Кони Брокуей
Любимият ми враг (4)

4

Девън, Англия, август 1888 г.

Лили се изхвърли високо във въздуха, обхвана коленете си с ръце и падна в средата на езерцето. Избликна огромен фонтан. Засмяна до уши, тя се появи на повърхността и изтърси косата си. В езерото заваляха милиони блещукащи водни капчици.

Бернар седеше на брега и я наблюдаваше възхитено.

— Сега е твой ред, приятелче! — извика подканващо Лили и му махна да отиде при нея.

— Според мен по-добре да почакам, докато се науча да плувам — отговори нерешително момчето.

Лили смръщи носле.

— Ти можеш да плуваш достатъчно добре.

Хлътналото лице на момчето светна зарадвано и Лили си каза, че е постъпила много добре, като е изтръгнала Бернар от прекалената загриженост на Евелин и го е довела тук, за да го научи да плува.

Все пак не е лошо да си дете на две нетрадиционни личности, каза си доволно Лили, докато плуваше по гръб в езерцето и чакаше Бернар. Едно от предимствата на възпитанието, което получи, беше, че я научиха да плува като риба.

След малко Бернар се реши и влезе във водата. Лили чу как момчето шумно си пое въздух и изпъшка. Ударите на сърцето й се ускориха, но когато чу дишането му, се успокои: Бернар дишаше равномерно, без онези ужасяващи шумове и хрипове, които често издаваха дробовете му.

— Наистина ли смятате, че плувам добре? — попита плахо той и се отпусна по гръб до нея.

— Но разбира се — отговори убедено Лили, обърна се по корем и разплиска водата с крака. — Обзалагам се, че нито едно от момчетата в училището ти не умее да плува като теб. — Тя се ухили дяволито и добави: — Ако изобщо могат да плуват. Все пак този начин за прекарване на времето не е типичен за джентълмените…

— Знаете ли, на мен ми харесва — рече Бернар. — Въпреки това съм джентълмен, нали?

— Със сигурност.

Притесненото му лице изрази облекчение.

— Толкова ли е важно да си джентълмен, Бернар?

Тясното момчешко лице се изопна в шокирана гримаса.

— Но разбира се! Аз съм от семейство Торн. Това е наследството ми. Ние сме англичани. Без джентълмени светът щеше да е нецивилизовано място.

— Кой го казва? — попита шеговито Лили.

Бернар не се поддаде на шегите й. За него това беше най-сериозната тема на света.

— Ейвъри Торн.

— Хмм… — Трябваше да се сети. Ейвъри Торн — идолът на малките момчета и образец за хилядите читатели на жълтата преса.

— Какво не е наред? — Бернар, безкрайно чувствителен към настроенията на хората около него, очевидно изпитваше смущение.

Боже, колко мразеше това изражение на десетгодишното момче! Ако зависеше от нея, щеше да го изличи завинаги. Днес трябваше да направи така, че и двамата да забравят задълженията си. Тя — управлението на голямото имение, а той — че трябва да се държи като джентълмен.

— Всичко е наред — отговори ведро тя.

Лили се обърна отново по гръб и заплува лениво в хладната вода, докато слънцето топлеше лицето й, а косата й се стелеше около нея като черна коприна. Засмя се радостно и Бернар се зарази от удоволствието й. Отговори на усмивката и заплува усърдно след нея.

— Какво ще кажеш да те науча да се гмуркаш?

 

 

Лили, застанала заедно с Евелин и Франческа на стълбището пред входа, се опитваше да разчете адреса на плика, който беше получила. Долу един колар и главният градинар тъкмо сваляха огромен сандък от пристигналата каруца.

— Пак ли получи писмо от някоя бивша слугиня? — попита Франческа, но не защото се интересуваше, а просто за да не мълчат. — Не мога да разбера как успяваш да им намираш работа в почтени домакинства! Досега никой не е разбрал, че не става въпрос за млади вдовици, а за момичета с деца. Да не говорим, че през последните две години си назначила тук дванайсет „вдовици“, които чакат дете!

Лили не отговори. Слушаше само с половин ухо. Франческа обичаше да говори по тази тема. Новите прислужници в Мил Хаус бяха главно млади неомъжени жени, и до една бяха бременни.

Лили им осигуряваше малка заплата, подслон и храна. След раждането им пишеше хубави препоръки, плащаше им някакво обезщетение и им намираше работа в големи къщи с много прислуга. Всички бяха доволни от усилията й и тя не разбираше защо Франческа толкова се забавлява със заниманията й.

— Как мислите, какво може да е това? — прошепна Евелин и посочи сандъка.

Лили се огледа и откри виещия се над входната врата бръшлян. Трябваше да го отреже. Погледът й се плъзна по величественото стълбище и тя отбеляза с гордостта на собственик, че гранитните стъпала блестяха, вратите бяха излъскани грижливо, а старото дърво беше намазано с восък.

— Сигурно е бомба, която Лили трябва да съхранява известно време вкъщи по поръка на своите приятелки — суфражетките — предположи Франческа. — Говоря съвсем сериозно, скъпа — от онази Поли Макпийс може да се очаква и нещо по-лошо.

Лили я погледна с лек укор. Поли Макпийс наистина не беше много общителна, но ангажиментът й в женското движение беше неоспорим.

— И писмото ли е част от товара? — попита Евелин.

Лили кимна.

— Защо не го прочетеш? — подхвърли любопитно Франческа.

— Не мога. Не е адресирано до мен, а до Бернар — отвърна Лили, без да крие недоволството си от този факт.

— Преди една седмица Бернар се върна в училище — напомни й Евелин. — Сигурна съм, че няма да има нищо против, ако прочетем какво пише в писмото. Само така ще можем да се погрижим за онова, което е в сандъка.

— Права си — кимна решително Франческа.

— Сериозно ли говорите? — попита Лили и двете жени отново кимнаха. — Е, добре. Щом сте сигурни, че няма да ни обвинят в непозволена намеса… или че си пъхаме носа, където не ни е работа…

— Разбира се, че няма да ни обвинят! — извика Евелин.

— Кой би посмял да обвини теб, Лили? — Франческа извъртя очи. — Никой и никога!

Лили се усмихна и се предаде. Разкъса плика и извади лист хартия.

— От него е — кимна мъдро тя.

Не бяха нужни повече обяснения. Евелин стисна устни, а Франческа се ухили.

Лили се покашля и зачете:

14 март 1888

Скъпи братовчеде и който още ще прочете това писмо „случайно“,

Лили изпухтя презрително.

Надявам се, че Били ще ти хареса. Това е една от най-отвратителните, най-грозните твари, които видях тук. Животното, което се оказа женско, ужасно мрази мъжете. Моля те, кажи на настойника си, че всяка възможна прилика между нашата добра Били и… който и да е друг е съвсем случайна. Даже името „Били“ което звучи подобно, е напълно случайно съответствие.

— Защо се смееш, Лили? — попита възмутено Евелин. — Този негодник има предвид теб!

— Знам, знам — отвърна Лили и се разсмя още по-силно. — Но на подобно безсрамие не мога да отговоря другояче, освен със смях. Този човек просто няма чувство за хумор.

— Продължавай да четеш — помоли Франческа.

И така, в името на рицарството, сметнах, че е най-добре просто да променим пола на Били. Всъщност на нея й е все едно. Доскоро Били тероризираше едно малко село и добре, че се намесих аз с моята лоена пушка. Ще ми позволиш да добавя, че изстрелът се оказа повече от сполучлив и тукашните племена ме обявиха едва ли не за бог.

— Брей! — извика Лили.

— Моля те, не говори по този начин — скастри я Франческа.

— Извинявайте — промърмори Лили и продължи да чете:

Хубаво е да си бог, скъпи братовчеде. Бих ти предложил един ден да опиташ, но съм принуден да добавя, че в момента е невъзможно да бъдеш въздигнат до това положение. Имай търпение, Бернар. Уверявам те, че в Америка и Африка, да, дори в Англия, има домове, където мъжът може сам да определя съдбата си.

— Този проклет, жалък…

— Дай ми писмото — прекъсна я нетърпеливо Франческа.

— Аз ще го прочета до края.

Тя грабна листа от ръцете на Лили и го прегледа набързо, за да намери мястото, докъдето бе стигнало четенето.

Въпреки това: да си бог също не е особено приятно. Един от недостатъците на това състояние е, че трябва да съм на разположение на тукашните момчета. Така например, трябва да отида с тях на ежегодната им обиколка, за да намерим тотемното им животно.

Съжалявам, но това означава, че и през следващата година няма да се върна в Англия. Може би ще успея за Коледа. Но дотогава ще си постоянно в мислите ми.

Моля те, предай сърдечните ми поздрави на майка си. Разбира се, и на леля си Франческа, и на онази, на която си длъжен да се подчиняваш.

Твоят братовчед Ейвъри Торн

— Как мислите, какво е Били? — Евелин се обърна към големия сандък. Двамата мъже тъкмо се опитваха да го отворят.

— Кой знае? Иска ми се мистър Торн да престане да изпраща на Бернар спомени от великото си приключение — въздъхна Лили. Съзнаваше, че е обидена, но се опитваше да го скрие. — Къщата се напълни с глупости. Накити за глава, статуи на плодородието, препарирани животни…

— Внимавай, Лили — изрече предупредително Франческа. — Май открих в гласа ти завист.

— Разбира се, че завиждам — призна спокойно Лили. — Кой не би завидял на човек, който обикаля света, пише истории и ги продава на вестниците? Не е ли прекрасно да печелиш купища пари с осъществяването на детските си мечти?

Франческа вдигна рамене. Наскоро се бе върнала от Париж и се радваше, че е изпълнила детската си мечта.

— Аз не завиждам — промълви Евелин. — Моят живот е тук. Не искам нищо повече. Мислех, че и ти се чувстваш така, Лили.

— О, аз съм доволна — кимна Лили. — Но си мислех, че Хорейшо Торн е написал онова проклето завещание, за да принуди племенника си да живее пет години скромно и уединено. Вече минаха почти две години, а мистър Ейвъри Торн продължава да обикаля света.

— Ако това изобщо е възможно, Ейвъри става все по-безотговорен. Миналата година многократно рискува живота си. Разбира се, ако репортажите, които пише, не са преувеличени. Някак си не мога да повярвам, че тънкото плашило се е превърнало във великолепен атлет. Мислите ли, че е способен да извърши всичко онова, за което пише? Не, разбира се, че не. Досега не сме видели нито една картина в репортажите му. Защото тя ще докаже, че мистър Торн не казва истината. Права ли съм, Еви?

Младата вдовица кимна покорно.

— Виждаш ли, Франческа? Евелин мисли като мен.

— Евелин може да мисли като теб, но аз съм на мнение, че репортажите на братовчед ни Ейвъри са много увлекателни. — Докато говореше, Франческа наблюдаваше с интерес коларя, който тъкмо запретваше ръкави. Ръцете му бяха силни, загорели от слънцето.

— Така няма да се справим, мис Лили! — извика Хоб и изтри потта от челото си с опакото на ръката. — Сандъкът е заварен. Ще помоля Дръмънд да ни прати няколко души.

— По дяволите! — Идеята да помолят управителя на фермата за помощ й беше крайно неприятна. Дръмънд беше известен с омразата си към еманципираните жени. Но за съжаление беше най-способният управител в цялата област.

— Наистина неприятно — съгласи се Франческа.

Като чу разочарованата й въздишка, коларят рязко вдигна глава. Доскоро скучаещото му лице изведнъж изрази дива решителност. Той си плю на ръцете и се нахвърли върху затворения сандък с чисто мъжка дързост. Като неандерталец, решен да убие мамут, той атакува дървото с щанга и то се поддаде, Франческа се засмя одобрително. Коларят натисна щангата, едната страна на сандъка се отчупи с оглушителен шум. Навсякъде се разхвърчаха трески. „Браво — каза си с известна завист Лили. — Каквато и да е, Франческа знае как да се оправя с мъжете!“ Лили размаха ръка пред лицето си, за да прогони прашинките, слезе по стълбата и надникна в сандъка.

— Какво има вътре? — попита Евелин.

Лили измери с презрителен поглед чудовищното животно, което я зяпаше със стъклените си очи.

— Май е крокодил. Поне дванайсет стъпки. — Въздъхна тихо и помоли: — Намерете му място срещу главата на бивола, Хоб.

 

 

Александрия, Египет, април 1890

— Скъпи Торн… От този поздрав полъхва лед… или съм станал свръхчувствителен? — попита Ейвъри, извади пурата от устата си и огледа компанията: Карл, Джон, който след осем месеца възстановяване отново се бе присъединил към тях, и Омар Сюлейман, новият им спътник, когото бяха срещнали в Турция.

Карл и Джон нетърпеливо го подканиха да продължи. Светлината на факлите, закрепени по стените на хотела, хвърляше изкривени сенки по лицата им. Пристанището на Александрия под тях беше препълнено с фелуки, двумачтови кораби и нилски лодки — тук ги наричаха дахабии.

— Скъпи Торн, пращам ви парите… Да, писмото е ледено. Добре, добре, продължавам! Макар че все още не разбирам защо сте толкова заинтересувани от драсканиците на някаква си жена!

Това си беше чиста лъжа и Ейвъри го знаеше много добре. Ще не ще, и той трябваше да признае, че очаква с нетърпение писмата на Лили. И то не само защото тя — незнайно по какъв начин — винаги успяваше да го намери, където и да се намираше той в определеното за пращане на издръжката време, а и защото кореспонденцията помежду им се бе превърнала в един вид литературен боксов мач и Лили нерядко излизаше с по няколко точки напред.

Ейвъри все по-често признаваше пред себе си, че писмата й му харесват. И дори, че са станали важни за него… е, не чак толкова все пак. От друга страна, мъж, който прекарваше месеци наред в мъжка компания, без контакт с женската част от населението, нямаше как да не прояви интерес към другия пол — даже към нетипична негова представителка като Лилиан Бийд.

— Престани да се взираш в писмото като лунатик, Торн. Или мис Бийд е нанесла особено сполучлив удар?

— О, не, Джон, няма нужда да говориш с такава надежда — изсъска Ейвъри, вдигна писмото към светлината на факлите и продължи да чете:

Бернар отново настоя да прочета писмото, което сте адресирали до него, и да му кажа харесвам ли новия ви подарък, преди да му го изпратя — писмото, Торн, не товара. Много ви моля, Торн, престанете да пълните къщата ни с жалките завоевания от вашите „кървави“ приключения. Наредих да поставят последния ви подарък срещу главата на бивола. Чакайте да си припомня как наричате бедното туберкулозно котенце… а, да: „изкормвача на духове от Непал“.

Моля ви, Торн, гледайте от време на време да обуздавате литературния си ентусиазъм. Бедният Бернар прие съвсем сериозно потресаващата история за битката ви с това тъжно животинче. Чудя се защо…

Ейвъри се опита да раздвижи рамото си и изхока тихо.

— Ръката ми още е скована…

— Значи тя не вярва, че тигърът те е нападнал? — Омар, който досега седеше мълчаливо, най-сетне прояви интерес. — Как е възможно една жена да се съмнява в думата на великия Ейвъри Торн?

Ейвъри го удостои със сияеща усмивка. Омар се присъедини към групата, защото изказа желание да пътешества с един от „големите откриватели на света“.

— И аз това се питам — промърмори Ейвъри и отново посвети вниманието си на писмото, преди Карл да е успял да се намеси.

В случай, че в историята с тигъра има поне малко истина, аз ви моля за в бъдеще да не излагате живота си на риск. Заради Бернар бъдете разумен. Да, знам, че всяко поемане на риск е неразумно, но вие сте мъж и като такъв сте чувствителен към подобни абсурдни изказвания.

— Браво! — кимна признателно Джон. — Това не беше лошо.

— Почакай — помоли Ейвъри. — Сега ще чуеш нещо още по-добро. — И зачете високо:

В случай че напълно сте загубили чувството си за време в това трайно състояние на младежка жажда за пътешествия, в което се намирате…

— Млъкни най-сетне, Карл, изнервяш ме с това пухтене!

… бих желала да ви напомня, че сте длъжен да се съсредоточите върху предстоящите си задължения. Разбира се, не говоря за Мил Хаус — скоро къщата и имението вече няма да ви засягат.

— Тя не го мисли наистина — изръмжа Карл.

О, разбира се, че го мисли, рече си Ейвъри и стисна пурата между зъбите си. Тази проклета жена беше обсебена от идеята да си присвои Мил Хаус. Нима не съзнаваше, че ще преживее голямо разочарование? А той щеше да съжалява, защото изпитваше благодарност към мис Бийд за чудесните писма, които му пишеше от години и които радваха приятелите му. Да, наистина имаше дълг към тази жена.

Постепенно беше започнал да вярва, че нейното желание да притежава Мил Хаус е не по-малко силно от неговото. Наистина жалко за нея! Мил Хаус му принадлежеше. Къщата му бе обещана още в детството му. Тя беше негова!

— Виж, приятелю — подхвана Карл, който го наблюдаваше тревожно, — няма да е чак толкова зле, ако мис Бийд получи Мил Хаус. Искам да кажа, че не мога да си представя как ти ще поемеш отговорността за тази… как я наричаш… хапеща змия, която иска да стане жена!

Ейвъри въздъхна шумно.

— Не бях помислил за това, Карл. Ти, разбира се, си прав. Мили боже, каква объркана ситуация…

— Не ви разбирам — намеси се отново Омар. — Защо Ейвъри трябва да поеме отговорността за мис Бийд, ако тя загуби Мил Хаус? От онова, което ми разказахте, разбрах, че Хорейшо Торн я е споменал в завещанието си.

— Прав си — кимна мрачно Ейвъри, — но само ако признае публично, че се отказва от убежденията си и няма повече да членува в движението за еманципацията на жените, а ще живее тихо и кротко, без да се показва с онези мъжемразки.

Той кимна на Карл, който щракаше капачето на часовника си.

— Кажи му, Карл. Ти слушаш писмата й от три години. Дали жена като нея ще се откаже от убежденията си?

— Никога — отговориха в един глас Карл и Джон.

— Пак не разбирам защо тава те прави отговорен за нея — настоя Омар.

Ейвъри извади пурата от устата си и въгленчето освети мрака.

— Омар, скъпи приятелю, аз съм английски джентълмен.

Джон простена, Карл изсумтя. Ейвъри не им обърна внимание.

— По мистериозни причини британските джентълмени са възпитани така, че са абсолютно неспособни да стоят и да гледат как упоритите жени страдат от последствията на делата си. Моля те, не ме питай защо. Това е загадка. Никой досега не е успял да я разреши.

— Моля ви, обяснете ми! — извика отчаяно Омар. — Нищо не разбирам!

Ейвъри направи втори опит.

— Щом този малък фарс свърши, мис Бийд ще остане без никакви средства. Понеже съм джентълмен, аз няма да я изхвърля от Мил Хаус. Колкото и да ми е неприятно, както можеш да си представиш, ще се наложи да й плащам издръжка. Как мислиш, добра ли е перспективата всяка сутрин да закусваш с жена, която нарича живота ти „монотонен химн на мъжката самонадеяност“.

— Май разбрах — промърмори Омар, но не изглеждаше особено убеден.

Ейвъри смукна дълбоко от ароматната пура. Незнайно по каква причина не изпитваше ужас от задължението да помага на мис Бийд, след като тя загуби Мил Хаус.

— Ще бъдеш ли така добър да прочетеш писмото докрай? — попита сърдито Джон.

— Докъде бях стигнал? А, да. Мис Бийд е изразила желанието си да си присвои Мил Хаус по типичния си рафиниран начин. Вижте какво пише:

Говоря за Бернар. Макар че все още страда от пристъпи на кашлица и майка му много се тревожи, момчето показва голям напредък в училище.

Ейвъри събра вежди и продължи с глух глас:

Евелин иска да го прибере в Мил Хаус, но попечителите настояват да се съобразяваме с желанието на Хорейшо и да оставим момчето в онова ужасно училище. Искат от нас да докажем, че състоянието му е опасно за живота! Отвратително е, че един мъртъв мъж има повече влияние от една жива жена. Сега, без съмнение, ще ми възразите…

Не, Ейвъри нямаше подобно намерение. Лили беше права — това наистина беше отвратително. Много добре си спомняше, че Хорейшо бе дал същите указания и на неговите учители: Момчето трябва да издържи! Ще изисквате от него, каквото и от другите, докато не припадне. Нямам никакво намерение да го прибера в къщата си и да го глезя. Мястото му е в училището. Кажете на всички учители да не се поддават на увещанията му…

— Защо гледаш така мрачно, Ейвъри? — попита Джон и махна на слугата да донесе нови питиета.

Ейвъри угаси пурата си в стъкления пепелник.

— Нищо ми няма…

Моля ви, напишете на Бернар нещо окуражително. За него вие сте герой.

Лили Бийд явно беше много загрижена. Иначе не би пропуснала сгодния случай да го подразни.

Историята за въздигането ви в местен бог му хареса особено много. На мен също, защото най-сетне намерих потвърждение за една теория, в която вярвам отдавна: че европейците подценяват прекрасния хумор на другите народи.

Ваша предана Лилиан Бийд.

— Обичам тази жена — каза Карл и вдигна чашата си.

Ейвъри прибра писмото в джоба си.

— Чувам тези думи след всяко прочетено писмо.

— Казвам истината. Досега не бях срещал жена, която умее да поставя мъжете на мястото им с толкова стил и ентусиазъм. Твоята Лили Бийд е страхотна!

— Прав си — съгласи се без колебание Ейвъри. — И точно там е проблемът. Тя е майсторка, а би трябвало да е послушна ученичка.

 

 

Мил Хаус, Девън, декември 1891 г.

— Добро утро.

Франческа се настани до Евелин на масата за закуска. Най-новият член на домакинството — слугиня с буйна къдрава коса, забременяла незнайно от кой оборски ратай, донесе кана тесен чай.

— Добро утро, Франческа — отговори с отсъстващ вид Лили, която се бе задълбочила в сутрешната поща.

Жените се нахраниха, без да бързат. В стаята цареше тишина, само от време на време прекъсвана от прозвънването на чашите и приборите и дращенето на цепениците в камината. Лили изпитваше задоволство от новото си семейство. Сигурно нямаше да изпитва такива чувства дори към брат си и сестра си, които никога не беше виждала. Евелин и Франческа й бяха като сестри. За съжаление не можеше да докаже правилността на теорията си и това помрачи малко настроението й.

— Има ли нещо интересно? — попита Франческа.

— Всъщност не — отговори Лили. — Мистър Кемфийлд пита какво е мнението ви за новите овце.

— Според мен новият ни съсед се и влюбил в нашата Лили — изкоментира Франческа.

— Глупости! — изсъска Лили. Мартин Кемфийлд, новият собственик на съседната ферма, беше не само красив мъж, но и един от редките екземпляри от своя пол, който гледаше на жените като на равни. — Просто иска съвета ми, това е всичко!

— Мистър Кем е умен мъж — продължи безцеремонно Франческа. — С прогресивно мислене. Не позволява традицията да му влияе. Не се ръководи от закостенели правила.

— Мисля, че си права — промълви Лили и я погледна изпитателно. Какво ли беше намислила?

— Аз бих се наслаждавала от близостта на толкова просветен мъж.

Лили се изчерви, Франческа изказа на глас собствените й мисли и това ужасно я смути. Мартин Кемфийлд й харесваше точно по тези причини. Но какво от това, след като не я канеше на чай, а само искаше да чуе мнението й за овцете, които бе поръчал? Престани с тези глупости, укори се ядно Лили. Никой уважаващ себе си мъж не би я поканил на чай. Тя беше незаконно дете, нямаше нито име, нито пари. С всеки месец дълбоко скритите й надежди, че някой все пак ще поиска ръката й, се стопяваха невъзвратимо.

— Има ли още нещо? — поинтересува се Евелин.

— Извинявай, какво каза?

— Попитах дали има и други новини.

— Сега ще видим. Мистър Дръмънд пише, че тази зима трябва да изкопаем езерото край мелниците и да укрепим бреговете му. За съжаление не мога да си го позволя. Поли Макпийс пита дали можем да свикаме тук следващото събрание на движението за еманципация на жените. През април.

— Как ще понеса толкова много жени в грозни мъжки дрехи! — Евелин изглеждаше искрено отвратена. Но след кратък поглед към панталона на Лили добави примирително: — Не намирам, че изглеждаш много добре в тази… дреха, скъпа. Твърде малко жени биха посмели да се покажат в този вид пред хора.

— Благодаря ти. — Лили знаеше много добре истинското мнение на Евелин за жените в мъжки дрехи.

— В крайна сметка не е толкова важно как са облечени — продължи Евелин. — Според мен за теб никак не е полезно да поддържаш контакт с такива жени, мила.

Лили зяпна смаяно. Не преставаше да се учудва на желанието на Евелин да опекунства над нея. Сигурно защото имаше силно изразено майчинско чувство.

— Напълно съм съгласна с теб — присъедини се Франческа и напълно извади Лили от равновесие. — Тази Макпийс безсрамно те използва, скъпа. Според мен ти завижда. Ти имаш всички качества на водачка, а тя няма никакви.

Макар и изумена от забележката на Франческа, Лили не се разсърди. Обичта й към двете жени насреща й беше непоклатима. Не беше нужно да й напомнят, че Поли Макпийс я използва, защото самата тя го знаеше много добре. Но това беше само малка част от цената, която трябваше да плаща, за да успокои угризенията на съвестта си. През изминалите четири години беше заета единствено с управлението на имота — а можеше и трябваше да вложи времето и силите си в борбата за равноправие на жените. Ще се опита да отговори на Евелин и Франческа, но внимателно, за да не обиди чувствата им.

— Моля ви, разберете: аз не застрашавам плановете на Поли Макпийс да стане водачка на организацията. Вече нямам нищо общо с нея, защото Мил Хаус не ми оставя време за друго.

— Защо тогава я допускаш в нашия дом, Лили? — попита спокойно Франческа. — И не само нея, а и другите жени? Не разбираш ли — ние не знаем нищо за тях! Кой знае откъде произхождат. Може да са опасни.

Лили въздъхна и кимна.

— Мили мои, ако не желаете дамите тук, кажете ми го направо. Но ако съпротивата ви се дължи единствено на незнайните им прадеди, които може би са били съмнителни, благоволете да си припомните, че моят произход не е по-добър от техния. Аз съм една от тях и вие го знаете.

— О, Лили, извинявай! — Евелин изглеждаше ужасена. — Ние те обичаме, Лили. Не знам какво щяхме да правим без теб. Ти превърна тази къща в прекрасен дом. Откакто си тук, живеем много по-добре. Толкова сме спокойни…

— Искаш да кажеш, че забравихте някои от предразсъдъците си — подхвърли развеселено Лили. Евелин прекарваше дните си в опиянение от свободата. — Вие превърнахте тази къща в истински дом, не аз. — Лили беше готова да се разплаче, но си наложи да произнесе следващите думи спокойно и овладяно. — Щом минат петте години, аз ще си отида.

— Но как така? — извика шокирано Евелин. Франческа вдиша чашата към устните си и отпи с необичайно сериозно изражение.

— Ако изгубя, мистър Торн със сигурност няма да ми предложи да остана. — Думите бяха ужасно болезнени, но тя се опита да се усмихне. — А пък ако спечеля, ще се наложи да продам фермата. Имам ужасна нужда от свежи пари, за да внеса необходимите подобрения, а не разполагам с нищо. Ще се наложи да продавам.

Едва изрекла последните думи, Лили се ядоса на себе си. Досега успешно криеше страха си. Тя обичаше Евелин и Франческа, обичаше и Мил Хаус. Чувстваше се уютно в светлата, топла кухня и в тихите необитаеми стаи. Обичаше разкошната бална зала и неподходящите прозорци с цветни стъкла на третия етаж. Обичаше патиците, които плуваха в езерото, рунтавите овце, които я изпращаха с глупави погледи, когато сутрин минаваше покрай тях. Обичаше състезателните коне, които отдавна не участваха в състезания.

— Трябва да има начин… — Евелин подсмръкна, готова да се разплаче.

— Ще мислим за това, като му дойде времето — окуражи я Лили. — О, я виж, Еви, имаш писмо от Бернар! Да видим какво пише.

Бернар, който наскоро бе навършил дванайсет години, беше стигнал до онзи много важен стадий в развитието си, когато детето се стреми да стане възрастен и това разваля хармонията на външността му: момчето беше необикновено високо и необикновено слабо за възрастта си. Цялото му лице беше в пъпки, а гласът му се пречупваше в най-неподходящите моменти.

— Какво пише? — попита и Франческа.

Евелин прочете набързо краткото писъмце.

— Това лято щял да се върне у дома по-рано от обикновено.

— Добре ли е? — попита Лили, неспособна да скрие загрижеността си. Не можеше да си представи, че безсърдечните стари учители ще пуснат момчето, ако няма основателна причина.

— Уверява ме, че всичко е наред. Убедил директора на училището, че няколко допълнителни седмици почивка ще му се отразят добре. — Внезапно Евелин загуби самообладание. — О, Лили! Ако не е добре, ще го задържим тук, нали?

— Естествено. — За пореден път Лили се почувства ужасно безпомощна. Безбройните условия и разпоредби на Хорейшо позволяваха на попечителите да се разпореждат с живота им и най-вече със съдбата на Бернар.

— Ще бъде хубаво да прекараме лятото заедно, нали? — Благодарността в гласа на Евелин разкъса сърцето й.

— Абсолютно си права — засмя се малко изкуствено Франческа. — Имаме спешна нужда от мъжка компания.

— Франческа! — укори я веднага Евелин. — Не ти позволявам да говориш по такъв начин пред Бернар, да знаеш!

— Дръж се прилично, Франческа — промърмори с отсъстващ вид Лили, която бе открила в купчината писма плик с подписа на Ейвъри Торн, адресиран до мис Лилиан Бийд. Не до „онази, на която трябва да се подчиняваме“, нито до „еманципираната мис Бийд“ или до „самата мис Бийд“. Вътрешностите й се сгърчиха в тъмно предчувствие. Нещо не беше наред. Бързо мушна писмото под другите, за да го прочете по-късно на спокойствие.

След петнайсет минути стоеше до прозореца в работната си стая и се взираше навън. Точно под прозорците и цъфтяха ранните рози, бели като сняг. Невероятна гледка. Лили отвори писмото.

Скъпа моя противничке,

Вчера загина Карл Дърмън. Пътувахме по заснежената и заледена Гренландия с кучешки впряг. Той беше пръв, на около двайсет ярда пред мен. В един миг изчезна. Оказа се, че в глетчера се е отворил процеп и той пропадна. Трябваше ни цял ден, за да го извадим.

Сметнах, че е редно да ви уведомя за смъртта му. Той постоянно повтаряше, че като се върнем в Англия, ще помоли за ръката ви. Писмата ви го разсмиваха, а Карл не беше от хората, които се смеят често. Знаете ли, той е изгубил всичко, дори родината си. Умря сам, без семейство и близки. А вие… вие го разведрявахте.

Мисля, че той би искал да ви пиша за смъртта му. Моля ви, от време на време си спомняйте за него и се усмихвайте — не само на глупавите му уверения, че иска да се ожени за вас, а и защото се възхищаваше на писмата ви. Каквото и да си мислите за него, усмихвайте се. Аз не съм религиозен човек и вашата усмивка ми изглежда по-добра от молитва.

Ейвъри Торн

Лили бавно сгъна писмото. Дълго време стоя до прозореца, без да вижда великолепния пролетен ден навън. Когато най-сетне се отдели от там, седна зад писалището си и започна да пише.