Кони Брокуей
Любимият ми враг (9)

9

— Франческа!

Викът на Ейвъри отекна в коридорите на Мил Хаус. В същото време някъде в далечината тресна гръмотевица. Денят беше необичайно топъл за сезона. Откакто сутринта Лили избяга от стаята на Дръмънд, той я бе видял само за малко и това го подлудяваше. Между двамата останаха много неизяснени неща, а той не беше от хората, които се упражняваха в търпение. Искаше да…

Проклятие. Точно там беше проблемът. Той искаше Лили Бийд. Толкова силно, че желанието заплашваше да го надвие. Нещо трябваше да се случи.

— Къде са се скрили всички? — запита се за пореден път той. Даже вечно кискащото се трио от бременни домашни прислужнички беше изчезнало. Дяволски странно. Само бог знае къде се бе скрила Лили. Сигурно пак ковеше планове да го… какво?

Какво, в името на всичко свято, се беше опитала да постигне с целувката? Да го омагьоса, за да го накара да й отстъпи доброволно Мил Хаус? Сериозно ли вярваше, че това ще й се удаде?

Дяволите да я вземат! Той имаше нужда от отговори.

— Франческа! — изрева отново Ейвъри.

Шумолене на коприна и тракане на токчета възвести появата на братовчедка му. Прихванала полите си, тя се изправи пред него и той с изненада установи, че на бузите й са избили трескави червени петна.

— Какво има? — попита задъхано тя. — Случило ли се е нещо?

— Какво да се случи? Нищо не се е случило. Исках просто да говоря с теб — обясни мрачно той.

Тя сложи ръка на сърцето си.

— Заради теб едва не получих сърдечен удар, глупчо такъв! Трябва ли да ревеш така?

— Принудих се да крещя, защото не се появи никой, който би могъл да ти съобщи, че искам да се срещна с теб… — той се огледа търсещо — … там. — Посочи един от малките салони и заяви: — Сметнах, че не е добра идея да обикалям къщата и да те търся зад всяка затворена врата.

— Разбрах, разбрах — кимна Франческа, влезе в салона, отпусна се на огромния диван с мрачна кафява дамаска и скри обувките си под полите.

— Къде са останалите? — попита Ейвъри. Когато се огледа, разбра защо семейството рядко ползваше тази стая. Тъмна, претъпкана с всякакви мебели, неудобна. На всичкото отгоре от камината духаше.

— Мисис Кетъл налива вино за вечерята — явно това е трудна задача, която изисква доста време и участие на много хора. Евелин е в дневната и се опитва да научи мис Макпийс да плете дантела. Бернар отиде в навеса за конете.

— Нарича се конюшня, Франческа. Смяташ ли, че е разумно? Момчето има слаби дробове…

— Какво общо имат дробовете му? — учуди се Франческа.

— Ами, в конюшните винаги мирише ужасно, а конете са непредвидими животни. Искаш ли питие? — Той посочи кристалната гарафа с уиски.

— Много мило от твоя страна — усмихна се Франческа. — Не се притеснявай за Бернар. Крантите на Лили отдавна не представляват опасност за хората, а Бернар много обича да язди. Доколкото знам, това е единственият спорт, който му харесва.

— Да можех и аз да кажа същото… — въздъхна Ейвъри. Представи си как Лили Бийд препуска по полето с развяна черна коса и потръпна.

Опита се да прогони видението и се съсредоточи върху наливането на уискито. Каквото и да провокираше пристъпите на Бернар, явно не беше близостта до конете. Може би двамата трябваше да се опитат да открият при какви условия се стига до тия задушавания, за да се научи момчето да избягва тези ситуации в бъдеще. Както беше направил някога самият Ейвъри.

— Ейвъри — попита внимателно Франческа, — възможно ли е конете да предизвикват у теб пристъпи на задушаване?

Той се обърна рязко и я погледна. С тази розова рокличка на фона на чудовищния диван братовчедка му приличаше на молец: бледа, застаряваща, но все още красива.

— Понякога — отговори той, опитвайки се да изрази пренебрежение. — Не си струва да говорим за това. Стоя далече от конете винаги когато е възможно. А сега за нея.

— За нея? — Лицето на Франческа изрази смайване, но тя разбра бързо за кого става дума. — Аха, за нея? Какво има?

Ейвъри не отговори веднага. Не знаеше доколко би могъл да се разкрие пред братовчедка си. От всичките му познати тя беше най-подходяща да даде оценка на Лили. Знаеше почти всичко за любовта и за мъжете.

— Кемфийлд — рече най-сетне той и й подаде чаша уиски със сода.

— Мартин Кемфийлд? — Франческа пое чашата и кимна. — Какво за него?

— Каква е връзката между Кемфийлд и мис Бийд?

Франческа се намръщи едва забележимо.

— Мистър Кемфийлд изпитва респект пред интелигентността на Лили.

Ейвъри се отпусна. Ако най-силното чувство, което Кемфийлд изпитваше към жена като Лили, беше респектът пред интелигентността й, значи този мъж беше или хомосексуален, или евнух. Какъвто и да беше, той внезапно му стана симпатичен.

На лицето му изгря усмивка.

— Аз обаче мисля, че Кемфийлд просто се преструва. Иска Лили да му повярва.

Усмивката на Ейвъри моментално угасна.

— Мартин Кемфийлд е достатъчно умен, за да разбере, че Лили ще бъде привлечена по-скоро от мъж, който цени ума й, отколкото от някой, който само я зяпа похотливо.

— Аз никога не съм я зяпал похотливо!

Франческа го изгледа слисано.

— Но, Ейвъри, аз не съм казала нищо такова!

— Исках просто да уточня, че не съм от този тип мъже.

— Всъщност жалко — промърмори Франческа и глътна уискито наведнъж.

— А Лили?

— Какво за Лили?

— Той и тя.

Франческа въздъхна.

— О, Ейвъри, много пъти съм те молила да престанеш да се изразяваш с толкова кратки изречения и с едносрични думи. Още като момче имаше този навик. Не разбираш ли, че така разговорите стават едностранни и мъчителни? Много добре знам, че разполагаш с богат речник и можеш да се изразяваш. Нали чувам как спориш с Лили — ти наистина си майстор на дискусията. Хайде, скъпи, опитай още веднъж. Какво искаш да чуеш за нея и него?

Ейвъри усети как бузите му пламнаха.

— Тя… окуражава ли го?

— Разбира се. — Франческа остави празната си чаша. — Защо, за бога, гледаш така мрачно? Да не си болен?

Мисълта, че Лили прегръща и целува Кемфийлд, разпространи по тялото му чисто физическа болка. Едва с много усилия на волята той успя да раздели стиснатите си челюсти.

— Не, добре съм. Просто не ми харесва, че жена с интелигентността на Лили се унижава дотам да манипулира мъжете по толкова несръчен и груб начин.

— Груб? Несръчен? — Франческа го изгледа намръщено. — Я ми кажи, Ейвъри, как разбра онова, което току-що казах за Лили?

— Че с женските си прелести омагьосва мъжете и те правят, каквото тя иска.

— О, ето какво било! — Франческа поклати глава. — Мъжете са наистина възхитителни същества. Ще позволиш ли да попитам какъв интерес има Лили да омагьоса Кемфийлд? Какво се опитва да постигне?

— Откъде да знам! — отвърна раздразнено Ейвъри. — Нямам представа. Какво е искала досега?

Франческа се облегна назад и лицето й стана замислено.

— Я да видим… — започна провлечено тя. — Няколко пъти ми каза, че иска да купи от него семена. Трябва да призная, че досега не ми беше хрумвало да заменя женско благоволение срещу десет процента отстъпка за семена, но ако го е направила, заслужава поздравление. Това момиче наистина притежава дух на предприемач и…

— Не ставай глупава!

— Аз? — Франческа скочи като ужилена. — Аз пък съм на мнение, че ти си този, който вади прибързани заключения. Аз ти казах, че Лили флиртува с Кемфийлд. Не съм казала, че спи с него. Разликата е голяма, нали?

— Ако престанеш да се надсмиваш над събратята си без опит в тази област и ако благоволиш да отговориш конкретно на въпросите ми, няма да си вадя прибързани заключения — изфуча той.

Думите му улучиха в десетката. Дружелюбието изчезна от лицето на Франческа. Под дебелия слой пудра бузите й пламнаха.

— Какво е направила Лили, та си мислиш, че тя е… как да кажа… че щедро раздава женските си прелести?

— Аз съм джентълмен, Франческа — отвърна хладно Ейвъри.

— Аха! — извика триумфално тя. — Не те разбирам, Ейвъри. Ако ти и тя… Защо да не… — Огледа го подозрително и попита: — Сигурно нямаш доверие в… интереса й към теб?

— Ако изобщо има такъв интерес — уточни Ейвъри. — Като джентълмен аз не съм склонен да обсъждам точно тази точка… Но съм длъжен да кажа, че наистина й нямам доверие. Бих бил глупак, ако й вярвах. Само до вчера тази жена се правеше, че се отвращава от мен. Четири години ме обиждаше в писмата си. Не крие, че иска да ми вземе наследството. И изведнъж идва и… показва интерес към мен! Как да реагирам? Какво да мисля?

— Бедничкият. — Франческа го оглеждаше като рядък мъжки екземпляр.

— Не ставай лоша, Франческа.

Слава богу, тя вече не му се сърдеше за необмислените думи преди малко.

— Добре, ако не искаш помощта ми…

— Твоята помощ? За какво? — Ейвъри не повярва на ушите си.

— Ще ти помогна да се — как да се изразя по джентълменски? — да се сближиш с Лили Бийд.

— Но аз не искам да се сближавам с Лили Бийд!

— Не е нужно да крещиш, Ейвъри.

— О, нужно е, как да не е нужно! Ти говориш смешни неща. Лили Бийд е досадна, упорита, избухлива персона. Тя се отвращава от мен. Аз не я харесвам. Е, не бих казал, че ме отвращава, но не й вярвам. Първо, защото е прекалено умна и второ, защото е прекалено независима. Как би могъл, който и да е мъж да изпита желание да се… сближи с нея?

— На този въпрос нямам отговор. — Франческа очевидно се развесели. — Аз не съм мъж. Но ти би могъл да ме просветиш.

— Разбира се, че мога — отвърна сърдито той, защото смътно съзнаваше, че иска да й обясни нещо, чието съществуване досега е оспорвал. — Нормално е представителите на двата пола да изпитват известно привличане един към друг. Само защото досега не съм го преживявал толкова силно, това не означава, че искам да се сближа с Лили Бийд. — Той се покашля неловко. — Без съмнение чувствата ми са толкова силни само защото изведнъж попаднах в изцяло женско общество, а не съм свикнал с жени. Вероятно съществува и нещо като естествена възприемчивост… или химически телесни реакции… — Той се намръщи. — И очите й.

— Нямам представа за какво говориш, Ейвъри. Май преди беше по-добре с едносричните думи.

— Искам да кажа, че това не е истинско влюбване — натърти той, — а състояние, създадено от нещастна комбинация между ментални, химически и социални компоненти. Знаейки това, се чувствам по-спокоен.

— О, така ли?

— Езерото край мелницата — рече замислено Ейвъри. — Днес по време на разходката с Лили минахме покрай него. Изглежда доста дълбоко и сигурно е студено.

Франческа избухна в смях.

— Ще вземеш студена баня?

— А какво друго ми остава? — Съзнаваше, че говори неприлично високо, но не беше в състояние да се спре. — Аз съм луд по нея. Това е нездравословно. Това е смешно.

— Нали каза, че е нормално?

— Лъгал съм се. Не, прав съм бил! О, по дяволите! Не съм в състояние да говоря разумно, когато става въпрос за нея. Тя унищожи способността ми да мисля с главата си.

Той извади табакерата от джоба на жакета си и извади тънка пура.

— Трябва да се махна оттук. Ще отида в Лондон. Сигурен съм, че ще ми се отрази добре. Очевидно съм стигнал до онзи момент от живота, в който мъжът има нужда от жена. Аз… ще се срещам с приятели. Някои от тях имат сестри. Мили, кротки същества. Добри партии. О, по дяволите, забравих, че тя не ми позволява да пуша в къщата!

Ейвъри прибра пурата обратно в табакерата и хлопна капачето.

— Бедничкият… — В гласа на Франческа нямаше и капчица съчувствие. — Защо просто не се примириш с неизбежното? Повярвай, Ейвъри, знам в какво положение се намираш. Няма смисъл да се противиш. Взаимното привличане е като приливна вълна. Защо просто не потънеш? Знаеш ли колко е приятно?

— Не искам да потъна — отговори натъртено той. — Искам да плувам. Ей сега ще се потопя в студеното езеро и ще се вразумя. Ще го правя всеки ден, докато главата ми се проясни. Даже по два пъти на ден!

— Ейвъри, ти си идиот. — Франческа въздъхна натъжено.

Той беше готов да се съгласи с нея, но съзнанието, че няма представа защо тя е права, унищожи и последните остатъци от самообладанието му.

— Проклятие, Франческа, тя иска моята къща!

Ноздрите й се издуха, сякаш бе усетила неприятна миризма.

— Лили — започна измамно кротко тя — пожертва за тази къща и за земите пет години от своята младост. Същите тези пет години, през които повечето млади дами живеят безгрижно и се забавляват, ходят на балове и флиртуват. През това време тя неуморно четеше книги, водеше сметките и пестеше всяко пени. Да не говорим, че работеше повече от всички други, миеше, търкаше, чистеше подовете…

Като видя невярващия му поглед, тя млъкна и презрително стисна устни. Но не издържа дълго.

— Скъпи ми Ейвъри, наистина ли смяташ, че три момичета в напреднала бременност могат да поддържат тази голяма къща? Защо не си направиш труда да погледнеш ръцете й?

— Защо? — попита слисано той.

Франческа не разбра въпроса му.

— Защото това е единственият начин да осигури бъдещето си. След всичко, което направи за къщата и фермата, тя има пълно право да смята Мил Хаус за свой дом. — Франческа го погледна в очите и заключи спокойно: — И аз съм напълно съгласна с нея.

Думите й отново извадиха на бял свят дилемата, в която се намираше. В целия й мащаб. Той зарови пръсти в косата си и се замисли.

— Разбирам… Видях какво е постигнала… А бях убеден, че е невъзможно! — Гласът му постепенно се втвърди. — Но разбери, Франческа, не аз бях човекът, който постави тази задача на Лили. Нито аз, нито моите адвокати са й предлагали тази къща.

Франческа кимна и зачака да чуе следващите му думи.

— Мил Хаус ми бе обещан още когато бях малко момче. Още тогава бях влюбен в тази къща. Мечтаех за нея, планирах бъдещето си… чаках да я получа. Вярвах в нея и когато не ми остана нищо, на което да разчитам. Знаех, че Мил Хаус е моят дом. Тя се съгласи с глупавите искания на Хорейшо, въпреки че знаеше за моите претенции. Не ми казвай, че не е била наясно с факта, че отнема дома на друг човек.

— Разбирам те — кимна спокойно Франческа. — Ти си убеден, че Лили прави всичко това нарочно, с непочтени намерения. Но помисли, че преди пет години твоите изгледи за бъдещето изглеждаха много по-добре от нейните.

— Какво значение има това? Тя прие предизвикателството на Хорейшо, знаейки, че ако победи, ще ме лиши от наследството ми. Това е ужасно, Франческа, наистина ужасно!

— Да, Ейвъри, може би не е постъпила точно като джентълмен…

— Дяволски вярно! — прекъсна я разгорещено той. — След като е постъпила по този начин, кой знае на какво още е способна. Знаеш ли какво ще направи, за да си осигури Мил Хаус? Как тогава да призная, че се интересувам от нея?

Той поклати глава, помълча малко и продължи вече по-спокойно:

— Обаче като видях онези жалки кранти, за които се грижи, неизбежно се запитах защо рискува бъдещето си заради няколко стари коне! Тя е дебелоглава, несантиментална реалистка — нелогично е да постъпва така! А като си спомня за писмото, което ми написа преди година… Това писмо ме спаси, Франческа! Спаси душата ми след смъртта на приятеля ми. Не мога да повярвам, че жената, написала това писмо, е пресметлива и жестока.

Франческа кимна уморено.

Изведнъж и Ейвъри се почувства уморен. С изцедени сили, дълбоко нещастен от прозрението, че жената, която желаеше с такава сила, не заслужава доверие.

— Признавам, че Лили е работила дълго и упорито за онова, което иска. Но с цялото си сърце се надявам да се провали. Само защото много искаш нещо, това не означава, че имаш право да го притежаваш.

— Това ли си внушаваш, когато я виждаш? — попита тихо Франческа. — Че тя не заслужава къщата? Или си мислиш за други неща?

Ейвъри простена задавено. Франческа с един замах бе превърнала сериозната дискусия в обсъждане на сексуалността. Фактът, че думите й отново му напомниха колко силно желае Лили, не го направи сляп за иронията на момента. Той въздъхна, стана и се запъти към вратата.

— Както вече казах, Франческа, за този проблем имам решение.

Отвори вратата и в стаята влетя Бернар. Ейвъри затвори очи, преброи до три и отново ги отвори. Момчето се изчерви като рак и нервно запристъпва от крак на крак.

— Минавах оттук и чух името на мис Бийд — обясни Бернар и въпреки смущението си срещна погледа на братовчед си директно, даже упорито. — Не разбрах почти нищо. Тази дяволска врата е твърде дебела…

— Не ругай, Бернар — скара му се Ейвъри, но дълбоко в себе си призна смелостта му. — Джентълмените не правят така.

— Да, сър — кимна сковано момчето. — Но като джентълмен смятам… искам да кажа, моя задача, мое морално задължение е да се погрижа за доброто на мис Бийд. Естествено е да се замисля…

Още един Торн в плен на чернокосата вещица? Ейвъри се вгледа в пламтящото лице на момчето. Бернар трепереше с цялото си тяло, погледът му беше трескав.

Проклятие! Ей сега ще получи пристъп.

Ейвъри хвана Бернар за рамото, обърна го към вратата и двамата излязоха в коридора.

— Всичко е наред, момко. Мисля, че знам как да се справя с твоето „морално задължение“.

— Къде отиваме? — учуди се Бернар.

— Ще плуваме, приятелче. Студената вода ще ни освежи.

 

 

— Скачай! — извика Ейвъри. — Дълбочината е не повече от шест-седем стъпки. Брегът е малко по-стръмен от северния.

— Добре…

Бернар смъкна ботушите и стана, за да свали панталона си.

Ейвъри изпита чувството, че времето се е върнало назад. Сякаш стоеше пред своя фотография отпреди десет години.

Широките, костеливи рамене на Бернар стърчаха под ризата като закачалка. Под полите й се подаваха дълги, бледи, ужасно мършави крака. Стъпалата му изглеждаха чудовищно големи. С такова тяло Бернар би трябвало да може да плува като водна костенурка.

— Идвай, момче!

— Казах, че ще дойда! — извика сърдито Бернар и Ейвъри се ухили широко.

Вирнало брадичка, момчето отстъпи крачка назад, засили се и скочи във водата. Описа широка дъга, пльосна и веднага потъна. След секунда се появи на повърхността, кашляйки и плюейки. Едва си поемаше въздух. Усмивката на Ейвъри угасна. Уплашен, веднага заплува към Бернар.

— Май не влизаш често във водата? — попита той, стараейки се да не издава загрижеността си. Много добре знаеше колко е неприятно, когато говорят за физическите ти недостатъци. Вслуша се напрегнато, но вместо добре познатото свирене чу само безопасно поемане на въздух и се успокои. Обърна се по гръб и заплува около Бернар.

— Някога и аз се научих да плувам в това езеро — съобщи весело той.

Дишането на момчето бързо се нормализира. То запляска несръчно във водата и попита с интерес:

— Така ли? И кой ви научи?

— Никой — обясни ухилено Ейвъри. — Дойдох да ловя риба и паднах. Какво да правя — да се удавя ли? Реших, че ще се науча да плувам. А теб кой те научи?

Отговорът на момчето го свари напълно неподготвен. Бернар разтълкува правилно изражението му и избухна в смях.

— Не знаех, че прекарваш толкова време с нея — отбеляза Ейвъри.

— Според мен не прекарваме достатъчно време заедно. — Бернар замислено поклати глава. — Мама ми каза да стоя близо до нея, когато съм вкъщи. — Той събра вежди и продължи с лек укор: — Мама постоянно се тревожи. Като чу, че мис Бийд ме е научила да плувам, изпадна в ужас и мис Бийд трябваше да й обещае, че това няма да се повтаря.

От въздишката на момчето Ейвъри заключи, че наистина не е имало повече приключения с мис Бийд.

— Ужасно е, нали?

Бернар моментално разбра за какво става дума.

— О, да! — отговори пламенно той. — Мразя да съм болен! Всеки път, когато се закашлям, учителите ме гледат със страх и презрение. А момчетата се смеят зад гърба ми и твърдят, че никога, никога няма да стана нормален!

Ейвъри кимна. Най-сетне сдържаният Бернар се беше разприказвал. Той знаеше от опит колко освобождаващо е това и нямаше намерение да го спира.

— Понякога имам чувството, че върху гърдите ми е седнал великан. Не ми достига въздух и съм убеден, че няма да преживея този пристъп.

Ейвъри отново кимна.

— А друг път… — Бернар сведе глава. — Преди няколко години си мислех, че би било най-добре да се случи точно това.

— Не, Бернар…

Момчето го изгледа гневно и той млъкна.

— Знам, знам, това е проява на страхливост. Но ми беше писнало всички да се грижат за мен. И самият аз вечно да се страхувам.

— Защо промени мнението си? — попита Ейвъри, облекчен от факта, че Бернар е преодолял този тежък период.

— Един ден реших, че не си струва постоянно да се притеснявам дали ще преживея нощта или не. И знаете ли кое е комичното?

— Кажи!

— Колкото по-малко мисля за смъртта, толкова по-добре се чувствам. Някога се вълнувах за всичко, а сега… — Бернар се изчерви и извърна глава. — Мисля, че ме разбирате. Лежах в леглото и се питах дали на другата сутрин ще се събудя.

Ейвъри го разбираше наистина добре, но премълча.

— Един ден си спомних как леля Франческа ми разказваше, че като момче и вие сте страдали от пристъпи — продължи Бернар. — Представих си какъв сте станали и се заклех, че аз също ще стана здрав и силен. Тогава се почувствах по-добре. Не само тук, вътре — той се почука по челото, — а и тук — удари с юмрук по гърдите си. — Или поне така ми се струва. Кажете ми, наистина ли и вие сте имали такива пристъпи?

— Да.

Облекчението на момчето се видя съвсем ясно.

— И един ден свършиха?

— Не съвсем — отговори Ейвъри, подбирайки думите много внимателно. — Все още има ситуации и места, които избягвам. Има неща, които не правя. Останали са и няколко неща, които избягвам като чумата.

— Например? — попита невярващо Бернар.

— Например конете. Няколко минути в близост до коне и имам чувството, че гърдите ми са стегнати в железен обръч.

— Сериозно ли говорите? — извика момчето и се приближи.

— Напълно сериозно. Затова ще си позволя да ти дам съвет да избягваш всичко, което би могло да предизвика пристъп.

Бернар изпухтя пренебрежително.

— Моите пристъпи нямат специфични причини. Става по-скоро случайно.

— Не е вярно. Ти сам каза: страх, тревога, паника. Знам, звучи безумно, че мислите могат да предизвикат толкова силна физическа реакция, но аз съм виждал неща, които ме убедиха, че това е истината. Имам неопровержими доказателства.

Момчето го гледаше със съмнение и Ейвъри знаеше, че в момента не бива да настоява. Бернар трябваше сам да стигне до правилния извод — като всички мъже от семейство Торн.

— По-добре ми разкажи за уроците по плуване.

Бернар с радост подхвана темата.

— Започнахме през второто лято, откакто мис Бийд дойде да живее в Мил Хаус. Мама и леля Франческа бяха отишли при някого си на чай и ме оставиха с Лили… с мис Бийд. Беше горещо, тя бе прекарала цялата сутрин в конюшнята…

— Толкова ли обича онези жалки кранти?

— О, да. — Бернар се обърна по гръб и се остави на течението. — Посвещава им много време. И така, беше горещо, аз се потях и когато минахме покрай езерото, тя ме попита мога ли да плувам. Казах не и тя рече, че трябва да се науча. И така, едно след друго… — Погледът на момчето се премрежи. — Тя е прекрасна — промълви с копнеж то.

Така е, потвърди мислено Ейвъри.

— Мократа й коса блести, очите й светят. Първо се научих да плувам по гръб. Тя ме държеше и се чувствах като… — Гласът на Бернар пресекна, очите му се затвориха.

Ейвъри също се почувства замаян. Нищо чудно, че момчето е омагьосано от чернокосата вещица. Лили Бийд мокра. Устата му пресъхна и студената вода се стопли.

Той се обърна и се потопи във водата. Със силни тласъци заплува към дъното през плетеницата от стъбла на лилии. Студената вода заглуши всички шумове и заличи очертанията. Слънчевите лъчи прорязваха мрачната зеленина като златни ками. Риби се стрелкаха покрай него и се губеха в гората от водни растения. Той се отдаде изцяло на безшумната, хладна красота и мислите му постепенно се укротиха.

— Къде изчезнахте? — посрещна го пронизителният глас на Бернар, когато най-сетне изплува на повърхността. Момчето стоеше на плитко и трепереше. — Толкова се забавихте! Вече си помислих, че…

Бернар се е разтревожил за него! Кога за последен път някой се е тревожил за него?

— Извинявай, приятелю — отговори дружелюбно Ейвъри. — Вярно е, че се научих да плувам тук, но на полинезийските острови имах възможност да се упражнявам всеки ден. Е, не се научих да задържам дъха си чак като местните ловци на перли, но мога да се меря с всеки европеец. Приятелите ми обичаха да се обзалагат колко време ще издържа. — Обикновено на по няколко питиета, но момчето не биваше да знае това.

— Били сте на френските острови? — учуди се Бернар. — В репортажите ви май няма нищо за тях.

Ейвъри вдигна рамене.

— Останахме там почти месец. Просто спирка по пътя към Австралия.

— Откакто сте тук, не сте ни разказвали приключенията си.

— Хмм… — Ейвъри заплува лениво към брега. По небето се кълбяха бели облаци. В клоните на дърветата по брега пееха птички. Мястото беше прекрасно. Толкова добре познато, толкова… целебно. Искаше да го притежава. Красотата, спокойствието… толкова английско. Желаеше това място повече от всичко на света.

Тя също.

— Не ми се иска да досаждам на жените с истории за… как го нарече мис Бийд? — за продължителния период на младежка жажда за пътешествия.

— Тя е страхотна, нали?

— Това не е точно думата, която бих използвал, но съм съгласен с теб. Тя е уникална.

Дори да беше засегнат от небрежния му тон, Бернар не го показа.

— Мисля, че все още не съм ви казал колко съм ви признателен, че ще оставите мис Бийд да живее тук, ако Мил Хаус не стане нейна собственост.

Да живее тук с Лили? Под един покрив? При тази мисъл той се вцепени. Обзе го страх.

— Виж, Бернар, не си спомням да съм казал, че тя ще остане тук с нас и…

— О, разбира се, че казахте! — прекъсна, го разгорещено момчето. — Казахте, че ще се погрижите тя да живее добре. Аз знам, че не сте човек, който се бои от отговорност…

— Не продължавай! — рече предупредително Ейвъри и изскочи от водата като гневен морски бог. Момчето остана на мястото си и се опълчи упорито срещу него, макар че цялото трепереше. Въпреки това смелостта му беше достойна за възхищение. — Казах, че ще се погрижа за бъдещето й, и ще го направя.

— Бъдещето не е едно и също като доброто на човека. Да си добре означава да си щастлив, а тя е щастлива тук, в Мил Хаус. Обича и къщата, и фермата.

— Знам, знам. Имам твърдото намерение да се погрижа мис Бийд да се чувства добре… да е щастлива. Докато тя сигурно изобщо няма да се замисли дали аз ще съм щастлив, ако тя наследи Мил Хаус. Аз също съм привързан към къщата, ако все още не си го забелязал!

— Е, тогава би трябвало да знаете какво трябва да се направи.

— Така ли? — Ейвъри вдигна вежди. — И какво според теб трябва да направя?

— Да се ожените за нея!