Кони Брокуей
Любимият ми враг (14)

14

Разсъмването донесе първите съмнения. Ейвъри се взираше със стоическо спокойствие в сивите ивици на зората, съзнавайки, че трябва да се изправи лице в лице с фактите.

Лили бе заспала сгушена в него. Черната й коса се бе разпиляла по ръцете и раменете му, дъхът й милваше гърдите му, ръката й лежеше спокойно върху бедрото му. Той затвори очи, за да не я вижда повече, защото гледката му причиняваше болка.

Дълги часове беше обмислял всички възможни аргументи и контрааргументи. Искаше да се ожени за нея, защото не виждаше възможност за друга връзка, но се боеше, че тя е недостъпна за логични доводи. Непременно трябваше да я убеди, но как?

Законите, уреждащи бъдещето на децата, бяха отвратителни, но не по-малко отблъскваща беше мисълта да остави собственото си дете да расте като извънбрачно. Лили не искаше да се омъжи за него, а той не можеше да живее с нея, без да му е жена. Бог да му е на помощ.

В болката му се примеси гняв срещу мъртвата майка на Лили. Към жената, която Лили обичаше толкова силно, че беше готова да пожертва живота си — и неговия! — заради тежките й изпитания.

Докато се бореше с надигащия се гняв, Лили се размърда в ръцете му. По лицето й пробяга сянка. Той я притисна до себе си, внимавайки да не я събуди. Зарови лице в хладното було на косата й, вдиша аромата на сън и сексуална задоволеност и осъзна, че този миг вероятно беше последният в живота му. Защо, защо трябваше да я загуби? Тя беше най-скъпият му враг, плътският отговор на най-необузданите му мечти и желания. Негова неприятелка и негово сърце. Какво да й каже, за да я спечели завинаги?

Някъде в къщата прозвуча пронизващ, гневен крясък — все едно разгневено джудже викаше от пещерата си. Едно от бебетата на Тереза бе огладняло.

Лили се събуди и въздухът в стаята изведнъж се насити с подозрения. Ейвъри се замисли за невъзможния избор, който трябваше да направи, и целият се разтрепери.

— Остани — помоли той, преди да е осъзнал какво прави. — Остани при мен, Лили.

Тя се раздвижи, освободи се от ръцете му, вдигна завивката до брадичката си и се обърна към него. И тя бе чула плача на бебето. Също както той бе чул във вика на невинното дете обвинение, че не желае да увеличава броя на незаконните деца, тя бе открила в него предупреждение, изпратено от починалата й майка.

Лили седна в леглото, наметна се със завивката, но като видя, че е разголила тялото му, сведе очи. Бузите й пламнаха. Той се отпусна на възглавниците и си каза, че в сравнение с оголената му душа голотата на тялото му е направо смешна. Лили се дръпна към края на леглото и преметна дългите си крака през ръба. Като хищник, който бавно се промъква към плячката си, в тялото му отново се събуди желание.

Бебето изкрещя отново, този път гневно и настойчиво. Лили вдигна глава и той видя как лицето й се вцепени. Беше разбрала. Оттеглянето й прободе сърцето му и той потрепери, макар да знаеше, че го очакват още по-страшни рани.

— Би трябвало всяка сутрин да се будим така прегърнати — заговори решително той, макар да не беше в състояние да прогони отчаянието в гласа си. — Би трябвало да се оженим и през следващите десет години да се будим от детски плач.

— Ейвъри, моля те… Не мога да се омъжа за теб — отвърна тя с дрезгав шепот. — Знаеш, че е невъзможно.

— Разбира се, че е възможно — възрази гневно той. Хвана ръцете й и я обърна към себе си. Трябваше да вижда лицето и. — Кажи ми, Лили, какво искаш да чуеш? Какви думи да кажа, за да ми повярваш? Никога, никога няма да те напусна. Никога няма да престана да ти обичам. Няма сила на света, която да ме накара да ти причиня болка, като ти отнема децата!

Лили преглътна и го погледна с див копнеж.

— Тук не става въпрос за думи, Ейвъри. Става въпрос за закони. Ако бяха други…

— Проклятие, Лили! — избухна той, пусна ръцете й и се отдръпна. — Нима имаш повече доверие в закона, отколкото в мен?

Тя поклати глава.

— Не и аз. Аз съм отговорна за всяко дете, което ще имам.

Ейвъри грабна панталона си, захвърлен на пода, обу се с треперещи ръце, стана и се закопча, без да поглежда Лили. Когато все пак го направи, разбра какво е на път да изгуби, и реши да не се предава. Още като дете се беше научил да се бори за това, което наистина иска, и сега щеше да се бори за Лили.

— Тогава просто остани с мен в Мил Хаус.

Тя се обърна рязко и прекрасните черни къдрици нападаха по лицето й.

— Щом не искаш да се омъжиш за мен, остани тук не като моя жена, а като… каквато искаш. Като моя спътница, моя икономка, моя любовница, моя метреса… Можеш да играеш всяка роля, която ти харесва, Лили, но, моля те, остани в живота ми. — Молбата в гласа му беше отчаяна. — Не си отивай. Само не си отивай!

В очите й блесна съчувствие, смесено с нежност и безкрайна тъга. Ала не каза нищо и той разбра, че докато тя мълчи, все още има шанс за връзката им.

— Ти искаш Мил Хаус. Аз искам теб. И двамата можем да получим, каквото искаме, от каквото се нуждаем. Ще плюем в муцуната на Хорейшо. — Той се изсмя мрачно. — Дано душата му се пържи в ада, задето ни постави в това положение.

Лили притисна ленения чаршаф към гърдите си. Очите й изглеждаха огромни.

— А какво ще кажеш за децата? — попита едва чуто тя.

Той искаше да й даде всичко, което е по силите му, но не беше способен да навреди на бъдещите си деца, като им отнеме защитата на името си и всички права, свързани с него. Колкото и да беше отчаян, не можеше да й обещае това, не можеше да я излъже. Седна до нея, взе ръката й и плъзна пръсти по дланта.

— Няма да имаме деца.

Лили издърпа ръката си и се отдалечи от него. Болката в очите й стана бездънна.

— Остани при мен. Обещавам ти, че ще имаш прекрасен живот. Богат, удовлетворяващ живот. — Ейвъри отново протегна ръка и я повика при себе си.

— Не мога. Ти искаш деца, Ейвъри. Искаш голямо, шумно семейство. Помниш ли какво ми каза? Във всяка стая по едно дете. Аз не мога… — Тя поклати глава и почти изплака:

— Не искам да ти причиня това!

— Напротив. Можем да…

— Не! — изкрещя Лили. — Не ме изкушавай! Не го прави! Отначало няма да ми се сърдиш, няколко години може би, дори десет или повече. После обаче приятелите ти ще имат деца, Бернар също ще стане баща. Тишината и празнотата в тази къща ще се разпрострат и ще прогонят всичко друго. Ще започнеш да ме мразиш, че съм ти отнела шанса да се радваш на собствени деца. Ще ме намразиш, не разбираш ли!

— Няма да те намразя. Не бих могъл. Никога. — Ала в тона му липсваше истинско убеждение и страхливата бдителност в очите й постепенно отстъпи място на спокойна, но затова пък още по-дълбока тъга.

— Напротив — отвърна тихо тя. — А аз не бих могла… не искам да живея повече, ако ме мразиш.

— Лили! — Ейвъри умолително протегна ръка.

— Трябва да си отида. — Тя се уви в завивката, за да скрие треперенето си. — Ще си отида още днес.

Даже смъртта на Карл не беше толкова унищожителна. А би трябвало тя поне да го подготви за болката, която заплашваше да го надвие.

— Не — процеди той през здраво стиснати зъби. — Аз ще си отида. Не бих могъл да живея тук. В тази къща погребах мечтите си.

— Прости ми, Ейвъри! — изхълца Лили, обърна се и избяга от стаята.

 

 

Лили затвори вратата на стаята си и завъртя ключа. По бузите й се стичаха сълзи, а ръцете, с които се опитваше да наметне халата си, трепереха неудържимо. Хълцайки, тя най-сетне се отказа да стяга колана, и безсилно се отпусна на килима.

Беше я събудила ръка, която нежно се плъзгаше по косата и слепоочията й. Тя чу тихото биене на сърцето му и изпита безкрайно задоволство. Вдигна глава и се озова пред един чувствителен любовник, който цяла нощ беше милвал и целувал тялото й и й беше показвал колко много означава за него.

За момент се бе изкушила да приеме предложението му да живеят заедно, без да имат деца. Ала когато го погледна, разбра, че няма право да изисква от него такава жертва. Ейвъри трябваше да има семейство, около него да тичат дузина деца и да го гледат с възхищение.

За да бъде честна пред себе си, трябваше да признае, че и тя не би могла да живее със знанието, че няма да ражда деца на любимия си само защото държи повече на възгледите и убежденията си, отколкото на общото им щастие. За първи път в живота си тя постави под въпрос решението на майка си и погледна на себе си като на зряла жена, която подлага на обективен анализ мотивите на майка си. За първи път в живота си се отдалечи от ролята на дъщерята, дълги години съчувствала на майка си за тъгата й.

Все още разбираше защо майка й е направила този избор. Но вече не беше сигурна, че и тя трябва да постъпи по същия начин. О, по дяволите, нима това не беше просто претекст, за да си позволи онова, което иска? Например да се омъжи за Ейвъри Торн.

Какво да прави? Да плаче, докато загуби съзнание? Или да моли небето за помощ? Кой би могъл да й помогне? Тя имаше само своето минало и искаше да го използва като червена нишка за бъдещето си, но в момента то й изглеждаше абсолютно неподходящо.

А Ейвъри искаше да си отиде. Може би завинаги.

Лили скри лице в ръцете си и по бузите й отново потекоха сълзи.

 

 

Тъй като единствената карета беше в Клийв Крос, Ейвъри реши да отиде пеша до Литъл Хенти. Мери, вдигнала високо вежди, за да покаже учудването си, му предложи да изпрати чантата и големия куфар с колата на братовчед си. Той й благодари за отзивчивостта и тръгна да търси Лили.

Намери я в библиотеката, наведена над неизменните сметководни книги. Почука на касата на вратата и тя вдигна глава. Сърцето му се сви от болка. Не понасяше да гледа тъгата й и да знае, че няма как да я премахне. Защото именно той беше същинската причина за мъката й.

— Тръгвам си — съобщи той, без да се приближи.

— Да…

— За няколко дни ще се подслоня в „Хаунд енд Хеър“ в Литъл Хенти. Може би ще ме потърсиш, все едно по каква причина.

— Добре. — Лили го погледна несигурно. — Какво да кажа на Евелин?

Ейвъри вдигна рамене.

— Каквото искаш. Кажи й, че смятам отново да обиколя света. — Погледът му се плъзна по отворената книга, подвързана в кожа, и той си спомни, че двамата претендират за Мил Хаус и тя е изгубила. За съжаление не се чувстваше като победител. — След месец ще се видим при Джилкрист и Гууд.

— Къде? — попита тя, в първия миг смутена.

— При изпълнителите на завещанието на Хорейшо. Не помниш ли, че твоето време изтича?

— О… — Лили потърси по лицето му някоя от чертите на силния мъж, който я беше държал в обятията си, с когото се беше любила цяла нощ, но видя само един човек, който се бореше да запази самообладание.

— Е, ще се видим в Лондон. Желая ти хубав ден и…

— Не! — почти извика тя. Думите му я бяха хвърлили в паника. — Не вярвам, че ще се срещнем в Лондон.

Ейвъри я изгледа въпросително.

— Не виждам причини да ходя там. Аз не изпълних условията, но и нямам никакво намерение да призная публично, че се отричам от женското движение.

— О, разбира се, че няма да го направиш. — Той се опита да се усмихне, но не можа. — А сега те моля да ме извиниш.

Поклони се като съвършен джентълмен, който се сбогува с чужда жена. И се обърна да си върви.

— Почакай!

Гърбът му се скова.

— Забравихме Бернар! — почти изплака тя. — Какво ще кажем на Бернар? Пак ли каквото аз измисля?

Ейвъри пое шумно въздух, но когато се обърна към нея, изражението му беше овладяно.

— По дяволите, съвсем забравих момчето — прошепна той. С жест, който Лили вече познаваше добре, извади от джоба си златния часовник, щракна капачето и съсредоточено се вгледа в циферблата. После затвори капачето.

Докато той размишляваше как е най-добре да кажат истината на чувствителното момче, Лили го наблюдаваше и сърцето й преливаше от любов и разбиране. В очите й отново нахлуха сълзи и тя примигна, за да ги прогони, но не успя. Когато вдигна глава, той видя как от ресниците й се отрони една едра сълза. Неволно направи крачка към нея, но бързо се отдръпна и се постара да си придаде равнодушно изражение.

— Моля те да ми изпратиш вест, щом се върнат — заговори учтиво той. — Ще остана в Лигъл Хенти, докато момчето се прибере в Мил Хаус, и ще дойда да се сбогувам с него.

Тя прехапа здраво долната си устна и кимна.

— Лили…

Тя сведе глава, неспособна да го погледне. Той се владееше толкова добре — мъжете винаги се владееха и бяха способни да приемат онова, което заплашваше да ги унищожи. Без съмнение вече съжаляваше за случилото се и… да, още през нощта я бе предупредил, че утрото ще им донесе проблеми и обвинения. Но не я предупреди, че той ще оцелее, докато тя… докато нейното сърце се разкъсва от болка.

Не. Тя няма да рухне. Няма да покаже слабостта си. Ще бъде силна като него.

— Добре, ще му кажа — отговори твърдо Лили, но когато най-сетне вдигна глава, Ейвъри вече го нямаше.

 

 

Дневната и салоните на Мил Хаус бяха пусти, коридорите изглеждаха осиротели. Бе дошъл пратеник с писмо от Евелин, която съобщаваше, че тримата с Поли и Бернар ще прекарат уикенда в Клийв Крос.

Понеже Лили нямаше апетит, а нямаше за кого другиго да готви, мисис Кетъл бе напуснала кухнята. Единствените друга обитателки на голямата къща — Мери и Кати — се бяха оттеглили в стаята на Тереза да гледат бебетата и да говорят за предстоящите раждания. Те се отнасяха към Лили с любезно пренебрежение и тя се чувстваше изключена от обществото на майките и бъдещите майки.

Измъчвана от спомена за любовната нощ и от предстоящото напускане на Мил Хаус, Лили реши да прекара последните часове, които й оставаха, в чистене. Излъска месинга, изстърга мраморните первази на камините, изми прозорците и лъсна дървените части на мебелите. Накрая изтупа всички възглавници на диваните и прогони окончателно сладникавия парфюм на Франческа. Сега във въздуха се чувстваше само ароматът на тютюн — на Ейвъри. Може би трябваше да изпере завесите в библиотеката? — Не, по-добре не. Лили избягваше да влиза там, избягваше втория етаж на къщата, не смееше да влезе в дневната, нито да отиде на езерото…

Може би беше по-добре, че загуби Мил Хаус. Само за три седмици той бе оставил своя отпечатък върху къщата. През последните пет години тя се чувстваше тук като в свой дом, а сега живееше с усещането, че се намира в затвор. Точно както сънят се беше превърнал в мъчение, а споменът — в болка.

Когато празната къща стана чиста и лъскава като празен ковчег, тя се зае да подреди нещата, засягащи изтичащото й настойничество. Започна рано сутринта и късно следобед все още не беше свършила. Погрижи се за бъдещето на прислужничките, като им написа препоръчителни писма и остави списъци с хора, които си търсят прислуга. За последно беше оставила писмото до Ейвъри, в което го молеше да се погрижи за конете й. Знаеше, че той ще го направи заради нея.

Беше почти готова, когато Кати нахлу в библиотеката, пъшкайки, смаяно опулила очи.

— Имаме гост, мис Бийд. Един джентълмен пита за вас.

Ейвъри? Лили щеше да скочи от стола, но се овладя. Не.

Ако беше той, Кати щеше да каже името му. А още по-вероятно беше той да нахлуе без предупреждение.

— Ако е търговец, кажи му, че нямам нужда от нищо.

— Не е търговец. Казах джентълмен и той е точно това. И на всичкото отгоре е чужденец.

— Чужденец?

— Точно така. Тъмни коси, едър, с голяма шапка и говори някак си смешно. Освен това иска да говори с вас. Мис Бийд, точно така каза. Поканих го в дневната.

— Е, добре. — Лили остави писалката, стана и последва Кати.

Като влезе в дневната, от дивана се надигна строен млад мъж, който стискаше в ръце странна шапка. Изгорялото от слънцето лице беше широко засмяно. Той се поклони със замах и когато се изправи, очите му засвяткаха дяволито.

— Лилиан Бийд! — Огледа я с видимо удоволствие и отново направи поклон. — Аз съм възхитен, наистина съм възхитен да се запозная с вас.

О, ясно защо Кати бе казала, че говори странно. Защото беше американец.

— Боя се, че вие знаете за мен повече, отколкото аз за вас, сър — промълви тя.

Той се засмя дълбоко и гръмогласно.

— Извинете ме, мис Бийд, сигурно ме смятате за негодник без маниери. Позволете да се представя. Казвам се Джон Нейджъл.

Като видя, че името му не й говори нищо, той продължи:

— Имах честта… о, да, понякога наистина беше чест — веселите му очи отново засвяткаха, — друг път обаче си беше дяволски късмет, но през повечето време го приемах като изпратено ми от небето мъчение… И така, аз бях спътник на Ейвъри Торн. Прекарахме заедно почти пет години.

Спътник на Ейвъри? Лили се замисли. Да, разбира се. Той й бе писал за американския водач на експедицията, който се разболял от малария, но по-късно отново се присъединил към малката група. Импулсивна, каквато си беше, тя му протегна ръка и се усмихна сърдечно. Той се приближи хвана ръката й и я разтърси здраво.

— Пристигнах в Англия преди два дни и първо идвам тук. Непременно трябваше да се запозная с уникалната, неповторимата, прекрасната мис Лилиан Бийд.

Усмивката на Лили угасна, лицето й помрачня. Да не би маларията да е повредила мозъка на този Нейджъл?

— Боя се, че не разбирам за какво говорите.

Тя посочи дивана и кимна.

— Моля ви, седнете… А ти, Кати — обърна се към момичето, което усърдно размахваше метличката за прах, — би ли направила чай за мистър Нейджъл и за мен?

Кати я погледна обидено, врътна се и тромаво напусна стаята.

— Ейвъри се опитваше да ни убеди, че сте бостанско плашило с мустачки и поглед, на който може да се пържат яйца, но аз бях убеден, че не е прав. Вие сте точно такава, каквато си ви представях. — Джон седна и сложи огромната си шапка на коляно. — По писмата ви личеше, че сте красавица.

Лили смаяно вдигна вежди.

— От писмата ми ли личеше?

— Значи Ейвъри не ви е казал нищо? — Отново прозвуча откритият му смях. — Типично за него. Той ни четеше писмата ви, мадам. Разбира се, не всички и не целите, само най-интересните откъси и пасажи. Пазеше всичките ви писма и ги мъкнеше със себе си по целия свят. А понякога, когато положението ни не беше много розово… — Очите му светнаха и той се извърна леко настрана. Лили разбра, че става въпрос за сериозни опасности. — … та тогава Ейвъри ни прочиташе по нещо, написано от вас, и веднага ни ободряваше.

Лили се взираше в госта си, неспособна да каже нито дума. Ейвъри пазел всичките й писма? Да, разбира се, тя също пазеше неговите, но ги бе съхранила за Бернар — поне така си внушаваше. Прехапа устни, за да не се разплаче. Не можеше да си го позволи. Джон Нейджъл продължи да бъбри ведро, без да забележи какъв ефект оказваха думите му.

— Отлично си спомням какво стана, като прекосявахме Бразилия. Водачите ни се уплашиха от някакъв местен конфликт и избягаха. Цял месец трябваше да се промъкваме сами през джунглата. — Белите му зъби блеснаха. — Днес съм готов да призная, че бяхме отчаяни, но Ейвъри успя да повдигне духа ни. И знаете ли как — с вашите думи! „Вижте, момчета — заяви той, — щом мис Бийд не се бои за оцеляването ни, защо ние трябва да се тревожим?“ Тогава някой — вероятно аз — го попита по каква причина вие сте така уверена, че ще се справим, и Ейвъри отговори: „Защото — цитирам мис Бийд — господ пази децата и лудите. А понеже ние сме мъже, сме, така да се каже, двойно защитени от нещастието.“

Лили се изчерви като рак. Джон се засмя доволно.

— Помня и една случка от Турция. Гостувахме на някакъв номадски принц и една от сестрите му — истинска принцеса, между впрочем — се влюби в нашия Ейвъри. Даже заяви, че иска да се омъжи за него. Каква изненада за всички нас! Представяте ли си? — Джон отново се разсмя.

Лили, прободена от стрелата на ревността, примигна.

— Но как така?

Джон също примигна, леко смутен.

— О, хайде, мис Бийд. При всичките му уверения, че е олицетворение на английския джентълмен, нашият Ейвъри по нищо не прилича на Оскар Уайлд, нали? Искам да каже, че умее да говори, но…

— Ейвъри има добри маниери — прекъсна го строго Лили.

— Ейвъри изобщо няма маниери! — възрази Джон и в гласа му нямаше и капчица злоба. — Накратко казано, той е рязък, нетолерантен и абсолютно недискретен. Това е Ейвъри Торн.

Лили не знаеше как да реагира на такъв ярък пример за нелоялност към приятеля и се задоволи само да го погледне неодобрително.

— Но както и да е — продължи Джон, без изобщо да се впечатли от мрачното й изражение, — Ейвъри не пожела да се ожени за момичето и братът го попита защо. Знаете ли какво му отговори нашият джентълмен? „Аз съм неподходящ за съпруг. Защото съм незрял, държа се детински и безотговорно. Има една дама, която е авторитет в тази област, и тя е мис Лилиан Бийд от Девън в Англия. Тази мис Бийд твърди, че онова, което продавам на четящата общественост като експедиция до последните неизследвани кътчета на света, не е нищо друго, освен търсене на най-голямата и най-дебелата човекоподобна маймуна, с която искам да си премеря силите. Тя не знае само кой от двама ни ще е по-добър в тупането по гърдите.“

Джон избухна в луд смях и не спря, докато очите му не се насълзиха. Когато най-сетне се успокои и си издуха носа, заяви доволно:

— Само да бяхте видели лицето на принца!

— Сигурно е бил много объркан — предположи хладно Лили.

— О, не! — Джон отново се развесели. — Това беше най-смешното — принцът разбра всяка дума! Кимна мъдро, въздъхна и каза, че вие говорите точно като жена му.

— Много се радвам, че с писмата си съм доставила радост на толкова много хора.

— О, да, радвахте ни, бъдете сигурна в това! — Джон я гледаше възхитено. — Нищо чудно, че Ейвъри беше толкова привързан към писмата ви.

Лили се вцепени.

В този момент влезе Кати, крепейки върху корема си сребърна табла с най-хубавия сервиз за чай. Джон скочи, грабна таблата и я сложи върху масичката.

— Изобщо не можете да си представите с какво нетърпение очаквахме следващата ви словесна атака — продължи ведро Джон. — Не знам кой повече копнееше да чуе думите ви — Ейвъри или ние, останалите.

— Сигурна съм… — започна Лили с бърз поглед към Кати.

— И аз. И Ейвъри, разбира се. — Възхищението в очите на американеца се засилваше. — Ние обичахме тези писма.

— Можеш да си вървиш, Кати — рече строго Лили.

— Само набързо ще отворя прозореца. Навън е топло и…

— Върви, Кати!

Момичето се нацупи и се запъти към вратата. Когато останаха сами, Лили се изправи.

— Мистър Нейджъл, боя се, че…

— Простете. Оказа се, че и аз съм грубиян като Ейвъри.

— В очите му светна тъга. — Нахлух в дома ви и си правя шеги с частната ви кореспонденция. Но, разберете, имам чувството, че ви познавам отдавна. Аз дължа на Ейвъри толкова много, че никога няма да успея да му се отплатя, освен това го обичам, кучия му син… О, извинете ме, мис Бийд! Наистина обичам това голямо момче. Много бих искал да кажа, че Ейвъри ми е като брат, но за съжаление това не е вярно — продължи той и гласът му най-сетне стана сериозен. — Той е моят кумир. Още от самото начало. Аз планирах и организирах експедицията, но истинският водач беше той. Ако бях някой от вашите шотландци, щях да го нарека господар на клана. Ако бях индианец, щях да го почитам като вожд. Няма друг човек на света, с когото искам да попадна в трудно положение. Винаги съм готов да му поверя живота си. Всъщност вече съм го правил — увери я тържествено той, — поне дузина пъти. Той не изостави другарите си нито веднъж. Макар че се обвиняваше точно в това „престъпление“.

Лили сведе глава и нервно закърши пръсти. Джон не откъсваше поглед от нея.

— Вие му спасихте живота, знаете ли?

Лили поклати глава.

— Не разбирам за какво говорите.

— Говоря за смъртта на Карл. — За момент очите на веселия американец бяха замъглени от тъга. — Ейвъри се измъчваше със самообвинения, едно от друго по-страшни. Разбира се, не ни казваше нищо. Не искаше да ни товари със своята вина, макар че ние винаги го товарехме с какво ли не.

Джон въздъхна тежко и продължи да разказва:

— Днес знам, че не биваше да го товарим така. Не биваше да му възлагаме отговорност за експедицията, за живота ни. Но той е човек, който буквално те приканва да му възложиш отговорност, разбирате ли?

Лили кимна безмълвно.

— Той винаги правеше, каквото трябва, винаги намираше път — брод през реката, начин да заобиколи дипломатическите неразбории между враждебно настроени народи… и какво ли още не. — Той направи кратка пауза. — След като Карл загина… е, Ейвъри се промени. Всички виждахме колко дълбоко е засегнат. Стана мълчалив, беше постоянно нащрек. Предпазливостта му стана мания, бдителността му се изостри… и в същото време изобщо не обръщаше внимание на собствената си сигурност. И тогава дойде писмото ви. — Той протегна ръка и приятелски помилва горещите й пръсти.

— Толкова съм ви благодарен, мис Бийд. Не знам какво сте му писали, защото Ейвъри никога не ни прочете дори ред от това писмо. Всъщност ние не го и попитахме какво пише вътре. Но след това често съм го заварвал да чете вашето писмо. Правеше го винаги щом попаднехме в положение, което по някакъв начин ни напомняше за случилото се с Карл. Вашето писмо му вдъхна нова увереност. Исках да го знаете и ето, казах ви го.

Продължителното мълчание на Лили накара Джон да си спомни за възпитанието си. Все пак те се виждаха за първи път, а той бъбреше ли, бъбреше. Лицето му пламна. Отдръпна ръката си и нервно започна да мачка периферията на шапката си.

— Моля да ме извините. Нямах намерение да ви развалям настроението. Всъщност този ден е безкрайно радостен за мен. Толкова държах да видя жената, за която Ейвъри Торн се е оженил.

— Какво? — Новият шок прогони предишния.

— Къде е той всъщност? — попита нетърпеливо Джон. — Да не е отишъл да разкопава коритото на местната река? Този човек има повече енергия, отколкото е добре за него.

В този момент Джон забеляза слисването й и болката в очите и разбра, че е направил грешка.

— Вие… не сте женени?

— Не! — извика тя по-остро, отколкото възнамеряваше.

— Не сме женени.

— О, божичко, простете ми! — Джон беше готов да си отхапе езика. — Аз пък си мислех… ами, след всичките писма, които си разменихте, ми се струваше съвсем естествено да… Изглеждаше логично и нормално, защото вие двамата… вие си играехте един с друг. А когато той ми прати адреса си и се оказа същият като подателя на вашите писма, аз си направих заключение, че… Разбирате ли, това би било типично за Ейвъри — а и за вас, като знам какво пишеше в писмата ви. Би било типично да пренебрегнете традицията, да преодолеете препятствията и да се ожените. Ужасно съжалявам, че ви поставих в това положение, мис Бийд, простете ми!

Нервността му се засилваше с всяка секунда.

— Моля ви, не се притеснявайте. Няма нищо. Просто в първия момент се изумих — отговори тя. Мислите й лудо кръжаха около направената от него грешка — може би защото в основата си той беше прав. В кореспонденцията им наистина имаше нещо като взаимно ухажване.

— Мистър Торн се е подслонил в „Хаунд енд Хеър“ в Литъл Хенти.

— Разбирам. — Съкрушен, Джон се взираше във върховете на обувките си. — Е, тогава да вървя при него. Много ви благодаря за чая и за удоволствието да си поговорим. Вие сте по-красива, отколкото си ви представях. — Той се усмихна и си възвърна част от самочувствието. — И много по-мълчалива.

В следващия миг усмивката му угасна.

— Но за всичко това съм виновен аз, нали? Нямам думи да изразя колко съжалявам, че ви наговорих толкова глупости и…

— Няма нищо, наистина. Забравете.

— Желая ви хубав ден, мис Бийд. — Американецът се надигна, удари шапката си в бедрото, за да оправи формата й, и се запъти към вратата. Там се обърна и се поклони тържествено. Когато отново се изправи, на лицето му играеше самоуверена усмивка, очите му бляскаха дяволито. — След като не сте се омъжили за Ейвъри, може би аз имам някакъв шанс?

Лили не намери думи да отговори на този намек и това показваше много ясно в какво душевно състояние се намира. А може би просто не беше чула думите му.

— Довиждане, мистър Нейджъл.

Веднага щом американецът си отиде, Лили се качи на втория етаж и отвори вратата към стаята на Ейвъри. Споменът за отминалите дни и свързаните с тях чувства моментално я връхлетя. Стоеше на прага и дишаше тежко, сякаш е тичала дотук. На това място Ейвъри я бе прегърнал. После я целуна… хиляди пъти я целуна нежно, трескаво, с диво желание… После я отнесе в леглото…

Тя приглади косата си и влезе предпазливо. В стаята бе останала неговата миризма. Малко тютюн, аромат на сапун със сандалово дърво, чист лен, миризмата на дрехите, с които беше обиколил света.

На пода до стената лежеше книга. Лили се наведе да я вдигне и видя до креслото лист хартия. Взе го и видя, че ръбовете са изтънели и оръфани от много докосвания. Разгъна го внимателно и се вгледа в почерка си.

Нейното писмо. Приглади го и зачете.

Скъпи ми неприятелю,

Разтревожена съм.

Последното ви писмо не съдържаше нито едно от обичайните ласкателства и комплименти, а звучеше сериозно. Какво да мисля за вас сега? Нима съм изгубила най-достойния си противник, защото е повален от мъка? Не. Не бива просто да позволите вашата загуба да стигне до мен през море и суша и да ми причини мъка. Това наистина не подобава на джентълмен.

Позволете за момент да отнема от ръцете ви венеца от тръни, с който се самоизмъчвате. Нямате право да се самобичувате за нещастието, постигнало приятеля ви. Макар да знам много неща за вас, нямах представа, че сте способен да изпитвате самосъжаление.

Наистина ли искате вечно да клечите в лодката на Харон и да се борите с него, за да могат другарите ви да останат в царството на живите? Кой би оказал тази услуга на вас, Ейвъри, и ще я искате ли изобщо? Не мислите ли, че по-скоро ще намразите човека, който се опитва да ви задържи? Кой има право да ви спре да вървите по пътя, който сте си начертали? Мисля, че и двамата знаем отговора на този въпрос.

Пишете, че Карл Дърмън е умрял без родина и самотен. Ама че глупост. Вие сте били там, Ейвъри.

Сигурно е вярно, че Карл е преживял много загуби: разрушили са къщата му, избили са семейството му, унищожили са страната му. Вярно е също, че дружбата ви с него не е могла да замени загубите му, но тя все пак му е предложила алтернатива. Нали вие го наричахте „братко“? Кой знае по-добре от вас, че тази дума е неразривно свързана с понятието „дом“?

Казвате ми, че Карл много искал да се ожени за мен. Е, аз отказвам да загубя както обожателя, така и врага си. Имам твърде малко контакти, за да загубя дори един от тях, знаейки защо — а най-малко искам да загубя връзката с вас, която е истинско интелектуално предизвикателство за мен.

Затова ми позволете да вляза в ролята на вдовицата и да ви кажа онова, което би казала всяка любяща съпруга: Карл е загинал при злощастно произшествие, което никой не би могъл да предотврати. Загинал е в разцвета на годините си, докато е вървял по своя собствен път, без да бяга от предопределението си. Той е умрял, но е оставил хора, които тъгуват за него. Дано всеки от нас преживее толкова задоволяващо сбогуване.

Е, скъпи неприятелю, аз пролях своите сълзи. Крайно време е и вие да направите същото.

Ваша Лилиан Бийд

Това беше писмото, за което й бе говорил Джон Нейджъл. Тези проклети, прекрасни, невъзможни писма. Защо просто не продължиха да си пишат?

Лили сложи писмото между страниците на книгата, отпусна се в креслото и избухна в плач.

 

 

Снощи се върнаха.

Лилиан Бийд

Ейвъри сгъна листчето и се намръщи. Без съмнение ставаше дума за Евелин, Бернар и мис Макпийс. С това кратко изречение Лили беше изпълнила задължението си. За жена, която беше в състояние да изпълни няколко страници на тема като „облеклото на един лакей“ писмото беше забележително кратко. Някоя небрежно подхвърлена дума, някакво указание… Мили боже, мислеше си той, докато мачкаше хартията, все пак бяхме любовници! Толкова ли не намери какво да му каже?

Ейвъри хвърли смачканото писмо върху нара, който му служеше за легло в „Хаунд енд Хеър“ срещу шест шилинга на вечер. Мил Хаус му липсваше. Не, липсваше му онова, което Лили беше направила от Мил Хаус. Сега къщата изглеждаше като истински дом — прочистен от всичко излишно, но въпреки това удобен и уютен.

Липсваше му Лили. Тази странна, прекрасна жена, която поставяше принципите му под въпрос и беше спечелила цялото му уважение. Липсваше му острият й език, липсваха му пресметливостта и скъперничеството й, смешната й акция за спасяване на стари състезателни коне и искреното й отчаяние от младежкото обожание на Бернар.

Не знаеше как ще живее без нея.

Със сигурност няма да живее в Мил Хаус без нея. Това беше нейната къща. От имитацията на севърската ваза до удобната дневна — всичко носеше нейния отпечатък. Даже грозните портрети в ужасната галерия принадлежаха по някакъв начин на нея. Мил Хаус беше дом само защото Лили беше негова господарка.

Ейвъри се наведе, извади изпод леглото вехтия си куфар, разрови се и намери здраво овързано пакетче. Само това можеше да направи, за да излезе от неловката ситуация.

Грабна палтото си и напусна хотела. На минаване кимна на изчервеното момиче, което метеше стълбата, и закрачи енергично към Мил Хаус.

 

 

— Вземи. С това ще възстановиш конюшните и отново ще излезеш на печалба. — Ейвъри пусна снопче банкноти върху писалището.

Лили изглеждаше овладяна и хладна. Чистият панталон и мъжката риза бяха грижливо изгладени. Тя сведе поглед, но не посегна към пакетчето.

— Какво е това?

— Твоите пари.

Лили рязко вдигна глава.

— Аз нямам пари.

— Напротив. Тези са твои. Парите, които ми изпращаше почти пет години. Събирах ги.

За секунда в очите й светна радост. Той съзнаваше, че може да й даде само това, но имаше нужда от цялата си дипломатичност, за да се опита да я убеди, че трябва да приеме малкия му дар.

— Не ти вярвам — промълви тя.

— Честно казано, изобщо не ми пука вярваш ли ми, или не — излъга той. — Престани да се държиш като възмутена хлапачка, която се смята за прелъстена, и мисли с главата си!

Думите му постигнаха желания ефект. Болката и бдителността изчезнаха от лицето й. Лили стисна зъби и се приготви да даде отпор.

— Аз не се смятам за прелъстена — изрече тя високо и ясно, стана и заобиколи масата. — Сигурна съм, че ти се смяташ за много благороден, понеже си ми предложил парите си…

— Спри, ако обичаш, и ме изслушай — прекъсна я той, извади от джоба на жакета си табакерата и я отвори. — Аз те помолих да се ожениш за мен и ти ми отказа. Може да съм егоист, но се надявам, че все още съм джентълмен.

— О, да — отвърна тихо тя. — Не мога да твърдя, че някога си бил друго.

Ейвъри извади пура от гнездото й и това му даде време да размисли. Отхапа крайчето, сложи пурата между зъбите си и отново я погледна.

Тя не помръдваше. Напрежението в тялото й се виждаше съвсем ясно.

— Добре — отсече той и продължи с пурата в уста: — Ако седнеш и размислиш спокойно, ще разбереш, че това наистина са парите, които ми изпращаше. Помисли за моята гордост. Винаги с удоволствие си ме подигравала, че имам излишък от гордост. Не е ли логично, че не съм похарчил нито стотинка от тези пари? Не е ли това типично за мен? За човек със склонност към… как се изрази веднъж? — „към вдъхновен от Дюма драматизъм“.

— Тогава го написах само защото бях ядосана — рече тя и се изчерви. Боже, колко беше красива. Той си заповяда да не я гледа. — Не исках да ти се случи нещо лошо. Знаех, че се впускаш сляпо във всякакви опасности.

Не искаше да чува такива думи. Не искаше да чува, че тя се е тревожила за него, че е означавал нещо за нея.

— Знаела си, че никога няма да се докосна до парите, които ми изпращаш. Има само едно, което мога да направя с тези пари — да ти ги върна. — Ейвъри побутна с пръст снопчето, за да се плъзне към нея, и се усмихна.

Лили седна отново зад писалището и хвана парите с палец и показалец, сякаш имаше пред себе си нещо мръсно, отвратително.

— И какво да правя с тях?

— Ще възстановиш конюшните. Ще излезеш отново на печалба. Ще спечелиш играта. Вземи Мил Хаус, Лили.

— Защо?

— Защото ти принадлежи. — Гласът му звучеше съвсем спокойно. — Ти работиш като роб, принасяш жертви, водиш битки. Заслужаваш да получиш имението.

— О, и не забравяй, че платих за него с тялото си — изсъска тя и вирна брадичка.

Кръвта се отдръпна от лицето му. Ръцете му станаха леденостудени. Не посмя да каже нищо, не посмя да помръдне.

— Това е, нали? — попита тя, дълбоко наранена. — Ти ми плащаш за оказаните услуги… или искаш да успокоиш съвестта си.

Лили преброи парите и изненадано вдигна глава.

— Боже, колко са много! Май съвестта те мъчи доста силно.

Накрая с енергичен жест върна банкнотите на масата и заяви:

— Тези пари не са мои, а твои. Аз изгубих Мил Хаус, но искам да си отида с увереността, че съм изпълнила задълженията си. И едно от тях беше да ти пращам тези пари. Не ме интересува какво правиш с тях. Построй си нова конюшня, купи си автомобил, ако щеш, даже ги изгори, но аз не ги искам.

— Не се дръж като глупачка! — извика ядно Ейвъри и извади пурата от устата си.

— А ти не ми се подмазвай!

— Ти искаш Мил Хаус. Аз ти предлагам помощ, за да го получиш.

— Вече не искам тази къща.

— Лъжеш! — Пурата се счупи между пръстите му и падна на пода.

— Защо си мислите, че нито една жена не може да устои на очарованието и острия ви език, мистър Торн? — попита хапливо тя, но в следващия миг осъзна, че самата тя не бе устояла, и се изчерви до корените на косата. Слепоочията й запулсираха болезнено.

— Къде ще отидеш? Какво — ще правиш? — попита рязко той.

— Това изобщо не те засяга.

— Дявол го взел, разбира се, че ме засяга! — отвърна раздразнено той.

Лили отвори уста да протестира, но погледът му я вразуми. В продължение на един дълъг, напрегнат миг той я измерваше с остър поглед, а когато заговори, гласът му беше тих, гневен и изпълнен с копнеж.

— Изобщо не ме е грижа дали някога ще споделям леглото ти, името и къщата ти — но за тебе въпреки това ме е грижа. Можеш да избягаш оттук, можеш да се измъкнеш от живота ми и да останеш скрита до последния си ден, но не можеш да ми попречиш да мисля за теб, да съм загрижен за теб. Не можеш да ми отнемеш това право, мис Бийд. Не се нуждая от разрешението ти, за да мисля за теб.

Силните думи я разтърсиха. Тя помисли за бъдещето и осъзна, че никога няма да се освободи от разкаянието и от чувството, че е направила грешка.

— Нямам нужда от твоята загриженост.

— Това си е моя работа — отвърна твърдо той.

— Аз не мога… не искам да участвам в тази глупост — продължи уморено тя и гласът й затрепери. — Няма да ти разказвам за плановете си. Това не те засяга. Ще ти кажа само, че в края на седмицата вече няма да съм тук.

Дишайки тежко, Лили сведе глава. Не издържаше да го гледа.

Той стърчеше заплашително пред нея, лицето му изразяваше решителност. Как да му устои? Той винаги получаваше, каквото искаше. Лили се отдръпна назад.

— Не се притеснявай — отзова се иронично той. — Аз си отивам. Нейджъл е на път за Африка. Има нужда някой да му носи куфарите.

Ейвъри смяташе отново да се впусне в приключения? Да се излага на опасност! Сърцето й се сгърчи от болка.

— Не! — Изплака тя. — Лошо ли чуваш? Нима не си в състояние да проумееш фактите? Няма да стане по твоята воля само защото си по-силен и защото си мъж. Само защото ти искаш така. Аз ще си отида!

Той опря ръце върху масата и се наведе към нея.

— Тук не става дума за властен мъж и бедната му жертва от женски пол. Тук става дума за…

Вратата се отвори с трясък, в библиотеката връхлетя Бернар.

— Чух всичко — изпъшка мъчително той. — Исках да видя Ейвъри и… Чух какво му казахте и какво ви отговори той. Моля ви, мис Бийд, не си отивайте! Моля ви!

Лицето му беше смъртнобледо, очите му блестяха трескаво. Лили изхълца задавено. Звукът лиши Ейвъри от последната му частица самообладание. Той изрече някакво проклятие, грабна жакета си и се запъти към вратата.

— Ох, ти мое бедно, мое глупаво момче — изръмжа той на минаване покрай Бернар. — Разбира се, че ще го направи.

Лили усети как коленете й омекнаха и се строполи на стола. Бернар зарови голямата си ръка — същата като на Ейвъри — в гъстата си коса и късите кичури щръкнаха.

— Не може просто да си отидете. Нямате дом!

— Това не е вярно, Бернар. — Лили напразно се опитваше да придаде сигурност на гласа си. — Имам приятели, моите сестри от женското движение…

— О, така ли? — прекъсна я той и Лили се уплаши от мъчителното му дишане. — Там ще бъдете само гостенка. Посетителка. Тук сте у дома си!

— Не, момчето ми. Този дом е на Ейвъри. Той спечели играта. Почтеността изисква да…

— Той със сигурност ви е предложил да останете тук! — извика отчаяно Бернар. — Той е джентълмен и не може да поиска от вас да си отидете. Той се закле, че можете да останете.

— Никой не ме принуждава да си отида — опита се да обясни Лили. — Да, той ми предложи да остана, но аз искам да си тръгна и ще го направя. Уверявам те, че е по мое желание.

— Но вие обичате тази къща! — Бернар вече се задъхваше.

Разтревожена, Лили стана и отиде при него.

— Да — отвърна спокойно тя, взе ръката му и го поведе към дивана. Той обаче дръпна ръката си и я погледна още по-отчаяно. — Мил Хаус беше мой дом в продължение на пет години — продължи тихо и настойчиво тя, — но не ми принадлежи и аз…

Как да обясни на момчето, че перспективата да живее в една къща с Ейвъри, без да му е жена или любовница, със спомена за една-единствена страстна нощ, ще означава за нея истински ад, много по-страшен от този на Данте.

— Не желая да живея тук като гостенка.

— Но защо, защо? — Момчето зарови и двете си ръце в косата. — Би трябвало да се радвате на предложението му. Това е идеалното решение!

— Решение?

Бернар протегна и двете си ръце към нея, сякаш я молеше да му прости.

— Да, да! Ако не изпълните условията на дядо, ще го наследи Ейвъри. Той има средства да поддържа имението. Няма да продаде нито земята, нито къщата. И двамата ще живеете тук. Той ми обеща, че няма да ви пусне да си отидете!

— Господи, Бернар! — прошепна изумено Лили, която беше започнала да разбира. — Какво си направил?

— Много съжалявам! — изплака той, залитна към нея и се вкопчи в ръцете й. — Исках само да останете! Направих го, за да осигуря бъдещето ви. За да знам, че сте на сигурно място.

— Ти си счупил вазата — рече безизразно тя.

Той кимна и синьо-зелените му очи се напълниха със сълзи.

— Да… — изрече едва чуто.

— И прозореца! Ти си подпалил и сеното…

— Исках да изгори само сеното. Не знаех, че огънят ще се прехвърли към конюшните. Никога, никога не бих застрашил конете…

Хълцането му премина в пресипнала кашлица. Дишането му стана още по-мъчително, въздухът излизаше с тихо свирене. Падна тежко на най-близкия стол и сведе глава между коленете си.

Мили боже, помисли си съкрушено Лили. Бернар бе разрушил всичко, за което тя беше работила така упорито. Никога не беше приемала сериозно теорията на Франческа, че някой саботира усилията и. Понякога си мислеше за Дръмънд, който открито й показваше чувството си за превъзходство… и злобата си, че работи за жена. Дори Поли Макпийс с нейните страхове и амбиции беше по-вероятна кандидатка от момчето. Значи той беше работил тайно за поражението й… само за нейно добро, естествено.

Колко типично за мъжкия начин на мислене.

Лили едва потисна потребността да избухне в истеричен смях. Бернар се чувстваше зле. Тесният му гръб трепереше.

— Моля те, Бернар! Няма нищо. Не те обвинявам. Бернар?

Той не се помръдна. Лили го докосна по рамото и той се свлече на пода. Очните му ябълки се извъртяха нагоре и от гърдите му се изтръгна звук като от скъсана струна на цигулка.

— Бернар!

Момчето беше в безсъзнание. Обзета от паника, Лили скочи и се втурна по празния коридор към входната врата. Отвори я и видя Ейвъри да се отдалечава по прашния път.

— Ейвъри! — изпищя тя, колкото сили имаше. — Ейвъри! Помогни ми!

Той се обърна стреснато и се затича към нея. Само за минута преодоля разстоянието и изкачи стълбището на един дъх. Тя го сграбчи за ръкава и го повлече навътре.

— Бернар! — изплака тя. — В библиотеката. Загуби съзнание.

Той я бутна настрана и се втурна навътре. Когато Лили стигна до вратата, той вече се бе отпуснал на колене до момчето и повдигаше главата му. Русата коса на Бернар се бе разпиляла по килима, ръцете с посивели нокти бяха безсилно отпуснати. Ейвъри го обърна и внимателно го тупна по гърба.

— Бернар! — повика го той с овладян, настойчив глас. — Бернар? — После внимателно го опря в тялото си, за да не притиска гърдите. Сложи го така, че главата да е на едно ниво с гърдите, и се обърна към Лили.

— Какво да направя? — попита глухо тя, погледна го и се уплаши. За първи път не видя на лицето му обичайната самоувереност. Очите му бяха потъмнели от ужас.

— Не знам — прошепна пресипнало той. В очите му се събираха сълзи. — Наистина не знам. Моли се.

Лили коленичи до него и задвижи устни в безмълвна молитва, докато гледаше безпомощно как Ейвъри отново и отново тупа момчето по гърба, притиска го до гърдите си и вика името му.

Миговете отминаваха и се превръщаха във вечност. Най-сетне, най-сетне Бернар шумно пое въздух и простена. Ейвъри потърси погледа й и в зениците му блесна надежда. Момчето се закашля.

— Вода — нареди полугласно Ейвъри.

Лили скочи, наля чаша вода и му я подаде. Ейвъри повдигна внимателно главата на момчето, опря я на гърдите си и го нагласи удобно.

— Пий, Бернар. Бавно. Внимателно. Дишай дълбоко, с корема. Брой до пет при вдишване, после още пет при издишване. Много добре…

Самообладанието на Ейвъри се върна. Гласът му звучеше уверено, но Лили виждаше очите му. В тях все още имаше страх, ранимост. Очевидно не беше в състояние да маскира чувствата си.

За първи път Лили видя у Ейвъри не мъжа със свръхчовешки способности, който взема от живота всичко, което поиска, а човек със същите потребности, съмнения и страхове като нея.

Видя мъж, дълбоко раним, измъчван от съзнанието, че не може да направи достатъчно за хората, които обича. Даже тук, даже сега не смееше да покаже на Бернар колко много го обича — от страх, че загрижеността му ще предизвика нов пристъп.

Мъж като Ейвъри ще умре, ако му отнемат децата, разбра изведнъж Лили и прозрението я улучи като удар с чук.

— Браво на теб — пошепна той, докато масажираше гърба на Бернар. — Още малко така и ще те настаня на дивана. Да, Лили е тук. Знаеш ли как я уплаши!

— Наистина ли? — Бернар примигваше объркано. Свиренето в дробовете му все още се чуваше. — Ужасно съжалявам. Не исках да се запали конюшнята. Исках само тя да остане тук. Тук е домът й.

— Шшт, не говори. — Лили коленичи до него и нежно приглади косата му. — Вярвай ми, Бернар, аз знам къде е домът ми.

Момчето явно схвана думите й като обещание, защото затвори очи и се усмихна. Изтощението го надви и той заспа в прегръдката на братовчед си.

 

 

Някак си естествено стана така, че Поли Макпийс пое командването. Като дъщеря на фермер тя имаше богат опит с различни наранявания и болести. Съвсем спокойно нареди на Ейвъри да отнесе Бернар в стаята му на горния етаж. След като го настаниха в леглото, тя отвори широко прозорците и заяви, че чистият свеж въздух ще прогони болестта от дробовете на момчето.

Поли остана в стаята, за да прави компания на Евелин. Спокойствието и трезвостта й бързо върнаха душевния мир на майката и сина и им помогнаха да се отпуснат и да си починат от преживяното напрежение.

Ейвъри, който все още изглеждаше, сякаш е срещнал призрак, излезе да се разходи в овощната градина, за да се успокои. Лили отиде да го потърси и го намери облегнат на едно дърво, с ръце върху коленете и затворени очи. Тя седна под съседното дърво и вдъхна дълбоко аромата на зрели ябълки. Нямаше никаква представа колко време го е наблюдавала да спи, но когато той най-после отвори очи, топлината на утрото беше прогонила хладната нощ.

Той я видя и моментално изправи гръб.

— Как е Бернар?

— Много е добре. Почива си. Исках да говоря с теб.

Той кимна и отново се облегна на стъблото.

— Добре.

Решителният миг бе настъпил, но Лили не знаеше как да започне. Ейвъри отново пое инициативата, макар да очакваше, че тя пак ще му причини болка. Но, както бе казал Нейджъл, той винаги правеше каквото трябва, колкото и да му струваше това.

— Ти ми каза, че искаш да напуснеш Мил Хаус, Лили. Разбира се, аз не мога да те принудя да останеш, но много се надявам да размислиш. — В погледа му се четеше безкрайна умора. — Не беше почтено от страна на Хорейшо да ни въвлече в тази дяволска игра, но това засяга много повече теб, отколкото мен. Той е бил убеден, че ще загубиш, твърдо убеден, и въпреки това те е накарал да се трудиш упорито цели пет години само за да докажеш, че жената не може да бъде толкова добра като мъжа.

— Знам, но аз въпреки това приех условията — отговори задавено тя.

— Кой не би го направил? Коя интелигентна, самоуважаваща се, лесно отчайваща се — той отне жилото на последните думи с лека усмивка — личност не би се възползвала от подобен случай?

— Ти. Ти не би го направил.

— Ама че глупост! — изфуча той и облегна глава на коленете си.

— Убедена съм, че не би го направил — повтори упорито тя. — Защото веднага щеше да разбереш какво цели Хорейшо: не да отправи предизвикателство към една високомерна млада жена без собствен дом, а да унижи за пореден път един млад мъж… и да го дисциплинира според своите виждания. Ти нямаше да приемеш предизвикателството и защото това е ужасно несправедливо спрямо обезнаследения млад мъж.

— Всички очакваха, че ти няма да спечелиш.

— За теб това не би имало значение, Ейвъри. Хайде, погледни ме в очите и ми кажи, че се лъжа. Щеше ли да приемеше условията на това предизвикателство?

Той срещна погледа й и поклати глава.

— Не.

Лили се засмя трескаво.

— Е, поне не твърдиш, че честта е привилегия на мъжете.

— Докато не те познавах, казвах точно това.

— А аз ти показах, че жените също имат чувство за чест, но самата аз не се проявих като почтен човек.

Острите думи улучиха по-болезнено самата нея, отколкото него.

— Не се обвинявай, че преди пет години си приела условията на Хорейшо, Лили. Не бъди толкова жестока към себе си. — Гласът му прозвуча нежно. — Ти се чувстваше виновна през цялото време, размишляваше и се ругаеше, а сега най-сетне намери претекст да избягаш от чувството си за вина. Сега най-сетне можеш да отговориш на чувството си за чест.

— Я виж ти! Много умни неща ти хрумват в последно време.

Ейвъри погледна някъде встрани от нея. Тя последва погледа му и видя Мил Хаус. Внушителна четириъгълна сграда, огрявана от топлото лятно слънце. Светлината оцветяваше комините в червеникаво и Лили изпита чувството, че къщата се готви за идващата есен. Прозорците искряха, настланата с чакъл входна алея блестеше. Зашеметяваща гледка.

— Това е нашата къща, Лили. Нито за теб, нито за мен е лесно да си съберем багажа и да си отидем. Трудно ни е да напуснем това, което олицетворява сградата.

— И кое е то? — попита бързо Лили и прехапа устни.

— Семейството — отговори спокойно той и когато Лили не каза нищо, продължи със същия спокоен, равен глас, в който нямаше и следа от арогантност: — Аз те обичам, Лили.

Той й се усмихна с такава тъга, сякаш току-що беше разрушил надеждите й, вместо да осъществи мечтите й. Тя чакаше, занемяла от объркване. Двамата седяха само на крачка един от друг, той тъкмо беше казал, че я обича, но и двамата имаха чувството, че са разделени от цял океан.

— Обичам те от много време, дълго преди да те срещна — продължи той. — Когато те видях за първи път, видът ти напълно ме обърка и старата ми несигурност се върна. Пожелах те с цялата сила на сърцето си, но ми се стори твърде невероятно ти също да ме пожелаеш. А после ти ме целуна и едва не полудях от желание.

Лили се наведе напред, неспособна да устои на притегателната му сила.

— Ейвъри…

Той се отдръпна бързо и този дребен жест й причини болка.

— Аз не умея да общувам с жените, Лили. Така и не се научих. Поради желанието си, поради любовта, която изпитвах към теб, и заради това ужасно състезание между нас направих невероятно глупави неща. И най-глупавото беше, че се любих с теб.

— Не е така — опита се да го спре тя и му протегна ръка.

— В това нямаше нищо лошо. Беше… прекрасно.

Той впи поглед в ръката й, но не я пое.

— Прекрасно? — повтори той, сякаш вкусваше думата. — О, да, да, и пак да, но беше глупаво, Лили. И жестоко. Защото ти вече ми беше казала, че няма да се омъжиш за мен, и аз знаех, че говориш сериозно. — Ейвъри облегна глава на стъблото и слънцето запали синьо-зелени светлини в очите му. — Аз те обичам, Лили, но няма да живея с теб без брачно свидетелство.

Тя го слушаше внимателно и откри в думите му нещо повече от надежда и обещание — откри истината.

След кратко мълчание той продължи:

— Не е достойно да се наричам баща, ако откажа на детето, родило се от любовта ни, защитата на името си и всички привилегии, свързани с него. Ти сигурно няма да искаш от мен да обичам детето ни по-малко, отколкото обичам теб.

Той вдигна вежди и сведе поглед към ръцете си, мушнати между коленете. Лили видя как кокалчетата на пръстите му побеляха и изпита нежност към него.

— Лили, ти си в центъра на сърцето ми. Ти си моят източник на енергия, моя спътница и моя любима. Не можеш ли да ми повярваш, както аз ти вярвам?

Ейвъри отново почака малко, но тя не отговори и той се опита да обясни:

— Ако ме напуснеш, ще ми причиниш болка, Лили, ще ми нанесеш смъртоносна рана. Защото никога няма да намеря друга жена като теб. Аз обиколих целия свят, но се радвах, че ще се върна вкъщи. Сега съм тук, при теб. Моля те, не ме отпращай.

Докато говореше, той не я гледаше. Очите му бяха здраво затворени, за да скрият страха му. Лили разбра това и изпита невероятно облекчение.

Сякаш изведнъж й пораснаха крила. Заля я чувство на освобождаване, спасение и чиста, прекрасна радост. Придвижи се на колене до Ейвъри, прегърна го и облегна глава на гърдите му.

Той я обхвана с две ръце и я притисна здраво до сърцето си.

— Глупавичката ми Лили… — Гласът му трепереше издайнически. — Нима не разбра защо не те докосвам? Не помисли ли, че ако те прегърна, никога вече няма да те пусна?

— Не би могъл да ме пуснеш, защото аз никога вече няма да се отделя от теб. Обичам те, Ейвъри!

— Господи! — пошепна дрезгаво той, настани я в скута си и я притисна още по-силно.

— Давам ти сърцето си, Ейвъри — продължи тихо тя. — Давам ти миналото и бъдещето си. Те бяха твои много отдавна, но аз бях твърде сляпа, за да го разбера.