Кони Брокуей
Любимият ми враг (5)

5

Доминиканска република, април 1892г.

Разкривеният детински почерк накара Ейвъри да се усмихне.

Скъпи братовчеде,

Надявам се това писмо да ви намери в добро здраве. Моето собствено е доста разклатено и това лято ще се прибера в Мил Хаус по-рано. Мама казва, че трябва да се наслаждаваме на прекрасните лета в нашия дом, докато все още живеем в него. Тя казва, че мис Бийд иска да продаде имението, ако стане нейна собственост, но аз не вярвам, че това ще се случи защото нивите са под вода и цялата реколта беше унищожена.

Бедната мис Бийд е много нещастна. Мама ми писа, че веднъж я заварила да плаче. Някак си не ми се вярва — мис Бийд не е от хората, които плачат.

Много искам да направя нещо за нея, но трябва да минат още цели десет години, докато ще мога да й предложа закрилата си. Мама обаче смята, че мис Бийд предпочита да е самостоятелна. Как смятате, дали това е възможно? Мама не можа да ми даде обяснение. Според мен мис Бийд е много смела.

Моето мнение е, че ако сте джентълмен, вие би трябвало да й предложите закрилата си. Сигурен съм, че като се върнете при нас, ще направите точно това. Надявам се само да е скоро.

Току-що прочетох последния епизод за пътуването ви в Амазония. Сензационно! Мис Бийд също е впечатлена. Лъжете се, ако си въобразявате, че тя ви смята за безотговорен. Аз я попитах и тя ми отговори веднага. В писмото й изрично пишеше, че не може да си представи друг мъж, който да е толкова на мястото си в джунглата като вас.

Вашият братовчед Бернар Торн

— Значи тя иска да продаде къщата ми? — Усмивката на Ейвъри угасна. — И какво, по дяволите, означават думите, „ако сте джентълмен“?

Дълбоко замислен, той извади от джоба си златния часовник на Карл. Петте години отлагане на встъпването в наследство бяха почти изтекли. Очевидно Лилиан Бийд беше изпаднала в трудно положение. Точно както се очакваше. Водата придошла и наводнила нивите. Значи като се върне, за да вземе наследството си, няма да го посрещне особено радостна гледка. Кой знае каква бъркотия цари сега в имението му…

Дали пък да не се върне в Англия по-рано? Да, това би било разумен ход. Трябва да види какво ще му струва да поеме Мил Хаус. Освен това трябваше да бъде честен пред себе си и да признае, че започва да се насища на пътешествията. Копнежът да се върне у дома се засилваше с всеки ден. Какво от това, че ще се върне един месец предварително? Никой няма да се разсърди. Щом пристигне в Англия, спокойно ще размисли как ще се държи оттук нататък с мис Лилиан Бийд.

Точно така, заключи Ейвъри. Имам сериозни основания да се върна в Англия. Той прибра часовника на мъртвия си приятел в джоба си и излезе, за да отиде на пристанището.

 

 

Мил Хаус, Девън, май 1892г.

Лили тичаше по коридора и безмълвно проклинаше Евелин, която точно днес сутринта беше заминала за Бат и смяташе да прекара там цяла седмица.

Защо онова проклето училище точно днес беше отстъпило пред настоятелните им молби да приберат Бернар вкъщи? И как момчето бе стигнало до дома си съвсем само? Такова дълго пътуване! Тя остана като ударена от гръм, когато Тереза, чийто корем се бе издул като октомврийска тиква, макар че щеше да роди чак след два месеца, й съобщи с дръзка усмивка, че някой си мистър Торн я очаквал в библиотеката.

Мистър Торн? Ама че глупост! И я очаква в библиотеката? Това момче ще я подлуди!

А и Тереза заслужава бой. Много добре знае какви чувства изпитва момчето. Последния път, когато си беше вкъщи, се влачеше след Лили от сутрин до вечер. Тя знаеше какво означава хлапашката влюбеност, но нямаше никаква представа как да й противодейства.

В никакъв случай не искаше да нарани крехкото самочувствие на подрастващия — а Бернар с неговите тромави крайници, тесен гръден кош и хлътнали бузи имаше огромна нужда от окуражаване. Не биваше да се отнася с него като с малко момче, но не можеше и да го третира като мъж. Може би трябваше да разработи специално отношение към този много, много млад мъж? Към това бавно превръщащо се в мъж момче…

Дрън-дрън! Я стига, Лили! Тя тръсна глава и спря на прага на салона, за да приглади косите си. Бернар е само на дванайсет години. Разбира се, че знаеш как да се справиш с това подрастващо момче. Шегувай се. Бъди сърдечна и се дръж като добрата леля. И най-вече не забелязвай пламенните му погледи. Каквото и да прави той, остани спокойна.

Лили пое дълбоко дъх, влезе и се огледа. Ето го и него — в голямото кресло, обърнат с гръб към нея. Видя само разбърканите му тъмни къдрици над облегалката. Бедното момче! Пак е пораснало с няколко сантиметра.

— Миличък! — извика ведро тя. — Виждам, че вече си се разположил удобно. Това е чудесно!

Никакъв отговор.

Бедното плахо хлапе, каза си Лили. Сигурно се опитва да си вдъхне самочувствие, преди да се изправи срещу мен. Изпита съжаление към него. Майка му бе заминала, леля му се вееше кой знае къде… Единствената, която бе дошла да го поздрави, беше точно жената, в която е безнадеждно влюбен. Тя помнеше това чувство. Беше много болезнено.

— Хайде, приятелю! — Боже, дано гласът й да не звучи фалшиво! — Какво ще кажеш да слезеш с мен в избата, за да видим какво можем да приготвим за вечеря? Сигурно си умрял от глад през дългото пътуване, а аз знам къде Франческа крие френските бонбони.

Лили почака малко, но не чу дори кискане.

— Знаеш ли, вече се питахме какво да ти подарим за рождения ден. Всъщност всяка вечер се питаме. — Тя направи две крачки към креслото. — Оловни войници? Не, вече не си дете. Една от онези модерни камери? Или предпочиташ въдица? Както знаеш, Мил Хаус е идеален за риболов. — Време беше да извади коза от ръкава си. — Освен това съм чувала, че братовчед ти Ейвъри е запален рибар.

Бернар не би могъл да устои на тази примамка. Ейвъри Торн беше идолът му. И наистина — момчето се размърда в креслото си.

— Знам, че последния път, когато беше във ваканция, нямах много време за теб, и ти поднасям извиненията си — продължи нежно тя. — Обещавам да се поправя. Хайде, покажи се и ще отидем заедно на реката. Това е най-доброто място да възстановим приятелството си. Какво ще кажеш, момко? Няма ли най-сетне да прегърнеш леля Лили?

Слава богу, фигурата в креслото се размърда. Първо се появиха силни, загорели от слънцето ръце, едната украсена с огромен пръстен с печат. Ръцете се опряха на облегалките, едрата фигура — висока, широкоплещеста и невероятно мъжествена — се надигна и се обърна към нея.

— Обещанието за прегръдка е извънредно примамливо — проговори мъжът с дълбок, подигравателен глас, — но се боя, че предпочитам бонбоните… лельо Лили.

Лилиан Бийд изглежда… зашеметяващо! Шокът от срещата им разклати всичките му предубеждения и го лиши от дар слово. Ейвъри Торн не знаеше какво повече би могъл да каже.

За щастие, преди да се обърне, бе наложил на лицето си равнодушно изражение. Ако беше станал още при влизането й и се бе изправил срещу нея, сигурно щеше да загуби ума и дума. Ако първо я беше видял, а после бе чул гласа й, Лилиан Бийд щеше да има предимство още в първите минути на срещата им. Красива или не — петте години оживена кореспонденция с тази жена го бяха научили, че никога, при никакви обстоятелства не бива да й дава предимство.

Страхотна жена. С високи скули и високо чело. Триъгълно лице, завършващо с упорита, леко издадена брадичка. Косо разположени екзотични очи, засенчени от гъсти ресници. Пълни устни като на египтянка, толкова червени, сякаш беше яла вишни направо от дървото. Гъстите, черни като нощта къдрици, вдигнати на върха на главата, подчертаваха крехкостта на бялата шия и впечатляващия й ръст.

Зашеметяваща — повтори си замаяно Ейвъри Торн. Лили Бийд, колко непочтено от твоя страна.

Тя вдигна ръка към шията си — жест, едновременно изкусителен и отблъскващ, и неволно насочи вниманието му към облеклото си. Носеше нещо, което приличаше на мъжка риза, и тъмен… мили боже! Тя носеше панталон до коленете! В тази дрехи и с това зашеметяващо лице изглеждаше като същество от друг свят.

Внезапно осъзна, че от цяла минута я гледа, без да се помръдне. Тя, естествено, също се бе възползвала от тази минута, за да го огледа. Ала в очите й не се появи така желаното признание.

— Моля да ме извините — изрече спокойно тя. — Взех ви за някой друг.

Омагьосващият й изговор, акцентът на висшата класа я направиха още по-неустоима.

По дяволите! Той беше на път да си изгуби ума. Лили Бийд — първо зашеметяваща, сега очарователна.

— Радвам се да се запозная с вас.

— Имате ли много багаж?

— Не, не много. — Той прекоси помещението, за да се приближи до нея. Кожата й имаше цвета на таитянския пясък, а когато тя вдигна глава, за да го погледне, откри белег под една от тъмните й вежди. — Както се опитах да кажа, радвам се, че най-сетне мога да се запозная с вас, мис Бийд. Оценявам високо вашата…

— Мисля, че не е нужно да си губите времето с празни любезности. — Тя отстъпи крачка назад. — Къде е Бернар?

Значи държеше да играе ролята на господарка? Сега ще й даде да разбере!

— Откъде да знам — отговори отвисоко той. — Да не сте го преместили?

— Аз? — Очите й, кафяви и дълбоки като турско кафе, се разшириха от смайване. — Вижте, сър, придружителят на Бернар няма никакво право да се държи с мен по този начин, пък бил той и самият декан на Хароу. Кой сте вие изобщо? Учителят по футбол?

Мили боже! Значи тя нямаше представа кой стои пред нея? Ейвъри изпита чувството, че са му ударили плесница. Е, може би не биваше да се обижда чак толкова — и той не би разпознал авторката на хапливите писма, които го следваха по целия свят. Но той беше видял само глупавата вестникарска карикатура. Тя обаче нямаше никакво извинение. Проклетият му портрет висеше горе в галерията и тя беше длъжна да го познае. Някога всички казваха, че портретът е много сполучлив.

Ейвъри забрави решението си да остане хладен и спокоен, мина покрай нея и излезе в преддверието. Проклетата й риза и панталонът зашумоляха подир него.

— Не можете просто да…

Той не й обърна внимание. Веднага трябваше да разбере къде е портретът му — единственият му портрет, който съществуваше само защото чичо му бе настоял да го нарисуват. Досега не се замисляше за глупавата картина, но отскоро — по-точно от една минута насам — портретът доби за него съвсем нова стойност. Ами ако тя се е осмелила да го махне от галерията?

— Вие какво си въобразявате! Ще ми кажете ли най-сетне кой сте! — извика подире му Лили и се затича да го настигне. — Да знаете, че ще поискам уволнението ви!

Той мина бързо по коридора, но не можа да не забележи елегантно обзаведените помещения, покрай които минаваше. Малко мебели, но в отлично състояние. Излъскана абаносова маса, грижливо почистен ориенталски килим с ресни, миризма на пчелен восък и лимоново масло. Изкачи с твърда крачка широкото стълбище и се озова в галерията, където висяха безбройните портрети на предците му. А там, точно до прабаба му Катрин Монтрьоз, където трябваше да виси портретът му…

Ейвъри спря като закован. Портретът му си висеше на мястото, където винаги беше висял. Никой не го беше помръднал.

Смръщил чело, Ейвъри се обърна. Лили Бийд стоеше точно зад него с ръце на хълбоците. Очите й изпущаха гневни светкавици, на бузите й бяха избили червени петна.

— Ако през следващите две минути не изчезнете от къщата ми, ще заповядам да ви изхвърлят! — Акцентът на висшата класа не бе изчезнал, но високомерната лейди вече я нямаше.

Моля? Тя искаше да го изхвърли от къщата си? Той направи крачка към нея и впи поглед в очите й. Тя не се отдръпна, въпреки че рискуваше лицата им да се докоснат. Тази жена няма да отстъпи за нищо на света, помисли си с неволно възхищение Ейвъри. Ето я най-после жената от писмата. Самодоволна, рязка, избухлива… и много умна.

— Как изобщо влязохте в къщата… вие…

Погледът й се плъзна покрай него и спря върху портрета. Изразителното й лице моментално се промени и Ейвъри се зарадва — толкова лесно му беше да чете по него. Гневът отстъпи място на неподправен ужас.

Това го изпълни със задоволство.

Той зае позата, която някога изискваше от него художникът, и кимна с достойнство.

— Портретът е много сполучлив, не мислите ли и вие така?

— Торн — проговори беззвучно тя.

— Да, същият.

— Какво правите тук?

— Така ли се посреща верен приятел от петгодишна кореспонденция?

— Верен? — повтори хапливо тя, възвърнала самообладанието си. — По-скоро бих казала, че аз съм тази, която би трябвало да бъде наречена вярна. В продължение на пет години полагах дяволски усилия да следя маршрута ви по целия свят. Чувствах се като на глупаво състезание по ориентиране, когато трябваше да разгадавам указанията, които благоволявахте да ми давате относно следващата си цел. Ако родителите ми нямаха приятели по всички краища на земята, сигурно нямаше да получите нито едно писмо от мен. Да, понякога не се получаваше. Вие нито веднъж не ми написахте ясно и кратко къде отивате. Миналата зима ме оставихте да вярвам, че сте загинал! — Тя млъкна и поклати глава, сякаш беше разочарована, че това не се е случило. — Попитах какво търсите тук.

— Ще ви отговоря. — Той вдигна ръка и заяви спокойно: — Макар да съм убеден, че присъствието ми тук не се нуждае от обяснение. Вашият петгодишен договор за аренда почти изтече, а аз вече нямам желание да обикалям света, затова си помислих, че не е зле да дойда тук и да проверя как стоят нещата. Все пак трябва да знам в какво състояние ще ми оставите имението. Човек трябва да знае всичко за новото място, което ще посети, преди да отиде там — винаги съм постъпвал така.

— Разбирам какво намеквате. Много сте… дързък. — Гласът на Лили Бийд прозвуча сковано. — Как ще реагирате, като разберете, че Мил Хаус дава печалба?

Ейвъри се усмихна. Меко и снизходително, както се надяваше. Но се опасяваше, че усмивката се е получила по-скоро разкривена.

— Е, ако се установи, че съм се излъгал, ще гледам на идващите седмици като на кратка почивка, преди да замина на следващото пътешествие. Наистина не е нужно да ме гледате с такова недоверие.

— По природа съм недоверчива. И не виждам причина да се променя. — Лили постоянно местеше поглед между него и портрета му, сякаш се надяваше да открие някакво несъответствие, което да й позволи да го изхвърли. Но в погледа й вече светеше безнадеждност. — Къде ще отседнете?

— О! — Ейвъри се огледа и разпери ръце в собственически жест. — Тук, естествено. В Мил Хаус. Имението все още не е ваше. Искам да кажа, че окончателният му собственик ще бъде определен чак през август. Прав ли съм?

— Прав сте. — Лили произнесе думите през здраво стиснати зъби. Устните й се присвиха и Ейвъри с неудоволствие установи, че те изглеждаха много по-добре, когато бяха меки и отпуснати.

Веднага отмести поглед. Глупаво беше да се отдава на подобни мисли. Я стига, Ейвъри, стари приятелю! Не се дръж като хлапак!

— Прекрасно — кимна доволно той. — Исках просто да установя, че не съм се излъгал в преценката си за положението. Впрочем поканата дойде от Бернар. Като настояща обитателка на Мил Хаус вие, естествено, може да откажете да ме приемете. — Той наклони глава в подигравателно признаване на авторитета й.

— Дори насън не бих помислила да ви изгоня. Вие сте винаги добре дошъл в този дом. Можете да останете при нас… като гост на Бернар.

— Много благодаря.

Челото й се бе набръчкало, цялото й лице изразяваше неодобрение. Червените петна на бузите не бяха изчезнали. Гледката го възхити още повече.

Ейвъри имаше малко опит с жените. Родителите му починаха, когато беше на седем години. По онова време той вече живееше в интернат и животът му не се промени особено. Един настойник бе заменен от друг — родителите му от Хорейшо Торн. Промяната не доведе до по-чести контакти с лица от женски пол.

Той знаеше, че е много чувствителен към женската красота, знаеше и защо. Едновременно с това още много отдавна бе проумял, че е смешно един грозен мъж да се заплесва по красиви жени. За щастие той не беше от хората със склонност да се самоизмъчват.

Да, понякога разговаряше с жени. На малкото забави, на които беше присъствал, се срещаха интересни и мили събеседнички. През повечето време обаче седеше далеч от дамите и им се възхищаваше безмълвно. Никога не си призна, че желае някоя от тях. Никога.

На връщане към Англия една красива руса дама (на всичкото отгоре богата наследница) настойчиво пожела да се запознае с него и това го учуди безкрайно. Тя беше на околосветско пътешествие и явно бе решила, че той ще е целта на първия етап — това си пролича още при първата им среща.

Русата наследница беше нежна и мила и постоянно въздишаше, че никога не е срещала авантюрист като него. Ейвъри, разбира се, не повярва, че тя желае конкретно него — не, тя се чувстваше привлечена от онова, което той олицетворяваше. Слава богу, той не изпитваше никакво желание да я разпитва защо прави това или онова. След като се сбогуваха, си спомняше за нея с добри чувства и беше сигурен, че и тя ще го запомни с добро. Русата хубавица не затрогна сърцето му, нито той — нейното.

Обаче тази Лили Бийд беше друг случай.

Лили Бийд го познаваше по-добре от всяка друга жена. Цели пет години беше чела писмата му. Той изпитваше към нея дълбоко уважение — респекта, който човек изпитва пред достоен противник, освен това се възхищаваше на неоспоримото й остроумие. Дори само това беше много опасно, а сега се оказа, че тя изглежда точно като принцесата, която понякога виждаше в сънищата си. Още по-опасно — и безкрайно глупаво — беше, че той бе на път да попадне под властта на жената, която безстрашно се бореше да го лиши от наследството му! По дяволите! Нито за миг не бива да й показва какви оръжия държи в ръцете си и как да ги използва срещу него!

В продължение на цяла минута Ейвъри оглеждаше с безкрайно внимание високата тъмнокоса жена. Почти пет години тя изпълваше мислите му: гневеше го, вълнуваше го, възбуждаше го, забавляваше го. Защо, в името на всичко свято, трябваше да е толкова красива?

— Колко време смятате да останете?

Мина доста време, докато се изтръгне от мислите си и се върне в реалния живот.

— Какво казахте?

— Попитах колко време смятате да останете — повтори натъртено Лили.

Той се скова и тя се усмихна с триумф в очите. Да, тази жена изглеждаше мека като морски бриз, но на мястото на езика си имаше бръснач! Ако й дадеше дори най-малкия шанс, тя щеше да го използва като ремък за точене на бръснача си — той беше абсолютно сигурен в това.

През изминалите години няколко пъти беше попадал в крайно опасни ситуации. Знаеше какво означава да е на самия ръб. Трябваше бързо да взема решения, които означаваха живот или смърт. По-късно, обмисляйки ситуацията, разбираше, че се е осланял на инстинкта си. В този момент в главата му звъннаха тревожни камбани.

Бог да му е на помощ! Лили Бийд го привличаше неустоимо.

Ейвъри Торн се покашля и отговори с цялата твърдост, на която беше способен в момента:

— Ще остана, докато получа онова, което искам. Мил Хаус.

С тези думи й обърна гръб и се отдалечи.

 

 

Лилиан Бийд остана като ударена от гръм. Неспособна да се помръдне, тя стоеше и гледаше след него. Дори след като той й хвърли ръкавицата, тя беше способна само на една мисъл: Франческа се оказа права. Ейвъри Торн наистина бе натрупал плът. Широките, силни рамене скоро щяха да пръснат шевовете на тесния, лошо скроен жакет. Горното копче на ризата беше отворено, защото мускулестата шия щеше да го скъса, а китките, които се показваха от белите маншети, изглеждаха здрави и силни.

Лили протегна шия, за да го проследи, докато вървеше по коридора. Трябваше да го огледа целия — от твърде дългата коса, която падаше на едри вълни по раменете му, през широките рамене, та чак до дългите, силни крака. Най-сетне той зави зад ъгъла и изчезна от погледа й. Едва когато се отпусна на пейката под прозореца, тя забеляза, че през цялото време е задържала дъха си. Лицето й помрачня, щом се обърна отново към портрета на отсрещната стена. Мършавият, тромав младеж, застанал в неестествена поза, отговори на погледа й. Тялото на днешния Ейвъри Торн бе постигнало хармония с големите ръце, които художникът беше предал съвсем точно. Силни ръце с широки длани и дълги, чувствителни пръсти.

Погледът й се плъзна по нарисуваното лице. Доста голям нос, искрящи синьо-зелени очи, широка уста. Чертите си бяха същите, но тялото не изглеждаше като мъжа, когото си беше представяла, докато пишеше писмата си. В представите й той беше съвсем друг: лесно се дразнеше, проявяваше капризи и съвсем не изглеждаше толкова самоуверен. Движенията му бяха по-скоро резки и трескави, а не гъвкави и сигурни.

А гласът му… Винаги си беше представяла, че Ейвъри Торн говори носово, с по-скоро тънък глас, какъвто тя не можеше да понася. Вместо това истинският му глас направо я разтрепери. Наситен и топъл, дълбок и мъжествен, гласът му й говореше на съвсем друго ниво, не на словесното. Този глас милваше душата и, засягаше нещо много дълбоко в нея. Гласът му я правеше мека и податлива на влияние.

Лили въздъхна недоволно и се изправи. Не беше честно. Защо Ейвъри Торн се беше върнал в Англия с тяло на атлет, с очи от скъпоценни камъни като на древен племенен тотем и с гласа на голяма котка след успешно ловуване? В досегашните й представи той беше само един… нещастен слабак.

Лили отпусна безсилно ръце и очите й се разшириха от изненада. Прозрението я улучи като светкавица. Ейвъри Торн беше най-мъжественото същество, което някога бе срещала. Най-красивият мъж на земята!

Тя вирна брадичка и се поздрави за учудващата си честност. В същото време я побиха тръпки.

Обзета от гняв, Лили разтърси глава, за да прогони мисълта за Ейвъри Торн. Тя трябваше да обмисли бъдещето си и да си изработи точен план. Не можеше да си позволи да загуби нито едно пени, като отклони вниманието си от най-важното. Досега едва успяваше да държи имението над водата. Последното наводнение заплашваше да я разори. И да я лиши от наследство.

Тя беше наясно, че Ейвъри Торн е дошъл, очаквайки да види провала й. Е, лешоядът бе кацнал на мъртвеца твърде рано. Какъв ти труп — тя още не беше стигнала до края! Проклет да е Ейвъри Торн! Няма да му отстъпи Мил Хаус без борба!

Лили преглътна и си заповяда да се овладее. Веднъж вече беше преживяла това и знаеше какво се прави.

На петнайсет години тя се влюби в едно от протежетата на баща си. През лятото младежът живееше в дома им и тя беше убедена, че е срещнала най-страхотния, най-прекрасния мъж на света. Само след една седмица обаче установи, че той мисли същото за себе си.

Ето го решението! Лили се засмя и удари с юмрук върху отворената си длан. От този момент нататък ще прекарва възможно най-много време с него и много скоро замъгленият й мозък отново ще се проясни! Точно така! Това е единственият начин да го отстрани от мислите си.

Доволна от решението си, тя се запъти към стаята си. Доброто й настроение трая, докато си миеше ръцете, сресваше си косата и си сменяше ризата. Нарочно избра ефирна блузка с дантела на деколтето. След половин час слезе за обяд.

В трапезарията нямаше никой, освен Кати — една от трите прислужнички, които в момента работеха в Мил Хаус. Кати беше дребна тъмнокоса жена, която предпочиташе тесни дълги поли, за да подчертават бедрата й. Макар и бременна в шестия месец, тя не се отказваше от тоалета, с който беше пристигнала. Лили не одобряваше поведението й, но досега си мълчеше.

— Какво правиш тук? — попита строго тя.

Кати внимателно положи сребърната вилица отляво на чинията. Бе извадила един от най-хубавите сервизи в Мил Хаус. После съсредоточено постави лъжицата отдясно.

— Видяхте ли го вече?

— Кого?

— Мистър Ейвъри Торн! Върнал се от Африка или от Америка. Вече е тук. У дома си.

— Да, видях го — отговори хладно Лили.

— Исусе! Не е ли олицетворение на авантюрист и пътешественик? Чела съм всичките му репортажи във вестника. Като си помисля какво е преживял, направо се разтрепервам! Изглежда страхотно, нали? Едър и силен, а пък…

— Стига толкова, Кати. — Лили държеше в домакинството й да има демокрация и момичетата често изказваха мнения, които не бяха по вкуса й. — А сега ми обясни, ако обичаш, защо си извадила за обяд най-хубавия порцелан. Да не би мис Франческа да очаква гости?

Кати постави ножа за масло в средата на масата.

— Не, мисля, че не. Обаче мисис Кетъл каза, че трябва да наредя масата красиво заради мистър Торн. Тя каза, че след като мистър Торн се е върнал вкъщи, всичко ще се оправи… искам да кажа, че ще си тръгне постарому.

След като мистър Торн се е върнал вкъщи, всичко ще се оправи? Лили усети как едно мускулче на лицето й заигра нервно.

Кати отстъпи крачка назад и огледа доволно красиво наредената маса.

— Сигурна съм, че мисис Кетъл не го каза с лошо чувство. Тя твърди, че е много трудно за една готвачка, когато цели пет години никой не обръща внимание на… как го каза… на кулинарното й изкуство. Всъщност тя започва да говори така, като си пийне повечко порто — заключи смутено младата жена.

— О, така ли? — промълви Лили, опитвайки се да запази самообладание. — Е, въпреки алкохолните видения на мисис Кетъл за бъдещето на Мил Хаус… — тя повиши глас, за да направи становището си по-ясно — … все още аз съм господарка на този дом. Всички в Мил Хаус са длъжни да ми се подчиняват още цели два месеца.

Кати я зяпна с отворена уста.

— Разбрахме се, нали? — Лили приглади полата си. — Вече е късно да разваляме масата, но през следващите дни ще използваш за обяда ежедневните съдове и прибори. Освен това искам да подредиш ъгловата спалня, защото мистър Торн ще остане известно време при нас. Сигурна съм, че той иска да се освежи, преди…

— Той иска синята стая горе. Където е кедърът.

— Не — отвърна решително Лили. — Целият етаж е затворен. Отдавна не се използва и всичко е покрито. Не виждам защо трябва да отваряме стаята само защото някакъв си мъж…

— Но той вече се настани — обясни плахо Кати. — Когато пристигна, вие не бяхте тук и мисис Кетъл се осведоми много учтиво за желанията му. Мистър Ейвъри Торн заяви, че иска да се настани в стаята, в която винаги е живял, затова Мери и аз се качихме и я подредихме за него.

Ейвъри Торн беше тук само от два часа, а вече беше успял да подкопае авторитета й, да постави под въпрос водещата й позиция в тази къща и да обърка домакинството!

— Не ни отне много време, мис.

— Да, естествено — промърмори с отсъстващ вид Лили, но веднага разбра, че Кати говори за подреждането на синята стая. — Можеш да си вървиш, Кати.

Прислужницата направи бърз реверанс и избяга. Лили се взря мрачно в порцелана, среброто и скъпите чаши, но изведнъж рязко вдигна глава. Какво бе видяла току-що? Кати беше направила реверанс!

В Мил Хаус никой не правеше реверанси! Жените си вършеха работата и проявяваха уважение към висшестоящите, но те също се отнасяха с уважение към тях.

По дяволите! А тя си мислеше, че най-големият проблем е нейният личен интерес към Ейвъри Торн. Е, оказа се, че се е излъгала. Той застрашаваше всичко, постигнато досега от нея относно равноправието на жените. Цели пет години се опитваше да въведе това равноправие в Мил Хаус, а ето че се появи той и с един замах разруши всичко. С толкова усилия бе успяла да накара прислужничките да се чувстват като еманципирани, самостоятелни, самоуверени жени, а появата на един мъж отново ги превърна в кланящи се, покорни, приемащи всичко създания втора ръка. Защо, за бога? Какво да мисли за тази светкавична промяна?

След няколко минути часовникът в преддверието удари дванайсет и в трапезарията влезе Франческа с полупразна чаша шери в ръка. Очевидно в най-добро настроение, тя си тананикаше някаква модна песничка и се ухили дръзко на Лили.

— Намирам, че мъжът с бронзова кожа и широки рамене си го бива и още как!

— О, значи вече си се срещнала с мистър Торн?

— Да, преди малко. Което ми напомня, че трябва да изпратим вест на Дръмънд. Ще му пиша да заколи агне.

— Сигурна ли си, че не искаш угоено теле, като за блудния син? — попита сухо Лили.

Франческа остави чашата си.

— Ако се съди по фигурата му, Ейвъри ще увеличи сметката ни за хранителни продукти. Не знам как ще го изхраним.

— Надали ще остане тук толкова дълго.

— Така ли мислите? — Гласът на Ейвъри прозвуча предизвикателно. Той влезе в трапезарията и стремително се запъти към масата. — Здравей, Франческа, радвам се да те видя отново.

Лили се обърна. Ейвъри Торн се бе преоблякъл за обяд. Силното му тяло бе скрито под безупречно чист, макар и старомоден жакет, който изглеждаше поне с два номера по-малък. Освен това се беше къпал и косата му беше още мокра. Къдриците образуваха венец около лицето му и подчертаваха изразителните, още момчешки черти. Лили беше готова да кимне одобрително, но строго си заповяда да не се впечатлява от тази гледка.

Ейвъри целуна Франческа по бузата и се обърна към нея. Тази жена го привличаше като магнит. На лицето му изгря усмивка и контрастът с кафявата кожа направи блестящите зъби невероятно бели.

— Мис Бийд. Ето че се срещнахме пак!

— Здравейте, мистър Торн.

Интимността носи със себе си враждебност, повтори си безмълвно Лили. Внезапно през главата й премина неприятна мисъл. Ами ако интимността носи със себе си и нещо съвсем друго?

— Доволен ли сте от стаята си? — попита приветливо тя. — Ние не използваме това крило, но щом ви е приятно там…

Ейвъри, който бе направил няколко крачки към нея, спря. Лили с мъка се удържа да не отстъпи назад. Този човек беше дяволски едър! Усещаше го с цялото си тяло — от него сякаш се излъчваше енергийно поле… нещо, което тя възприемаше с едно свое сетиво, останало скрито досега.

— Не искам да ви създавам затруднения — отвърна той, докато усмивката му бавно гаснеше. — Помолих за стаята, в която съм живял винаги и която помня от дете. Тя е единствената, която познавам добре.

— О, разбира се, че не ми създавате затруднения — побърза да го увери Лили.

Ейвъри присви вежди и огледа скованата й фигура. Усмивката й беше изкривена и тя изглеждаше малко… уплашена? Той смръщи чело. Защо Лили Бийд се страхуваше от него? Не, не от него, а от предстоящото си поражение.

Странно, но тази мисъл не породи в сърцето му задоволство. Той погледна дълбоко в тъмните, бдителни очи и забеляза как бузите й порозовяха. Очарователна… твърде красива за вкуса му.

Ейвъри поклати глава и се обърна отново към Франческа.

— Няма ли да седнем?

На лицето на Франческа изгря усмивка.

— Много си мил, Ейвъри. Откога отдаваш значение на етикета?

— Предпочитам да не знам какво искаш да кажеш с тези думи — отвърна той и дръпна тежкия махагонов стол. — Аз съм джентълмен и съм длъжен да помагам на дамите да седнат.

Той улови ръката на Франческа, побутна я към стола, и го намести зад краката й. Май движенията му бяха твърде енергични, защото Франческа тупна тежко върху седалката и примигна изненадано.

— Извинявай, май прибързах… — започна смутено тя, но Ейвъри не й обърна внимание. Заобиколи масата, дръпна стола на Лили и я погледна с очакване.

Лили също примигна изненадано. Защо поведението му ги смущаваше? Може би мис Бийд не беше посещавала издигнатите обществени кръгове и не бе свикнала с тези прости жестове на учтивост? От друга страна — какво можеше да се очаква от къща, пълна с жени?

— Мис Бийд? — повтори той.

Лили преглътна и внимателно се приближи към масата. Той мушна стола зад краката й, ръбът докосна коленните й ямки и за момент тя се олюля. Той улови ръката й, за да я задържи, и замръзна на място, шокиран от силата на реакцията си. Как бе възможно едно най-обикновено докосване да предизвика такава тръпка?

Внезапно осъзна близостта на Лили Бийд много интензивно: усети не само малкия, учудващо твърд мускул на ръката й, но и гладкостта, и топлината на кожата й. Усети виталността, която тя излъчваше. Изведнъж му се прииска да плъзне пръсти нагоре по ръката й, за да усети повече от нея. Лили Бийд. Най-голямата му неприятелка. Ейвъри се отдръпна като опарен.

Лили изви глава назад, за да го погледне. В очите й светна странен блясък. Значи и тя го е усетила? Трябва да го е усетила! Той се наведе към нея и тя отвори уста.

— Жалко е, че мисис Торн не е тук, за да ви поздрави — промълви тя и думите й го разочароваха — надяваше се да чуе нещо друго, макар да не знаеше какво. — Ако очакваше, че ще дойдете, щеше да отложи пътуването си. Надявам се, че обичате агнешко?

Ейвъри мразеше агнешко. Очевидно отвращението се бе изписало на лицето му, защото Лили се намръщи.

— Да, знам, че не е маорско празнично ядене, но е най-доброто, което имаме.

— Какво е маорското празнично ядене? — намеси се любопитно Франческа.

— Мистър Торн подробно е описал маорското празнично ядене в една от писмата си до Бернар — отговори търпеливо Лили. — Не се съмнявам, че е бил поканен като почетен гост…

— О, не… разбира се, че не бях почетен гост — отвърна с леко смущение Ейвъри. По дяволите, съвсем беше забравил колко раздути и неверни бяха писмата до младия му братовчед. — Просто минавах оттам…

— И какво ти дадоха да ядеш? — попита развеселено Франческа.

Лили се засмя.

— Май бяха бръмбари, или се лъжа?

Брадичката на Франческа увисна.

— Ял си бръмбари?

Изкушението беше твърде голямо.

— И змии — добави коварно Лили. За първи път от пристигането си Ейвъри не можеше да намери думи за отговор. И я гледаше едва ли не плахо. — Диета за богове, доколкото знам. Вкусно ли беше?

Ейвъри се отпусна.

— Особено ми харесаха малките пълзящи гадинки — отвърна той и я погледна право в очите. Тази жена си правеше шеги с него! Не си спомняше друга да се е опитвала да го дразни по такъв начин. Това беше съвсем ново преживяване — и неочаквано приятно. Той седна насреща й и продължи дръзко: — Боя се, че британското овцевъдство ще претърпи тежък удар, ако един ден джентълмените открият какви вкусни неща се крият под далиите в градината.

Лили избухна в смях. Какъв прекрасен звук — сърдечен, естествен, весел. Но внезапно — сякаш я бе заловил да върши нещо забранено — лицето й се затвори и усмивката угасна. Тя се обърна към Франческа, която бе проследила разговора с видимо задоволство.

— Смяташ ли тази година отново да посетиш конните състезания?

Все още усмихната, Франческа отпи глътка шери.

— Още не знам. Смятах да замина следващия вторник, но няма защо да бързам. Състезанията започват едва след три седмици. Не се притеснявай, Лили, обещавам да ти донеса имената на всички изхвърлени.

— Изхвърлени? — Ейвъри наклони глава и любопитно премести поглед между двете жени.

— Лили събира изхвърлени състезателни коне.

— Коне? — Ейвъри не успя да скрие изненадата си. Лили се взираше в чинията си. Разбира се, че събираше коне! Трябваше веднага да се сети, че Лили Бийд харесва именно онова, което му беше забранено от най-ранното му детство. Той реагираше на близостта на конете с ужасяващи пристъпи на астма и трябваше да стои далече от тях, макар че копнееше да се научи да язди. О, дано Лили никога не узнае за тази му слабост!

— Само няколко — прошепна Лили. В този момент вратата на трапезарията се отвори със замах. На прага се появи жена в инвалидна количка. Единият й крак беше в гипс и стърчеше във въздуха. Кафявите очи под влажните къдрици, нападали по челото, блестяха триумфално.

Дамата изръмжа, хвана колелата, натисна с цялата си тежест и успя да прехвърли количката през прага. Ейвъри веднага скочи да й помогне.

— Ще бъдете ли така добри да ми освободите място? — помоли — или по-скоро нареди — новодошлата. Гласът й беше дълбок и вибриращ, акцентът издаваше произход от север.

— Ако позволите… — проговори учтиво Ейвъри.

— А вие кой сте? — попита жената, когато той застана до нея.

— Ейвъри Торн. Братовчед на мисис Торн. — Ейвъри приближи количката към масата.

— Ейвъри Торн?

Лили най-сетне си спомни за ролята си на домакиня, скочи и застана от другата страна на инвалидната количка. С предпазливостта на човек, който отвързва може би бясно куче, тя помогна на Ейвъри да наместят инвалидната количка.

— Нямах представа, че ще пожелаете да обядвате с нас, мис Макпийс — промълви тя. — Как слязохте по стълбите? Или по-добре: редно ли беше да слизате сама по стълбите?

— Една жена оказва много лоша услуга на себе си и на своя пол, ако не използва всичко, на което е способна. Или ако се преструва, че не може да върши неща, които в действителност не й създават проблеми — отговори Поли Макпийс, разгъна салфетката и я сложи в скута си. Погледът, отправен към Франческа, казваше от ясно по-ясно кой според нея е носител на тази характерна слабост.

Франческа се прозя отегчено.

— Извинете. Вчера си легнах късно.

— Как все пак успяхте да слезете по стълбата? — попита настойчиво Лили.

— Помолих момичетата да ме пренесат. По равното се движех сама.

— Моля, разрешете за в бъдеще да ви помагам аз — обади се Ейвъри.

— Разбира се, че няма да ви разреша. Ако се осланя на мъжа, жената се размеква, а ако не мога да понасям някого, това е размекната жена и…

— Много се радвам, че успяхте да стигнете до трапезарията — прекъсна я бързо Лили и си седна на мястото. Втора бременна слугиня — май се бе представила като Мери, спомни си Ейвъри — влезе, за да сложи още един прибор. — Мистър Торн — изрече официално Лили, — това е мис Поли Макпийс, една от основателките на Движението за правата на жените. Наскоро проведохме тук годишната си конференция. За нещастие мис Макпийс падна от подиума точно когато държеше заключителната си реч и си счупи крака. Настоях да остане тук, докато се оправи.

— Разбирам — промърмори Ейвъри. Значи Лили злоупотребяваше с къщата му, използвайки я като място за срещи на суфражетките? Конете бяха едно, но жените, говорещи за политика — съвсем друго! Конете поне живееха в конюшнята!

— Дамата тъкмо се опитваше да обоснове защо не одобрява Лили да стане секретар на малката й организация — оповести весело Франческа и посегна към гарафата, поставена в средата на масата. — Мис Макпийс изложи аргументите си твърде… енергично.

Бузите на Поли се оцветиха в тъмночервено, лицето на Лили също смени цвета си.

— Аз съм загрижена единствено за доброто на организацията. В отказа ми няма нищо лично и мис Бийд го знае — опита се да обясни Поли и се обърна към Ейвъри. — Е, какво правите вие, млади човече? Чувала съм разни неща за вас. Голям пътешественик. Авантюрист. Винаги на ръба на смъртта, нали така беше? Ех, сър, би трябвало да знаете, че в днешно време една обикновена лондончанка преживява много по-страшни неща от вас…

Вратата към кухнята се отвори. Появи се мисис Кетъл, а зад нея вървеше Кати с огромен порцеланов супник, от който се вдигаше прекрасен аромат.

Мисис Кетъл спря пред Ейвъри и махна капака на супника.

— Френска лучена супа, мистър Ейвъри, сър — обясни почтително тя и се поклони.

— Много хубаво — кимна Ейвъри.

— А после прясна риба и жиго. Ще го поднесем със спанак. За десерт лимонова торта.

— Много благодаря, мисис Кетъл.

Ейвъри веднага забеляза, че готвачката внимателно избягва погледа на Лили.

Ако мис Бийд сервираше толкова разкошни обеди и вечери, ако организираше срещи на суфражетките и купуваше окуцели състезателни коне вместо домашни животни, Мил Хаус сигурно беше на ръба на фалита. Това означаваше, че изобщо не е нужно да се страхува дали ще поеме наследството си.

Ейвъри посвети вниманието си на супата, но докато гребеше със сребърната лъжица, се запита защо не изпитва радостта, която очакваше.