете ми се сториха точно същите. Господи, съвсем, съвсем същите! Паркирах колата в една ниска трева край пътя, под едно варовиково свлачище, и слязох да се поразходя. Всичко си е същото. Същият покой, същите купища шумолящи листа, които сякаш никога не изгниват. Живинка не трепва, освен птичките във върхарите, които не виждаш. Трудно ще повярваш, че хаотичният шумен град е едва на пет километра. Взех да си проправям път през горичката, по посока на Бинфийлд Хаус. Смътно си спомнях пътеките. И, о, боже! Да! Ето я карстовата дупка, където Черната ръка стреля с прашки и Сид Лъвгроув ни каза как се раждат бебетата, в деня, когато улових първата си риба, преди близо четирийсет години!

Тук дърветата оредяваха, вече се провиждаше другото шосе и зидът на имението. Старата дървена ограда я нямаше, разбира се — бяха издигнали висока тухлена стена с шипове отгоре, тъкмо като за лудница. Поблъсках си известно време главата как да вляза в имението, докато най-сетне ме осени идеята, че е достатъчно да се оправдая с лудата си жена, за която търся място да я настаня. След това с готовност ще ме разведат наоколо. С новия си костюм сигурно изглеждам достатъчно заможен да имам съпруга в частна лудница. Едва когато стигнах портата ми дойде наум да се запитам дали езерото все още е в земите на имението.

Едновремешното землище се простираше поне на двеста декара, а лудницата едва ли се заема повече от трийсет-четирийсет. Надали са запазили езерото — за какво им е, само лудите да се давят в него. Къщурката на стария Ходжес си беше същата, като едно време, но жълтата стена и железните порти бяха новост. Надзърнах през решетките и по видяното отсъдих, че едва ли щях да разпозная мястото. Чакълени алеи, цветни лехи, морави и неколцина безцелно шляещи се типове — луди, предполагам. Небрежно продължих надясно. Езерото — голямото езеро, където ловях риба — беше на неколкостотин метра зад къщата. След стотина метра стигнах ъгъла на зида. Значи езерото остава отвън. Тук дърветата много оредяваха. Дочух детски гласове. И о, боже! Ето го езерото.

Спрях за миг, недоумявайки какво се е случило с него. После разбрах — дърветата околовръст бяха изсечени. Изглеждаше оголяло и различно, всъщност необикновено напомняше на Кръглото езеро в Кенсингтън Гардънс. Навсякъде по брега играеха деца — пускаха лодки и цамбуркаха в плиткото, а неколцина по-големи гребяха с онези малки канута, които се задвижват с лост. Отляво сред камъшите, където стърчеше старата прогнилата барака за лодки, имаше някакъв павилион, будка за сладкиши и огромна бяла табела с надпис: Клуб по моделиране на яхти Ъпър Бинфийлд.

Погледнах надясно. Само къщи, къщи, къщи. Все едно си в някое външно предградие. Цялата гора, която се простираше навремето оттатък езерото и беше толкова гъста, че приличаше едва ли не на тропическа джунгла, беше изсечена до последното дърво. Само тук-там край къщите стърчаха самотни китки дървета. Самите къщи бяха артистични — поредната колония в псевдоготически стил, като онази, която видях първия ден на върха на Чамфорд Хил, само дето тази беше още по-префърцунена. Какъв глупак съм бил да си въобразявам, че горите са си същите! Сега ми ставаше ясно. Останала е само една малка горичка, двайсетина декара най-много, другото е било изсечено, и само по една чиста случайност на идване минах тъкмо оттам. Ъпър Бинфийлд, едно време просто име, се беше превърнал в порядъчно голям град. Впрочем по-скоро отдалечен квартал на Лоуър Бинфийлд.

Приближих се към брега на езерото. Децата се плацикаха и вдигаха безбожна врява. Направо гъмжеше от малчугани. Водата изглеждаше някак мъртва. Вече няма риба. Някакъв човек ги наглеждаше. Видя ми се възрастен, с плешиво теме и някой и друг кичур бяла коса, пенсне и силно загоряло от слънцето лице. Намирах във вида му нещо странно, но не можех да определя какво е. Забелязах, че е с къси панталони, сандали и риза от изкуствена коприна, разкопчана на врата, но най-много ме порази погледът в очите му. Те бяха много сини и сякаш блещукаха насреща ти иззад очилата. Личеше си, че е от онези старчоци, които така и не порастват. Или са маниаци на тема здравословно хранене, или имат нещо общо с бойскаутите — във всеки случай са големи любители на Природата и чистия въздух. Гледаше ме така, сякаш се кани да заговори.

— Ъпър Бинфийлд много се е разраснал — подхвърлих.

Той ми смигна.

— Ами, разраснал се. Драги ми господине, ние не допускаме Ъпър Бинфийлд да се разрасне. Гордеем се, че тук, горе, сме се събрали едни доста изключителни хора. Просто малка колония, която си живее в усамотение. Никакви натрапници — хи-хи!

— Имах предвид, в сравнение с преди войната — уточних. — Тук съм израсъл.

— О, ах. Несъмнено. Но разбира се, това е било преди мое време. Виждате ли, Ъпър Бинфийлд е много специално място, като жилищен комплекс. Мъничък свят, затворен в себе си. Всичко е проект на Едуард Уоткин, архитектът. Чували сте за него, разбира се. Тук горе ние живеем в сърцето на природата. Нямаме връзка с града долу — махна с ръка към Лоуър Бинфийлд — „тъмните сатанински мелници“^[1], хи-хи!

Кискаше се по старчески добродушно и лицето му се набърчваше, като заешка муцунка. Без да го питам, взе да ми разправя за комплекса Ъпър Бинфийлд и за младия Едуард Уоткин, архитектът, който имал такъв усет към късната готика и направо бил великолепен, как изнамирал автентични греди от елизабетинско време по старите ферми и ги изкупувал на смехотворна цена. При това бил такъв интересен млад човек, душата и сърцето на нудистките партита. На няколко пъти повтори, че те, в Ъпър Бинфийлд, били много различни от Лоуър Бинфийлд, и били решени да обогатяват природата, вместо да я съсипват (цитирам го дословно), и в комплекса нямало нито едно общинско жилище.

— Седнали да ми разправят за градове — градини. Но Ъпър Бинфийлд е град — гора, хи-хи! Природа! — Махна към онова, което бе останало от дърветата. — Отвсякъде ни обгражда мрачният девствен лес. Нашата младеж расте сред естествената красота. Разбира се, почти всички тук сме просветлени. Ще повярвате ли, че три четвърти от нас са вегетарианци? Местните месари хич не ни обичат, хи-хи! При това тук живеят някои доста видни особи. Госпожица Хелена Търлоу, писателката — чували сте за нея, разбира се. И професор Уоуд, който изследва ясновидството. Толкова поетичен човек! Излиза да се скита по горите и на обяд семейството му не може да го намери. Казва, че се разхожда сред феите. Вярвате ли във феи? Признавам — хи-хи, — че аз лично съм малко скептичен. Но снимките му са много убедителни.

Започнах да се питам дали не е избягал от Бинфийлд Хаус. Но не, съвсем нормален си беше човекът, в известен смисъл. Знам ги тези. Вегетарианство, прост живот, поезия, култ към Природата, отърколване в росата преди закуска. Познавах неколцина като него преди години в Илинг. Взе да ме развежда из комплекса. Нищо не беше останало от гората. Само къщи, къщи — и то какви! Нали ги знаете ония псевдоготически къщи с разкривени покриви, подпори, които не подпират нищо, циментови басейнчета за птици и пластмасови елфи, каквито се продават в цветарските магазини? Човек направо започва да си представя противната шайка маниаци на тема здравословно хранене, ловци на духове и почитатели на простия живот с доход хиляда лири годишно, които живеят тук. Дори тротоарите бяха шантави. Не му позволих да ме отведе много надалеч. При вида на някои къщи съжалих, че не нося ръчна граната в джоба си. Опитах се да му поохладя ентусиазма с въпроса нямат ли хората нещо против да живеят толкова близо до лудница, но той не реагира. Най-сетне спрях и казах:

— Имаше още едно езеро, встрани от голямото. Едва ли е далеч.

— Друго езеро ли? О, определено няма. Мисля, че никога не е имало.

— Може да е пресушено — отбелязах. — Беше доста дълбоко. Ще да е останала голяма яма.

— О, ах. Разбира се, вие си давате сметка, че в някои отношения животът ни тук, горе, е малко примитивен. С простия живот е така. Но ние го предпочитаме. Естествено отдалечеността от града си има своите недостатъци. Някои хигиенни съоръжения не са съвсем задоволителни. Колата за боклук минава само веднъж месечно, ако се не лъжа.

— Искате да кажете, че са превърнали езерото в сметище?

— Ами, има нещо подобно на… — Не се реши да изрече думата „сметище“. — Трябва да изхвърляме някъде консервните кутии и прочие, разбира се. Ей там, зад онези дървета е.

Свихме нататък. Бяха оставили няколко дървета, колкото да го скриват. Но да, тук беше. Няма грешка — моето езеро. Бяха го отводнили. Сега представляваше огромна кръгла дупка, като грамаден кладенец, дълбок десет-петнайсет метра. Вече беше наполовина запълнено с консервни кутии.

Стоях и се взирах в тенекиените отпадъци.

— Колко жалко, че е пресушено — казах. — Тук се въдеше огромна риба.

— Риба ли? О, не съм чувал подобно нещо. Разбира се, нямаше как да си позволим езеро тук, насред къщите. Комарите, знаете. Но това е било преди мое време.

— Предполагам, че къщите са строени доста отдавна.

— О — преди десетина-двайсет години, струва ми се.

— Познавах това място преди войната. Тогава беше само гора. Нямаше ни една къща, освен Бинфийлд Хаус. Но онази горичка долу не се е променила. Прекосих я на идване.

— А, онази ли! Тя е неприкосновена. Там решихме никога да не строим. Тя е свещена за младите хора. Природата, нали знаете — намигна ми и ме изгледа дяволито, сякаш споделяше малка тайна: — Наричаме я долчинката на феичките. Долчинката на феичките. Отървах се от него, върнах се при колата и слязох в Лоуър Бинфийлд. Долчинката на феичките. И са напълнили езерото ми с консервни кутии. Господ да ги порази! Наречете го както си щете — глупаво, детинско, все едно, — но не ви ли се повдига, като гледате какво причиняват на Англия с басейнчетата си за птици и пластмасовите си джуджета, с феичките и консервните си кутии на мястото на буковите гори?

Казвате, че съм сантиментален. Антисоциален. Сега да вземем да предпочитаме дърветата пред хората ли? Зависи кои дървета и кои хора, казвам аз. Не че човек може да направи нещо, освен да им пожелае чумата да ги тръшне.

Но поне с едно приключих, разсъждавах, докато се спусках обратно по хълма, и това е връщането в миналото. Какъв смисъл има да се мъчиш да възкресяваш сцените от детството си? Те не съществуват. Да поемеш още въздух! Но въздух няма. Боклукчийският казан, в който сме натикани, се извисява до небесата. Все тая, хич не ме е еня. В крайна сметка ми остават три дни. Ще се порадвам на мира и тишината и ще спра да се ядосвам какво са направили с Лоуър Бинфийлд. Що се отнася до идеята да ходя на риболов — това отпада, разбира се. Риболов, има си хас! На моята възраст! Ама наистина, Хилда беше права.

Зарязах колата в гаража на хотела и влязох във фоайето. Беше шест часът. Някой беше включил радиото, тъкмо почваха новините. Влязох точно навреме да чуя последните думи от сигнал за помощ. И да ви призная, едва не подскочих. Защото чух:

— … където жена му, Хилда Боулинг, е тежко болна.

След миг кадифеният глас продължи:

— Друг сигнал за помощ. Уил Пърсивал Чут, последно видян на…

Но повече не ми се слушаше. Просто продължих право напред. Впоследствие, като прехвърлях наум случилото се, останах много горд от себе си, задето чух думите по високоговорителя и дори не трепнах. Даже не забавих крачка, та да може някой да си помисли, че аз съм Джордж Боулинг, чиято съпруга Хилда Боулинг е тежко болна. Жената на съдържателя беше във фоайето и знаеше, че името ми е Боулинг, най-малкото го е прочела в книгата. Във фоайето нямаше друг, освен нея и двама мъже, гости на хотела, които през живота си не са ме виждали. Но аз запазих самообладание. Никому нито знак. Просто влязох направо в частния бар, който тъкмо отваряше, и си поръчах пинта бира, както обикновено.

Трябваше да премисля. На половината бира вече се бях ориентирал в обстановката. Първо на първо, Хилда въобще не е болна, камо ли тежко. Това е ясно. Беше в отлично здраве, като тръгвах, а по това време на годината няма грипни епидемии и прочие. Значи лъже. Но защо?

Очевидно поредната й машинация. Ето какво се е случило. Подочула е — вярвайте й! — че всъщност не съм в Бърмингам и сега просто се мъчи да ме прибере вкъщи. Не може повече да понася мисълта, че съм с друга жена. Защото, разбира се, е приела за даденост, че съм с друга жена. Не си представя друг мотив. И естествено е предположила, че като чуя, че е болна, ще се втурна да се прибирам.

Но тъкмо тук си сбъркала, заключих, като привършвах бирата. Твърде съм умен, за да ме изловиш по този начин. Помня какви номера ми е въртяла и какви невъобразими затруднения си е създавала, само и само да ме излови. Веднъж дори, като бях в една командировка, която я съмняваше, беше правила справка в атлас и пътна карта, за да провери дали говоря истината. А после пък онзи път, когато ме беше последвала чак до Колчестър и внезапно ми налетя в хотел „Темперанс“^[2]. Или пък когато, за нещастие, се оказа права — най-малкото, не беше, но имаше обстоятелства, които говореха в полза на противното. Хич не вярвам да е болна. Всъщност знаех, че не е, макар да не можех да кажа откъде.

Поръчах си още една бира и нещата ми се сториха по-приемливи. Несъмнено у дома ме очаква скандал, но скандал бездруго ще има. Разполагам с три дни, разсъждавах. Колкото и да е странно, сега, когато се оказа, че нещата, дето съм дошъл да ги търся, вече не съществуват, идеята да си почина малко ми се струваше още по-примамлива. Да не съм си у дома — това му беше най-хубавото. Мир, безкраен мир, когато близките са надалеч, както се пее в песента. И внезапно реших, че ако имам настроение, ще преспя с жена. За урок на Хилда, дето е толкова цинична, пък и каква полза да те подозират, ако няма да е вярно?

А когато усетих въздействието на втората бира, цялата работа взе да ми се струва забавна. Не паднах в капана, но идеята е гениална. Питах се как ли е успяла да пусне сигнал за помощ. Нямам представа каква е процедурата. Трябва ли медицинско удостоверение или просто изпращаш името си? Бях почти сигурен, че онази Уийлър я подучила. Звучеше като да има неин пръст в цялата работа.

Ама че нахалство! Тези жени, на какво ли не са способни! Понякога не можеш да не им се възхитиш.